Дейвид Едингс
Кралица на магиите (21)

ГЛАВА 20

— Госпожа Поул казва, че е време да се прибирате — каза им Дурник, когато стигна до горската поляна. Върху честното му, почтено лице трепна весела искрица, като че ли се забавляваше, наблюдавайки с разбиране младите хора.

Гарион поаленя, после се ядоса на себе си, че се е изчервил. Ала Се’недра не прояви въобще никакво смущение.

— Дойдоха ли дриадите? — попита тя, изправи се и изтупа тревичките от туниката си.

— Още не са — отвърна Дурник. — Улф каза, че скоро ще ни открият. Изглежда, от юг наближава буря, затова госпожа Поул смята, че трябва да се прибирате.

Гарион погледна нагоре, забеляза слой тъмни облаци, които идеха от юг и помрачаваха синьото небе, движейки се мудно на север, и се намръщи.

— Никога не съм виждал такива облаци. А ти, Дурник?

— Странна работа — съгласи се Дурник.

Гарион сгъна двете влажни кърпи и тримата тръгнаха покрай потока; Облаците скриха слънцето и гората изведнъж стана много тъмна. Чувството, че някой ги наблюдава, все още не беше изчезнало, онази предпазлива бдителност, която бяха почувствали при влизането си в леса, още се долавяше, ала сега имаше и нещо друго. Огромните дървета неспокойно се люшкаха, като че ли милиони мънички съобщения преминаваха през шумолящите им листа.

— Боят се — прошепна Се’недра. — Нещо ги кара да се плашат.

— Какво става? — попита Дурник.

— Дърветата… страх ги е от нещо. Не усещаш ли?

Той изумено се взря в нея.

Високо над главите им птиците изведнъж млъкнаха, повя хладен вятър, който донесе със себе си непоносима воня на застояла вода и гнила растителност.

— Каква е тази миризма? — попита Гарион и нервно се огледа.

— Нийса се намира на юг оттук — обясни Се’недра. — Територията й е заета предимно от блата.

— Толкова ли е близо? — рече Гарион.

— Всъщност не — отвърна девойката и леко се намръщи. — На около шестдесет левги, може и повече.

— Би ли могла миризмата да долети от толкова далеч?

— Не е твърде вероятно — отговори Дурник. — Поне в Сендария такова нещо не би могло да се случи.

— Колко път остава до палатките? — попита Се’недра.

— Около половин миля — рече Дурник.

— Може би да тичаме? — предложи принцесата.

Дурник поклати глава.

— Земята е неравна и тичането е опасно при такава слаба светлина. Ала все пак можем да вървим малко по-бързо.

Забързаха сред сгъстяващия се мрак. Вятърът задуха по-напористо, дърветата започнаха да потрепват и да се огъват от силата му. Странният страх, който, изглежда, беше проникнал в леса, стана по-осезаем.

— Нещо там се движи — прошепна трескаво Гарион и посочи потъмнелите дървета от отсрещната страна на потока.

— Нищо не виждам — отвърна Се’недра.

— Ето там, точно зад дървото с големия бял клон. Дриада ли е това?

Някаква фигура се плъзгаше в полумрака от дърво до дърво. В очертанията й имаше нещо смразяващо и отблъскващо. Се’недра се взря в нея и каза с погнуса:

— Не е дриада. Това нещо изобщо не е от тази гора.

Дурник вдигна един паднал клон и го сграбчи здраво. Гарион се огледа, намери друг клон и също се въоръжи.

Още една фигура се появи между две дървета, този път по-близо до тях.

— Трябва да рискуваме — мрачно изрече Дурник. — Тичайте, но внимавайте къде стъпвате. Доведете останалите. Бързо!

Гарион хвана Се’недра за ръка и затичаха по брега на потока. Непрекъснато се препъваха. Дурник изоставаше все по-назад и по-назад и размахваше тоягата на всички страни.

Гадните фигури ги бяха обкръжили отвсякъде и Гарион почувства първите пристъпи на паника.

Се’недра изпищя. Едно от изчадията се беше измъкнало иззад нисък храст точно пред тях. Беше огромно, с грозно туловище, и върху главата му нямаше лице. Две дупки, които му служеха като очи, се взираха безизразно в тях. Чудовището се затътри напред, протягайки два подобни на ръце крайника, за да ги улови. Беше тъмносиво, с цвят подобен на тиня, и цялото бе покрито с изгнил вонящ мъх, полепнал по слузестото му тяло.

Без да мисли, Гарион изтласка Се’недра зад себе си и замахна с тоягата. Ударът беше страшен, ала дървото просто потъна в тялото на чудовището без никакъв видим ефект. Един от протегнатите крайници на изчадието перна лицето на момъка и той с отвращение потръпна от слузестото му докосване. Отново замахна отчаяно и удари черната сянка по ръката. С ужас видя, че крайникът се отчупи при лакътя и че изчадието се навежда, за да си го прибере.

Се’недра изпищя отново и Гарион се обърна. Още един от човеците с тела от тиня се беше приближил зад нея и я бе сграбчил през кръста с две ръце. Изчадието тъкмо правеше опит да се обърне и да побегне с принцесата; когато Гарион развъртя тоягата си с всичка сила. Насочваше ударите си не толкова към главата или тялото, а по-скоро към глезените на чудовището.

След малко то се строполи с два счупени крака, ала не освободи хватката около кръста на Се’недра.

Гарион скочи напред, хвърли тоягата и измъкна камата си. Плътта на изчадието беше изненадващо корава — под глината бяха сплетени лози и изсъхнали клони. Гарион трескаво сряза една от ръцете и после се опита да изтръгне стенещата принцеса на свобода, но другата ръка все още продължаваше да я държи. Почти разтърсван от ридания, Гарион започна да я сече.

— Внимавай! — пронизително изкрещя Се’недра. — Зад тебе!

Гарион светкавично погледна през рамо. Първият мъж с тяло от тиня протягаше крайниците си към него. Младежът усети върху глезена си студено докосване. Ръката, която току-що беше отсякъл, бе изпълзяла по земята и сега го притискаше в хватката си.

— Гарион! — проехтя някъде наблизо гласът на Барак.

— Насам! — извика Гарион. — Бързо!

Сред храстите се разнесе трясък и грамадният червенобрад черек се появи с меч в ръка. Хетар и Мандорален го следваха по петите. С могъщ замах Барак отряза главата на първия мъж с тяло от тиня. Тя литна във въздуха и с тъп отблъскващ звук се заби в земята на няколко крачки от тях. Обезглавеното същество се заклати и сляпо запристъпва напред, като се опитваше да сграбчи нападателя си. Барак видимо пребледня, после отсече и двете протегнати напред ръце. Ала чудовището все още продължаваше да се тътри напред.

— Краката! — извика бързо Гарион, наведе се и започна да удря с камата си ръката, която го държеше за глезена.

Барак отряза краката на мъжа с тяло от тиня и чудовището падна. Отсечените части на туловището му запълзяха обратно към него.

Появиха се още същества. Хетар и Мандорален размахваха оръжията си. Навсякъде се разхвърчаха късове жива тиня.

Барак се наведе и изтръгна ръката, която държеше Се’недра, след това с рязко движение изправи момичето, побутна го към Гарион и викна:

— Заведи я в палатките! Къде е Дурник?

— Остана назад, за да ги задържи — викна и Гарион.

— Ние ще му помогнем — рече Барак. — Бягай!

Се’недра беше обхваната от пристъп на истерия и Гарион трябваше да я влачи към палатките.

— Какво става? — попита леля Поул.

— Нападнаха ни чудовища — отвърна Гарион, изблъсквайки принцесата към леля си. — Телата им са от кал, човек не може да ги убие. Хванаха Дурник! — Младежът се втурна към една от палатките и миг след това отново се показа с меч в ръка. В ума му като че бе избухнал огън.

— Гарион! — изкрещя леля Поул, докато се мъчеше да се откопчи от хълцащата принцеса. — Какво правиш?

— Трябва да помогна на Дурник — извика той.

— Ще останеш тук.

— Не! — изкрещя той. — Дурник ми е приятел! — И полетя към мястото на схватката, размахал меча си.

— Гарион! Върни се!

Битката бушуваше на стотина стъпки от палатките. Барак, Хетар и Мандорален систематично насичаха мъжете от глина на късове, Силк налиташе и след миг се измъкваше от мелето, късата му сабя оставяше огромни зейнали дупки в дебелите тела на покритите с мъх чудовища. Гарион се хвърли в схватката. Ушите му звъняха, някакво отчаяно ликуване изпълваше съществото му.

После се появиха господин Улф и леля Поул, а зад тях, трепереща, с пепеляво лице, пристъпваше Се’недра. Очите на Улф пламнаха, той сякаш се извиси над всички останали, докато съсредоточаваше волята си. Протегна напред едната си ръка, обърната с дланта нагоре.

— Огън! — заповяда той и съскаща светкавица се стрелна от дланта му към облаците, които се въртяха бясно над главите им. Земята потрепера от мощта и трясъка на страшната гръмотевица. Гарион се олюля от силата, която ревеше в ума му.

Леля Поул също вдигна ръка и изрече с могъщ глас:

— Вода!

Облаците се разкъсаха и заваля такъв страшен дъжд, като че самият въздух се беше превърнал във вода.

Мъжете с тела от тиня, които все още безсмислено напираха напред, започнаха да се разтварят в дивия порой, от туловищата им потекоха струи тинеста вода. Обзет от някакво болезнено възхищение, Гарион наблюдаваше как се разпадат на подгизнали буци от кал и гнила растителност, които се надигаха и се тресяха под убийствените удари на страшния дъжд.

Барак протегна меча си и колебливо започна да боде с върха му безформената буца глина, която само допреди малко беше служила за глава на един от нападателите им. Буцата се разцепи на две и от средата й изпълзя голяма змия. Влечугото се надигна, готово да нанесе удар, но Барак го съсече на две.

Започнаха да се появяват и други змии, защото глината, която до този момент ги беше обвивала, се бе разтворила в бушуващия потоп.

— Ето тази — каза леля Поул и посочи една тъмнозеленикава змия, която се бореше, за да се освободи от глината. — Донеси ми я, Гарион.

— Аз ли? — задъха се младежът и кожата му настръхна.

— Аз ще се справя — рече Силк, взе една чаталеста пръчка и притисна главата на влечугото. След това внимателно хвана гърчещата се змия и я вдигна високо.

— Донеси ми я — нареди леля Поул, изтривайки водата от лицето си.

Силк пристъпи към нея, все така вдигнал змията. Раздвоеният език на влечугото нервно затрепери, студените му очи се спряха върху лицето на жената.

— Какво означава всичко това? — попита леля Поул змията.

Влечугото изсъска срещу нея, после отговори с глас, който наподобяваше съскащ шепот:

— Това, Поулгара, е работа на моята господарка.

Лицето на Силк побеля и той още по-здраво стисна влечугото.

— Разбирам — рече леля Поул.

— Откажете се от търсенето, с което сте се заели — изсъска змията. — Господарката ми няма да ви позволи да продължите по-нататък.

— Да ни позволи? — презрително се изсмя леля Поул. — Господарката ти не разполага с достатъчно мощ, за да ми позволява и забранява.

— Моята господарка е кралицата на Нийса — заяви змията със същия подобен на съскане шепот. — Властта й е неограничена. Ние, змиите, сме твърде различни от хората, а господарката ми е кралица на влечугите. Ще влезете в Нийса на свой риск. Ние сме търпеливи и не се плашим от вас. Ще ви издебнем там, където най-малко ни очаквате. Ухапването на отровния ни зъб не причинява голяма болка, белегът е почти незабележим, но означава смърт.

— Защо Салмисра проявява интерес към нашата мисия? — попита леля Поул.

Треперещият език на влечугото се стрелна към нея.

— Тя не пожела да разкрие това пред мен, а любопитството не е черта от характера ми. Вече предадох онова, което трябваше, и получих наградата си. Сега прави с мене каквото желаеш.

— Много добре — изрече леля Поул и студено погледна змията. Лицето й беше съвсем мокро от силния дъжд.

— Да я убия ли? — попита Силк. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от усилието да удържа тялото на влечугото, което се беше обвило на спирала около ръката му.

— Не — тихо отвърна вълшебницата. — Няма смисъл да унищожаваме такъв прекрасен пратеник. — После впи суровия си поглед в змията и заповяда: — Върни се с останалите влечуги при Салмисра. Кажи й, че ако се намеси още веднъж в моите работи, ще започна да я преследвам и и най-дълбоката кална яма в Нийса няма да може да я скрие от гнева ми.

— А какво ще бъде възнаграждението ми? — попита змията.

— Подарявам ти живота. — отвърна леля Поул.

— Наистина добро възнаграждение — изсъска змията. — Ще предам съобщението ти, Поулгара.

— Остави я на земята — обърна се леля Поул към Силк. Дребният мъж се наведе и наклони ръката си към камънака. Змията освободи ръката му от спиралите си, Силк пусна главата й и отскочи. Змията го погледна веднъж, после се плъзна встрани.

— Мисля, че достатъчно дълго валя — каза Улф и изтри мокрото си лице.

Леля Поул почти небрежно помаха с ръка и дъждът спря, като че някаква пълна кофа току-що се беше изляла до последната капка.

— Трябва да намерим Дурник — напомни и Барак.

— Той беше след нас. — Гарион посочи потока, който сега беше излязъл извън бреговете си. Гърдите на младежа бяха изтръпнали от хладен страх заради онова, което можеха да намерят, ала той съсредоточи волята си, превъзмогна страха и поведе всички сред дърветата.

— Ковачът е добър другар — рече Мандорален. — Хич не ми се ще да го загубя. — В гласа на рицаря се беше промъкнала странна, тъжна нотка, а лицето му изглеждаше необичайно бледо в мъжделивата светлина. Но ръката, която стискаше огромния му меч, не потрепваше, непоколебима като скала. Само очите му издаваха някакво съмнение, каквото по-рано Гарион не беше виждал в тях.

Отвсякъде капеше вода.

— Тук някъде беше — каза Гарион и се огледа. — Но не виждам никаква следа от него.

— Тук съм, горе — долетя до слуха им гласът на Дурник отнякъде високо над тях. Той се беше покатерил почти до върха на огромен дъб и сега надничаше надолу към спътниците си. — Отидоха ли си? — Ковачът внимателно започна да се спуска по хлъзгавия ствол. — Дъждът заваля тъкмо навреме — додаде Дурник и скочи на земята. — Тъкмо започнаха да ми създават неприятности. Едва ги удържах да не се покатерят на дървото.

Бързо, без да произнесе нито дума, леля Поул прегърна добрия ковач, а после, като че ли объркана от внезапния си жест, започна да го гълчи.

Дурник търпеливо понесе думите й, но върху лицето му се появи особено изражение.