Дейвид Едингс
Кралица на магиите (10)

ГЛАВА 9

Малко преди разсъмване вятърът се усили и когато небето над ниските предпланини започна да просветлява, вече духаше със смразяваща мощ. Гарион бе вцепенен от изтощение, умът му се намираше в състояние подобно на транс. Лицата на всичките му спътници му изглеждаха непознати. Понякога дори забравяше защо яздят в тази посока и накъде са тръгнали. Струваше му се, че е попаднал в компанията на чужди нему хора с мрачни физиономии, лудешки поели по път, който не води никъде; те разсичаха безрадостния, незабележителен с нищо пейзаж с наметките си, които плющяха на вятъра и се носеха след тях като забързани сиви мръсни облаци. Започна да го завладява особено хрумване — че тези непознати по някакъв начин го държат в плен и го отвеждат далеч от неговите истински приятели. Тази мисъл ставаше все по-могъща и младежът започна да се плаши.

Изведнъж, без да знае защо, той обърна коня си и се откъсна от групата, отклони се от пътя и полетя нанякъде през голото поле.

— Гарион! — остро извика женски глас зад него, но той заби пети в хълбоците на коня и полетя още по-бързо.

Един от непознатите го преследваше — мъж, който вдъхваше страх, облечен в черни кожени дрехи, с бръсната глава. На темето му, подет от вятъра, подскачаше тъмен кичур коса. Обхванат от паника, Гарион риташе коня си, за да го с накара да тича по-бързо, ала страховитият ездач зад гърба му стопи разликата между тях и дръпна юздите от ръцете му.

— Какво правиш? — сурово попита непознатият.

Гарион се втренчи в него, неспособен да отговори.

После жената със синята наметка също дойде; дойдоха и останалите. Жената бързо скочи от седлото и го загледа строго. Беше висока за жена, чертите Й изглеждаха студени и повелителни. Косата й беше много тъмна, а на челото й се виждаше бял кичур.

Гарион потрепера. Жената всяваше смъртен страх в цялото му същество.

— Слез от коня — заповяда тя.

— Спокойно, Поул — обади се един старец със сребриста коса и зло лице.

Огромен гигант с червеникава брада, яхнал жребец, се промъкна близо до него, произнасяйки страшни заплахи; и Гарион, който почти хълцаше от уплаха, се смъкна от коня си.

— Ела тук! — заповяда жената.

Гарион нерешително се приближи до нея.

— Дай ми ръката си! — каза тя.

Той колебливо вдигна ръката си, а тя здраво сграбчи китката му. Отвори пръстите му, за да разкрие грозния белег върху дланта, който Гарион винаги беше мразил, а после сложи дланта му върху белия кичур в косите си.

— Лельо Поул — задъхано произнесе младежът и внезапно се отърси от кошмара. Тя плътно обви ръце около него и го задържа така — близо до себе си — доста дълго. Странно защо, ала той въобще не се почувства неудобно, че тя излага на показ чувствата си пред останалите.

— Това е сериозно, татко — каза тя на господин Улф.

— Какво се случи, Гарион? — попита Улф със спокоен глас.

— Не зная — отговори Гарион. — Стана така, като че не познавах нито един от вас и чувствах, че сте мои врагове. Всичко, което исках, беше да избягам, за да се върна при истинските си приятели.

— Носиш ли амулета, който ти дадох?

— Да.

— Свалял ли си го, откакто го взе?

— Само веднъж — призна Гарион. — Когато се изкъпах в толнедранския хан.

— Не бива да го сваляш — въздъхна Улф. — Никога, независимо каква е причината. Извади го над туниката си.

Гарион изтегли сребърния медальон, върху който се виждаше странно изображение.

Възрастният човек също извади медальон изпод туниката си много ярък медальон, върху който беше изобразен вълк. Звярът изглеждаше толкова истински, сякаш всеки момент щеше да изчезне с дълги скокове в гората.

Леля Поул, все още поставила едната си ръка върху раменете на Гарион, извади подобен амулет от корсажа си. Върху диска на нейния медальон беше изсечена фигурата на кукумявка.

— Задръж го в дясната си ръка — нареди му тя и решително затвори пръстите на Гарион върху медальона. После, стискайки собствения си медальон в дясната си ръка, я постави върху свития му юмрук. Улф, който също стискаше своя талисман, сложи ръката си върху техните.

Ръката на Гарион започна да изтръпва, като че амулетът беше оживял.

Господин Улф и леля Поул дълго се гледаха в очите и изтръпването в дланта на Гарион изведнъж стана много силно. Сякаш умът му се отвори, странни картини започнаха да проблясват пред очите му. Видя кръгла стая, разположена някъде на много голяма височина. Гореше огън, ала в него нямаше дърва. На масата седеше старец, който малко приличаше на господин Улф, ала очевидно беше друг човек. Той като че гледаше точно към Гарион, очите му бяха добри, дори изпълнени с обич. Гарион изведнъж почувства огромна, всепоглъщаща привързаност към стареца.

— Това би трябвало да е достатъчно — прецени Улф и пусна ръката на Гарион.

— Кой беше този старец? — попита Гарион.

— Моят Учител — отговори Улф.

— Но какво се случи? — попита загрижено Дурник.

— Може би е по-добре да не говорим за това — каза леля Поул. — Можеш ли да запалиш огън? Време е за закуска.

— Ей там има дървета, ще можем да се скрием от вятъра — каза Дурник.

Отново се качиха на конете и поеха към горичката.

След като се нахраниха, поседяха за малко около слабия огън. Бяха уморени и на никого не му се искаше отново да се изправи срещу ураганния вятър на утрото. Гарион се чувстваше особено изтощен, искаше му се да е пак дете, да седне до леля Поул и може би да постави глава в скута й и да заспи, както беше правил, когато беше още съвсем малко момче. Странното нещо, което се беше случило, го караше да се чувства извънредно самотен и много уплашен.

— Дурник — заговори той, повече за да се отърве от настроението, което го потискаше, отколкото от любопитство, — каква е тази птица? — И я посочи с пръст.

— Мисля, че е гарван — отговори Дурник И се вгледа в птицата, която кръжеше над тях.

— И аз така си помислих — рече Гарион. — Но гарваните не летят в кръг, нали?

Дурник се намръщи.

— Може би наблюдава нещо на земята.

— От колко време лети над нас? — попита Улф, взирайки се с премрежени очи в голямата птица.

— Струва ми се, че я видях още на зазоряване — отговори Гарион.

Господин Улф погледна леля Поул и попита:

— Какво мислиш за това?

Тя вдигна поглед от чорапите на Гарион, които кърпеше.

— Ще видя. — Лицето й придоби странен, изпитателен израз.

Гарион отново почувства особеното изтръпване и импулсивно се опита да насочи собствения си ум към птицата.

— Гарион — заговори леля Поул, без да го поглежда. — Престани.

— Съжалявам — извини се бързо младежът и отново се замисли за обикновените неща, с които му подобаваше да се занимава.

Господин Улф го измери с особен поглед, после му намигна.

— Това е Чамдар — спокойно обяви леля Поул, внимателно забоде иглата си в чорапа и го остави настрана. После се изправи и свали синята си наметка.

— Какво си си наумила? — попита Улф.

— Смятам мъничко да си побъбря с него — отговори тя и изви пръстите на ръцете си като нокти.

— Няма смисъл да се мориш — каза Улф. — Перата ти са прекалено меки за такъв силен вятър. Има и по-лесен начин. — Възрастният мъж проследи ветровитото небе с търсещ поглед. — Виж ето там! — Той посочи едно едва видимо петънце над хълмовете на запад. — По-добре ти свърши тази работа, Поул. Аз не се разбирам добре с птиците.

— Разбира се, татко — съгласи се жената. После напрегнато се вгледа в петънцето и Гарион почувства изтръпването в мига, когато тя насочи мисълта си в тази посока. Петънцето започна да кръжи в небето — издигаше се все по високо и по-високо, докато съвсем изчезна.

До последния миг гарванът не забеляза орела, който се спусна надолу с шеметна бързина. Съзря го тъкмо преди ноктите да се забият в гърба му. Внезапно се появи облак от черни пера и гарванът, грачейки от ужас, диво запляска с криле, за да се измъкне.

— Прекрасно свършена работа, Поул — одобрително каза Улф.

— Е, сега черната птица ще има предмет за размисъл. — Тя се усмихна. — Не гледай така втренчено, Дурник.

Дурник стоеше пред нея със зяпнала уста.

— Как го направи?

— Наистина ли толкова ти се иска да узнаеш?

Ковачът потрепера и отклони поглед.

— Смятам, че това събитие постави нещата по местата им — заговори Улф. — По всяка вероятност сега маскировката е безполезна. Не съм сигурен какво смята да прави Чамдар, но зная едно — че ще следи всяка наша стъпка. Най-добре ще е да се въоръжим и да яздим без никакви отклонения към Воу Мимбре.

— Ще престанем ли да вървим по следата? — попита Барак.

— Следата продължава на юг — отговори Улф. — Мога отново да я открия, щом прекосим границата с Толнедра. Но първо искам да спрем в арендската столица, за да поговоря с крал Кородулин. Той трябва да узнае някои неща.

— Кородулин ли? — Дурник изглеждаше объркан. — Не е ли това името на първия арендски крал?

— Всички крале на Арендия приемат името Кородулин — обясни му Силк. — И всичките им кралици се казват Маясерана. Това е традиция в кралското семейство в тази страна, за да се предотврати разпадането на кралството. Трябва да се женят, следвайки възможно най-точно кръвната линия, за да поддържат илюзията за обединението на Мимбре и Астурия. Затова всички са болнави, но пък няма как да го избегнат — като се вземе предвид особеният характер на арендската политика.

— Стига, Силк — укорително произнесе леля Поул.

Мандорален изглеждаше потънал в размисъл.

— Възможно ли е този Чамдар, който преследва всяка наша стъпка, да е един от най-влиятелните магьосници в черното съзаклятие на кролимите? — попита той.

— О, много му се ще — отговори Улф. — Зедар и Ктучик са ученици на Торак и Чамдар иска също да стане такъв. Винаги е бил агент на Ктучик, но вероятно вярва, че това е шансът му да се издигне в йерархията на кролимите. Ктучик е много стар и не излиза от храма на Торак в Рак Ктхол. Може би Чамдар смята, че вече е време някой друг да стане върховен жрец.

— Тялото на Торак в Рак Ктхол ли се намира? — бързо попита Силк.

Господин Улф сви рамене.

— Никой не знае със сигурност, но аз лично се съмнявам в това. След като Зедар го е изнесъл от бойното поле във Воу Мимбре, не ми се вярва да го е предал на Ктучик. Торак би могъл да бъде в Малореа или някъде в южните земи на Ктхол Мургос. Трудно е да се каже.

— Ала в настоящия момент трябва да се пазим тъкмо от Чамдар — заключи Силк.

— Не и ако продължаваме да се движим — каза Улф.

— Тогава по-добре да тръгваме — обади се Барак и се изправи.

Рано преди обед тежките облаци започнаха да се разпръскват и тук-там се появиха чисти късчета синьо небе. Огромни стълбове слънчева светлина бавно се промъкваха през хълмистите полета, които очакваха — влажни и нетърпеливи — първите ласки на пролетта. Мандорален водеше. Яздеха бързо и успяха да изминат значително разстояние. Накрая започнаха да се движат ходом, за да дадат възможност на конете да отдъхнат.

— Още колко път остава до Воу Мимбре, дядо? — попита Гарион.

— Най-малко шестдесет левги — отговори Улф. — По-вярно ще бъде, ако кажем осемдесет.

— Много път. — Гарион потрепера и се размърда на седлото.

— Да.

— Съжалявам, че побягнах — извини се Гарион.

— Вината не беше твоя. Просто една от игрите на Чамдар.

— Но защо избра мен? Не можеше ли да стори същото нещо с Дурник… или с Барак?

Господин Улф го погледна.

— Ти си по-млад, по-податлив.

— Това не е истинската причина, нали? — обвиняващо изрече Гарион.

— Не — призна Улф. — Наистина не е, но до известна степен съдържа част от верния отговор.

— То е просто едно от онези неща, за които няма да ми кажеш, нали?

— Е, би могъл да го приемеш и по този начин — добродушно отговори Улф.

За известно време Гарион остана навъсен, ала господин Улф продължи да язди, като че ли въобще не го беше грижа за укорителното мълчание на момчето.

Пренощуваха в един толнедрански хан, който както всички беше неприветлив, солиден и скъп. На следващата сутрин небето беше ясно с изключение на отделни участъци с бухнати бели облаци, които се движеха бързо ведно с пронизващия вятър. Слънцето ги накара да се почувстват по-добре, дори Барак и Силк си разменяха закачки, докато яздеха един до друг — нещо, което Гарион не беше чувал през всичките седмици, прекарани под мрачното небе на северна Арендия.

Ала Мандорален тази сутрин не произнесе почти нито дума и с всяка измината миля лицето му ставаше все по-мрачно. Не беше сложил доспехите си и вместо тях носеше ризница и тъмносиня къса туника. Върху главата му нямаше шлем и вятърът си играеше с къдравата му коса.

Върху близкия хълм се възвисяваше отблъскващ на вид замък; мрачните му стени бяха високи и изглеждаха надменни. По всичко личеше, че Мандорален избягва да насочва поглед към него. Лицето му беше станало още по-тъжно.

На Гарион му беше трудно да реши как да възприема Мандорален. Беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че много от мислите му са повлияни от предразсъдъците на Лелдорин. Наистина — той не желаеше да изпитва симпатии към Мандорален; ала като се изключеше обичайната навъсеност, която изглеждаше нещо типично за всички аренди, преднамерената употреба на старинни думи в надутата му реч и безкрайната му самоувереност, оставаха твърде малко неща, които човек можеше да не хареса у рицаря.

На половин левга разстояние от замъка, на върха на голямо полегато възвишение, се издигаше развалина от някаква постройка — единична стена с висока арка, служеща за вход, и счупени колони в двата края. Близо до развалината, яхнала кон, чакаше жена. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.

Без да произнесе нито дума, може би без дори да осъзнава какво прави, Мандорален отклони бойния си кон от пътя и пое в тръс по възвишението към жената. Тя наблюдаваше приближаването му без видима изненада, ала и без да направи нищо — дори да махне с ръка.

— Къде отива? — попита Барак.

— Тя е негова позната — сухо изрече господин Улф.

— Ще го чакаме ли?

— Той ще ни настигне — отвърна Улф.

Мандорален спря коня си близо до жената, слезе, поклони се и протегна двете си ръце, за да й помогне да скочи от седлото. Тръгнаха заедно към развалините, без да се докосват, ала много близо един до друг. Спряха под арката и започнаха да разговарят. Зад развалините, високо в небето, бягаха подгонените от вятъра облаци, а огромните им сенки безгрижно се търкаляха по мрачните полета на Арендия.

— Трябваше да изберем друг път — обади се Улф. — Но не се досетих за това.

— Защо, какво има? — попита Дурник.

— Нищо необичайно… за Арендия — отвърна Улф. — Смятам, че вината е моя. Понякога забравям какви неща се случват с младите хора.

— Не бъди толкова потаен, татко — каза леля Поул. — Това много ме дразни. Или не трябва да знаем какво става?

Улф вдигна рамене и каза:

— Не е никаква тайна. Половината Арендия го знае. Цяло поколение арендски девици заспиват всяка нощ със сълзи на очи заради това.

— Татко! — извика леля Поул, изгубила всякакво търпение.

— Добре — предаде се Улф. — Когато Мандорален беше на възраст колкото Гарион, той внушаваше доверие като многообещаващ млад човек — силен, смел, ала не особено умен — все качества, присъщи на добрия рицар. Баща му ме помоли за съвет и аз уредих младежът да поживее за известно време при барона на град Воу Ебор — замъкът, край който минахме, е негов. Баронът имаше блестяща репутация и осигуряваше на Мандорален достойно обучение в различни области, което му беше необходимо. Мандорален и баронът станаха почти като баща и син, тъй като баронът беше значително по-възрастен. Всичко вървеше добре до деня, когато баронът се ожени. Ала неговата невяста беше доста по-млада от него — някъде на възрастта на Мандорален.

— Виждам накъде вървят нещата — неодобрително рече Дурник.

— Не съвсем — опроверга го Улф. — След сватбеното пътешествие баронът отново се отдаде на рицарските си задължения, оставяйки отегчената млада дама да броди из замъка. Както и да е, Мандорален и дамата си разменяли погледи, даже разговаряли — нещо съвсем обичайно.

— Това се случва и в Сендария — отбеляза Дурник, — но съм сигурен, че името, с което го наричаме ние, е различно от онова, което използват тук. — Тонът му беше критичен, дори изпълнен с обида.

— Правиш прибързани заключения, Дурник — възрази Улф. — Връзката между тях не стигна по-далеч. Може би щеше да се окаже по-добре, ако беше стигнала. Прелюбодеянието не е чак толкова сериозно и с течение на времето те щяха да се отегчат един от друг. Ала тъй като и двамата обичаха и уважаваха барона прекалено много, за да посегнат на честта му, Мандорален напусна замъка преди нещата да се изплъзнат от контрол. Сега и двамата безмълвно страдат. Всичко е много вълнуващо, но на мене ми изглежда като загуба на време. Разбира се, аз съм доста по-възрастен и…

— Ти си доста по-възрастен от всички останали, татко — прекъсна го леля Поул.

— Не биваше да го казваш, Поул.

Силк язвително се разсмя.

— Радвам се, че нашият изумителен приятел е проявил лош вкус, влюбвайки се в жената на друг мъж. Благородството му започна да става прекалено. — В гласа на дребничкия мъж се промъкнаха горчивите, иронични нотки, с които се надсмиваше над себе си. За пръв път Гарион го видя такъв във Вал Алорн, когато разговаряха с кралица Порен.

— Знае ли баронът за това? — попита Дурник.

— Естествено, че знае — отвърна Улф. — Тъкмо това кара арендите да се отнасят така предпазливо към случая. Имало някога един рицар, по-глупав от повечето аренди, който си позволил да подхвърли глупава шега по този повод. Баронът веднага го предизвикал и по време на дуела забил копието си в гърдите му. Оттогава малцина са на мнение, че могат да използват създалото се положение, за да се разсмиват.

— Въпреки всичко това е позорно — заяви Дурник.

— Тяхното поведение е безукорно, Дурник — твърдо изрече госпожа Поул. — Не заслужават порицание, докато отношенията между тях останат непроменени.

— На първо място почтените хора не позволяват да им се случи такова нещо — упорито продължи да твърди Дурник.

— Никога няма да я убедиш, Дурник — обърна се господин Улф към ковача. — Поулгара е живяла прекалено много години с уейситските аренди. Те бяха почти толкова лоши, даже по-лоши от мимбратите. Не е възможно толкова дълго да плаваш сред такава сантименталност, без тя да полепне по душата ти. От време на време Поул се държи като момиче. Ако ти се удаде да не я срещаш по време на тези сантиментални пристъпи, всичко останало в нея е наред.

— Аз поне използвах времето си по по-смислен начин, татко — отбеляза леля Поул ледено. — Доколкото си спомням, ти прекара всичките тези години, пирувайки в долнопробните вертепи в крайбрежните райони на Камаар. След това пък дойде ред на живителния период на подем, когато създаваше развлечения на покварените жени в Марагор. Убедена съм, че опитът, който придоби на тези места, в огромна степен е разширил представите ти за морал.

Господин Улф неловко се разкашля и отклони поглед встрани.

Зад тях Мандорален отново беше възседнал коня си и вече се спускаше в галоп по хълма. Дамата остана под арката. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.

Пътуваха пет дни, докато стигнат река Аренд — границата между Арендия и Толнедра. Колкото по-дълбоко на юг проникваха, толкова времето ставаше по-хубаво и на сутринта, когато стигнаха на хълма, от който се виждаше реката, вече бе станало почти топло. Слънцето блестеше много ярко, няколко пухкави облака летяха над главите им, понесени от свежия ветрец.

— Тук главният път към Воу Мимбре завива наляво — отбеляза Мандорален.

— Да — откликна Улф. — Хайде да влезем в горичката до реката и да се погрижим за външността си. Във Воу Мимбре е много важно как изглежда човек, а ние не желаем да приличаме на скитници, когато пристигнем в града, нали?

Три човешки фигури с кафяви дрехи с качулки стояха смирено на кръстопътя с наведени към земята лица и ръце, протегнати умолително напред. Господин Улф опна юздите на коня си и ги приближи. Размени няколко думи с тях и им даде по монета.

— Кои са тези? — попита Гарион.

— Монаси от Мар Терин — отговори му Силк.

— Какво е това?

— Манастир в югоизточна Толнедра, където едно време се издигаше град Марагор — обясни Силк. — Монасите се опитват да успокоят духовете на Марагите.

— Казват, че през последните две седмици оттук не са минавали мурги — съобщи господин Улф, когато се върна при тях.

— Сигурен ли си, че можеш да им вярваш? — попита Хетар.

— Вероятно казват истината. Монасите не лъжат.

— Значи ще кажат на всеки, който ги попита, че сме минали оттук? — обади се Барак.

Улф кимна.

— Те отговарят на всеки, който им зададе въпрос.

— Неприятен навик — мрачно изсумтя Барак.

Господин Улф вдигна рамене и поведе групата към дърветата край реката.

— Достатъчно навътре навлязохме — реши той и слезе от коня си на една тревиста поляна сред горичката. — Добре. Значи отиваме във Воу Мимбре. Искам всички много да внимавате какво приказвате тук. Мимбаратите са много чувствителни и всяка дума може да бъде приета като обида.

— Смятам, че трябва да облечеш бялата дреха, която ти даде Фулрах, татко — прекъсна го леля Поул и разопакова един от вързопите.

— Моля те, Поул — рече Улф. — Опитвам се да обясня нещо на приятелите си.

— Чуха те, татко. Свикнал си да отделяш прекалено много време за всяко нещо. — Тя измъкна бялата дреха и я огледа с критичен поглед. — Трябвало е да я сгънеш по-внимателно. Смачкал си я.

— Няма да нося такова нещо — категорично заяви той.

— Ще носиш, татко — нежно отвърна тя. — Можем да спорим с теб час-два, но в края на краищата ще я облечеш. Защо просто не си спестим времето и всички останали усложнения?

— Глупаво е — оплака се възрастният мъж.

— Много неща са глупави, татко. Познавам арендите по-добре от тебе. Ще предизвикаш повече уважение, ако изглеждаш по подобаващ начин. Мандорален, Хетар и Барак ще сложат броните и доспехите си; Дурник, Силк и Гарион ще носят жакетите, които им подари крал Фулрах в Сендария, аз ще облека синята си рокля, а ти — тази бяла дреха. Настоявам, татко.

— Какво?

— Замълчи, татко — рече разсеяно тя, оглеждайки внимателно синия жакет на Гарион.

Лицето на Улф помрачня, очите му загледаха застрашително и сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Още нещо ли искаш да ми кажеш? — попита леля Поул, без да вдига поглед.

Господин Улф остави думите й без отговор.

— Той наистина е толкова мъдър, както се говори — обади се Силк.

След час вече яздеха по главния път към Воу Мимбре под окъпаното от слънчеви лъчи небе. Мандорален, в пълно бойно снаряжение — с доспехи, шлем и дълго, тясно знаменце на сребристи и сини райета, което се развяваше от върха на копието му, беше начело на групата, следван от Барак в бляскава ризница и черна наметка от меча кожа. По настояване на леля Поул огромният черек беше сресал сплъстената си червена брада и дори беше сплел косата си на плитчици. Господин Улф, облечен в бялата дреха, яздеше навъсено, мърморейки си нещо под носа, а леля Поул, скромно приближила коня си до неговия, беше невероятно красива в късата, подплатена с кожи пелерина и със синята атлазена лента, която обхващаше буйната й тъмна коса. Гарион и Дурник се чувстваха неудобно в новите си премени, ала Силк носеше жакета и черната си кадифена шапка с огромно удоволствие. Единствената отстъпка, която Хетар направи пред нормите за изискано поведение в града, беше, че замени сплесканата сребърна халка, с която обикновено пристягаше кичура си, с кожен ремък.

Крепостните селяни и дори и случайно срещаните рицари се отдръпваха от пътя им и почтително ги поздравяваха. Денят беше топъл, пътят в добро състояние, конете им бяха отпочинали и бодри. Рано следобед пътешествениците се изкачиха на билото на един висок хълм и видяха равнината, която плавно се спускаше към портите на Воу Мимбре.