Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 3

На следващата сутрин Силк излезе от кулата, облечен в ярко светлокафяво палто и с широка черна шапка от кадифе, килната наперено над ухото.

— Защо си се наконтил така? — попита го леля Поул.

— Случайно се натъкнах на одеждите на стар свой приятел в един от вързопите, които нося — безгрижно отвърна Силк. — Наричат го Радек от Боктор.

— Ами какво се случи с Амбар от Коту?

— Е, Амбар е добър човек — заяви Силк с леко неодобрение, — ала един мург, на име Ашарак, знае доста неща за него и сигурно е предал името му в нечий военен щаб. Нека не си създаваме неприятности, ако не е крайно належащо.

— Маскировката не е лоша — съгласи се господин Улф. — Един драсниански търговец в повече по Великия западен път не би привлякъл ничие внимание — независимо какво е името му.

— Моля ви — възрази Силк оскърбено. — Името е изключително важно. Цялата маскировка зависи от него.

— За мене няма никаква разлика — изрази откровено мнението си Барак.

— Името прави човека съвсем различен и целият свят признава това. Сигурно разбирате, че Амбар е скитник, който не дава пет пари за етичната страна на нещата, докато Радек е влиятелна личност и думата му има тежест във всички търговски центрове на Западните кралства. Освен това Радек винаги разполага със слуги, които го придружават по време на пътуванията му.

— Слуги ли? — Веждата на леля Поул леко подскочи.

— Просто за да бъде по-убедителна маскировката — побърза да я увери Силк. — Естествено вас, лейди Поулгара, никой не би взел за прислужница.

— Благодаря ти.

— Никой не би повярвал на подобно нещо. Вместо това вие ще бъдете моя сестра, която пътува с мен, за да се наслади на великолепието на град Тол Хонет.

— Твоя сестра ли?

— Е, ако желаете, можете да се представите за моя майка — любезно предложи Силк. — Предприели сте пътешествие до светите места в Мар Терин, за да спечелите изкупление за своето пълно с лудории минало.

Леля Поул за миг прикова вторачения си поглед в дребния мъж, който дръзко се засмя в лицето й.

— Някой ден чувството ти за хумор ще ти навлече страхотни неприятности, принц Келдар.

— Аз винаги си имам неприятности, лейди Поулгара. Нямаше да зная какво да правя, ако ги нямах.

— Вие двамата да не сте забравили, че трябва да тръгваме? — поинтересува се господин Улф.

— Само момент, моля — отвърна му Силк. — Ако срещнем някого и ни се наложи да даваме обяснения, ти, Лелдорин и Гарион сте слуги на Поулгара. Хетар, Барак и Дурник са моя прислуга.

— Както кажеш — съгласи се Улф с уморен вид.

— Имам причини да го кажа.

— Добре.

— Не би ли искал да чуеш кои са причините, които ще изтъкна?

— Не изпитвам особено желание.

Силк изглеждаше малко огорчен.

— Готови ли сме? — попита Улф.

— Да. Багажът е тук — каза Дурник. — О, един момент. Забравих да угася огъня. — И се върна в кулата.

Улф хвърли гневен поглед след ковача и измърмори:

— С какво ще се промени положението ни, като го изгаси? Всичко бездруго е осеяно с развалини.

— Остави го на мира, татко — спокойно го прекъсна леля Поул. — Той просто си е такъв.

Докато се качваха на седлата, конят на Барак, огромен, як сив жребец, погледна укорително Хетар и алгарът се засмя.

— Какво е толкова смешно? — изпълнен с подозрение попита Барак.

— Конят измърмори нещо — отвърна Хетар. — Не е чак толкова важно.

Един след друг се изнизаха от потъналите в мъгли развалини по тясната кална пътека, която лъкатушеше в гората. Снегът беше лепкав, от дърветата капеше вода. Завиха се плътно с наметалата си, за да се предпазят от студа и влагата. Лелдорин подкара коня си до Гарион и попита:

— Принц Келдар винаги ли е така… как да кажа… толкова изключително неразгадаем?

— Силк ли? О, да. Той е много хитър. Разбираш ли, той е шпионин, маскировката и умелите лъжи са втората му природа.

— Шпионин? Наистина ли? — Очите на Лелдорин блеснаха.

— Той работи за вуйчо си, краля на Драсния — обясни Гарион. — Доколкото разбирам, драснианците се занимават с тази работа от векове.

— Трябва да спрем, за да приберем и останалите вързопи — напомни Силк на господин Улф.

— Не съм забравил — отвърна възрастният мъж.

— Какви вързопи? — попита Лелдорин.

— Силк купи няколко топа вълнен плат в Камаар — обясни му Гарион. — Според него това ще е достатъчно благовиден предлог да се придвижваме по главния път. Скрихме топовете в една пещера, когато се отклонихме от пътя, за да стигнем до Воу Вейкюн.

— Той се сеща за всичко, нали?

— Опитва се. Имаме късмет, че е с нас.

— Можем да го помолим да ни разкрие някой тайни, свързани с маскировката — предложи дълбокомислено Лелдорин. — Това може да се окаже много полезно, когато тръгнем да търсим врага ти.

Гарион си беше мислил, че Лелдорин е забравил за импулсивната си клетва. Струваше му се, че умът на младия аренд е прекалено вятърничав, за да се съсредоточи върху нещо определено, но сега разбра, че Лелдорин само привидно забравя нещата, които приказва. Перспективата, че трябва да се заеме със сериозно издирване на убиеца на родителите си, придружаван от този млад ентусиаст, който се впускаше в импровизации и красиви жестове на всеки кръстопът, започна да се очертава в съзнанието на Гарион в застрашителна светлина.

Рано преди обяд, след като взеха топовете плат на Силк и ги привързаха към гърбовете на резервните коне, пътешествениците се върнаха на Великия западен път — шосе, прекарано от толнедранците в сърцето на гъстата гора. Продължиха да яздят на юг в бърз, равномерен галоп, който стапяше левгите, които трябваше да преодолеят.

Задминаха тежко натоварен крепостен селянин, облечен в парцаливи дрехи, превързани около кръста с връв. Лицето му беше изпито, мършавото му тяло се виждаше изпод парцалите. Той отстъпи встрани от пътя и страхливо се взря в тях, докато минаваха покрай него. Гарион внезапно почувства болезнен прилив на съчувствие към този човек. За миг в съзнанието му се върна споменът за Ламер и Детон и младежът се зачуди какво ли в края на краищата ще се случи на двамата клетници. Поради някаква непонятна причина сега това му се струваше важно.

— Наистина ли е необходимо да ги държат толкова бедни? — попита той Лелдорин; беше неспособен повече да се сдържа.

— Кого? — рече Лелдорин и се огледа.

— Видя ли онзи крепостен селянин?

Лелдорин погледна през рамо към дрипавия мъж.

— Ти дори не го забеляза — обвини го Гарион.

Лелдорин вдигна рамене.

— Та те са толкова много.

— И всичките се обличат в дрипи и едва не умират от глад.

— Данъците на мимбратите — отрони Лелдорин, като че тези думи обясняваха всичко.

— Струва ми се, че ти самият винаги имаш достатъчно храна.

— Аз не съм крепостен селянин, Гарион — търпеливо му отговори Лелдорин. — Най-бедните страдат най-много. Така е устроен светът.

— Не трябва да бъде така — възрази Гарион.

— Ти просто не разбираш.

— Не. И никога няма да разбера.

— Естествено, че не можеш да схванеш нещата — заяви Лелдорин с вбесяващо самодоволство. — Ти не си аренд.

Гарион стисна зъби и се въздържа да изрече очевидния отговор, който пареше на езика му.

Късно следобед вече бяха изминали десет левги и снегът около пътя почти изчезна.

— Не трябва ли да започнем да мислим по въпроса къде ще пренощуваме? — подсети ги леля Поул.

Господин Улф замислено почеса брадата си и примижа към сенките, които се люлееха сред дърветата.

— Имам вуйчо, който живее недалеч оттук — предложи разрешение на затруднението Лелдорин. — Граф Релдеген. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни подслони.

— Слаб мъж? — въпросително изрече Улф. — С тъмна коса?

— Отдавна е побелял — отговори Лелдорин. — Познаваш ли го?

— Не съм го виждал от двадесет години — каза Улф. — Доколкото си спомням, беше луда глава.

— Вуйчо Релдеген? Сигурно го бъркаш с някой друг, Белгарат.

— Може би — съгласи се Улф. — Далеч ли е къщата му?

— На не повече от левга и половина оттук.

— Хайде да отидем да го видим — реши Улф.

— Как се разбираш с приятеля си? — попита Силк, когато се изравни с Гарион.

— Горе-долу добре — отвърна Гарион. Не беше сигурен какво точно иска да научи Силк. — Но ми е малко трудничко да му обяснявам някои неща.

— Това е съвсем естествено — отбеляза Силк. — В края на краищата той е аренд.

Гарион светкавично се зае да защити Лелдорин.

— Той е честен и много храбър.

— Всичките аренди са такива. Това е част от затрудненията, които създават.

— Аз го харесвам — заяви Гарион.

— Аз също, Гарион, но това не ми пречи да осъзная какъв всъщност е той.

— Ако се опитваш да загатваш нещо, защо просто не вземеш да го кажеш направо?

— Добре, ще го кажа направо. Не позволявай на приятелството да замъгли трезвата преценка на разума. Арендия е много опасно място, а арендите много често допускат груби грешки с катастрофални последици. Не позволявай на темпераментния си приятел да те въвлече в нещо, което не е твоя работа. — Погледът на Силк беше прям и Гарион осъзна, че дребният мъж е съвсем сериозен.

— Ще внимавам — обеща младежът.

— Знаех, че мога да разчитам на тебе — произнесе Силк с натежал от сериозност глас.

— Подиграваш ли ми се?

— Никога, Гарион — насмешливо подхвърли Силк и после се изсмя. Продължиха да яздят един до друг в мрачния следобед.

Сивата каменна къща на граф Релдеген се издигаше в средата на горска поляна, която се простираше във всички посоки на разстояние по-голямо от изстрел с лък. Макар че около нея не беше изградена стена, къщата приличаше на крепост. Прозорците, обърнати към гората, бяха тесни и укрепени с железни решетки. Масивни кули, увенчани с бойници, се издигаха на всеки ъгъл. Вратата, която водеше към централния двор, беше направена от цели дървесни стволове, издялани като греди с правоъгълна форма и свързани с железни скоби. Гарион се взря в заплашителната грамада, към която се приближаваха сред светлината на угасващия ден. В къщата бе стаена надменна непривлекателност, мрачна здравина, която сякаш предизвикваше околния свят.

— Това местенце не изглежда особено приятно, нали? — обърна се той към Силк.

— Астурианската архитектура е отражение на обществото им — отбеляза Силк. — Солидната къща не е нещо лошо в страна, където споровете между съседите често се изплъзват от контрол.

— Толкова ли се плашат един от друг?

— Просто са предпазливи, Гарион. Нищо друго.

Лелдорин скочи от седлото пред тежката врата и заговори с някого през тясна пролука, покрита с решетки. Накрая се разнесе дрънчене на вериги и скърцане на тежки, обковани с желязо греди.

— Не бих рискувал с резки движения, когато се озовем вътре — тихо се обади Силк. — Вероятно ни наблюдават стрелци с лъкове.

Гарион го изгледа изпитателно.

— Има такъв странен обичай по тези места — поясни Силк.

Влязоха в покрития с калдъръм двор и слязоха от конете. Граф Релдеген ги чакаше на вратата. Беше висок слаб мъж със стоманеносива коса и брада. Беше облечен в пищен зелен жакет с дълги ръкави, подпираше се на солиден бастун и макар че се намираше в собствения си дом, носеше меч на хълбока. Той се спусна с мъчително куцукане по широките стъпала към двора, за да ги посрещне.

— Здравей, вуйчо — обърна се към него Лелдорин и почтително се поклони.

— Здравей, племеннико. — Графът го удостои с учтиво кимване.

— Приятелите ми и аз се озовахме в близост до твоята къща — заяви Лелдорин — и си помислихме, че можем да намерим подслон при теб тази нощ.

— Винаги си добре дошъл, племеннико — отговори Релдеген с хладна официалност. — Вечеряли ли сте?

— Не, вуйчо.

— Тогава ще се нахраните заедно с мен. Бих ли могъл да узная кои са приятелите ти?

Господин Улф свали качулката си, пристъпи напред и каза:

— Познаваме се, Релдеген.

Графът се ококори.

— Белгарат? Ти ли си?

Улф се засмя.

— О, да. Все още се скитам по света и предизвиквам най-различни опасни неща.

Релдеген се засмя топло и стисна рамото му.

— Влезте всички, моля. Нека не стоим навън в този студ.

После се обърна и закуцука по стълбите към къщата.

— Какво е станало с крака ти? — попита го Улф.

— Уцелиха ме със стрела в коляното. — Графът вдигна рамене. — Резултат от стар спор — много време измина, откакто забравих каква беше причината за него.

— Доколкото си спомням, ти доста често се намесваше в подобни разпри. Навремето дори си мислех, че ще изживееш целия си живот с изтеглен меч.

— Вярно, бях доста буен младеж — призна графът, отвори широката врата и ги поведе по дълъг коридор. Стигнаха стая с внушителни размери, в чиито четири ъгъла бяха запалени големи камини. Огромни извити каменни арки подпираха тавана. Подът беше направен от полиран черен камък и бе застлан с рогозки и животински кожи. Стените, арките и таванът бяха варосани и създаваха поразителен контраст с черния под. Тежки, украсени с дърворезба столове от тъмнокафяво дърво бяха поставени на различни места в стаята, а близо до едната камина имаше огромна маса, в средата на която се издигаше голям железен свещник. Десетина книги с кожени подвързии бяха разпръснати върху каменния плот на масата.

— Книги, Релдеген? — изумено възкликна Улф, докато останалите сваляха наметалата си и ги подаваха на един слуга. — Ти си улегнал, приятелю.

Графът само се усмихна на забележката му.

— Май забравих да се държа както подобава — извини се Улф. — Дъщеря ми, Поулгара. Поул, запознай се с граф Релдеген, стар мой приятел.

— Госпожо — поздрави я графът с изящен поклон. — Чест е за мен, че посещавате къщата ми.

Леля Поул тъкмо се готвеше да му отговори, когато в стаята нахълтаха двама млади мъже, увлечени в разгорещен спор.

— Ти си истински идиот, Берентайн! — озъби се единият. Беше облечен в ален жакет.

— Може би ти прави удоволствие да мислиш така, Торасин — отговори вторият, силен наглед млад мъж с белезникава къдрава коса и туника на зелени и жълти райета. — Ала независимо дали ти харесва, или не, бъдещето на Астурия е в ръцете на мимбратите. Злобните ти подмятания и изпълнените с омраза излияния няма да променят този факт.

— Я стига, Берентайн — подигра му се тъмнокосият. — Призлява ми от твоя навик да подражаваш на добрите светски маниери на мимбратите.

— Престанете, господа! — остро произнесе граф Релдеген и почука с бастуна по каменния под. — Ако продължавате да обсъждате политическите проблеми, ще ви разделя — ако се наложи, ще употребя и сила.

Двамата млади мъже си размениха свирепи погледи и поеха към два противоположни ъгъла на стаята.

— Синът ми Торасин — произнесе графът с извинителна нотка в гласа и посочи тъмнокосия младеж: — А това е братовчед му Берентайн — син на брата на покойната ми съпруга. Вече две седмици, откакто се карат по този начин. Само ден след пристигането на Берентайн се наложи да им прибера мечовете.

— Споровете на политически теми влияят благотворно на кръвта, милорд — отбеляза Силк. — Особено през зимата. Разгорещяването предпазва вените от задръствания.

Графът тихо се разсмя на забележката му.

— Принц Келдар от кралския двор на Драсния — представи го господин Улф.

— За мен е чест, ваше височество — отговори с поклон графът.

Силк леко потрепера.

— Моля ви, милорд. Цял живот се опитвам да се отърва от това обръщение и съм сигурен, че връзката ми с кралския двор смущава вуйчо ми почти в същата степен, в която смущава самия мен.

Графът отново се засмя, после каза:

— Заповядайте на масата. Още от сутринта два тлъсти елена се пекат на шиш в кухнята, пък и наскоро получих буренце червено вино от южна Толнедра. Доколкото си спомням, Белгарат винаги е проявявал слабост към вкусната храна и хубавите вина.

— И изобщо не се е променил, милорд — каза леля Поул. — Поведението на баща ми е лесно предсказуемо, стига човек да го опознае добре.

Графът се усмихна, предложи й ръката си и всички се отправиха към вратата за трапезарията.

— Кажете ми, милорд — заговори леля Поул, — дали случайно разполагате с вана във вашата къща?

— Къпането през зимата е опасно, лейди Поулгара — предупреди я графът.

— Милорд — заяви сериозно тя, — къпя се и през лятото, и през зимата много повече години, отколкото можете да си представите.

— Нека се къпе, Релдеген — поощри я господин Улф. — Защото когато си внуши, че не е достатъчно чиста, настроението й рязко се влошава.

— Едно изкъпване няма да навреди и на тебе, Стари вълко — язвително го прекъсна леля Поул. — Освен това май вече започна да прекаляваш.

Господин Улф придоби оскърбен вид.

Много по-късно, след като се нахраниха до насита с еленово месо, обилно пропит със сос хляб и апетитни черешови тортички, леля Поул се извини и отиде с една прислужница да провери как върви подготовката на ваната й. Мъжете останаха на масата при чашите с вино; лицата им бяха окъпани от златистата светлина на множеството свещи.

— Позволете ми да ви заведа до стаите ви — предложи Торасин на Лелдорин и Гарион, стана, взе една свещ и хвърли изпълнен с едва сподавяно презрение поглед към Берентайн, който седеше от отсрещната страна на масата.

Те го последваха, напуснаха трапезарията и се заизкачваха по дълго стълбище към горните етажи на къщата.

— Не искам да те обиждам, Тор — обади се Лелдорин, — ала братовчед ти подкрепя много особени идеи.

— Берентайн е магаре — изсумтя Торасин. — Смята, че може да впечатли мимбратите, като им подражава или като се подмилква в нозете им. — Мургавото му лице изглеждаше разгневено.

— Защо се държи така?

— Изпитва отчаяно желание да притежава собствено имение — отвърна Торасин. — Вуйчо ми има малко земя, която ще му остави в наследство, а той, глупакът му с глупак, е хлътнал до уши по дъщерята на един от местните барони, и понеже баронът не би си помислил да приеме зет без земя, Берентайн се опитва да измъкне чрез ласкателства имение от мимбратския губернатор. Той би се заклел във вярност пред самия Кал Торак, ако сметне, че по този начин може да се сдобие със земя.

— Нима не разбира, че няма никаква вероятност да постигне целта си? — попита Лелдорин. — Около губернатора се мотаят прекалено много жадни за земя мимбратски рицари и той едва ли някога ще си помисли да даде имение на астурианец.

— Аз му казах точно същите неща — заяви Торасин с унищожително презрение. — Но с човек като него не може да се излезе на глава. Поведението му е срам за цялото ни семейство.

Лелдорин съчувствено поклати глава, бързо огледа коридора и избъбра шепнешком:

— Трябва да говоря с тебе, Тор.

Торасин го измери с остър поглед.

— Баща ми ми възложи да служа на Белгарат в изпълнението на дело с огромна важност — продължи бързо Лелдорин. — Не зная колко време няма да съм тук, затова ти и останалите трябва да убиете Кородулин без мене.

Очите на Торасин широко се разтвориха от ужас.

— Не сме сами, Лелдорин — изрече той сподавено.

— Ще се отдалеча в другия край на коридора — бързо заяви Гарион.

— Не! — възпря го решително Лелдорин и го хвана за ръката. — Гарион е мой приятел, Тор. Нямам никакви тайни от него.

— Моля те, Лелдорин — възпротиви се Гарион. — Аз не съм астурианец. Дори не съм и аренд. Не искам да знам нищо за вашите планове.

— Но ще узнаеш, Гарион. Това е доказателство за доверието, което изпитвам към тебе — извика пламенно Лелдорин. — Следващото лято, когато Кородулин предприеме пътешествие до разрушения град Воу Астур, където ще се състоят шестседмичните кралски церемонии по отбелязването на Арендското единство, ще направим засада на главния път.

— Лелдорин! — задъха се Торасин и лицето му пребледня.

Ала Лелдорин вече нямаше никакво намерение да спира.

— Това няма да е обикновена засада, Гарион, а унищожителен удар в сърцето на мимбратите. Ще бъдем облечени в униформи на толнедрански легионери и ще го съсечем с толнедрански мечове. Нашето нападение ще принуди Мимбре да обяви война на империята Толнедра, която ще смаже Мимбре като жалка черупка от яйце. Град Мимбре ще бъде унищожен и Астурия ще извоюва свободата си!

— Начак ще заповяда да те убият за това, което направи, Лелдорин — извика Торасин. — Всички дадохме клетва да пазим тайна и я подписахме с кръвта си.

— Кажи на мурга, че плюя върху клетвата, която съм дал пред него — разгорещено отвърна Лелдорин. — За какво им е притрябвал на астурианските патриот и съратник мург?

— Той ни снабдява със злато, глупако! — изкрещя Торасин извън себе си от ярост. — Нуждаем се от прекрасното му червено злато, за да купим униформите и мечовете и да укрепим увереността на по-слабите и малодушните.

— Не ми трябват разни мамини синчета — буйно възрази Лелдорин. — Патриотът извършва всичко, защото обича родната си страна, а не заради златото на ангараките.

Умът на Гарион заработи бързо. Вцепенението, което го обхванало за миг, го напусна.

— В Черек срещнах един мъж — припомни си той. — Граф Джарвик. Той също така приемаше злато от един мург и кроеше заговор да убие краля на родната си страна.

Двамата се вгледаха в него с безизразни лица.

— Щом убият краля, със страната непременно се случват разни неща — обясни Гарион. — Независимо от това колко лош е кралят и колко добри са били хората, които са го убили, за известно време всичко в кралството се разпада. Навсякъде цари хаос и обикновено никой не посочва посоката, в която трябва да започне да се развива държавата. А ако тази страна започне война с друга държава, объркването става още по-непоправимо. Смятам, че ако аз бях мург, бих желал подобен хаос да обхване всичките кралства на Запада.

Гарион слушаше собствения си глас, обзет от изумление.

В него се бе промъкнала суха, безстрастна нотка и той я улови мигновено. Откакто се помнеше, този глас винаги го беше съпътствал — скрит в някакво тихо, потайно ъгълче на съзнанието му, за да зазвучи в моментите, когато се държеше глупаво или правеше някаква грешка. Ала сега гласът приказваше направо на тези двама млади мъже и търпеливо им обясняваше всичко.

— Ангаракското злато не е такова, каквото изглежда — продължи той. — В него е скрита сила, която покварява. Може би затова цветът му е еднакъв с цвета на кръвта. Бих размислил, преди да приема още злато от онзи мург Начак. Задавали ли сте си въпроса защо ви дава злато и защо подкрепя плана ви? Той не е астурианец, подбудите му въобще не биха могли да бъдат патриотични, нали? По този въпрос също бих помислил.

Лелдорин и Торасин изведнъж се разтревожиха.

— На никого няма да съобщавам за онова, което чух — увери ги Гарион. — Вие проявихте доверие и разкрихте поверителния си план пред мен, но в действителност аз не биваше да научавам нищо за него. Ала помнете, че в света се случват много повече неща, отколкото тук, в Арендия. Мисля, че е време да си лягам. Ако ми покажете къде е леглото ми, ще ви оставя да обсъждате тези неща цяла нощ — щом имате такова желание.

Като цяло Гарион смяташе, че се е справил със създалото се положение доста умело. Най-малко беше предизвикал съмнения в умовете им. Но досега бе опознал арендите доста добре и съзнаваше, че това вероятно няма да е достатъчно, за да ги накара изцяло да променят позициите си. От друга страна, все пак беше поставил началото на промените.