Дейвид Едингс
Кралица на магиите (13)

ГЛАВА 12

Хор от пиринчени тръби ги поздрави от бойниците на Воу Мимбре, когато напускаха града, придружени от самия крал Кородулин и осемдесет рицари в пълно бойно снаряжение. Гарион хвърли поглед назад и му се стори, че съзира лейди Нерина, застанала на стената над подобната на арка порта, ала не беше съвсем сигурен. Дамата не помаха с ръка и Мандорален не се обърна назад. Ала Гарион остана със затаен дъх, докато Воу Мимбре не изчезна от погледа му.

В ранния следобед достигнаха брода, където можеха да прекосят река Аренд, за да преминат в Толнедра. Ярките лъчи на слънцето блестяха по речната шир. Небето беше много синьо, разноцветните знаменца, прикрепени към копията на съпровождащите ги рицари, плющяха на вятъра. Гарион изпитваше отчаяно желание, нетърпима нужда да остави Арендия и ужасните неща, които се бяха случили в нея, далеч зад гърба си.

— Здравей и сбогом, свети Белгарат — извика Кородулин, когато спряха на брега. — Ще започна да се подготвям както ме посъветва. Арендия ще бъде готова. Заклевам се в живота си, че ще бъде така.

— От време на време ще ти изпращам новини за това до къде сме стигнали — каза му господин Улф.

— Освен това ще наблюдавам какво правят мургите в пределите на кралството ми — продължи Кородулин. — Ако онова, което ми съобщи, се окаже истина — не се и съмнявам, че ще бъде така, — ще ги прогоня от Арендия. Ще ги издирвам един след друг, докато открия всички, и ще ги изтласкам със сила извън страната. Ще ги накарам да съжаляват, че са се родили, щом всяват несъгласия и раздори сред моите поданици.

Улф му се усмихна.

— Това хрумване ми харесва. Мургите са високомерни хора и тъкмо ще се научат на смирение, ако от време на време ги сполетява някоя беда. — Той протегна ръка и стисна десницата на краля. — Довиждане, Кородулин. Надявам се, че светът ще бъде по-щастлив следващия път, когато се видим.

— Ще се моля да стане така — отговори младият крал. След това господин Улф ги поведе през ромолящата вода на плиткия брод. От другия бряг започваше територията на империята Толнедра; зад тях мимбратските рицари ги поздравяваха с тържествен салют на пиринчените си тръби.

Когато стигнаха до отсрещния бряг, Гарион се огледа, в опит да долови някакви особени белези в хълмовете и в зеленината, чрез които да може да различи Арендия от Толнедра, ала, изглежда, че между двете страни нямаше никаква разлика. Земята, безразлична към границите, очертани от хората, беше една и съща.

На около половин миля от реката навлязоха във Вордюската гора — огромно пространство, заето от добре поддържани дървета, което се простираше от морето до невисоките хълмове, предхождащи планините на изток. Когато навсякъде около тях се разпростря зеленина, спряха за малко и отново облякоха обичайните дрехи за пътуване.

— Смятам, че ще е добре да се придържаме към обикновената си маскировка на търговци — рече господин Улф и с видимо облекчение нахлузи кърпената си избеляла дреха и обу старите си изтъркани обувки. — Това естествено няма да заблуди кролимите; но поне ще изпълни със задоволство толнедранците, които срещаме по пътя си. С кролимите можем да се справяме по друг начин.

— Има ли някакви следи от Кълбото? — избоботи Барак, след като прибра наметката от меча кожа и шлема си в един от вързопите.

— Една-две, при това съвсем слаби — отговори Улф. — Предполагам, че Зедар е минал оттук преди няколко седмици.

— Изглежда, не се приближаваме към него кой знае колко — отбеляза Силк и облече късото си кожено палто.

— Поне успяваме да го следваме. Тръгваме ли?

Отново яхнаха конете и продължиха под лъчите на следобедното слънце по главния Толнедрански път, който минаваше направо през гората. След около една левга стигнаха до широко място, където се издигаше една-единствена варосана каменна постройка — ниска, солидна, с червен покрив. Няколко войници мързеливо се разхождаха наоколо, ала доспехите и въоръжението им изглеждаха по-занемарени от тези на легионерите, които Гарион беше виждал досега.

— Митница — обяви Силк. — Толнедранците обичат да ги построяват по-далеч от границата, за да не пречат на законната контрабанда.

— Много нескопосани легионери — неодобрително изрече Дурник.

— Не са легионери — обясни Силк. — Просто войници от митническата служба — местна войска. Разликата е огромна.

— Виждам — отговори Дурник.

Войник с ръждясал нагръдник и късо копие се показа на пътя и вдигна ръка.

— Митническа проверка — обяви той отегчено. — Негово превъзходителство ще дойде след малко при вас. Може да заведете конете си ей там. — Той посочи нещо, подобно на дворче, от едната страна на постройката.

— Възможно ли е да имаме неприятности? — попита Мандорален. Рицарят беше свалил доспехите си и носеше ризница и къса туника, в каквито обичайно пътуваше.

— Не — отвърна Силк. — Митническият служител ще ни зададе няколко въпроса, после ще го подкупим и той ще премине на наша страна.

— Ще го подкупим ли? — рече Дурник.

Силк вдигна рамене.

— Разбира се. В Толнедра всичко се урежда така. По-добре ме оставете аз да приказвам. Минавал съм през такива проверки много пъти.

Митническият служител, пълен, оплешивяващ мъж в стегната с колан занемарена дреха, излезе от каменната сграда и изтри трохите хляб от гърдите си.

— Добър ден — делово поздрави той.

— Добър ден, ваша светлост — отговори Силк с лек поклон.

— Какво носите? — попита служителят и огледа оценяващо вързопите.

— Аз съм Радек от Боктор — отговори Силк, — търговец от Драсния. Карам сендарски вълнени платове към Тол Хонет. — Той отвори един вързоп и издърпа края на добре изтъкан сив плат.

— Изгледите ти за търговия са добри, драги ми търговецо — заговори митническият служител, опипвайки плата. — Тази година зимата беше мразовита и вълнените изделия носят добра печалба.

За миг се чу кратък металически звън и шепа монети смениха собственика си. След това митническият служител се усмихна и държането му стана по-предразполагащо.

— Не смятам, че е необходимо да отваряме всичките вързопи — рече той. — Вие очевидно сте достоен човек, добри ми Радек, и аз не бих искал да ви задържам.

Силк отново се поклони.

— Може би ще ни кажете нещо интересно за пътя, който ни предстои да изминем, ваша светлост? — попита той и отново стегна вързопа. — Научил съм се да разчитам на съветите, които ми дават в митническата служба.

— Пътят е добър — отвърна служителят и сви рамене. — Легионерите се грижат за това.

— Разбира се. Има ли някъде особени опасности?

— Препоръчително е да пътувате на юг сами и да не се смесвате с непознати — посъветва ги пълният мъж. — Точно сега в Толнедра царят политически размирици. Ала въпреки това съм сигурен, че ако строго се придържате към търговията си, няма да ви досажда никой.

— Размирици ли? — повтори Силк и гласът му прозвуча твърде загрижено. — Не бях чул за това.

— Ами всичко се дължи на борбата кой ще наследи имперската корона. Времето е малко смутно.

— Значи Ран Боруни е болен? — изненадано попита Силк.

— Не е — отвърна пълният мъж. — Ала е стар. Това е болест, от която никой не оздравява. Понеже няма син, който да наследи императорската титла, династията на боруните ще остане на власт толкова дни, колкото императорът ще продължи да диша. Великите родове вече правят разни маневри, за да заемат изгодни позиции. Това, разбира се, е много скъпо; а ние, толнедранците, винаги се вълнуваме, щом става въпрос за пари.

Силк за миг се разсмя.

— Нима всички ние не сме същите? Може би ще е изгодно за мен да се свържа с някои хора от подходящи семейства. Как смятате — коя фамилия е заела най-силни позиции в този момент?

— Смятам, че ние с моите хора сме по-добре от останалите — подхвърли самодоволно митническият служител.

— Ние ли?

— Членовете на рода Вордю. Аз имам далечна роднинска връзка по майчина линия с тази династия. Великият херцог Кадор от Тол Вордю е единственият човек, който по силата на логиката трябва да заеме престола.

— Не ми се вярва да го познавам — подхвърли Силк.

— Изключителен човек — сърдечно заяви служителят. — Мъж, който притежава сила, енергия и прозорливост. Ако изборът на император се извършваше само по заслуги, великият херцог Кадор щеше да получи трона при всеобщо съгласие. Ала за нещастие изборът е в ръцете на Кликата на съветниците.

— Ах!

— Така е — съгласи се митническият служител с горчивина. — Не можете да си представите какви подкупи искат тези хора за своите гласове, добри ми Радек.

— Предполагам, че това е възможност, която се открива веднъж в живота им — каза Силк.

— Не завиждам на никого, ако получава почтен подкуп в разумни граници — оплака се пълният митничар, — но някои от мъжете в Кликата полудяха от алчност. Независимо от поста, който ще получа в новото правителство, ще ми отнеме години, за да си възвърна средствата, които съм похарчил, докато го заема. Положението е същото в цяла Толнедра. Честните хора са притиснати до стената от данъците и от безбройните подписки за бедствени случаи, подкрепящи някой от кандидатите. Човек не посмява да не се включи в списъка, ала всеки ден се появява нова подписка. Разходите довеждат хората до ръба на отчаянието. Вече се избиват по улиците на Тол Хонет.

— Толкова ли е зле? — попита Силк.

— По-зле е, отколкото можете да си представите — въздъхна митничарят. — Хорбитите нямат необходимите средства да проведат политическата си кампания, затова започнаха да отравят членовете на Кликата. Харчим милиони, за да купим един глас, а само след ден лицето на нашия човек почернява и той умира. След това трябва да събираме още милиони, за да откупим неговия наследник. Това напълно ме съсипва. Излиза, че нямам нерви за политика.

— Ужасно — изрази съчувствието си към страдалеца Силк.

— Де да беше умрял тоя Ран Боруни! — отчаяно изплака болката си толнедранецът. — Сега ние контролираме всичко, но Хонетите са по-богати от нас. Ако те се съюзят и подкрепят един кандидат, ще измъкнат трона изпод носовете ни. А Ран Боруни през цялото време си седи в палата и лудее по онова малко чудовище, което нарича своя дъщеря. При това се е оградил с толкова много пазачи, че не можем да убедим дори най-храбрия убиец да посегне на живота му. Понякога ми се струва, че този старец възнамерява да живее вечно.

— Търпение, ваша светлост — посъветва го Силк. — Колкото повече страдаме, толкова по-големи награди ще получим, когато всичко свърши.

— Тогава някой ден аз трябва да стана много богат — въздъхна толнедранецът. — Ала аз ви задържах прекалено дълго, добри ми Радек. Желая ви бързо пътуване и студено време в Тол Хонет, за да се увеличи цената на вашите вълнени платове.

Силк направи официален поклон, отново яхна коня си и изведе дружината от територията на митницата.

— Прекрасно е човек отново да навлезе в Толнедра — изрече възхитено той, когато чужди уши не можеха вече да ги чуят. — Обожавам аромата на измамата, покварата и интригите.

— Ти си лош човек, Силк — подметна Барак. — Тази страна е истинска помийна яма.

— Разбира се, че е така — изсмя се Силк. — Ала пък не е скучна, Барак. В Толнедра човек никога не изпитва скука.

С падането на вечерта се приближиха до едно добре уредено толнедранско село и спряха да пренощуват в солидна, добре поддържана странноприемница. Храната беше вкусна, а леглата — чисти. На следващата сутрин станаха рано и след закуска, яхнали конете, с тропот излязоха от двора на странноприемницата и се отправиха по калдъръмената улица, обляна от особената сребриста светлина, каквато се появява винаги преди изгрев слънце.

— Хубаво място — одобрително каза Дурник, загледан в белите каменни къщи с червени керемидени покриви. — Всичко е спретнато и подредено.

— Това отразява качествата на толнедранския ум — подчерта господин Улф. — Те обръщат голямо внимание на подробностите.

— Това не е лоша черта — отбеляза Дурник.

Улф тъкмо се канеше да отговори, когато двама мъже с кафяви мантии изскочиха от полумрака на съседната улица.

— Внимавайте! — извика онзи, който тичаше отзад. — Той е полудял!

Мъжът, който бягаше напред, бе стиснал главата си с ръце; лицето му, изкривено от конвулсии, изразяваше неописуем ужас. Конят на Гарион се изплаши, защото лудият се спусна право срещу него; младежът вдигна дясната си ръка, за да отблъсне умопобъркания, но в мига, когато докосна челото на мъжа, почувства как странен прилив напира като вълна в ръката и дланта му — някакво изтръпване, сякаш изведнъж в пръстите му се бе вляла огромна сила. Умът му се изпълни със страхотен рев. Очите на лудия станаха безизразни и той се строполи на калдъръма, като че ли Гарион му бе нанесъл страшен удар.

Барак бързо вкара коня си между Гарион и падналия и викна:

— Какво става?

— Ние сме от Мар Терин — отговори вторият непознатият. — Брат Обор не можеше да повече да понася духа, вселил се в него, затова получих разрешение да го заведа в неговия дом, докато лудостта му отмине. — Той коленичи над падналия и каза обвиняващо: — Не трябваше да го удряш толкова силно.

— Не съм го удрял — възрази Гарион. — Само го докоснах. Мисля, че той припадна.

— Как да не си го удрял! — викна монахът. — Виж белега на лицето му.

Върху челото на изпадналия в безсъзнание мъж се виждаше грозна червена ивица.

— Гарион — заговори леля Поул, — може ли да правиш само онова, което ти казвам, без да задаваш въпроси?

Гарион кимна.

— Слез от коня си. Отиди при човека на земята и постави дланта си върху челото му. После му се извини, че го събори.

— Сигурна ли си, че това няма да е опасно, Поулгара? — попита Барак.

— Всичко ще бъде наред. Прави каквото ти казвам, Гарион.

Гарион колебливо се приближи до падналия, протегна ръка и постави дланта си върху грозната червена ивица.

— Съжалявам — каза той. — Надявам се, че скоро ще се оправиш. — Отново почувства прилива на вълната в ръката си, ала сега беше съвсем различно от първия път.

Очите на лудия се избистриха, после започнаха да примигват.

— Къде съм? — попита той. — Какво се е случило? — Гласът му звучеше съвсем нормално, а червената ивица върху челото му беше изчезнала.

— Всичко е наред — каза му Гарион, без да знае защо точно го направи. — Ти беше болен, но сега си по-добре.

— Ела, Гарион — каза леля Поул. — Сега този приятел може сам да се грижи за себе си.

Гарион се върна при коня си. Мислите се гонеха с бясна скорост в съзнанието му.

— Чудо! — възкликна вторият монах.

— Едва ли — възрази леля Поул. — Ударът възстанови ума на приятеля ти, това е всичко. Понякога и това се случва. — Ала тя и господин Улф размениха погледи, в които ясно се четеше, че се е случило нещо друго — нещо неочаквано.

Пътешествениците продължиха през селото, изоставяйки двамата монаси насред улицата.

— Какво стана? — попита Дурник учудено.

Господин Улф вдигна рамене.

— Наложи се Поулгара да прибегне до Гарион — отвърна той. — Нямаше време да използваме друг начин.

Дурник не изглеждаше убеден.

— Не го правим често — обясни Улф. — Малко е трудно да навлизаме в друг човек, но понякога просто нямаме друг избор.

— Ала Гарион го излекува — възрази Дурник.

— Той го направи със същата ръка, от която дойде ударът, Дурник — каза леля Поул. — Моля те, не задавай толкова много въпроси.

Ала умът на Гарион с непоколебима убеденост отказа да приеме обясненията им. Той разбираше, че нищо не беше дошло отвън, и разтревожено започна да изследва сребристия белег на дланта си. По някаква неизвестна причина сега той изглеждаше по-различен.

— Не мисли за това, скъпи — промълви тихо леля Поул, когато напуснаха селото. — Въобще не трябва да се тревожиш. Ще ти обясня всичко по-късно. — След това, сякаш вслушана в чуруликането на птичките, които поздравяваха изгряващото слънце, протегна ръка и затвори дланта му.