Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 11

В мига, последвал смъртта на Начак, в тронната зала се възцари страшна тишина. После двамата рицари-телохранители на мурга, които все още се държаха на крака, захвърлиха оръжието си върху оплискания с кръв под, а Мандорален вдигна забралото си и се обърна към трона.

— Ваше величество — изрече той почтително, — предателството на Начак е доказано с участието му във въоръжената схватка.

— Наистина е така — съгласи се кралят. — Единствено съжалявам, че усърдието ви в преследването на тази цел ни лиши от възможността да разкрием в пълна степен двуличието на Начак.

— Очаквам, че всички заговори, които е скроил, ще се провалят, след като новината за случилото се тук се разпространи — отбеляза господин Улф.

— Може би е така — призна кралят. — Ала все пак аз бих се занимал с това по-задълбочено. Бих желал да зная дали това злодейство е плод единствено на усилията на Начак, или трябва да го свържа със самия Таур Ургас. — Той се намръщи замислено, ала после тръсна глава, сякаш за да отпъди мрачните си мисли. — Арендия е твой длъжник, древни Белгарат. Групата от смелите ти спътници предотврати подновяването на междуособната война, която трябва да забравим за наше добро. — Той тъжно погледна оплискания с кръв под и телата, които се валяха навсякъде по него. — Тронната ми зала се превърна в бойно поле. Проклятието на Арендия се промъкна дори и тук. — Младият крал въздъхна. — Почистете всичко — лаконично заповяда той и обърна глава, за да не гледа изпълнението на тази мрачна задача.

Благородниците и дамите започнаха възбудено да бъбрят; мъртъвците бяха изнесени от залата, а полираният под бе избърсан от локвите лепкава кръв.

— Прекрасен бой — подхвърли Барак и внимателно изтри острието на брадвата си.

— Задължен съм ти, лорд Барак — произнесе Мандорален сериозно. — Не очаквах, че ще ми помогнеш.

— Е, чак пък толкова — повдигна рамене Барак.

Хетар се присъедини към тях. Лицето му изразяваше мрачно задоволство.

— Добра работа свърши с Начак — направи му комплимент Барак.

— Упражнявал съм се доста дълго — отговори Хетар. — Мургите правят винаги една и съща грешка, когато се бият. В обучението им, изглежда, има някаква празнота.

— Какъв срам, нали? — възкликна Барак. В гласа му прозираше явна неискреност.

Гарион се отдръпна встрани. Макар и да разбираше, че е нелогично, той изпитваше остро чувство на лична отговорност за клането, на което току-що бе станал свидетел. Кръвопролитието и насилствената смърт бяха резултат от неговите думи. Ако не ги беше изрекъл, мъжете, които сега бяха мъртви, щяха все още да живеят. Независимо от това колко оправдано — дори необходимо — беше изказването му, той страдаше от угризения на съвестта. В този миг нямаше доверие в самия себе си, затова не желаеше да приказва със своите приятели. Повече от всичко на света му се искаше да поговори с леля Поул, ала тя все още не се беше върнала в тронната зала, затова той трябваше сам да се пребори с измъчената си съвест.

Стигна до една ниша между колоните на южната стена и остана сам, отдаден на мрачни размисли. След малко една девойка, може би две години по-голяма от него, го приближи с леки стъпки. Роклята й от тежък ален брокат тихо прошумоля. Деколтето на корсета й беше дълбоко изрязано и Гарион с известна трудност успя да намери безопасно място за погледа си.

— Бих желала да добавя своето „благодаря“ към благодарностите на цяла Арендия, лорд Гарион — промълви младата дама. Гласът й потрепваше, натежал от множество чувства, от които Гарион не можеше да си обясни нито едно. — Вие разкрихте навреме заговора на мурга и това наистина спаси живота на нашия владетел.

При тези думи Гарион почувства особена топлина.

— Не съм сторил толкова много, милейди — отговори младежът, ала опитът му да прояви скромност се оказа мъничко неискрен. — Всъщност приятелите ми доведоха битката до успешен край.

— Но именно вашето смело изобличение разкри подлия заговор — настоя тя. — И девиците на тази страна ще възпяват благородството, с което защитихте своя безименен заблуден приятел.

Гарион не беше подготвен как да реагира при произнасянето на думата „девица“, така че се изчерви и съвсем безпомощно се оплете.

— Благородни Гарион, наистина ли сте внук на Вечния Белгарат?

— Връзката между нас е по-далечна. Опростяваме положението, за да ни е по-удобно.

— Но нали сте негов пряк потомък. — настоя тя. Виолетовите й очи блеснаха.

— Той казва, че е така.

— А може би лейди Поулгара е ваша майка?

— Тя ми е леля.

— Въпреки всичко роднинската връзка е близка — изрече тя с горещо одобрение и дланта й леко докосна китката му. — Кръвта ви, лорд Гарион, е най-благородната в света. Кажете ми, сгоден ли сте за някое момиче?

Гарион примигна, ушите му изведнъж станаха алени.

— А, Гарион — избоботи Мандорален със сърдечния си глас, намесвайки се в този неловък момент. — Търся те от доста време. Ще ни извиниш ли, графиньо?

Младата дама измери Мандорален с поглед, в който се четеше омраза, ала силната ръка на рицаря вече беше изтеглила Гарион встрани.

— Отново ще разговаряме, лорд Гарион — извика след него тя.

— Надявам се, милейди — отговори Гарион през рамо. После той и Мандорален се сляха с тълпата придворни, събрали се в центъра на тронната зала.

— Исках да ти благодаря, Мандорален — каза накрая Гарион, борейки се с нежеланието си да изрече тези думи.

— За какво, момко?

— Ти знаеше кого защитавах, когато разказах на краля за Начак, нали?

— Естествено — отговори доста безцеремонно рицарят.

— Можеше да съобщиш на краля. Всъщност дългът ти повеляваше да го сториш, нали?

— Ала ти беше дал думата си.

— Но самият ти нищо не беше обещавал.

— Ти си ми другар, момко. Думата, която си дал, обвързва мен в същата степен, както обвързва тебе. Не знаеше ли това?

Гарион се сепна от думите на Мандорален. Не можеше да схване логиката на сложните връзки в арендския морален кодекс.

— И затова се би вместо мен?

— Разбира се. — Мандорален се засмя. — Макар че, ако бъда напълно честен, трябва да си призная нещо: желанието ми да стана твой защитник не произтичаше изцяло от дружбата между нас. Всъщност сметнах, че мургът Начак се държи нагло, пък и хладното високомерие на наемниците му никак не ми допадна. Щеше ми се да започна бой с тях още преди да се наложи да те защитя. Може би тъкмо аз трябва да ти благодаря, че ми даде такава възможност.

— Въобще не те разбирам, Мандорален — призна Гарион. — Понякога си мисля, че ти си най-неразгадаемият човек, когото съм срещал.

— Аз ли? — Мандорален изглеждаше удивен. — Аз съм най-обикновеният измежду всички хора на света. — Той се огледа наоколо и леко се наведе към Гарион. — Трябва да те посъветвам да бъдеш внимателен, когато говориш с графиня Васрана. Именно това ме накара да те измъкна настрана.

— Коя е Васрана?

— Миловидната млада дама, с която приказваше. Тя се смята за най-голямата красавица в кралството и си търси съпруг, достоен за хубостта й.

— Съпруг ли? — повтори Гарион задавено.

— Ти си добра плячка, момко. Кръвта ти е несравнимо благородна, поради родството ти с Белгарат. Ще бъдеш хубав трофей за графинята.

— Съпруг? — повтори развълнувано Гарион и коленете му затрепериха. — Аз?

— Не зная какви са обичаите в мъглива Сендария — заяви Мандорален, — но в Арендия ти си на възраст, когато вече ставаш за женене. Внимавай добре какво приказваш, момко. Най-невинната забележка може да бъде разглеждана като обещание, ако хора с благородно потекло предпочетат да я изтълкуват по този начин.

Гарион мъчително преглътна и неспокойно се огледа. След това направи всичко възможно да се скрие. Чувстваше, че нервите му не са в състояние да издържат повече изненади.

Ала графиня Васрана се оказа умела преследвачка. С ужасна решителност тя откри скривалището на младежа и го притисна в друга ниша. Очите й искряха, гърдите й се повдигаха учестено.

— Сега може би ще успеем да продължим нашия особено интересен разговор, лорд Гарион — замърка тя.

Гарион тъкмо обмисляше как да побегне, когато леля Поул, придружавана от лъчезарно усмихнатата Маясерана, отново влезе в тронната зала. Мандорален размени няколко думи с нея и вълшебницата незабавно се насочи към мястото, където графинята с виолетовите очи беше взела в плен Гарион.

— Гарион, скъпи — рече тя, когато се приближи. — Време е за лекарството ти.

— За лекарството? — повтори объркано Гарион.

— Съвсем отнесено момче — обърна се леля Поул към графинята. — Сигурно се дължи на цялата тази възбуда, иначе той знае, че ако не пие отварата си на всеки три часа, лудостта му ще се възобнови.

— Лудост ли? — изненадано възкликна графиня Васрана.

— Проклятието на неговото семейство — въздъхна леля Поул. — Всичките я имаха… всички деца от мъжки пол. Отварата действува за известно време, ала естествено, ефектът й е временен. Скоро ще трябва да намеря някоя търпелива и жертвоготовна млада дама, за която да може да се ожени и да създаде потомство преди умът му съвсем да се е помътил. След това бедната му съпруга ще бъде обречена до края на дните си да се грижи за него. — Леля Поул се вгледа изпитателно в младата графиня. — Чудя се — подхвана тя, — дали е възможно ти да си останала без годеник досега? Изглеждаш ми на подходяща възраст. — Вълшебницата за секунда задържа закръглената ръка на Васрана и каза одобрително: — Красива и силна. Незабавно ще разговарям по този въпрос с баща ми лорд Белгарат.

Графинята започна да се отдръпва с широко отворени очи.

— Почакай — извика леля Поул. — Все още остават няколко минути, преди да започнат пристъпите му.

Момичето побягна.

— Никога ли няма да се научиш да избягваш неприятностите? — обърна се леля Поул към Гарион и решително го поведе в противоположната посока.

— Но аз нищо не казах — възрази той.

Мандорален се присъедини към тях, щастливо усмихнат.

— Виждам, че си прогонила нашата хищна графиня, милейди. Мислех си, че ще се окаже по-упорита.

— Споменах й нещо, което я разтревожи и охлади ентусиазма й да встъпи в брак.

— Какво обсъждахте с нашата кралица? — попита той. — Не съм я виждал да се усмихва така от години.

— Маясерана изпитваше затруднения, присъщи само на жените. Не мисля, че ти би разбрал.

— Неспособността й да износи децата в утробата си нужното време?

— Нима арендите нямат с какво по-полезно да се занимават, отколкото да разпространяват клюки за неща, които не ги засягат? Защо не подхванеш някъде нова битка, вместо да ми задаваш въпроси от лично естество?

— Всички сме загрижени за това, милейди — извини се Мандорален. — Ако нашата кралица не ни дари с наследник на трона, ние сме изправени през опасността от война между отделните династии. Цяла Арендия може да потъне в пламъци.

— Няма да има никакви пламъци, Мандорален. За щастие пристигнах навреме — макар че всичко висеше едва ли не на косъм. Ще имате престолонаследник преди началото на зимата.

— Възможно ли е това?

— Би ли желал да научиш всички подробности? — попита многозначително леля Поул. — Забелязала съм, че мъжете обикновено предпочитат да не знаят точната последователност на процесите при раждането на едно бебе.

Лицето на Мандорален бавно поаленя.

— Ще приема уверенията ти, лейди Поулгара — бързо отговори той.

— Много се радвам.

— Трябва да съобщя на краля — заяви той.

— Трябва да гледаш своята работа, господин Мандорален. Кралицата сама ще каже на Кородулин онова, което той трябва да узнае. Защо не си свалиш бронята и доспехите? Изглеждаш така, като че ли си преминал през някоя кланица.

Той се поклони, изчерви се още повече и се оттегли.

— Мъже! — измърмори вълшебницата след отдалечаващия се рицар и отново се обърна към Гарион. — Излиза, че си бил доста зает.

— Трябваше да предупредя краля за заговора.

— Ти, изглежда, имаш особена дарба да попадаш в подобни ситуации. Защо не каза нищо… на мен, на дядо си?

— Обещах, че ще мълча.

— Гарион — заговори с твърд глас леля Поул. — При сегашните обстоятелства тайните са много опасни. Знаеше, че онова, което ти каза Лелдорин, е важно, нали?

— Не съм споменавал, че е Лелдорин.

Тя го стрелна с унищожителен поглед и каза безцеремонно:

— Скъпи Гарион, никога не прави грешката да мислиш, че съм глупава.

— Не съм и помислял — оплете се той. — Никога не съм го правил. Аз… лельо Поул, дадох им думата си, че няма да казвам на никого.

Тя въздъхна и заяви:

— Трябва да те изведем от Арендия. Тази страна не действа добре на ума ти. Следващия път, когато почувстваш желание да правиш такива изумителни публични изявления, първо го обсъди с мен, става ли?

— Да, госпожо — измърмори объркано младежът.

— О, Гарион, какво да правя с тебе? — После тя нежно се засмя, обви с ръка рамото му и всичко отново беше наред.

Вечерта премина спокойно. Угощението беше дълго и уморително, тостовете след него — безкрайни, защото всички арендски благородници ставаха поред и поздравяваха господин Улф и леля Поул с цветисти официални речи. Легнаха си късно, сънят на Гарион беше неспокоен, изпълнен с кошмари: графинята с огнените очи го преследваше по безкрайни, осеяни с цветя коридори.

На следващата сутрин станаха рано и след закуска леля Поул и господин Улф разговаряха насаме с краля и кралицата. Гарион, все още нервен след срещата с графиня Васрана, стоеше близо до Мандорален. Мимбратският рицар, изглежда, беше най-подходящият човек, който можеше да му помогне да избягва приключения от подобен род. Чакаха в преддверието пред тронната зала и Мандорален, облечен в синя къса туника, обясняваше с големи подробности значението на сложния гоблен, покриващ цялата стена.

Някъде рано предобед господин Андориг, тъмнокосият рицар, на когото господин Улф беше наредил всеки ден да полага грижи за дръвчето на площада, влезе в преддверието. Търсеше Мандорален.

— Господин рицарю — почтително заговори той, — барон Воу Ебор пристигна от север, придружен от своята дама. Попитаха за вас и ме помолиха да ви намеря.

— Вие сте извънредно любезен, господин Андориг — отвърна Мандорален и бързо стана от пейката. — Доброто ви възпитание наистина подобава на рицар като вас.

Андориг въздъхна.

— Уви, не винаги е било така. През изтеклата нощ бдях край чудното дръвче, което светият Белгарат повери на грижите ми. По такъв начин имах възможност на спокойствие да обмисля всичко от живота си в миналото. Не съм се държал като човек, предизвикващ възхищение. Горчиво съжалявам за грешките си и ще се стремя да се поправя.

Без да произнесе нито дума, Мандорален стисна ръката на рицаря, после заедно с Гарион го последва по дългия коридор към стаята, където чакаха новодошлите.

Едва когато влязоха в обляната в слънце стая, Гарион си спомни, че съпругата на барон Воу Ебор е същата онази дама, с която преди няколко дни Мандорален бе разговарял на бруления от вятъра хълм край Великия западен път.

Баронът беше солиден мъж в зелена къса туника; косата и брадата му бяха прошарени. Очите му бяха дълбоко хлътнали и в тях се промъкваше тъга.

— Мандорален! — Той топло прегърна младия рицар. — Не постъпваш добре, че не идваш да ни видиш толкова дълго.

— Дълг, милорд — отговори Мандорален с притихнал, сломен глас.

— Ела, Нерина — обърна се баронът към жена си, — поздрави нашия приятел.

Баронеса Нерина беше много по-млада от своя съпруг. Косата й беше тъмна и много дълга. Тя носеше розова рокля и беше красива — макар че, помисли си Гарион, не повече от десетки други жени, които беше виждал в арендския двор.

— Скъпи Мандорален — заговори тя, подарявайки на рицаря кратка целомъдрена целувка — Липсвахте ни във Воу Ебор.

— Светът е пуст за мен, когато ми се налага да отсъствам от обичните стаи на този замък.

Господин Андориг се поклони и дискретно се оттегли, а Гарион остана да стърчи, неловко изправен до вратата.

— А кой е този красив момък, който те придружава, синко? — попита баронът.

— Едно момче от Сендария — отговори Мандорален. — Казва се Гарион. Той и още неколцина други предприеха заедно с мен едно опасно издирване.

— С радост поздравявам спътника на своя син — заяви баронът.

Гарион се поклони, ала умът му отчаяно се стремеше да открие благовидно извинение да напусне стаята. Положението беше ужасно неловко и той не желаеше да остава тук.

— Трябва да поднеса почитанията си на краля — обяви баронът. — Обичаите и доброто възпитание изискват да му се представя колкото е възможно по-бързо след пристигането си в кралския двор. Мандорален, би ли останал тук, с моята баронеса, докато се върна?

— Ще остана, милорд.

— Ще ви заведа до мястото, където кралят разговаря с леля ми и с дядо ми, господине — бързо предложи Гарион.

— Не, момко — възрази баронът. — Ти също трябва да останеш тук. Макар че нямам причина да се безпокоя, тъй като прекрасно познавам верността на съпругата си и на най-скъпия си приятел, сплетниците биха предизвикали истински скандал затова, че двамата са оставени без придружител. Благоразумните хора не оставят никаква почва за фалшиви слухове и злостни намеци.

— Тогава ще остана, господине — бързо отговори Гарион.

— Добро момче — одобрително изрече баронът, после тихо напусна стаята. Очите му блестяха като на човек, който не е на себе си.

— Ще седнете ли, милейди? — попита Мандорален и посочи украсената със скулптури пейка до прозореца.

— Да — отговори тя. — Пътуването ни беше уморително.

— Да, Воу Ебор е далеч оттук — съгласи се Мандорален и седна на съседната пейка. — Как бяха пътищата?

— Не бяха достатъчно изсъхнали, за да направят пътешествието ни приятно.

Двамата говориха надълго за пътищата и времето. Седяха близо един до друг, ала не и толкова близо, че ако някой случайно минеше край отворената врата, да се усъмни, че разговорът им е нещо повече от безобидна размяна на думи. Но очите им говореха други, по-лични неща. Гарион, обзет от болезнено неудобство, гледаше през един прозорец — тъкмо този, който му позволяваше безпрепятствено да държи под око вратата.

По-нататък дългите паузи започнаха да се промъкват в разговора все по-често. При настъпването на всяко мъчително безмълвие Гарион изтръпваше от страх, че или Мандорален, или лейди Нерина, отчаяни от безнадеждната си любов, ще преминат неизречената граница, ще промълвят дума, фраза, изречение, с което да унищожат честта си и да съсипят живота си. И все пак част от съзнанието му копнееше тази дума, фраза, изречение да бъдат произнесени и любовта между двамата да пламне, макар и за съвсем кратък миг.

Тъкмо тук, в тази окъпана в слънчеви лъчи стая, Гарион премина през един малък кръстопът. Предубеждението срещу Мандорален, което прибързано си бе втълпил по време на дружбата си с Лелдорин, накрая се стопи и завинаги изчезна. Младежът изпита прилив на странно чувство — не съжаление, тъй като рицарят и баронесата не биха го приели, а по-скоро някакво съчувствие. Нещо повече — той едва сега започна да осъзнава представите за чест и непоколебима гордост, които, макар че бяха напълно лишени от егоизъм, се превръщаха в основата на трагедиите, съществували в Арендия от незапомнени времена.

Още около половин час Мандорален и лейди Нерина седяха един срещу друг без въобще да приказват, очите им — вперени в лицето любимия човек отсреща, а Гарион, който едва се сдържаше да не заплаче, трябваше да бди над тях. После Дурник дойде, за да му каже, че леля Поул и господин Улф се подготвят за тръгване.