Дейвид Едингс
Кралица на магиите (30)

ГЛАВА 29

В суматохата след това съобщение Гарион остана безшумно приседнал на възглавничките край трона на Салмисра. Ала тихият глас в ума му бързо приказваше:

„Стой напълно неподвижен. Не казвай нищо и не прави нищо!“

— Незабавно доведете астрономите ми! — заповяда Салмисра. — Искам да зная защо не ме предупредиха за това затъмнение.

— Не е затъмнение, кралице — изпищя плешивият придворен, проснал се по очи на пода до все още гърчещ се Маас. — Тъмнината падна като огромна завеса. Приличаше на подвижна стена — нямаше вятър, нито дъжд, нито гръмотевици. Погълна слънцето, без да издаде никакъв звук. — Мъжът започна задавено да хълца. — Никога вече няма да видим слънцето…

— Я млъкни, идиот такъв! — ядосано го прекъсна Салмисра. — Стани! Сади, махни този бръщолевещ глупак оттук, отиди и погледни небето. После ела. Трябва да зная какво става навън.

Сади разтърси тялото си като куче, което излиза от вода, откъсна погледа си от мъртвешката замръзнала усмивка върху муцуната на Маас, сграбчи циврещия придворен, изправи го и го избута от стаята.

Тогава Салмисра се обърна към Гарион.

— Как го направи? — попита тя и посочи туловището на Маас.

— Не зная — отговори той. Умът му все още тънеше в мъгла. Само малкото кътче, където живееше гласът, беше нащрек.

— Свали амулета — заповяда кралицата. Гарион послушно посегна към медальона. Ала изведнъж ръцете му се вцепениха. Не можеше да ги помръдне. После юмруците му сами паднаха надолу.

— Не мога — прошепна той.

— Махни украшението от шията му! — заповяда Салмисра на един от евнусите. Мъжът хвърли поглед към мъртвата змия, после се взря в Гарион и изведнъж заклати глава и уплашено заотстъпва.

— Прави каквото ти казвам! — рязко нареди кралицата. Някъде от вътрешността на палата долетя глух, ехтящ трясък. Разнесе се шум от нокти, които дращеха дървесина, след миг екна подобен на лавина гръм — някъде се свличаше стена. После отдалеч, от някой от тъмните коридори, долетя писък на агонизиращ човек.

Чуждото, уравновесено присъствие в ума на младежа за миг се съсредоточи навън, проучвайки обстановката.

„Най сетне!“ — изрече сухият глас с очевидно облекчение.

— Какво става? — избухна Салмисра.

„Ела с мен — прозвуча гласът в съзнанието на Гарион. — Имам нужда от помощта ти.“

Гарион се опита да се надигне, но не успя. „Не. Ето така.“ — Странно чувство за отделяне от останалия свят се породи в съзнанието на Гарион. Без да мисли, той съсредоточи волята си и наистина се откъсна от всичко наоколо — усещаше, че се изправя, ала странно защо тялото му не се движеше. Изведнъж престана да усеща плътта си сякаш нямаше нито ръце, нито крака — ала се преместваше напред. После видя себе си — собственото си тяло — глупаво отпуснато върху възглавничките в краката на Салмисра.

— Побързай! — каза гласът. Но вече не беше вътре в ума му, а звучеше някъде зад него. Гарион изведнъж долови неясните очертания на някакво същество — то нямаше определена форма, ала му беше добре познато.

Мъглата, която обгръщаше ума на Гарион, изчезна — той застана нащрек.

— Кой си ти? — попита младежът.

— Няма време да ти обяснявам. Бързо! Трябва да ги намерим преди Салмисра да е сторила нещо, с което може да ни спре.

— Кого да намерим?

— Поулгара и Барак.

— Леля Поул? Къде е тя?

— Ела — напрегнато прошепна гласът и Гарион и странното същество се понесоха към затворената врата. Преминаха през нея, като че бяха безплътна мъгла, и излязоха в коридора.

После полетяха, издигайки се към тавана; въздухът като че ли въобще не ги докосваше, нямаше дори най-малък полъх, никакъв признак на движение. Миг след това влязоха в огромната зала, където Айсус беше въвел Гарион. Спряха, увиснали на място във въздуха.

Леля Поул тъкмо влизаше в залата, обградена от огнен ореол. Край нея тромаво пристъпваше огромна рунтава мечка, която Гарион вече беше виждал. Чертите на Барак смътно личаха върху мечешката муцуна, ала в нея нямаше и следа от човешко присъствие. Очите на звяра пламтяха с дива ярост, устата му ужасно зееха.

Отчаяните пазачи се опитаха да отблъснат мечката с дълги пики, ала звярът помете оръжията им и ги нападна. Яката му прегръдка смаза мъжете, ноктите му, които бясно нанасяха удари, раздраха вътрешностите им. Пътят на леля Поул и мечката беше осеян с осакатени тела и потръпващи късове човешка плът.

Змиите, които лежаха по ъглите, сега се стрелкаха навсякъде по пода, ала когато се сблъскваха с бляскавата светлина, обгръщаща леля Поул, умираха точно както се беше случило с Маас.

Леля Поул изкъртваше с жест и поглед всички врати, които се изпречеха на пътя й. Дебела стена се изправи пред вълшебницата и тя я разпиля на дребен чакъл, като че бе изплетена от паяжина. Барак вилнееше в мрачната зала и с див рев разрушаваше всичко. Пищящ евнух направи отчаян опит да се покатери по една от колоните, но огромният звяр се вдигна на задните си крака, заби нокти в гърба на човека и го смъкна на пода. Писъците внезапно спряха, разхвърчаха се пръски мозък и кръв — масивната челюст на животното хлопна със страшен трясък и раздроби черепа на евнуха.

„Поулгара! — беззвучно извика странното нещо, носещо се край Гарион. — Насам!“

Леля Поул бързо се обърна.

„Следвайте ни! — прошепна неуловимото същество. — Побързайте!“

След това Гарион и необяснимото същество, което може би беше част от самия него, полетяха обратно по коридора към Салмисра и изпадналото в състояние на вцепенение тяло на Гарион, което бяха изоставили преди малко. Леля Поул и вилнеещият Барак бързаха след тях.

Гарион и странният му спътник отново преминаха през тежката затворена врата. Салмисра, чиято гола плът сега блестеше, обагрена по-скоро от ярост, отколкото от похот, се беше навела над безчувственото тяло на младежа с празен поглед.

— Отговори ми! — крещеше тя. — Отговори ми!

„Когато се върнем в тялото ти — промълви съществото, което нямаше форма, — ми позволи аз да се справя с всичко. Трябва да спечелим малко време.“

И след секунда те се върнаха. Гарион почувства как плътта му за миг потрепера — и отново можеше да вижда с очите си. Мъглата, която беше парализирала ума му, отново го сграбчи в мъртвата си хватка.

— Какво? — измърмориха устните му, макар че той самият не беше изрекъл съзнателно тази дума.

— Казах — твое дело ли е това? — попита Салмисра.

— Кое да е мое дело? — Гласът, който се изплъзваше от устните на младежа, звучеше също като неговия, ала все пак се долавяше известна разлика.

— Всичко това — отговори тя. — Тъмнината. Нападението срещу моя дворец.

— Не. Как бих могъл да го сторя? Та аз съм още момче.

— Не ме лъжи, Белгарион — настоятелно изрече тя. — Зная кой си ти. Сигурно си се намесил. Дори самият Белгарат не може да изтрие слънцето от небето. Предупреждавам те, Белгарион, питието, което погълна днес, ще ти донесе смърт. Дори в този миг отровата във вените ти те убива.

— Защо постъпи така с мен?

— За да те задържа. Трябва да пиеш още — или ще умреш. Ще пиеш само онова, което аз ти давам, при това трябва да го поглъщаш всеки ден от живота си. Ти си мой, Белгарион! Мой!

Отчайващи писъци долетяха откъм коридора. Кралицата на змиите вдигна поглед, наведе се по странен начин, сякаш извършваше някаква церемония, и започна да извива ръцете си във въздуха, описвайки цяла поредица от сложни жестове. После устните й започнаха да произнасят някакво заклинание на език, който Гарион никога не беше чувал реч, изпълнена с гърлено съскане и странен ритъм.

Тежката врата избухна и се разби на мънички трески и на прага застана леля Поул. Белият кичур в косите й блестеше, очите й бяха страховити. Огромната мечка до нея изрева, от зъбите й покапа кръв, парчета кърваво месо висяха от ноктите й.

— Аз те предупредих, Салмисра — изрече леля Поул със страшен глас.

— Не пристъпвай нито крачка напред, Поулгара — заповяда кралицата, без да се обръща. Пръстите й продължиха да извършват криволичещите движения във въздуха. — Момчето умира — заяви тя. — Нищо не може да го спаси, ако ме нападнеш.

Леля Поул спря и попита:

— Какво си направила? — попита тя.

— Погледни го — подхвана Салмисра. — Той пи атал и калдис. Даже в този миг огънят им бушува във вените му. Скоро ще има нужда от още. — Ръцете на кралицата продължаваха да се движат във въздуха, лицето й беше напрегнато. Устните й отново започнаха да потрепват, издавайки гърлено съскане.

„Вярно ли е?“ — прозвуча гласът на леля Поул в ума на Гарион.

„Изглежда, че е вярно — отвърна сухият глас. — Накараха го да пие разни неща и сега той е твърде различен отпреди“.

Очите на леля Поул се разшириха.

„Кой си ти?“

„Аз винаги съм бил тук, Поулгара. Не знаеше ли?“

„Гарион знае ли?“

„Знае, че съм тук. Ала не му е известно какво е значението на моето присъствие.“

„Можем да поговорим по-късно за това — реши тя. — Наблюдавай внимателно. Това е задачата ти. — Объркан поток от образи нахлу в съзнанието на Гарион. — Разбираш ли?“

„Да. Ще му покажа как.“

„Не можеш ли да го направиш ти самият?“

„Не, Поулгара — отвърна сухият глас. — Силата е негова, не моя. Не се тревожи. Ние с него се разбираме.“

Докато двата гласа си говореха в ума му, Гарион се почувства странно самотен.

„Гарион — тихо заговори сухият глас. — Искам да мислиш за своята кръв.“

„За моята кръв ли?“

„Ще я променим за миг.“

„Защо?“

„За да изгорим отровата, която ти дадоха. Сега съсредоточи мисълта си върху своята кръв.“

Гарион го направи.

„Искаш кръвта ти да стане такава. — Картина в жълто нахлу в ума на Гарион. — Разбираш ли?“

„Да.“

„Тогава направи го. Сега.“

Гарион докосна гърдите си и пожела кръвта му да се промени. Изведнъж се почувства така, сякаш някой го беше запалил. Сърцето му започна да бие лудо, тежка пот изби по цялото му тяло.

„Още един миг“ — изрече гласът.

Гарион умираше. Променената кръв изпепели вените му, тялото му започна неистово да трепери. Сърцето му се блъскаше в гърдите като тежък ковашки чук. Очите му помътняха, тялото му политна напред.

„Сега! — рязко нареди гласът. — Промени кръвта си пак.“ След това всичко свърши. Сърцето на Гарион прескочи няколко удара, забави учестения си ход и възобнови нормалния си ритъм. Беше изтощен, ала мъглата, която бе обгърнала ума му, я нямаше.

„Готово, Поулгара — каза другият Гарион. — Сега можеш да направиш онова, което е необходимо.“

През цялото време леля Поул бе наблюдавала всичко загрижено, ала сега лицето й стана ужасно строго. Тя прекоси залата и се приближи към платформата.

— Салмисра — изрече вълшебницата. — Обърни се и ме погледни.

Кралицата беше вдигнала ръце над главата си, съскащите думи продължаваха да се изсипват от устните й, докато накрая прераснаха в дрезгав крясък.

Високо над тях, в сенките близо до тавана, очите на огромната статуя се отвориха и заблестяха с наситено зелен, смарагдов огън. Един искрящ скъпоценен камък в короната на Салмисра започна да пламти със същия блясък.

Статуята се раздвижи. Звукът, който издаде, приличаше на страхотно, оглушително високо скърцане. Монолитната скала, от която беше издялана огромната фигура, се наведе, огъна се и статуята направи две крачки напред.

— Защо… ме… повика? — прогърмя тътнещ, величествен глас през скованите каменни устни.

— Защити своята жрица, велики Иса — изкрещя Салмисра, после се обърна и измери леля Поул с триумфиращ поглед. — Тази зла вещица нахлу в твоите владения, за да ме убие. Нейната злокобна сила е толкова могъща, че никой не може да й се противопостави. Аз съм твоята бъдеща невяста и се надявам на твоята закрила, Иса.

— Кой дръзва да оскверни моя храм? — попита статуята с гръмотевичен рев. — Кой е посмял да вдигне ръката си срещу моята избраница и любима? — Смарагдовите очи на бога блестяха от ужасен гняв.

Леля Поул стоеше в центъра на залата, изправена срещу огромната, надвиснала застрашително над нея каменна грамада. Лицето й не изразяваше страх.

— Отиваш твърде далеч, Салмисра — изрече вълшебницата. — Това е забранено.

Кралицата на змиите презрително се изсмя.

— Забранено ли? Какво ме засяга твоята забрана? Сега бягай или посрещни гнева на Иса. Бий се, ако смееш, с един бог!

— Ако се наложи, ще го сторя — заяви леля Поул. После изправи рамене и произнесе една-единствена дума. Ревът, който предизвика тя в ума на Гарион, беше всепоглъщащ. А после вълшебницата внезапно започна да се уголемява. Стъпка по стъпка тя се извисяваше нагоре, растеше като дърво, разширяваше се, превръщаше се в исполин пред изумените очи на Гарион — и след миг се изправи лице срещу лице с каменния бог.

— Поулгара? — объркано прозвуча гласът на бога. — Защо направи това?

— Идвам, за да изпълня Пророчеството, велики Иса. — отвърна тя. — Твоята жрица предаде теб и твоите братя.

— Това не може да е истина — заяви Иса. — Тя е моята избраница. Тя е моята любима.

— Лицето е същото — каза леля Поул, — ала това не е онази Салмисра, която беше любимата на Иса. Стотици Салмисри са ти служили в този храм, откакто твоята любима умря.

— Умряла? — недоверчиво повтори богът.

— Тя лъже! — изпищя Салмисра. — Аз съм твоята любима, господарю! Не позволявай на лъжите й да те отблъснат от мен. Убий я.

— Наближава денят, когато Пророчеството ще се сбъдне — заговори леля Поул. — Момчето в нозете на Салмисра е неговият плод. То трябва да се върне при мене, в противен случай предсказаното в Пророчеството няма да се осъществи.

— Толкова ли скоро дойде денят на Пророчеството? — попита богът.

— Не е скоро, велики Иса — отвърна леля Поул. — Късно е. Твоят сън продължи няколко хилядолетия.

— Лъжи! Всичко това са лъжи! — отчаяно изкрещя Салмисра, притиснала тялото си в глезена на огромния каменен бог.

— Трябва да изпитам истинността на онова, което каза Поулгара — бавно изрече богът. — Спах дълго и дълбоко и сега светът ме изненада с облика си.

— Унищожи я, Иса! — примоли се Салмисра. — Светотатствените й лъжи оскверняват святото ти присъствие.

— Ще открия каква е истината, Салмисра — изрече Иса. Гарион почувства кратко, могъщо докосване до съзнанието си. Нещо го беше досегнало — нещо така огромно, че въображението на момъка потрепера в потрес пред необозримостта на чуждото присъствие. След това търсенето продължи.

— Ааа! — долетя тежка въздишка от пода. Мъртвата змия Маас се раздвижи. — Ааа! Оставете ме да спя!

— Само след миг — каза Иса. — Как беше името ти?

— Наричах се Маас — отговори змията. — Бях съветник и другар на Вечната Салмисра. Върни ме във вечния сън, господарю. Не мога да изтърпя, ако ми се наложи да изживея втори живот.

— Кажи ми — това моята любима Салмисра ли е? — попита богът.

— Нейна наследничка — въздъхна Маас. — Твоята любима жрица умря преди хиляди години. Всяка следваща Салмисра е избирана заради приликата си с твоята любима.

— Аа! — възкликна Иса с болка в гръмотевичния си глас. — И каква беше целта на тази жена — защо е изтръгнала Белгарион от грижите на Поулгара?

— Искаше да се съюзи с Торак — отговори Маас. — Искаше да предаде Белгарион на Прокълнатия и в замяна да получи безсмъртието, което неговата прегръдка щеше да й дари.

— Неговата прегръдка ли? Моята жрица доброволно да се отдаде в порочните обятия на лудия ми брат?

— Щеше да го стори с голямо желание, господарю — отвърна Маас. — Природата й е такава, че търси прегръдката на всеки мъж, бог или звяр, който премине край нея.

Каменното лице на Иса потрепера от отвращение.

— Винаги ли е било така? — попита той.

— Винаги, господарю — потвърди Маас. — Отварата, която поддържа както младостта й, така и приликата с твоята любима, възпламенява вените й от похот. Този порок ще продължава да я изгаря, докато умре. Позволи ми да си вървя, господарю. Боли!

— Заспи, Маас — позволи му Иса. Гласът му беше изпълнен със скръб. — Носи благодарностите ми със себе си при безмълвната смърт.

— Ааа! — въздъхна Маас и отново се отпусна на пода.

— Аз също отново ще заспя — каза Иса. — Не бива да оставам буден, защото присъствието ми тук може да събуди Торак. А тогава ще избухне война, която ще унищожи света. — И огромната статуя тръгна към мястото, където беше стояла хиляди години. Оглушителният трясък и стоновете на камъка отново изпълниха огромната стая. — Отнеси се с тази жена както ти решиш, Поулгара — изрече каменният бог. — Ала пощади живота й заради приликата с моята любима.

— Ще го сторя, велики Иса — каза леля Поул и се поклони.

— И предай поздравите ми на моя брат Алдур — бяха последните думи на величествения глас, който започна полека да заглъхва.

— Заспи, велики Иса — прошепна леля Поул. — Дано сънят излекува скръбта ти.

— Не! — изкрещя Салмисра, ала зеленият огън в очите на статуята вече бе угаснал; скъпоценният камък в короната й проблесна за последен път и потъмня.

— Време е, Салмисра — обяви огромната, страшна леля Поул.

— Не ме убивай, Поулгара — замоли се кралицата и падна на колене. — Моля те, не ме убивай.

— Няма да те убия, Салмисра — каза леля Поул. — Нали обещах на бог Иса, че ще пощадя живота ти.

— Ала аз не съм обещавал нищо — извика Барак от входа.

Гарион хвърли поглед към приятеля си исполин, който сега приличаше на джудженце, застанало до грандиозната леля Поул. Мечката беше изчезнала и на нейно място, с меч в ръка, стоеше грамадният черек.

— Не, Барак. Сега веднъж завинаги ще разреша затрудненията на Салмисра. — Леля Поул се обърна към кралицата, която се бе проснала на пода. — Ще те оставя да живееш, Салмисра. Ще бъдеш жива много дълго — може би цяла вечност.

Неочаквана, невъзможна надежда блесна в очите на Салмисра. Тя бавно се изправи и вдигна поглед към огромната фигура, извисяваща се над нея.

— Завинаги ли, Поулгара? — прошепна тя.

— Ала трябва да те променя — продължи леля Поул. — Отровата, която пиеше, за да изглеждаш млада и красива, сега бавно те убива. Дори сега следите й започват да се проявяват по лицето ти.

Ръцете на кралицата пробягаха по лицето й и тя бързо се обърна към огледалото.

— Ти се разлагаш, Салмисра — изрече леля Поул. — Скоро ще бъдеш грозна и стара. Похотта, която те изпълва, ще те изгори и ще умреш. Кръвта ти е прекалено топла, това е единствената ти беда.

— Ала как… — Салмисра се поколеба.

— Една малка промяна — увери я леля Поул. — Съвсем нищожна промяна и ти завинаги ще бъдеш жива. — Гарион почувства как силата на мощта й се съсредоточава. — Ще те направя вечна, Салмисра. — Вълшебницата вдигна ръка и изрече една-единствена дума. Страшната й сила накара Гарион да потрепери като лист, пометен от вятъра.

Отначало не се случи нищо. Салмисра стоеше неподвижно, бледата белота на тялото й проблясваше изпод прозрачната дреха. После странното обагряне на тялото й стана по-ясно изразено, бедрата й се притиснаха плътно едно до друго, лицето й започна да се променя, стана по-изострено, устните изчезнаха, устата се разтегна в постоянна, типична за влечуго усмивка.

Обзет от ужас, неспособен да откъсне очи от кралицата, Гарион гледаше. Роклята се свлече, защото раменете изчезнаха, а ръцете прилепнаха към тялото — то започна да се издължава, а краката, които до този момент бяха напълно сраснали, започнаха да се навиват на спирала. Лъскавата й коса изчезна, последните следи от човешки облик също, ала златната корона остана здраво прикрепена на главата й. Езикът й се стрелна напред и потрепера. Кралицата свлече навитото си на спирала туловище на пода. Люспестата качулка на врата й набъбна и кралицата погледна леля Поул с плоски, мъртви очи. Докато траеше промяната със Салмисра, леля Поул бе съумяла да се смали до нормалния си ръст.

— Възкачи се на трона си, Салмисра — нареди тя. Главата на кралицата остана неподвижна, ала навитото на спирала туловище се разви и изпълзя върху покрития с възглавнички диван. Звукът на люспи, които се триеха една о друга, беше сух, стържещ.

Леля Поул се обърна към евнуха Сади.

— Виж жрицата на Иса, кралицата на хората-змии. Нейните владения ще просъществуват до края на времето, защото тя е безсмъртна и ще царува в Нийса завинаги.

Лицето на Сади беше смъртнобледо, а очите му — диво ококорени. Той мъчително преглътна и после кимна.

— Ще те оставя с твоята кралица — продължи вълшебницата. — Предпочитам да си ида с мир, но знай, че каквото и да се случи, аз и момчето трябва да излезем оттук.

— Ще изпратя вестоносци пред вас — бързо се съгласи Сади. — Така никой няма да се опитва да ви пречи.

— Мъдро решение — сухо подхвърли Барак.

— Да живее кралицата-змия на Нийса! — произнесе с треперещ глас един от облечените с пурпурни мантии евнуси и падна на колене пред платформата.

— Да я възхвалим — отговориха останалите и подчинявайки се на приетия ритуал, паднаха на колене като един. — Нейната слава и величие се разкриха пред нас.

— Да й се помолим.

Гарион погледна веднъж през рамо и последва леля Поул към разрушената врата. Салмисра легна на трона си. Омотаното й на спирала туловище блестеше с пъстрите си шарки, украсената й с люспеста качулка глава беше обърната към огледалото. Змийското й лице беше лишено от всякакъв израз и беше невъзможно човек да се досети за какво мисли тя.