Дейвид Едингс
Кралица на магиите (23)

ГЛАВА 22

Следващата сутрин, още преди да изгрее слънцето, докато леката мъгла все още се стелеше под клоните на огромните дъбове, Силк и господин Улф се подготвяха да поемат към Нийса. Гарион седеше на един дънер и мрачно наблюдаваше как старецът събира в едно вързопче малко храна.

— Защо си толкова начумерен? — попита го Улф.

— Ще ми се да не се разделяме — отвърна Гарион.

— Това ще трае само две седмици.

— Зная, но все пак ми се искаше… — Младежът вдигна рамене.

— Пази леля си Поул, докато ме няма — добави Улф и стегна вързопа си.

— Добре.

— Не сваляй амулета си. Нийса е опасна страна.

— Ще запомня — обеща Гарион. — Ти нали ще внимаваш, дядо?

Старецът го изгледа сериозно, бялата му брада просветна в мъжделивата светлина.

— Аз винаги внимавам, Гарион — каза той.

— Става късно, Белгарат — извика Силк и поведе два коня към мястото, където вълшебникът разговаряше с младежа. Улф стана и каза на Гарион:

— Ще се видим след две седмици в Стис Тор.

Гарион бързо го прегърна и се обърна, за да не гледа как двамата се отдалечават сред дърветата. После прекоси поляната и тръгна към Мандорален, който замислено се взираше в мъглата.

— Раздялата е тъжна работа — мрачно изрече рицарят и въздъхна.

— Друго нещо те измъчва, не само раздялата, нали, Мандорален? — попита Гарион.

— Ти си схватлив момък.

— Какво те тревожи? Държеше се странно през изтеклите два дни.

— Открих странно чувство в себе си, Гарион, и то никак не ми харесва.

— О! Какво е то?

— Страх — лаконично отвърна Мандорален.

— Страх ли? От какво?

— От мъжете с тела от тиня. Не зная защо, но самият факт, че съществуват, смрази душата ми.

— Те изплашиха всички ни, Мандорален — каза Гарион.

— Никога по-рано не бях се страхувал — тихо прошепна рицарят.

— Никога ли?

— Не, дори и като дете. Но мъжете с тела от тиня ме накараха да настръхна и изпитвах отчаяно желание да побягна.

— Ала не го направи — изтъкна Гарион. — Остана и се би смело до самия край.

— Този път — да — призна Мандорален. — Ала какво ще стане следващия? Сега, след като страхът веднъж проникна в духа ми, кой може да каже кога пак ще се завърне? Може би в някой отчаян миг, когато се решава изходът нашата мисия… нима тогава подлият страх няма да сграбчи в лапа сърцето ми, лишавайки ме от мъжество? Точно тази възможност измъчва душата ми. Ужасно се срамувам от слабостта си и от това, че съм виновен за нея.

— Да се срамуваш? Заради това, че си човешко същество? Прекалено сурово се отнасяш към себе си, Мандорален.

— Ти си добър, щом намираш извинение за мен по този начин, момко, ала недостатъкът ми е прекалено голям, за да бъде извинен така лесно. Винаги съм се стремил към съвършенство и мисля, че досега не съм бил прекалено далеч от идеала си; ала сега онова съвършенство, което беше едно от чудесата на света, се разруши. Такова нещо трудно се приема. — Рицарят се обърна и Гарион се сепна, когато забеляза сълзи в очите му. — Ще ми помогнеш ли да си сложа доспехите и бронята? — помоли Мандорален.

— Разбира се.

— Изпитвам дълбока необходимост да се обвия в стомана. Може би тя ще даде сили на страхливото ми сърце.

— Ти не си страхливец — настоя Гарион.

Мандорален тъжно въздъхна.

— Само времето ще покаже дали е така.

Когато стана време за тръгване, кралица Ксанта размени няколко думи с тях.

— Желая на всички ви само хубави неща — каза тя. — Щях да ви помогна в търсенето, ако това беше възможно, ала всяка дриада е свързана с дървото си в ненарушим Съюз. Моето дърво е много старо и аз трябва да се грижа за него. — Кралицата на горските нимфи нежно погледна огромния дъб, който се издигаше в сутрешната мъгла. — Ние сме свързани съдбовно един с друг, ала това е обвързаността на любовта.

Гарион още веднъж почувства същото леко докосване в ума си, което беше изпитал предния ден, когато за пръв път видя огромното дърво. В докосването сега се беше промъкнала нотка на раздяла и нещо, което приличаше на предупреждение.

Кралица Ксанта се взря сепнато в леля Поул, а после внимателно огледа Гарион.

— Някои от по-младите ми дъщери ще ви отведат към реката, която очертава южната граница на нашия Лес — продължи тя след малко. — Оттам насетне няма да сбъркате пътя си към морето. — Гласът й остана непроменен, ала очите й изглеждаха замислени.

— Благодаря ти, Ксанта — сърдечно изрече леля Поул и прегърна кралицата на дриадите. — А ако успееш да изпратиш съобщение, че Се’недра е на сигурно място при мен, това може би ще облекчи черните мисли на императора.

— Ще го сторя, Поулгара — обеща Ксанта.

Качиха се на конете и тръгнаха след десетина дриади, които подтичваха пред тях като пеперуди, показвайки им пътя на юг през гората. Неизвестно защо Гарион се чувстваше дълбоко потиснат и не обръщаше почти никакво внимание на местностите, през които минаваха, а яздеше мълчаливо край Дурник по лъкатушещата горска пътека.

Рано предобед под дърветата започна да става по-тъмно.

Пътешествениците яздеха, без да приказват, през гората, която беше станала мрачна. Предупреждението, което Гарион беше доловил на поляната при кралица Ксанта, сега отекваше в поскърцването на клоните и в шумоленето на листата.

— Сигурно времето пак ще се развали — рече Дурник и вдигна поглед нагоре. — Ще ми се да можех да видя небето.

Гарион кимна и опита да се отърси от чувството за надвиснала над тях опасност.

Мандорален в доспехи и броня и Барак в ризницата си яздеха начело на групата, а Хетар облечен в дрехата си от конски кожи със стоманени пулове, прикрепени с нитове към кожата, беше в края й. Злокобната тишина, която не предвещаваше нищо добро, изглежда, действуваше на всички, затова яздеха предпазливо, поставили ръцете си на дръжките на оръжията, а очите им бдяха за скрита опасност.

Изведнъж, съвсем ненадейно, от всички страни ги обкръжиха толнедрански легионери. Не направиха опит да ги нападнат, ала бяха готови за бой, вдигнали късите копия пред бляскавите си нагръдници.

Барак изруга, а Мандорален рязко дръпна юздите на бойния си кон и викна:

— Направете път! — И наведе копието си.

— Спокойно — предупреди го Барак.

Дриадите хвърлиха изплашени погледи към войниците и изчезнаха сред мрачните дървета.

— Какво мислиш, лорд Барак? — попита енергично Мандорален. — Не са повече от стотина. Ще ги нападнем ли?

— В един от близките дни аз и ти ще трябва да си поприказваме надълго и нашироко по някои въпроси — отвърна Барак. Той погледна през рамо, забеляза, че Хетар също се е промъкнал по-близо, и въздъхна. — Е, предполагам, че все някак ще се справим. — Исполинът стегна ремъците на щита си и разхлаби меча си в ножницата. — Как мислиш, Мандорален? Дали пък да не им дадем възможност да избягат?

— Предложението ти е великодушно, лорд Барак — прие го незабавно Мандорален.

След малко се появи и група конници. Водачът беше едър мъж в синя наметка, украсена със сребриста бродерия. Нагръдникът и шлемът му бяха инкрустирани със злато.

— Превъзходно — отбеляза той, когато се приближи. — Великолепно.

Леля Поул насочи студения си поглед към новодошлия и с попита:

— Нима легионите нямат по-полезно занимание от това да устройват засади на мирни пътници?

— Това е моят легион, госпожо — високомерно отвърна мъжът със синята наметка, — и войниците изпълняват каквото им наредя. Виждам, че с вас пътува принцеса Се’недра.

— Къде и с кого пътувам е само моя грижа, ваша светлост — надменно заяви Се’недра. — Пътуването ми не засяга великия херцог Кадор от рода Вордю.

— Баща ви проявява дълбока загриженост, принцесо — заяви Кадор. — Цяла Толнедра ви търси. Кои са тези хора?

Гарион се опита да я предупреди, като мрачно се намръщи и поклати глава, ала го стори прекалено късно.

— Двамата рицари, които водят нашата група, са Мандорален, барон Воу Мандор и лорд Барак, граф Трелхайм — обяви тя. — Алгарският воин, който върви в края на колоната, е Хетар, син на Чо-Хаг, главатаря на племенните вождове в Алгария. Дамата…

— Аз мога да говоря и сама, скъпа — спокойно я прекъсна леля Поул. — Любопитна съм да узная какво е довело великия херцог Вордю толкова далеч в южна Толнедра.

— Заинтересуван съм да бъда тук, госпожо — каза Кадор.

— Това е очевидно — отвърна му леля Поул. — Но все пак?

— Всички легиони на империята търсят принцесата.

— Много съм изненадана, че човек от рода Вордю проявява такава готовност да търси принцеса от рода Боруни — отбеляза леля Поул. — Особено като имам предвид вековната вражда между двете фамилии.

— Защо не престанем с тези празни приказки? — с леден тон предложи Кадор. — Мотивите за присъствието ми тук са лично моя работа.

— Която, без съмнение, е мръсна.

— Мисля, че забравяте къде се намирате, госпожо — заяви Кадор. — В края на краищата аз съм онзи, който… по-важното е какъв ще стана.

— И какъв ще станете, ваша светлост? — полюбопитства жената.

— Аз ще бъда Ран Вордю, император на Толнедра — обяви Кадор.

— О, така ли? Ами какво прави бъдещият император на Толнедра в Леса на дриадите?

— Каквото е необходимо, за да защитя интересите си — твърдо изрече Кадор. — Най-важното в настоящия момент е, че принцеса Се’недра трябва да премине под моя опека.

— Баща ми вероятно ще има някои възражение срещу това, което казахте, херцог Кадор — намеси се Се’недра. — И вероятно няма да одобри амбициите ви.

— Онова, което приказва Ран Боруни, съвсем не ме засяга, принцесо — заяви Кадор. — Толнедра има нужда от мене и никаква подлост от страна на боруните няма да спре похода ми към императорската корона. Очевидно е, че старецът възнамерява да ви омъжи за някой от рода Хонет или Хорбит, за да възбуди някакви фалшиви претенции към трона. Това би могло да усложни всичко, а пък аз желая положението да си остане простичко.

— Като самият вие се ожените за мене? — презрително попита Се’недра. — Това никога няма да стане.

— Не — отхвърли предположението й Кадор. — Не проявявам интерес към съпруга дриада. За разлика от боруните, родът Вордю ще поддържа родословното си дърво неопетнено с връзки с нисши твари.

— Значи ще ме държите в затвора? — попита Се’недра.

— Боя се, че това е невъзможно — отговори й херцог Кадор. — Императорът има шпиони навсякъде. Наистина е срамно, че подбрахте такъв момент за бягството си, ваше височество. Платих огромни разноски, докато един от агентите ми проникне в кухнята на императора със смъртоносна доза нийсанска отрова — за нея също платих скъпо и прескъпо. Тъкмо щях да ви отровя. Дори си направих труда да напиша съболезнователно писмо до баща ви по повод вашата смърт.

— Колко мило от ваша страна — промърмори Се’недра, но лицето й пребледня.

— За нещастие сега ще трябва да действувам направо — продължи Кадор. — Остър нож и няколко лопати кал върху трупа ви, принцесо, ще сложат край на вашата злочеста връзка с толнедранската политика. В постъпката ми няма нищо лично, нали разбирате, просто трябва да защитя интересите си.

— Планът ви, херцог Кадор, има един недостатък — заяви Мандорален и внимателно опря копието си на едно дърво.

— Не виждам кой е той, бароне — самодоволно отвърна Кадор.

— Грешката ви е, че безразсъдно навлизате в обсега на меча ми — обясни му Мандорален. — Ще загубите главата си, а човек без глава не изпитва особено остра нужда от корона.

Гарион знаеше, че част от дързостта на Мандорален произтича от отчаяната му нужда да докаже пред себе си, че не се страхува от нищо.

Кадор неспокойно погледна към рицаря и каза не особено убедено:

— Не бихте могли да сторите това. Ние сме много повече от вас.

— Проявявате неблагоразумие, щом мислите така — отбеляза Мандорален. — Аз съм най-опасният жив рицар в света, освен това съм в пълно бойно снаряжение. Ще покося войниците ви като стръкчета трева. Обречен сте, Кадор. — При тези думи страшният рицар извади огромния си меч.

— Очаквах, че такова нещо обезателно ще се случи — кисело подхвърли Барак към Хетар и също измъкна меча си.

— Не смятам, че ще се стигне до бой — грубо се намеси още един глас. Познатата фигура на облечен в черни дрехи мъж излезе иззад близкото дърво. Конят му беше черен като самур. Новодошлият бързо изрече няколко думи и направи рязък жест с дясната си ръка. Гарион почувства мрачната вълна и странния рев в ума си. Мечът на Мандорален се изплъзна от хватката на рицаря.

— Благодаря ти, Ашарак — произнесе Кадор облекчено. — Не очаквах такова нагло поведение от тяхна страна.

Мандорален сне изплетената от желязна тел ръкавица и опипа ръката си, сякаш някой му беше нанесъл страшен удар по китката. Хетар присви очи, после погледът му стана странно безизразен. Черният жребец на мурга го погледна веднъж с любопитство, после се обърна встрани едва ли не презрително.

— Е, ша-дар — Подхвърли злорадо Ашарак и върху обезобразеното му от белези лице цъфна самодоволна усмивка. — Искаш ли да опиташ още веднъж?

Върху лицето на Хетар беше изписано болезнено отвращение.

— Това не е кон — отрони алгарът. — Прилича на кон, ала е нещо друго.

— Да — съгласи се Ашарак. — Наистина е нещо съвсем различно. Ако желаеш, можеш да потънеш в съзнанието му, ала не смятам, че ще харесаш онова, което ще намериш там. — Кролимът скочи от седлото си и тръгна към тях с блеснали очи. Спря пред леля Поул и направи ироничен поклон. — Ето че отново се срещнахме, Поулгара.

— Много дейно работиш, Чамдар — отговори му тя. Кадор, който тъкмо слизаше от коня си, се сепна. — Познаваш ли тази жена, Ашарак?!

— Името му е Чамдар, херцог Кадор — каза леля Поул. — Той е кролимски жрец. Ти си смятал, че той купува само твоята чест, ала скоро ще разбереш, че е купил много повече от нея. — Тя се изправи на седлото си, белият кичур върху челото й изведнъж блесна така, като че ли бе нажежен до бяло.

— Беше много интересен противник, Чамдар. Дори ще ми липсваш.

— Не го прави, Поулгара — бързо каза кролимът. — Ръката ми държи сърцето на младежа. В мига, когато започнеш да съсредоточаваш волята си, той ще умре. Зная кой е и колко го цениш.

Тя присви очи.

— Лесно е да кажеш такова нещо, Чамдар.

— Би ли искала да провериш дали не лъжа? — подигравателно изрече той.

— Слезте от конете! — рязко заповяда Кадор и легионерите заплашително направиха крачка напред.

— Изпълнявайте каквото казва — тихо нареди леля Поул.

— Беше дълго преследване, Поулгара — додаде Чамдар. — Къде е Белгарат?

— Не е далече оттук — отговори му вълшебницата. — Може би ако започнеш да бягаш сега, ще ти се удаде да се спасиш преди да се е върнал.

— Не, Поулгара. — Кролимът се засмя. — Щях да зная, ако се намираше толкова наблизо. — Той се обърна и измери Гарион с внимателен, втренчен поглед. — Порасъл си, момче.

Гарион се вгледа в обезобразеното от белези лице на врага си. Беше нащрек, ала странно защо никак не се боеше. Двубоят между тях, двубоят, който беше чакал цял живот, щеше да започне след малко и нещо дълбоко в съзнанието му му казваше, че е готов.

Чамдар надникна изучаващо в очите му.

— Той не знае, нали? — обърна се кролимът към леля Поул и после се изсмя. — Държиш се наистина като всички обикновени жени, Поулгара. Запазила си тайната от него заради самата тайна. Трябваше да ти го взема преди години.

— Остави го на мира, Чамдар — заповяда тя.

Той остави думите й без внимание.

— Какво е истинското му име, Поулгара? Казала ли си му вече?

— Това не те засяга — решително отговори жената.

— О, разбира се, че ме засяга, Поулгара. Аз бдях над него с почти същото внимание, както и ти. Ти беше майка му, ала аз — баща му. Двамата отгледахме прекрасен син — но аз все още искам да знам как е истинското му име.

Тя изправи рамене и студено га прекъсна:

— Стигнахме твърде далеч, Чамдар. Какви са условията ти?

— Няма никакви условия, Поулгара — отговори кролимът. — Ти, момчето и аз ще отидем на мястото, където Торак очаква мига на своето събуждане. Ръката ми ще бъде върху сърцето на момчето през цялото време, така че ти ще си достатъчно послушна. Зедар и Ктучик ще се унищожат взаимно, боричкайки се за Кълбото — ако Белгарат не ги открие по-рано и не ги унищожи. Кълбото наистина не ме интересува. Ти и момчето бяхте моята цел от самата начало.

— Значи не си се опитвал да ни спреш? — попита тя.

Чамдар се изсмя.

— Да ви спра ли? Та аз се опитвах да ви помогна. И Ктучик, и Зедар имат подчинени тук, на запад. Аз ги бавех и мамех на всяка стъпка, за да успеете да се измъкнете. Знаех, че рано или късно Белгарат ще реши да преследва Кълбото сам и когато това се случи, ще мога да хвана тебе и момчето.

— С каква цел?

— Все още ли не разбираш? — изрече той. — Първите две неща, които Торак ще види, когато се събуди, ще бъдат неговата невяста и смъртният му враг, коленичил окован във вериги пред него. Аз ще бъда издигнат най-високо в йерархията, защото съм му донесъл толкова щедър дар.

— Тогава пусни останалите — каза леля Поул.

— Останалите не ме интересуват — заяви Чамдар. — Ще ги оставя в ръцете на благородния Кадор. Не мога да си представя, че ще му допадне да ги задържи живи… Е, всичко зависи от волята му. Аз получих онова, което исках.

— Свиня! — извика в плен на безсилна ярост леля Поул. — Мръсна свиня!

С мазна усмивка Чамдар рязко я удари по лицето и заяви:

— Наистина трябва да се научиш да контролираш езика си, Поулгара.

Сякаш нещо избухна в ума на Гарион. Като на сън той видя как легионерите задържаха Дурник и останалите, ала никой от войниците не сметна, че самият младеж представлява някаква опасност. Без да мисли, той пристъпи към врага си и посегна към камата.

„Не така!“ — Беше същият онзи сух глас в ума му, който винаги бе звучал там, ала този път той не беше пасивен и незаинтересован.

„Ще го убия!“ — безмълвно произнесе Гарион към глъбините на ума си.

„Не по този начин! — отново го предупреди гласът. — Няма да можеш — не и с нож.“

„Как тогава?“

„Спомни си какво ти каза Белгарат — Волята и Думата.“

„Не зная как. Не мога да го направя.“

„Можеш. Ще ти покажа. Гледай!“

И изведнъж младежът си представи така ясно, сякаш наистина наблюдаваше със собствените си очи, как Торак се гърчи в огъня от Кълбото на Алдур. Видя как лицето на Торак се стопява, как пръстите му пламват. След това лицето започна да се изменя; то изцяло се преобрази и прие чертите на мрачния наблюдател, чийто ум винаги беше свързан с ума на Гарион още от рождението му. И когато образът на Чамдар, обвит в силен, пращящ пламък, се изправи, пред него, младежът почувства в гърдите му да се надига ужасна сила.

„Сега! — заповяда му гласът. — Направи го!“

Трябваше да нанесе удар. Поне щеше да даде воля на яростта си. Младежът скочи срещу самодоволно усмихнатия кролим толкова бързо, че никой от легионерите не можа да го спре, замахна с дясната ръка и в мига, когато дланта му удари обезобразената от белега лява буза на Чамдар, почувства как цялата сила, която клокочеше у него, се съсредоточава в сребристия знак върху дланта му.

— Запали се! — заповяда Гарион и с цялата си воля пожела това да се случи.

Изненадан, Чамдар политна назад. По лицето му пламна гняв, после очите му се разшириха — той с ужас осъзна какво става. За миг се вгледа в Гарион, обзет от дива паника, след това лицето му се изкриви в страшна агония.

— Не! — дрезгаво изкрещя той, после от бузата му започна да се издига пушек — точно от мястото, където белегът върху дланта на Гарион я беше докоснал. Разнесе се съскане.

Стълбове дим започнаха да изскачат от черните дрехи, сякаш някой изведнъж ги беше поставил върху нажежена до червено печка. Кролимът изкрещя и сграбчи лицето си с ръце. Пръстите му пламнаха. Той отново изкрещя, падна и се загърчи върху влажната земя.

„Стой неподвижен!“ — Този път беше гласът на леля Поул. Звучеше в главата му рязко и заповеднически.

Вече цялото лице на Чамдар беше погълнато от пламъци, писъците му отекваха в мрачната гора. Легионерите се отдръпнаха от горящия мъж и Гарион изведнъж почувства, че му призлява.

„Не отстъпвай! — изрече гласът на леля Поул. — Съсредоточи волята си върху него!“

Гарион се изправи над обхванатия в пламъци кролим. Влажните листа димяха и тлееха на земята. Проснат по гръб, Чамдар се мяташе, борейки се с огъня, който го поглъщаше. Пламъци изскачаха от гърдите му, виковете му станаха по-слаби. С огромно усилие той се изправи на крака и умолително протегна ръка към Гарион. Лицето му се беше стопило, мазен черен пушек обвиваше тялото му, стелейки се ниско над земята.

— Господарю — дрезгаво изстена той. — Смили се над мене!

Сърцето на Гарион потрепера от жалост. Споменът за близостта, която беше съществувала между тях през всичките тези години, го тласкаше да спре пожара.

„Не! — заповяда строгият глас на леля Поул. — Той ще те убие, ако го освободиш!“

„Не мога да го направя! — извика Гарион. — Ще спра огъня.“ — И също както преди малко започна да концентрира волята си, усещайки я в себе си като огромна вълна от жалост и съчувствие. Почти беше вдигнал ръката си към Чамдар, съсредоточавайки мисълта си да го излекува.

„Гарион! — звънна гласът на леля Поул. — Чамдар беше онзи, който уби родителите ти.“

Мисълта замръзна в ума на младежа.

„Чамдар уби Геран и Илдера. Подпали ги живи, точно както той изгаря сега. Отмъсти за тях, Гарион! Остави огъня да го довърши!“

Цялата ярост, която носеше в себе си, откакто Улф му беше разказал за смъртта на неговите родители, избухна в ума му. Ръката, която беше понечил да вдигне, изпълнена със съчувствие, се вцепени. Обзет от страшен гняв, Гарион отново я вдигна, обърнал дланта си към небето. Странно усещане накара ръката му да изтръпне, после собствената му длан избухна в пламъци. Не почувства никаква болка, дори не усети ни най-слаба топлина, когато яркосин огън лумна от белега и обгърна пръстите му. Синият огън стана по-силен — така ослепително силен, че не можеше да погледне към него.

Дори в ужасната си предсмъртна агония кролимът се дръпна от тази пламтяща в синьо ръка. С дрезгав, отчаян вик той се опита да прикрие почернялото си лице, после се олюля, направи няколко крачки назад, строполи се и се просна по гръб на земята.

„Свършено е! — отново прозвуча гласът на леля Поул. — Ти отмъсти за тях! — После гласът й зазвъня в глъбините на ума му с опияняващо ликуване. — Белгарион! — изпя тя. — Мой Белгарион!“

Лицето на Кадор беше станало пепеляво, цялото му тяло трепереше. Херцогът заотстъпва в ужас от все още горящата купчина, която допреди миг беше кролимът Чамдар.

— Магьосничество! — изохка той.

— Прав си — хладно каза леля Поул. — Не смятам, че си готов за такива игри, Кадор.

Уплашените легионери също се дърпаха назад, смаяни и ужасени от онова, което току-що бяха видели.

— Смятам, че императорът ще се отнесе доста сериозно към цялата тази работа — обърна се към тях леля Поул. — А когато научи, че сте искали да убиете дъщеря му, вероятно ще го приеме прекалено надълбоко.

— Вината не беше наша — бързо отговори един от войниците. — Кадор трябва да я поеме. Ние просто изпълнявахме заповеди.

— Той би могъл и да приеме такова извинение — изрече със съмнение в гласа тя. — Макар че, ако аз бях на негово място, бих приела и някакво доказателство за вашата вярност — нещо подходящо при създалите се обстоятелства. — И тя хвърли многозначителен поглед към Кадор.

Неколцина от легионерите схванаха какво иска да им подскаже, извадиха мечовете си и обкръжиха великия херцог.

— Какво правите? — викна Кадор.

— Мисля, че днес губите не само трона, Кадор — обърна се към него леля Поул.

— Не може да постъпите по този начин — извика Кадор на легионерите.

Един войник притисна върха на меча си към гърлото на великия херцог и мрачно заяви:

— Верни сме на императора, милорд. Арестуваме ви заради държавна измяна и ако не се държите както подобава, ще се задоволим да предадем в Тол Хонет само главата ви — ако схващате какво искам да ви кажа.

Един от офицерите, командващ легиона, почтително коленичи пред Се’недра и каза:

— Ваше императорско височество. Как да ви служим по най-добрия за вас начин?

Принцесата, все още бледа и тръпнеща, се изправи и застана гордо.

— Предайте този предател на баща ми — заговори тя със звънък глас — и му разкажете какво се случи тук. Съобщете му, че сте арестували великия херцог Кадор по моя команда.

— Веднага, ваше височество! — каза офицерът и скочи. — Оковете затворника във вериги! — рязко заповяда той, после отново се обърна към Се’недра. — Може ли да ви ескортираме до мястото, накъдето сте тръгнали, ваше височество?

— Това няма да е необходимо, капитане — отвърна принцесата. — Само махнете този предател от очите ми.

— Както желае нейно височество — отговори капитанът с дълбок поклон, после направи рязък жест и войниците отведоха Кадор встрани.

Гарион се взираше в белега на дланта си. От огъня, който пламнал там преди минути, нямаше и следа.

Дурник, когото легионерите бяха пуснали, го гледаше с ококорени очи.

— Мислех си, че те познавам — прошепна той. — Кой си ти Гарион, и как направи всичко това?

— Скъпият Дурник — нежно заговори леля Поул, докосвайки ръката му. — Все още вярва само на онова, което може да се види. Гарион е същото момче, каквото е бил винаги.

— Искаш да кажеш, че го направи ти? — Дурник се взря в тялото на Чамдар и бързо отклони поглед.

— Разбира се — отговори тя. — Ти познаваш Гарион. Той е най-обикновеното момче на света.

Ала Гарион знаеше, че истината е друга. Волята беше негова и необходимата Дума беше избрал самият той.

„Мълчи! — предупреди го гласът на леля Поул, зазвучал отново в ума му. — Никой не трябва да узнае.“

„Защо ме нарече Белгарион?“ — беззвучно попита той.

„Защото това е твоето име — отговори гласът й. — Сега опитай да се държиш естествено и не ми досаждай с въпросите си. Ще поговорим за това по-късно.“ — След това гласът й изчезна.

Другите останаха неловко изправени по местата си, докато легионерите отведоха Кадор. Когато войниците изчезнаха от очите им, Се’недра заплака — вече не беше необходимо да запазва самообладание, достойно за императорска дъщеря. Леля Поул прегърна дребничкото момиче и започна да го утешава.

— Предполагам, че ще е по-добре да погребем това — рече Барак и срита останките на Чамдар. — Дриадите сигурно ще се обидят, ако си тръгнем и оставим тази купчина да опушва гората.

— Ще си донеса лопатата — обади се Дурник.

Гарион се обърна и тичешком премина край Барак и Хетар. Ръцете му трепереха, чувстваше се така изтощен, че едва се държеше на краката си.

Тя го беше нарекла Белгарион; името забушува в ума му, като че винаги е било негово — като че през всичките години от краткия му живот нещо му бе липсвало до момента когато името го направи завършен, цялостен човек. Ала Белгарион беше същество, което с Волята си, с необходимата Дума и докосването си можеше да превръща плътта в жив огън.

„Ти го направи!“ — обвини той сухото, разумно присъствие в ума си.

„Не! — отвърна гласът. — Аз само ти показах какво трябва да сториш. Волята, Думата и докосването бяха изцяло твои.“

Гарион знаеше, че това е истина. С ужас си спомни последната молба на своя враг, нажежената си, обвита в пламъци ръка, с която беше отхвърлил зова за милост на агонизиращия. Отмъщението, което така отчаяно бе желал през последните няколко месеца, се беше превърнало в ужасен факт, ала вкусът, който остави то в душата му, беше горчив.

После коленете му се превиха, той се отпусна на земята и заплака като малко, нещастно дете.