Дейвид Едингс
Кралица на магиите (27)

ГЛАВА 26

В ранния следобед облаците отново се сгъстиха, в далечината започнаха да ечат гръмотевици, после се изсипа пороен дъжд, който разтърси със силата си потъналия в изпарения град. Следобедната гръмотевична буря, изглежда, започваше по едно и също време всеки ден и пътешествениците дори започнаха да свикват с нея. Всички се скриха в помещенията под палубата и седнаха сред знойната жега, а дъждът не преставаше да бие с тежките си капки покрива над главите им.

Гарион седеше неподвижно, подпрял гръб о грубо издяланото дъбово ребро на кораба, и наблюдаваше леля Поул. Лицето и погледът му упорито продължаваха да изразяват непримиримост.

Тя не му обръщаше внимание и тихо разговаряше със Се’недра.

Капитан Грелдик се спусна по тясната стълба от палубата. По лицето и брадата му течаха вадички вода.

— Драснианецът… онзи Дроблек е тук — съобщи им той. — Обяви, че има новини за вас.

— Пусни го да влезе — каза Барак.

Дроблек едва успя да промъкне тлъстото си тяло през тясната врата. Дъждът го беше намокрил до кости.

— Брей, че е влажно вън — рече той.

— Забелязахме — отвърна Хетар.

— Получих съобщение — обърна се Дроблек към леля Поул. — От принц Келдар.

— Най-сетне — въздъхна тя.

— Той и Белгарат пристигат по реката — съобщи Дроблек. — Доколкото можах да разбера, трябва да бъдат тук след няколко дни, най-много седмица. Думите на пратеника бяха твърде непоследователни.

Леля Поул го погледна въпросително.

— Болен е от треска — обясни Дроблек. — Драснианец е, на него може да се разчита. Той е мой агент в едно търговско средище на север. Ала го е пипнала една от болестите, които изобилстват в тези вонещи блата. Не е на себе си и бълнува. Смятам, че след ден-два треската ще отслабне и ще можем да извлечем повече сведения от него. Но щом схванах общия смисъл на съобщението, дойдох незабавно. Помислих си, че бихте искали да научите новината веднага.

— Благодарим ти за загрижеността — каза леля Поул.

— Щях да изпратя някой слуга — обясни Дроблек, — ала често в Стис Тор съобщенията се отклоняват от мястото, докъдето трябва да пристигнат, пък и понякога слугите объркват онова, което трябва да предадат. — Той изведнъж се усмихна. — Разбира се, това не е истинската причина.

Леля Поул също се усмихна.

— Естествено.

— Дебелите хора обичат да стоят на едно място и карат другите да се движат вместо тях. Но от съобщението на крал Родар подразбрах, че тази работа, с която сте се заели, е може би най-важното нещо в света. Искам да взема участие в нея. — Той направи гримаса. — Е, всички ние понякога се държим като деца.

— Сериозно ли е състоянието на пратеника? — попита леля Поул.

Дроблек сви рамене.

— Кой би могъл да каже? Половината от всички заразни трески в Нийса дори нямат имена и всъщност не можем да ги разграничим една от друга. Понякога хората умират много бързо, понякога агонизират със седмици. От време на време някой дори оздравява. Всичко, което можем да сторим, е да им осигурим спокойствие. После чакаме да видим какво ще стане.

— Идвам веднага — заяви леля Поул и стана. — Дурник, би ли ми подал зелената чанта от вързопите с багажа? Ще имам нужда от билките в нея.

— Не е много разумно човек да има контакт с болен от такава треска, милейди — предупреди я Дроблек.

— За мене няма да има никаква опасност — прекъсна го вълшебницата. — Искам да разпитам подробно твоя пратеник и единственият начин да получа отговори от него е да го отърва от треската.

— Дурник и аз ще те придружим — предложи Барак.

Поулгара го погледна.

— Няма да е лошо да осигурим по-голяма безопасност, докато вървиш из града — подхвърли исполинът и препаса меча си.

— Щом искате, елате. — Тя облече наметката си и се насочи към вратата, после се обърна към Грелдик. — Може би ще остана там цяла нощ. Наоколо се навъртат кролими, затова нека моряците ти са нащрек. Остави неколцина от по-трезвите на пост.

— Трезви ли, милейди? — невинно попита Грелдик.

— Чух песните от помещенията на екипажа — каза тя. — Череките не пеят, ако не са пияни. Тази нощ не отваряй буре с бира. Тръгваме ли, Дроблек?

— Веднага, милейди — охотно се съгласи дебелият мъж и хвърли лукав поглед на Грелдик.

Когато излязоха, Гарион почувства известно облекчение. Усилието да поддържа изражението на ненавист върху лицето си в присъствието на леля Поул беше започнало да го изнервя. Намираше се в неудобно положение. Ужасът и омразата към самия себе си не бяха преставали да го мъчат, откакто насочи страшния огън срещу Чамдар в Леса на дриадите; тези чувства станаха така огромни, че едва успяваше да ги понесе. Дочакваше всяка нощ в паника, защото сънищата му бяха винаги едни и същи. Отново и отново виждаше обгорялото лице на Чамдар, който го молеше:

— Милост, господарю.

И пак, още веднъж, и още веднъж, пред очите му се появяваше ужасният син пламък, изригващ от собствената му ръка в отговор на молбата на агонизиращия. Омразата, която носеше у себе си след Вал Алорн, се беше стопила в този пламък. Отмъщението му беше така пълно, че нямаше никакъв начин да избяга от отговорността или да я прехвърли другиму. Избухването му тази сутрин беше насочено повече срещу него самия, отколкото срещу леля Поул. Той нарече нея чудовище, ала ненавиждаше чудовището в себе си. Страшните мъки, които беше изтърпяла през неизброимите години заради него, и страстта, с която беше говорила — тези доказателства за болката, която неговите думи й бяха причинили — изгаряха мъчително ума му. Той се срамуваше, толкова много се срамуваше, че дори не смееше да погледне приятелите си в очите. Седеше сам, с блуждаещ поглед а думите на леля Поул гърмяха отново и отново в съзнанието му.

В края на бурята отслабна и барабанещият шум на дъжда. Малки водовъртежи от водни капки пресичаха мътната повърхност на реката, гонени от постоянно променящия посоката си вятър. Небето започна да се избистря, слънцето проби гъстите облаци, придавайки им огненочервен цвят. Гарион се качи на палубата — там можеше да се бори сам с неспокойната си съвест.

Не след дълго чу леки стъпки зад гърба си.

— Предполагам, че се гордееш със себе си? — остро попита Се’недра.

— Остави ме на мира.

— Хич и не се надявай. Ще ми се да ти разкажа как всички ние приехме малката ти реч тази сутрин.

— Не искам да чуя нито дума за това.

— Много лошо. И все пак аз ще ти кажа.

— Няма да те слушам.

— О, ще слушаш. — Принцесата хвана ръката му и го обърна към себе си. Очите й блестяха, мъничкото й лице бе натежало от страшен гняв. — Онова, което направи, е напълно непростимо — заяви тя. — Леля ти те е отгледала от бебе. Била ти е като майка.

— Майка ми е мъртва.

— Лейди Поулгара е единствената майка, която си имал, и какво й даде ти от благодарност? Нарече я чудовище. Обвини я, че не се е грижила достатъчно за тебе.

— Не те слушам! — изкрещя Гарион. Знаеше, че това е детска постъпка — дори детинска, — ала въпреки това запуши ушите си с ръце. Тази Се’недра, изглежда, винаги предизвикваше най-лошото у него.

— Махни си ръцете! — заповяда му тя яростно. — Ще ме изслушаш, та ако ще да трябва да крещя!

Гарион, уплашен, че тя ще изпълни заканата си, свали ръцете си.

— Тя те е носила, когато си бил бебе — продължи Се’недра, като че съвсем точно знаеше най-болното място в наранената съвест на Гарион. — Бдяла е над първите ти стъпки. Хранила те е, бранила те е, прегръщала те е, когато си бил уплашен или болен. Това прилича ли на поведение на чудовище? Тя те наблюдава през цялото време, не знаеш ли? Дори ако само се препънеш, едва се сдържа да не протегне ръка, за да те улови. Виждала съм я да те завива, когато спиш. Това прилича ли ти на човек, който никак не го е грижа за тебе?

— Говориш за нещо, което не разбираш — каза Гарион. — Моля те, просто ме остави на мира.

— Молиш ме? — повтори тя подигравателно. — Как пък точно сега си спомни за добрите си маниери? Не чух да казваш „моля“ тази сутрин. Нито веднъж не те чух да произнасяш тази дума. Не чух и нито едно „благодаря“. Знаеш ли какъв си ти, Гарион? Ти си мамино детенце, това си!

Това беше върхът! Тази разглезена, своенравна малка принцеса наричаше него „мамино детенце“! Гарион не можеше да понесе това. Вбесен, младежът започна да й крещи. Повечето от думите му нямаха никаква връзка със случая, звучаха диво и необуздано, ала крещенето го накара да се чувства по-добре.

Двамата се гледаха обвиняващо, ала спорът им скоро прерасна във взаимни обиди. Се’недра крещеше като продавачка на риба в Камаар, а гласът на Гарион бучеше или писукаше фалцетно между мъжествения баритон и момчешкия тенор. Се’недра започна да тропа с крака, а Гарион заразмахва ръце. Като цяло се получи хубава малка битка. Гарион се чувстваше много по-добре, когато свадата приключи. Лошите думи, които изкрещя срещу Се’недра, бяха невинно развлечение в сравнение със смъртно обидните неща, които каза на леля Поул тази сутрин. Разправията с момичето му позволи да даде израз на объркването и гнева си по без вреден начин.

В края на краищата Се’недра естествено прибягна до сълзи и избяга; останал сам, Гарион се чувстваше по-скоро глупав, отколкото засрамен. Продължи да се ядосва, измърмори няколко цветисти обиди, които беше пропуснал да й каже, после въздъхна и замислено се облегна на перилата на кораба, за да наблюдава спускането на нощта.

Макар че не би го признал дори пред себе си, младежът беше благодарен на принцесата. Абсурдната им свада бе снела мъгливата пелена, обгърнала разсъдъка му. Сега съвсем ясно виждаше, че дължи извинение на леля Поул. Беше се нахвърлил върху нея, воден от дълбоко вкорененото в съзнанието му чувство за вина, опитвайки се по някакъв начин да обвини нея за извършеното от него. Беше съвсем очевидно, че не е възможно да избяга от собствената си отговорност. След като прие този факт, той необяснимо защо се почувства по-добре.

Притъмня. Тропическата нощ тежеше над света, миризмата на гнилоч и застояла вода долиташе от блатата, където не беше стъпвал човешки крак. Малко отвратително насекомо пропълзя под туниката му и започна да го хапе между раменете — там, където ръката му не можеше да достигне.

Без абсолютно никакво предупреждение — нито звук, нито шепот, нито някакъв намек за опасност — някой сграбчи ръцете му изотзад, после влажен плат плътно прилепна върху устата и носа му. Гарион направи опит да се съпротивлява, ала ръцете, които го държаха, бяха много силни. Напрегна се да извърне глава, за да освободи лицето си и да извика за помощ. Платът имаше странна миризма — пресищащо, болезнено сладка, някак си плътна. Зави му се свят, съпротивата му отслабна. Младежът направи последно усилие, после замайването стана толкова силно, че той изгуби съзнание.