Дейвид Едингс
Кралица на магиите (25)

ГЛАВА 24

Нямаше въздух. Като че светът внезапна се беше превърнал в огромен, вонящ вир със застояла вода. Змийската река имаше сто устия и всяко пълзеше бавна сред гъстата тиня на делтата, сякаш изпитваше силно нежелание да се влее в бурните вълни на морето. Тръстиките, които растяха в това огромно блато, достигаха на височина двадесет стъпки и бяха гъсти като нишките на плат. Чуваше се примамливото шумолене на бриза, танцуващ сред върховете на тръстиката, ала долу, на палубата, пътешествениците забравиха всякаква мисъл и спомен за полъх на вятър. Нямаше въздух. От делтата се издигаха изпарения, отново потъваха в нея, а слънцето не просто изгаряше, а ги караше да се чувстват сякаш са потопени във врящ казан. Цели облаци насекоми изскачаха от тръстиките и кацаха, обзети от безпаметна лакомия, върху всеки сантиметър непокрита кожа, за да хапят и смучат кръв.

Плуваха ден и половина сред тръстиките преди да достигнат до първите дървета — ниски, недорасли, не по-високи от храсти. Леглото на реката започна да се оформя пред очите им, докато продължаваха бавно да проникват в сърцето на Нийса. Моряците се потяха и ругаеха, натискайки веслата, корабът бавно се движеше срещу течението и сякаш се бореше срещу отлив от плътна маса, която полепваше па корпуса му като противно лепило.

Дърветата станаха по-големи, а след това — грамадни. Гигантски чепати корени се издигаха сред тинята край бреговете като гротескни, уродливи крака; стволове, огромни като замъци, се извисяваха към потъналото в изпарения небе. Лиани като въжета висяха от клоните над главите им и се люлееха, сякаш се гърчеха по своя собствена воля в неподвижния въздух. Космати парцали сивкав мъх се спускаха, прикрепени към дълги стотици стъпки лиани, увиснали от дърветата. Реката описваше извити осморки, които правеха пътешествието им десет пъти по-дълго, отколкото наистина трябваше да бъде.

— Неприятно местенце — измърмори Хетар и обезсърчено погледна над носа на кораба към зеленясалата от водорасли повърхност на реката. Беше свалил дрехата си от конски кожи и ленената си долна дреха и голото му жилесто тяло блестеше, потънало в пот. Както повечето от тях, и той беше покрит с алени ранички — следи от ухапванията на насекомите.

— Тъкмо това си помислих и аз — съгласи се Мандорален. Един от моряците изкрещя и скочи, после рязко изрита греблото си. Нещо дълго, слузесто, без кости незабелязано беше изпълзяло по веслото, търсейки да се впие в плътта му с ненаситна лакомия.

— Пиявица — извика Дурник и потрепера, когато ужасното животно падна с шумен плясък във вонящата река. — Никога не съм виждал толкова голяма. Беше поне две педи!

— Тук вероятно не е добро място за плуване — отбеляза Хетар.

— Пък аз тъкмо си мислех да се гмурна — отвърна Дурник.

Хетар се засмя.

Леля Поул, облечена в ленена рокля, излезе от каютата под високата кърма, където Грелдик и Барак се редуваха на румпела. Тя се грижеше за Се’недра, която беше оклюмала и повяхнала в жестоката жега.

„Не можеш ли да направиш нещо?“ — попита я с мисълта си Гарион.

„За какво?“

„За всичко това“ — Той безпомощно се огледа наоколо.

„Какво искаш да направя?“

„Ако не можеш друго, то поне махни тези буболечки.“

„Защо не го направиш ти, Белгарион? — Въпросът прозвуча като вик в мислите му. — Всъщност не е никак трудно“

„Не!“

Тя вдигна рамене, обърна се и си влезе, изоставяйки го изпълнен с непоносимо безсилие.

Бяха им необходими още три дни, за да стигнат до Стис Тор. Градът беше притиснат между две широки извивки на реката и всичко в него беше построено от черен камък. Къщите бяха ниски и в по-голямата си част нямаха прозорци. В центъра на града се издигаше грамадна сграда с причудливи остри върхове на кули, куполи и тераси, които изглеждаха странно чужди на пътешествениците. Пристани и вълноломи разсичаха мътната вода. Грелдик насочи кораба към най-големия.

— Трябва да спрем за митническа проверка — обясни той на спътниците си.

— Това е неизбежно. — рече Дурник.

Митническите формалности бяха съвсем кратки. Капитан Грелдик обяви, че кара стоки на Радек от Боктор към свободната територия на Драсния, после връчи една подрънкваща кесия на митническия служител с бръсната глава и на кораба беше позволено да премине без никаква проверка.

— Длъжник си ми за този жест, Барак — каза Грелдик. — Пътуването дотук беше заради приятелството между нас, ала парите са нещо съвсем друго.

— Запиши дълга ми някъде. — отвърна му Барак. — Ще се погрижа за това, когато се върна във Вал Алорн.

— А ако не се върнеш във Вал Алорн?

— Значи ще бъда сигурен, че ще ме споменаваш в молитвите си — рече Барак. — Бездруго зная, че се молиш за мене, ала сега ще имаш по-убедителна причина да отправяш още по-настойчиви молитви.

— Нима всичките държавни служители в света са продажни? — гневно попита Дурник. — Нима никой от тях не си върши работата както трябва, без да взема подкупи?

— Ако някой от тях го направи, ще дойде краят на света — намеси се Хетар. — Аз и ти сме прекалено обикновени и честни за тези неща, Дурник. По-добре да ги оставим на другите.

— Исках да кажа, че това е просто отвратително.

— Може би е вярно — съгласи се Хетар, — но аз съм направо щастлив, че митничарят не погледна в трюмовете. Щяхме да имаме неприятности, докато му обясним защо караме и конете.

Корабът беше излязъл от митницата и сега моряците гребяха към цяла редица големи кейове. Спряха край най-външния, прибраха веслата и привързаха дебелите корабни въжета към изцапаните с катран колове на пристана.

— Не може да хвърлите котва на този кей — извика им един изпотен пазач. — Тук допускаме само кораби от Драсния.

— Ще хвърля котва където ми хареса — отсече Грелдик.

— Ще извикам войниците — заплаши го пазачът, после хвана едно от дебелите корабни въжета и извади нож.

— Ако отрежеш това въже, приятелю, ще сляза и ще ти отпоря ушите — предупреди го Грелдик.

— Хайде, кажи му — подхвърли Барак. — Много е горещо и нямам настроение за битка.

— Корабът ми е натоварен със стоки от Драсния — съобщи Грелдик на пазача. — Те са на един търговец… Радек от Боктор, ако не ме лъже паметта.

— О — измънка пазачът и прибра ножа. — Защо не започна веднага с това?

— Защото държането ти никак не ми допадна — безцеремонно отговори Грелдик. — Къде мога да намеря началника ви тук?

— Дроблек ли? Къщата му е нагоре по тази улица, след магазините. Ей онази, с емблемата на Драсния на вратата.

— Искам да говоря с него — заяви Грелдик. — Трябва ли да имам пропуск, за да влизам и излизам в пристанището? Чувал съм разни странни неща за Стис Тор.

— Можете да се движите свободно из драснианската територия — уведоми го пазачът. — Пропуски ще ви бъдат необходими само ако пожелаете да влезете в града.

Грелдик изсумтя, влезе в каютата и след малко се върна с няколко навити пергамента.

— Искате ли да разговаряте с този чиновник? — попита капитанът леля Поул. — Или желаете аз да се погрижа за това?

— По-добре да отидем всички — реши леля Поул. — Момичето е заспало. Кажи на хората си да не я безпокоят.

Грелдик кимна и размени няколко думи с първия си помощник. Моряците прехвърлиха дъска до кея и Грелдик изведе пътешествениците на брега. Гъсти облаци се търкаляха по небето, затъмнявайки слънцето.

Улицата, която извеждаше от кея, беше оградена от двете страни с магазини на драсниански търговци. Десетки нийсанци вяло се придвижваха от магазин към магазин, спирайки тук-там, за да подхванат пазарлък с потните продавачи. Всички нийсански мъже носеха свободни дрехи, ушити от ярки платове във всички цветове на дъгата. Главите им бяха гладко обръснати. Докато вървеше след леля Поул, Гарион с известна неприязън забеляза, че всички нийсанци украсяват очите си с тежък грим, а устните и бузите им са намазани с руж. Речта им беше стържеща, съскаща, и му се струваше, че всички тук преднамерено фъфлят.

Тежките облаци бяха завладели изцяло небето и улицата изведнъж стана тъмна. Десетина окаяни полуголи мъже поправяха участък от калдъръма. Сплъстените им коси и рунтавите бради показваха, че не са нийсанци. Около глезените им бяха окачени пранги, върху които висяха вериги. Жесток на вид нийсанец стоеше с камшик над тях, а пресните следи от удари и раните по телата на клетниците без думи разказваха за желанието, с което надзирателят прибягва до бой. Един от нещастните роби случайно изтърва товара от грубо одялани камъни върху крака си и отвори уста, надавайки животински вой от болка. Гарион с ужас видя, че езикът на роба е отрязан.

— Те се отнасят с хората като с животни — изръмжа Мандорален. Очите му блестяха от страшен гняв. — Защо този град, подобен на помийна яма, не е изтрит от лицето на земята?

— Веднъж е бил — мрачно каза Барак. — Когато нийсанците убили краля на Рива, алорните нахлули тук и изтребили всички нийсанци, които успели да хванат.

Барак вдигна рамене.

— Това е било преди тринадесет столетия. Успели са пак да се навъдят. Като плъхове.

Дурник, който вървеше до Гарион, изведнъж ахна, сведе очи и ужасно се изчерви.

Една нийсанска благородничка току-що беше слязла от носилката си. Материята на бледозелената й рокля беше ефирна, почти съвсем прозрачна, и оставяше наистина малко на въображението.

— Не я гледай, Гарион — дрезгаво прошепна Дурник, все така изчервен. — Тя е лоша жена.

— Бях забравила за това — измърмори леля Поул замислено и се намръщи. — Може би трябваше да оставим Дурник и Гарион на кораба.

— Защо се е облякла така? — попита Гарион, наблюдавайки почти голата жена.

— Искаш да кажеш „разсъблякла“. — От възмущение гласът на Дурник звучеше сподавено.

— Такъв е обичаят — обясни леля Поул. — Свързан е с климата тук. Разбира се, има и някои други причини, ала сега не е моментът да се спирам на тях. Всички нийсански жени се обличат така.

Барак и Грелдик също наблюдаваха жената, но широките им усмивки изразяваха одобрение.

— Хайде стига — твърдо им каза леля Поул.

Недалеч от тях един нийсанец с бръсната глава се подпираше на стената на някаква постройка, взираше се в ръката си и безсмислено се хилеше.

— Мога да виждам през пръстите си! — обяви той със съскащо фъфлене. — Направо през тях.

— Пиян ли е? — попита Хетар.

— Не съвсем — отговори леля Поул. — Нийсанците имат особени развлечения — листа, плодове, разни корени. Усещанията им са променени. Това е доста по-сериозно от обичайното пиянство сред алорните.

Тътрейки крака, край тях премина друг нийсанец: походката му беше особена, подскачаща, а лицето му съвсем безизразно.

— Нима това е преобладаващото състояние на хората тук? — попита Мандорален.

— Още не съм срещала нийсанец, който да не е поне частично упоен — рече леля Поул. — Затова с тях трудно се разговаря. Не е ли това къщата, която търсим? — И тя посочи солидна постройка от отсрещната страна на улицата.

Докато се приближаваха към голямата къща, някъде от юг прозвуча злокобен тътен на гръмотевица. Почукаха на вратата и един драсниански слуга, облечен в ленена туника, ги въведе в преддверие, където цареше полумрак, огледа ги и им каза да почакат.

— Лош град — тихо отрони Хетар. — Не разбирам защо някой алорн, който е с наред с ума си, би пожелал да дойде тук по собствена воля.

— Заради парите — лаконично обясни капитан Грелдик. — Търговията в Нийса носи големи печалби.

— Има по-важни неща от парите — измърмори Хетар.

В преддверието влезе невероятно дебел мъж и троснато заповяда на слугата:

— Усили светлината! Не трябваше да ги оставяш тук на тъмно.

— Казахте, че от лампите ставало само по-горещо — възрази слугата с враждебен тон. — Ще ми се накрая да решите какво желаете.

— Няма значение какво съм наредил някога, прави каквото ти казвам сега.

— Климатът ви прави много непоследователен, Дроблек — язвително отбеляза слугата, после запали няколко лампи и напусна преддверието, мърморейки под носа си.

— Драснианците са най-лошите прислужници на света — измърмори недоволно Дроблек. — Ще започнем ли сега по същество? — Той отпусна огромното си туловище на един стол. Лицето му непрекъснато се потеше, а капките пот попиваха в яката на дрехата му.

— Казвам се Грелдик — започна брадатият моряк. — Току що пристигнах на вашите кейове и нося цял товар стоки, които принадлежат на търговеца Радек от Боктор. — Той показа навитите пергаменти.

Очите на Дроблек се свиха.

— Не знаех, че Радек се интересува от търговия с южните страни. Смятах, че поддържа търговски връзки с хора от Арендия и Сендария.

Грелдик безразлично сви рамене.

— Не съм го питал. Той ми плаща да прекарам стоките му с моя кораб, а не да му задавам въпроси за неговите сделки. Предполагам, че го познавате.

Дроблек огледа всички присъстващи. Потното му лице остана безизразно, но пръстите му леко се размърдаха.

„Наистина ли всичко е такова, каквото го представяте?“ — Драснианският таен език беше направил дебелите му пръсти твърде чевръсти.

„Можем ли да говорим открито тук?“ — попитаха го пръстите на леля Поул.

„Така открито, както навсякъде другаде в този отвратителен осарник — отговори Дроблек. — Акцентът ви е странен, госпожо. В него има нещо, което би трябвало да ми напомня…“

„Научих езика преди много години — отговори тя. — Вие, естествено, знаете кой е Радек от Боктор…“

— Естествено — каза на глас Дроблек. — Всички го познават. Понякога се представя с името Амбар от Коту — но то е когато се занимава със сделки, които не са, ако бъдем справедливи, съвсем законни.

— Ще престанем ли да се наддумваме, Дроблек? — тихо попита леля Поул. — Твърдо съм убедена, че вече сте получили нареждания от крал Родар. Тези празни приказки почват да стават досадни.

Лицето на Дроблек потъмня.

— Съжалявам — отговори той непреклонно. — Необходими са ми повече сведения, за да се убедя кои сте.

— Не се прави на идиот, Дроблек — избоботи Барак. — Използвай си очите. Ти си алорн и знаеш коя е тази дама.

Дроблек изведнъж погледна леля Поул и се ококори.

— Това е невъзможно! — задъха се той.

— Желаеш ли да ти докаже на дело коя е? — предложи Хетар.

Цялата къща изведнъж се разлюля от внезапно проехтяла гръмотевица.

— Не, не — бързо отказа Дроблек, който все още се взираше в леля Поул. — Просто това никога не ми е хрумвало… Искам да кажа… Просто никога…

— Имаш ли новини от принц Келдар и баща ми? — с решителен глас попита леля Поул.

— Вашият баща? Искате да кажете… Той също ли участва в това?

— Наистина, Дроблек — язвително го прекъсна тя, — тук не вярвате ли на съобщенията, които ви изпраща крал Родар?

Дроблек поклати глава като човек, който се опитва да приведе в ред мислите си.

— Съжалявам, лейди Поулгара — заговори той. — Изненадахте ме, това е всичко. Трябва ми малко време да свикна с тази изненадваща мисъл. Не очаквахме, че вие ще дойдете чак толкова далече на юг.

— Значи очевидно е, че не сте получавали никакви новини от Келдар и стареца.

— Не, милейди — отговори Дроблек. — Нищо не е достигало до нас. Те тук ли трябва да бъдат?

— Така казаха. Или трябваше да ни чакат тук, или да оставят някакво съобщение за нас.

— Навсякъде в Нийса е много трудно да изпратиш съобщение — обясни Дроблек. — На хората тук не може да се разчита. Принцът и баща ви може да се намират някъде в северните части на страната и е много вероятно пратеникът им да е объркал пътя. Веднъж изпратих съобщение до място, което беше отдалечено на по-малко от десет левги оттук. Трябваше да чакам шест месеца, докато пристигне. Нийсанецът, който трябваше да го предаде, попаднал на някаква пътека с плодове, подобни на ягоди. Намерихме го, седнал по средата на пътеката, усмихнат до уши… — Дроблек направи гримаса и добави: — По него беше израснал мъх.

— Мъртъв ли беше? — попита Дурник.

Дроблек сви рамене.

— Не, просто твърде щастлив. Много беше харесал плодовете. Доколкото зная, все още продължава да си седи там.

— Колко широка е мрежата ви тук, в Стис Тор? — попита леля Поул.

Дроблек скромно разпери подпухналите си ръце.

— Струва ми се, че успявам да събирам разни сведения оттук-оттам. Разполагам с няколко души в двореца и с един дребен чиновник в толнедранското посолство. Толнедранците правят много щателни проверки. — Той се ухили дяволито. — По-лесно е да им позволя да свършат цялата работа и после да откупя сведенията.

— Ако вярваш на онова, което ти казват — вметна Хетар.

— Никога не приемам без проверка думите, които чувам — каза Дроблек. — Толнедранският посланик знае, че съм купил едного от хората му. От време на време се опитва да ме препъне с фалшива информация.

— А на посланика известно ли му е, че ти знаеш?

— Разбира се. — Дебелият мъж се засмя. — Ала той смята, че не се отнасям сериозно към факта, че той знае, че аз знам. — Той отново се изсмя. — Ужасно е сложно, нали?

— Повечето драсниански интриги са такива — отбеляза Барак.

— Означава ли нещо за теб името Зедар? — попита леля Поул.

— Чувал съм го, естествено.

— Свързвал ли си е той със Салмисра?

Дроблек се намръщи.

— Не мога да отговоря със сигурност. До ушите ми не е достигало такова нещо, ала това не означава, че не е установил връзка с нея. Нийса е мрачна, потайна страна, а палатът на Салмисра е най-страшното място в цялото кралство. Не бихте повярвали, ако чуете какви неща стават там.

— Бих — каза леля Поул. — А вероятно стават и неща, за които вие дори не сте започнали да се досещате. — Вълшебницата се обърна към спътниците си. — Мисля, че работата ни е в застой. Не можем да направим никакво движение, докато не получим съобщение от Силк и Стария Вълк.

— Бих ли могъл да ви предложа къщата си? — попита Дроблек.

— Смятам, че е по-добре да останем на кораба на капитан Грелдик — отговори тя. — Както казахте, Нийса е мрачна страна и аз съм убедена, че толнедранският посланик е купил някои от хората във вашето учреждение.

— Естествено — съгласи се Дроблек. — Ала аз зная кои са.

— По-добре да не рискуваме — рече Поулгара. — Има известни причини, поради които тъкмо сега трябва да избягваме толнедранците. Ще останем на кораба и ще се скрием от любопитните погледи. Уведомете ни веднага щом пристигне Келдар или се свърже с вас.

— Разбира се — откликна Дроблек. — Ала все пак трябва да изчакате, докато дъждът попрестане. Чуйте само как вали!

Тежките капки барабаняха по покрива с почти гръмотевичен трясък.

— Това дълго ли ще трае? — попита Дурник.

— Обикновено трае около час. През този сезон вали всеки следобед.

— Предполагам, че дъждът охлажда въздуха — рече ковачът.

— Съвсем незначително — отговори драснианецът. — Най-често само още повече влошава нещата. — Изтри потта от тлъстото си лице.

— Как издържате да живеете тук? — попита Дурник.

Дроблек се усмихна добродушно.

— Дебелите мъже не се движат прекалено усилено. Тук печеля много пари, пък и играта, която съм захванал срещу толнедранския посланик, непрекъснато държи ума ми зает. Не е чак толкова лошо, след като свикнеш. Много ми помага сам да си повтарям тези думи.

После престанаха да приказват, седяха и слушаха как поройният дъжд барабани по покрива.