Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 15

През следващите дни яздеха неуморно, като спираха единствено за да дадат почивка на конете и да поспят. Гарион се научи да дреме в седлото, когато яздеха бавно, а сетне се убеди, че ако е достатъчно уморен, може да спи всякак. Един следобед, докато почиваха от бързия ход, наложен от Улф, младежът чу, че Силк разговаря със стареца и леля Поул. Любопитството надделя над изтощението му и той се разсъни в достатъчна степен, за да може да слуша.

— Ще ми се да зная повече за връзката на Салмисра в нашата работа — каза дребният мъж.

— Тя винаги се е стремяла да използва всяка удобна възможност — отбеляза господин Улф. — Всеки път, когато възникнат размирици, кралицата-змия се опитва да извлече полза от тях.

— Това означава, че трябва да се пазим и от мургите, и от нийсанците, нали?

Гарион отвори очи и попита:

— Защо я наричат „вечната Салмисра“? Много ли е стара?

— Не — отвърна леля Поул. — Кралиците на Нийса винаги носят името Салмисра, това е всичко.

— А ти познаваш ли точно тази кралица, която владее трона сега?

— Не е необходимо — обясни му тя. — Те винаги са съвсем еднакви. Щом познаваш една, значи познаваш всичките.

— Тази специално страшно ще се разочарова от Ю’дис — отбеляза Силк и се усмихна.

— Надявам се, че Ю’дис вече е избрал някакъв безболезнен, тих начин да се раздели с живота — рече Улф. — Салмисра постъпва крайно необуздано, когато е раздразнена.

— Толкова ли е жестока? — попита Гарион.

— Не точно жестока — обясни Улф. — Нийсанците се възхищават на змиите. Знаеш, че ако обезпокоиш някоя змия, тя ще те ухапе. Змията е просто устроено същество, ала същевременно много логично. Ухапе ли те, вече ти няма зъб.

— Трябвали да приказваме за змии точно сега? — огорчено попита Силк.

— Конете си отпочинаха — обади се Хетар зад гърбовете им. — Можем да тръгваме.

Пришпориха конете, полетяха в галоп и с тропот поеха на юг, към широката долина на река Недрейни и град Тол Хонет. Слънцето стана жарко, дърветата край пътя напъпваха в първите дни на пролетта.

Блестящата столица на Империята беше разположена върху остров в средата на реката — и всички пътища водеха към нея. Видяха я ясно в далечината в мига, когато изкачиха билото на последния хребет. Струваше им се, че градът пораства с всяка измината миля, докато се приближаваха към него. Беше построен изцяло от бял мрамор, който заслепяваше погледа в светлината на сутрешното слънце. Стените бяха високи и дебели, зад тях се виждаха десетки високи кули.

Красив мост простираше грациозната си арка над развълнуваните води на река Недрейни към огромната бронзова северна порта на града. Там винаги стояха на пост отряд легионери в бляскави униформи.

Силк наметна върху раменете си солиден, внушаващ доверие сив плащ, смени си и шапката, а лицето му придоби трезв, делови вид — това означаваше, че претърпява вътрешен преход за смяна на личността, от името на която ще действа. По този начин, изглежда, наистина почти започваше да си вярва, че е онзи драсниански търговец, чиято самоличност приема.

— По каква работа идвате в Тол Хонет? — учтиво попита един от легионерите.

— Аз съм Радек от Боктор — отговори Силк със загрижения вид на човек, чийто ум непрекъснато е зает със сделки. — Карам вълнени платове от Сендария с изключително високо качество.

— Тогава вероятно ще пожелаете да разговаряте с управителя на Централния пазар — каза легионерът.

— Благодаря. — Силк кимна и ги преведе през портата.

Поеха по пълните с хора улици.

— Смятам, че ще е добре да спрем в палата и да поговорим с Ран Боруни — заяви господин Улф. — Боруните не са императори, с които човек винаги може да се разбере, ала са интелигентни. Няма да ми е особено трудно да го убедя, че положението е сериозно.

— По какъв начин ще се добереш до него? — попита леля Поул. — Може да изтекат седмици, преди да ти посочат час, когато можеш да видиш императора. Знаеш ги какви са.

Господин Улф направи гримаса.

— Предполагам, че мога да постигна целта си под формата на церемониално посещение — обясни той, докато си пробиваха път с конете през тълпата.

— И ще разкриеш присъствието си пред целия град?

— Ами имам ли някакъв друг избор? Трябва да спечеля толнедранците на своя страна. Не мога да си позволя да останат неутрални.

— Мога ли да направя едно предложение? — попита Барак.

— Готов съм да изслушам всякакви хрумвания по този въпрос.

— Защо не отидем да видим Гринег? — продължи Барак. — Той е посланикът на Черек тук, в Тол Хонет. Сигурно ще успее да ни вкара в палата при императора, без да вдигаме толкова врява.

— Тази идея не е лоша, Белгарат — съгласи се Силк. — Гринег има достатъчно връзки в палата, за да ни вкара там без излишно бавене, пък и Ран Боруни го уважава.

— Единствената трудност ще е да влезем при посланика — отбеляза Дурник, когато спряха, за да направят път на няколко тежки каруци, завиващи по една странична улица.

— Той ми е братовчед — каза Барак. — Той, Анхег и аз си играехме заедно, когато бяхме деца. — Исполинът се огледа. — Доколкото зная, трябва да има къща недалеч от гарнизона на Трети имперски легион. Може да питаме някого как се стига дотам.

— Не е нужно — прекъсна го Силк. — Зная го къде е.

— Можех и сам да се сетя за това.

— Ще минем през Северния пазар — каза Силк. — Гарнизонът се намира в близост до главните кейове в долната част на острова.

— Води ни — каза Улф. — Не бива да губим време.

Улиците на Тол Хонет бяха претъпкани с хора от целия свят. Драснианци и риванци се смесваха с нийсанци и тули. Тук-там сред тълпата се виждаха надраки и — според преценката на Гарион — прекалено много мурги. Леля Поул яздеше близо до Хетар, приказваше му нещо тихичко и често докосваше ръката му, която стискаше дръжката на сабята. Очите на жилестия алгар блестяха, ноздрите му опасно се разширяваха всеки път, когато зърнеше обезобразено от белези лице на мург.

Къщите по високите улици бяха внушителни — с бели мраморни фасади и тежки врати, често охранявани от лични наемни войници, които хвърляха войнствени погледи към минувачите.

— Столицата на Империята, изглежда, се гърчи в плен на какви ли не съмнения и страхове — отбеляза Мандорален. — Толкова ли се плашат от съседите си тези хора?

— Размирни времена. — обясни Силк. — Най-богатите търговци в Тол Хонет държат голяма част от богатството на целия свят в трезорите си. На тази улица има мъже, които биха могли да купят почти цялата територия на Арендия — стига да пожелаят.

— Арендия не се продава — решително изрече Мандорален.

— В Тол Хонет, скъпи бароне, всичко се продава — засмя се Силк. — Чест, добродетел, приятелство, любов. Това е лош град, пълен с лоши хора. Единственото нещо, което има значение тук, са парите.

— Значи на теб тъкмо тук ти е мястото — прекъсна го Барак.

— Харесвам Тол Хонет — призна Силк със смях. — Хората тук не хранят никакви илюзии. Те са покварени и това ме освежава.

— Ти си лош човек, Силк — за кой ли път му каза Барак в очите.

— Споменавал си подобно нещо и по-рано — подхвърли дребният драснианец с мишето лице и подигравателно се усмихна.

Знамето на Черек — изображение на военен кораб върху лазурносин фон — плющеше на вятъра, прикрепено на стълб, който увенчаваше портата на къщата на посланика. Барак слезе от коня малко сковано и закрачи към желязната решетка, която спираше достъпа до портата.

— Кажете на Гринег, че неговият братовчед Барак е дошъл да го види — извика той на брадатите пазачи зад оградата.

— Пише ли някъде, че си негов братовчед? — грубо попита един от пазачите.

С почти небрежен жест Барак протегна ръка през решетката, сграбчи ризницата на пазача, дръпна го и здраво го притисна в железните пречки.

— Би ли задал въпроса си по друг начин? — попита исполинът. — Докато все още нямаш оплаквания от здравословен характер?

— Извинете, лорд Барак — изфъфли мъжът. — Така, по-отблизо, вече ви познах.

— Сигурен бях, че ще ме познаеш — увери го Барак.

— Позволете ми да отключа вратата, за да влезете — предложи пазачът.

— Отлично хрумване — рече Барак и го пусна.

Пазачът бързо отвори вратата и пътешествениците влязоха в просторен вътрешен двор.

Гринег, посланикът на крал Анхег в Имперския двор в Тол Хонет, беше плещест мъж, почти толкова едър, колкото Барак, но със съвсем късо подстригана, дори едва покарала брада. Той се спусна по стълбището, като прескачаше по две стъпала едновременно, после сграбчи Барак в яка, мечешка прегръдка и изрева:

— Ти, разбойник такъв! Какво правиш в Тол Хонет?

— Анхег реши да нахлуе в столицата — пошегува се Барак. — А щом приберем всичкото злато и похитим всичките млади жени, ще ти позволим да подпалиш града.

Очите на Гринег за миг блеснаха жадно.

— Така им се пада на толнедранците. — подметна той със зла усмивка.

— Ами какво е станало с брадата ти? — поинтересува се Барак.

Гринег се закашля смутено и бързо отвърна:

— Нищо особено. Не е важно.

— Никога не сме имали тайни един от друг — рече Барак.

Гринег тихо и засрамено каза нещо, а Барак избухна в страхотен, гръмотевичен смях и попита:

— Защо й позволи?

— Бях пиян — призна Гринег. — Хайде да влезем. В мазето имам едно буре с прекрасна бира.

Останалите последваха двамата исполини в къщата. Преминаха през широк коридор, който ги отведе в стая с мебелировка от Черек — тежки столове и пейки, покрити с животински кожи, застлан с тръстика под и огромна камина, в която гореше цял дънер. Няколко омазани със смола факли пушеха, прикрепени с железни пръстени към каменната стена.

— Тук наистина се чувствам като у дома — призна Гринег. Един слуга им донесе халби с тъмнокафява бира и тихо напусна стаята. Гарион бързо вдигна халбата и отпи голяма глътка, преди леля Поул да поръча нещо по-безобидно. Тя го изгледа, без да каже нито дума; очите й бяха напълно безизразни.

Гринег се отпусна в огромно, дялано на ръка кресло, върху което беше просната меча кожа, и попита:

— Коя е истинската причина да пристигнеш в Тол Хонет, Барак?

— Гринег — отговори сериозно Барак. — Това е Белгарат. Сигурен съм, че си чувал за него.

Очите на посланика се разшириха, той наведе глава и каза почтително:

— Къщата ми е на ваше разположение.

— Можеш ли да уредиш да се срещна с Ран Боруни? — попита господин Улф и седна на грубо скованата пейка край огъня.

— Това не представлява никаква трудност за мен.

— Добре — каза господин Улф. — Трябва да разговарям с императора, а не ми се ще около това да се вдига шум.

Барак се зае да представи и останалите, а братовчед му учтиво кимаше на всеки.

— Дошли сте в Тол Хонет в смутно време — заяви Гринег, когато размяната на любезности приключи. — Благородниците на Толнедра се събират в столицата като гарвани около умряла крава.

— Чухме за това, докато се придвижвахме на юг — каза Силк. — Наистина ли положението е толкова лошо?

— Вероятно е дори по-лошо, отколкото са ви го представили — отговори Гринег и се почеса по ухото. — Спечелването на короната от дадена династия се случва само няколко пъти в цяла една епоха. Боруните бяха на власт повече от шестстотин години, затова останалите знатни фамилии очакват смяната на императора с огромно нетърпение.

— Кой най-вероятно ще наследи Ран Боруни? — попита господин Улф.

— В този момент най-вероятният претендент е великият херцог Кадор от Тол Вордю — отвърна Гринег. — Изглежда, че има повече пари от всички останали. Естествено, династията на хонетите е по-богата, ала те са излъчили седмината кандидати, затова средствата на всеки един поотделно не са особено внушителни. Останалите родове всъщност не влизат в сметката. Боруните не разполагат с подходящ претендент, пък и никой не приема на сериозно кандидатурата, излъчена от династията Ранити.

Гарион внимателно постави халбата си на пода. Горчивата бира наистина не беше приятна на вкус и той се чувстваше някак измамен, че не му я отнеха. Във всеки случай половината халба, която беше изпил, накара ушите му да пламнат.

— Срещнахме член на рода Вордю. Той ни каза, че хорбитите използвали отрова.

— Всички прибягват до това средство. — Върху лицето на Гринег се изписа отвращение. — Хорбитите просто го правят по по-очебиен начин, това е всичко. Ала ако Ран Боруни умре утре, следващият император ще бъде Кадор.

Господин Улф се намръщи.

— Никога не съм постигал особен успех в общуването с хора от рода Вордю. Наистина, те нямат нито царствена осанка, нито съответното държане.

— Здравето на стария император е все още твърде добро — подхвана Гринег. — Ако поживее още една-две години, хонетите вероятно ще се обединят около един кандидат — онзи който оцелее — и тогава всичките им пари ще отидат за него. Но тези неща отнемат доста време. Повечето претенденти за трона живеят извън града и всички са изключително предпазливи, така че наемните убийци изпитват огромни затруднения, докато се доберат до тях. — Посланикът се разсмя и отпи внушителна глътка бира. — Смешни хора.

— Може ли да отидем в двореца сега? — попита господин Улф.

— Бихме желали първо да се преоблечем — твърдо заяви леля Поул.

— Пак ли, Поулгара? — Улф впери изтерзания си поглед в лицето й.

— Просто се преоблечи, татко — отвърна му тя. — Няма да ти позволя да ни поставяш в неудобно положение, появявайки се в двореца, облечен в дрипи.

— Няма да сложа на гърба си онази бяла дреха. — Гласът на стареца беше неумолим.

— Няма — съгласи се дъщеря му. — Сигурна съм, че посланикът ще може да ти даде един плащ. Така няма да привличаш ничие внимание.

— Както кажеш, Поул — въздъхна Улф и се предаде.

След като се преоблякоха, Гринег свика почетния си патрул — група мрачни черекски войници, които ескортираха пътешествениците по широките улици на Тол Хонет до двореца. Гарион, съвсем замаян от разкоша на столицата, усещаше как главата му натежава от половината халба бира, така че яздеше кротко до Силк и се опитваше да не зяпа с опулени очи нито високите сгради, нито богато облечените толнедранци, които се разхождаха, демонстрирайки внушително си благоприличие под лъчите на жаркото обедно слънце.