Дейвид Едингс
Кралица на магиите (26)

ГЛАВА 25

През следващите няколко дни останаха на кораба на Грелдик, очаквайки новини от Силк и господин Улф. Се’недра се възстанови от неразположението си и се появи на палубата, облечена в светла туника, каквито носеха дриадите. Гарион си помисли, че дрехата скрива тялото й в не по-голяма степен, отколкото роклите на нийсанските жени. Когато момъкът твърде упорито настоя момичето да облече още нещо, принцесата просто се изсмя в лицето му. С целенасоченост, която го накара да заскърца със зъби, Се’недра повторно се зае със задачата да го учи да пише и чете. Двамата седяха заедно на уединено място на палубата, измъчвайки се с една досадна книга, посветена на толнедранската дипломация. На Гарион започна да му се струва, че цялата работа ще продължава вечно, макар че умът му беше много пъргав и усвояваше нещата изненадващо бързо. Се’недра проявяваше крайна нехайност, когато трябваше да го похвали, макар че очакваше, сякаш останала без дъх, всяка негова следваща грешка; както личеше по всичко, принцесата изпитваше голямо удоволствие при всяка възможност да му се присмее. Близостта й и лекият й, нежен аромат го разсейваха. Двамата седяха близо един до друг и Гарион се потеше почти толкова от случайното докосване на ръцете, раменете или бедрата им, колкото и от климата. Понеже и двамата бяха млади, тя проявяваше нетърпение, а той упоритост. Лепкавата влажна топлина ги правеше раздразнителни, така че много по-често уроците прерастваха в заяждане, вместо да бъдат само занимания по четене и писане.

Една сутрин видяха край близкия пристан черен нийсански кораб с квадратни платна.

— Каква е тази миризма? — попита Гарион един от моряците.

— С този кораб прекарват роби — отговори мрачно морякът. — Може да усетиш вонята от двадесет мили, когато плаваш в морето.

Гарион погледна грозния черен кораб и потрепери. Барак и Мандорален прекосиха палубата и се присъединиха към Гарион край перилата.

— Прилича на шлеп — отбеляза Барак с натежал от презрение глас. Исполинът беше гол до кръста и косматото му тяло лъщеше от пот.

— Прекарва роби — каза Гарион.

— Мирише на отворен канал за нечистотии — оплака се Барак. — Един хубав пожар добре ще го поочисти.

— Жалък занаят, милорд Барак — намеси се в разговора Мандорален. — Но Нийса търгува с нещастията на хората от незапомнени времена.

— Този пристан драсниански ли е? — попита Барак с присвити очи.

— Не — отвърна Гарион. — Моряците казват, че всичко отсреща принадлежи на Нийса.

— Това е срамно — изръмжа Барак.

Група облечени в ризници мъже с черни наметки прекосиха кея и се насочиха към мястото, където беше хвърлил котва нийсанският кораб.

— Охо! — подхвърли Барак. — Къде е Хетар?

— Долу, при конете — отговори Гарион. — Какво има?

— Наглеждай го. Тези са мурги.

Нийсанските моряци с обръснатите глави отвориха един капак на палубата и грубо изкрещяха някакви заповеди към трюма. Редица изтощени мъже бавно излязоха на палубата. На вратовете им имаше железни халки; дълга верига ги държеше приковани един към друг.

Мандорален настръхна и започна да ругае.

— Какво има? — попита Барак.

— Това са аренди! — възкликна рицарят. — Бях чувал за това, но не вярвах.

— Какво си чувал?

— От няколко години из Арендия се носи отвратителен слух — отговори Мандорален с побеляло от ярост лице. — Казваха ни, че някои от нашите благородници при възможност увеличавали богатствата си, като продавали своите крепостни селяни на нийсанците.

— Изглежда, че не е само слух — отбеляза Барак.

— Гледай! — изръмжа Мандорален. — Виждаш ли герба върху туниката на ей онзи там? Това е гербът на Воу Торал. Знаех, че барон Воу Торал е голям скъперник, но никога не съм мислил, че е безчестен. Когато се върна в Арендия, ще го изоблича публично.

— И какво добро ще донесе всичко това? — попита Барак.

— Ще бъде принуден да ме предизвика — мрачно измърмори Мандорален. — Ще докажа, че е негодник, като отнема живота му.

Барак вдигна рамене.

— Крепостни селяни или роби — има ли въобще разлика между тях?

— Крепостните имат права, милорд — заяви Мандорален. — Техният господар е длъжен да ги защитава и да се грижи за тях. Когато получаваме званието рицар, даваме клетва, с която се задължаваме да правим това. Такава долна сделка би опетнила честта на всеки истински арендски рицар. Няма да видя миг покой, докато не отнема жалкия живот на подлия барон Торал.

— Интересно хрумване — рече Барак. — Може би ще дойда с тебе.

На палубата излезе Хетар и Барак веднага отиде при него и започна тихо да му говори, като хвана здраво едната му ръка.

— Накарай ги да поскачат — викна един от мургите. — Искам да видя колко от тях са куци.

Широкоплещест, набит нийсанец размаха дълъг камшик и започна сръчно да шиба краката на окованите мъже. Робите започнаха трескаво да танцуват върху кея.

— Кучета! — изруга Мандорален. Кокалчетата на пръстите му побеляха, юмруците му сграбчиха перилата.

— Спокойно — предупреди го Гарион. — Леля Поул казва, че трябва да се крием от чужди погледи.

— Не мога да понасям такова нещо! — извика Мандорален.

Веригата, която приковаваше робите един към друг, беше стара и ръждясала. Когато един от клетниците се препъна и падна, най-силно ръждясалата брънка се счупи и мъжът неочаквано се озова на свобода. С ловкост, породена от отчаяние, той бързо скочи, направи няколко крачки и се хвърли в мътната вода на реката.

— Насам, човече! — извика му Мандорален.

Плещестият нийсанец размаха камшика, посочи към избягалия и каза на мургите:

— Гледайте!

— Спри го, идиот такъв! — яростно кресна най-високият мург. — Платил съм със злато за него.

— Вече е прекалено късно. — Грозно ухилен, нийсанецът продължи да гледа. — Вижте!

Плуващият изведнъж нададе ужасен писък, изчезна под водата и след миг отново се появи. Ръцете и лицето му бяха покрити със слузестите, дълги цяла стъпка пиявици, с които беше пълна реката. Виейки, борещият се човек изтръгваше набъбналите им от кръв тела, откъсвайки парчета от собствената си плът.

Мургите започнаха да се смеят.

Умът на Гарион избухна. Той съсредоточи волята си, посочи с ръка към кея до кораба на Грелдик и изрече:

— Отиди там! — И внезапно почувства как огромна вълна сила — като че някакъв водопад — се оттича от него и го напуска. Почти изпаднал в безсъзнание, младежът се олюля и се облегна върху Мандорален. Грохотът в главата му беше оглушителен.

Робът изведнъж се намери легнал на кея. Вълна от изтощение заля Гарион; щеше да падне, ако Мандорален не го беше задържал.

— Къде отиде той? — попита Барак, все още взрян в мястото, където допреди миг плуваше робът. — Удави ли се?

Без да произнесе нито дума, само с леко кимване, Мандорален му посочи роба, който лежеше безсилно на драснианския пристан на двайсетина стъпки от носа на техния кораб.

Барак погледна към роба, после отново към реката и примигна от изненада.

Малка лодка с четирима нийсанци на веслата се отдели от другия кей и съвсем целенасочено пое към кораба на Грелдик. На носа стоеше висок мург. Обезобразеното му лице беше ядосано.

— Посегнахте на моя собственост — изкрещя той, щом ги наближи. — Веднага ми върнете роба.

— Защо не дойдеш да си го вземеш, мурго? — извика Барак, после пусна ръката на Хетар. Алгарът взе една кука, с която да придърпа лодката на натрапниците.

— Ще ме оставите ли на мира? — запита мургът. В гласа му се прокрадна съмнение.

— Ела де, ела. Ела да обсъдим всичко на спокойствие — предложи вежливо Барак.

— Пречите ми да си прибера роба, който ми принадлежи — оплака се мургът.

— О, нямаме такова намерение — възрази Барак. — Разбира се, първо ще се обърнем към закона. Този пристан е територия на Драсния, а в това кралство робството е забранено със закон. Щом случаят е такъв, следователно този мъж вече не е роб.

— Ще докарам хората си — закани се мургът. — Ако трябва, ще си взема роба със сила.

— В такъв случай ще разглеждаме поведението ви като нахлуване в територията на Драсния — предупреди го Барак с израз на дълбоко съжаление. — В отсъствието на нашите драсниански братовчеди ние сме принудени да защитим кея от тяхно име. Как смяташ, Мандорален?

— Забележката ти е изключително точна, милорд — отвърна Мандорален. — Според възприетата практика честните хора са морално задължени да защитят територията на родствениците си в момент, когато те отсъстват.

— Това е — обърна се Барак към мурга. — Разбрахте как стоят нещата. Приятелят ми е аренд, така че той е напълно неутрален по повдигнатия въпрос. Смятам, че трябва да приемем мнението му.

Моряците на Грелдик вече се бяха покатерили по мачтите и текелажа на кораба и висяха по въжетата като огромни зли маймуни; опипваха дръжките на оръжията си и се хилеха срещу мурга.

— Има още един начин — зловещо изрече мургът.

Гарион почувства, че у него отново се събуждат тласъците на силата и долови тих звук, отекващ в главата му. Почувства ужасна слабост, ала се стегна, хвана се за парапета и се опита да съсредоточи цялата си енергия.

— Престанете — решително заяви леля Поул и се приближи към тях по палубата, следвана от Се’недра и Дурник.

— Ние просто водехме правен спор — невинно обясни Барак.

— Зная какво правехте — отсечено отвърна тя. Очите й бяха гневни. Тя студено погледна мурга в лодката и каза: — По-добре си идете.

— Първо трябва да си взема нещо, което ми принадлежи — извика той.

— На ваше място бих забравила за това!

— Ще видим — заяви мургът, после се изправи, замърмори и започна бързо да движи ръцете си в серия от сложни жестове. Гарион почувства, че нещо невидимо се блъска в тялото му — приличаше на силен вятър, макар че въздухът беше напълно неподвижен.

— Не бързай и го направи както трябва, Гарион — посъветва го тихо леля Поул. — Ако забравиш дори най-дребната подробност, силата ще избухне в лицето ти.

Мъжът в лодката замръзна, лицето му се смръщи в тревожна гримаса. Невидимият вятър, който пулсираше в Гарион, спря. Тогава мъжът продължи да прави жестовете си — пръстите на ръцете му разсичаха въздуха, лицето му се беше вцепенило, подчинено на върховните му усилия да се съсредоточи.

— Така се прави това, кролиме — рече леля Поул, леко повдигна ръката си — Гарион почувства внезапен порив сякаш вятърът, който бушуваше у него, бе сменил посока си. Кролимът вдигна ръце и се олюля, препъна се и рухна на дъното на лодката, в краката на нийсанците. Дори самата лодка отскочи два-три метра назад. Кролимът се надигна, очите му се ококориха, лицето му стана мъртвешки бледно.

— Върни се при господаря си, куче — с унищожително презрение изрече леля Поул. — Кажи му да те набие, защото не си си научил урока както трябва.

Кролимът бързо каза нещо на нийсанците на веслата и те незабавно обърнаха лодката и започнаха да гребат към кораба си.

— Тъкмо щеше да се развихри малък хубав бой, Поулгара — оплака се Барак. — Защо се намеси и ни развали удоволствието?

— Порасни най-сетне — безцеремонно му каза тя. После се обърна към Гарион — очите й блестяха, белият кичур на челото й изглеждаше като искрящ пламък. — Ти, глупако такъв! Отказваш всякакво обучение, а после се нахвърляш като побеснял бик. Имаш ли някаква представа какво направи? Предупреди всички кролими в Стис Тор, че сме тук.

— Той умираше — възпротиви се Гарион и безпомощно посочи роба, който лежеше на кея. — Трябваше да направя нещо.

— Той беше мъртъв в мига, когато докосна водата — произнесе твърдо тя. — Погледни го.

Тялото на роба беше вцепенено. Главата му висеше, отметната назад, устата зееше широко отворена. Нямаше съмнение, че е мъртъв.

— Какво е станало с него? — попита Гарион и усети как му призлява.

— Пиявиците са отровни. Ухапванията им парализират жертвата и те се хранят, необезпокоявани от нищо. Още първото ухапване е причинило спиране на сърцето му. А ти ни издаде на кролимите заради един мъртвец.

— Не беше мъртъв, когато го направих! — изкрещя Гарион срещу нея. — Той викаше за помощ!

— Никой не беше в състояние да му помогне. — Гласът й беше студен, дори жесток.

— Що за чудовище си ти? — попита я със стиснати зъби Гарион. — Нямаш ли никакви чувства? Щеше просто да го оставиш да умре, нали?

— Тук не е нито времето, нито подходящият момент за обсъждане на този въпрос.

— Не! Тъкмо сега е дошло време да поприказваме — сега, в този миг, лельо Поул. Дори не си човешко същество, знаеш ли това? Престанала си да бъдеш човек толкова отдавна, че дори не помниш кога се е случило това. Ти си на четири хиляди години. Целият ни живот изтича, докато ти примигнеш. За теб ние сме само развлечение — един весело прекаран час от твоя живот. Играеш си с нас, като че сме кукли на конци, за да се развличаш. Омръзна ми да ме командваш. Всичко между мен и тебе е свършено!

Може би беше казал повече, отколкото възнамеряваше, ала гневът го беше заслепил и думите изхвърчаха от устата му, преди да има време да ги спре.

Тя го погледна. Лицето й беше така пребледняло, сякаш я беше ударил.

— Ти, глупаво момче — промълви жената. Гласът й прозвуча още по-страшно, защото говореше съвсем тихо. — Свършено? Между мене и тебе? Как би могъл да разбереш поне една хилядна от онова, което ми струваше да те опазя на този свят? Ти беше единствената ми грижа повече от хиляда години. Изтърпяла съм толкова болка, мъка и загуби, колкото никога не можеш да си представиш! Никакви думи не биха могли да изразят страданията ми — и всичко това заради тебе. Живях в бедност и мизерия стотици години без никакво прекъсване — само заради тебе. Отказах се от сестра си, която обичах повече от собствения си живот — заради тебе. Преминах през огън и отчаяние, сто пъти по-страшно от самия огън — заради тебе. И ти мислиш, че всичко това е било развлечение за мене? Няколко приятни часа? И смяташ, че грижите, които ти посветих през всичките тези хиляда години, струват евтино? Връзката между мене и тебе никога няма да бъде прекъсната, Белгарион! Никога! Ще продължаваме да вървим заедно до последния ден на времето, ако това е необходимо. Никога няма да се разделим. Прекалено много ми дължиш, за да позволя това!

Възцари се ужасна тишина. Другите, потресени от силата на думите й, останаха втрещени; отначало впериха погледи в нея, а след това в Гарион.

Без да произнесе нито дума повече, вълшебницата се обърна и отново напусна палубата.

Гарион безпомощно се огледа. Изведнъж се почувства ужасно засрамен от себе си и ужасно самотен.

— Но аз трябваше да го направя, нали? — промълви той, без да насочва въпроса си конкретно към някого. Не беше сигурен какво точно иска да каже.

Всички го гледаха, ала никой не му отговори.