Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

КРАЛИЦА НА МАГИИТЕ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Queen of Sorcery / David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 2800 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 13

Бяха им необходими три дни, за да преминат Вордюската гора. Отначало Гарион си спомняше за опасностите, с които беше изпълнен арендският лес, и нервно наблюдаваше сенките под дърветата, но след ден-два, когато не се случи нищо необичайно, започна да се успокоява. Ала господин Улф ставаше все по-раздразнителен, колкото по-далеч на юг ги отвеждаха конете им.

— Кроят нещо — измърмори той. — Ще ми се вече да го изпробват. Мразя на всяка стъпка да гледам с едното си око през рамо.

На Гарион не му се удаде възможност да поговори с леля Поул за онова, което се беше случило с лудия монах от Мар Терин. Струваше му се, че тя едва ли не съзнателно го отбягва; веднъж все пак успя да приближи коня си до нейния и й зададе няколко въпроса, но отговорите й бяха уклончиви и никак не помогнаха, за да намалят безпокойството му, породено от странната случка.

На третия ден, рано предобед, дружината излезе от дърветата и започна да се придвижва през равна обработваема земя, осеяна с ферми. За разлика от арендската равнина, където големи пространства бяха оставени незасети, земята тук в по-голямата си част беше обработена, а отделните ниви бяха оградени с ниски каменни стени. Макар че все още беше рано за настъпването на топлото време, слънцето светеше ярко и добре изораният плодороден чернозем в полята очакваше сеитбата. Главният път беше прав и широк и често срещаха други пътници. Разменяха си сдържани, ала учтиви поздрави, и Гарион започна да се чувства поуспокоен. Тази страна изглеждаше съвсем цивилизована и опасностите, каквито бяха срещали в Арендия, тук нямаха място.

В ранните часове на следобеда навлязоха в доста голям град; безброй търговци в различни по цвят плащове им подвикваха от будки и сергии от двете страни на улиците и ги умоляваха да спрат, за да огледат стоките им.

— Гласовете им звучат едва ли не отчаяно — отбеляза Дурник.

— Толнедранците ненавиждат, когато от ръцете им се изплъзне някой купувач — рече Силк. — Много са алчни.

Пред тях, на един малък площад, избухнаха безредици. Половин дузина небръснати размъкнати войници спряха надменен на вид човек със зелен плащ.

— Отдръпнете се, ви казвам — остро възропта високомерният мъж.

— Искаме просто да разменим една-две думи с теб, Лембор — каза един от войниците със злобна усмивка. Беше мършав човек с дълъг белег, който разсичаше едната половина на лицето му.

— Какъв идиот — отбеляза един минувач и съпроводи думите си с груб смях. — Лембор е станал толкова важен, че си мисли, че не трябва да взема предпазни мерки.

— Арестуват ли го, приятелю? — попита Дурник.

— Само временно — отговори минувачът.

— Какво ще му направят? — зададе нов въпрос Дурник.

— Както обикновено.

— А какво правят обикновено?

— Гледай и ще видиш. Този глупак би трябвало да има малко повече ум в главата и да не излиза без пазачите си.

Войниците бяха заобиколили мъжа със зеления плащ и двама от тях грубо го сграбчиха за ръцете.

— Пуснете ме да си вървя! — възпротиви се Лембор. — Какво искате?

— Просто ела с нас без много шум — заповяда войникът с белега. — Така всичко ще стане много по-лесно. — И започнаха да го дърпат към една тясна уличка.

— Помощ! — изкрещя Лембор, като отчаяно се опитваше да се съпротивлява. Един от войниците стовари юмрука си по устата на пленника, а останалите го повлякоха по уличката. Разнесе се един-единствен къс писък и шум от кратка схватка. После се чуха и други звуци — няколко изсумтявания, стържене на стомана, разсичаща човешка кост, последвани от дълга, подобна на стенание въздишка. Широко ручейче алена кръв се процеди от тясната уличка и се вля в канавката. Минута по-късно войниците се върнаха на площада. Изтриваха сабите си и се хилеха.

— Трябва да направим нещо — възкликна Гарион, побелял от отвращение и ужас.

— Не — безцеремонно го прекъсна Силк. — Трябва да гледаме собствената си работа. Не сме дошли тук, за да вземаме страна в местните политически дрязги.

— Политически дрязги ли? — възрази Гарион. — Та това беше преднамерено убийство. Не трябва ли поне да проверим дали е все още жив?

— Не е много вероятно — намеси се Барак. — Шестима мъже със саби обикновено добре си свършват работата.

Десетина други войници, също тъй оръфани както първата група, дотичаха на площада с извадени саби.

— Прекалено късно, Рабас — изсмя се грубиянски войникът с белега в лицето на водача на новодошлите. — Лембор вече не се нуждае от помощта ви. Току-що му се наложи малко да поумре. Изглежда, вече сте без работа.

Мъжът, когото нарекоха Рабас, спря и стисна зъби. След това по лицето му се изписа лукавство, примесено с жестокост.

— Може би имаш право, Крагер. — И неговият глас беше груб. — Обаче ние пък бихме могли да създадем нови свободни места за телохранители в гарнизона на Елгон. Сигурен съм, че той с удоволствие ще наеме добри заместници на загиналите. — И тръгна напред, описвайки с меча си опасна дъга.

В този миг се разнесе оглушителен тропот от стъпки на тичащи в такт хора и двадесет легионери, строени в две редици, се появиха на площада. Носеха къси копия и спряха между двете групи войници. После като по команда се обърнаха — едните наляво, другите надясно — и наведоха копията си, подготвяйки се за бой. Нагръдниците на легионерите бяха излъскани до блясък, оръжията и снаряжението им бяха безупречни.

— Е, Рабас, Крагер, достатъчно — остро изрече сержантът, командващ легионерите. — Искам и двамата незабавно да се махнете.

— Тези свине убиха Лембор, сержант — възропта Рабас.

— Изключително неприятно — заяви сержантът без никакво съчувствие. — Сега опразнете площада. Не искам никакви разправии, докато съм дежурен.

— Няма ли да направиш нещо? — попита Рабас.

— Ще направя — отвърна легионерът. — Ще разчистя площада. Изчезвайте оттук.

Намръщен, Рабас се обърна и поведе хората си нанякъде.

— Това се отнася и за тебе, Крагер — заповяда сержантът.

— Разбира се, сержант — отговори Крагер с мазна усмивка. — И без това тъкмо си тръгвахме.

Беше се събрала цяла тълпа; някои започнаха да дюдюкат, когато легионерите избутаха размъкнатите войници от площада.

Сержантът се огледа, намръщи се и дюдюкането мигновено престана.

Дурник остро прошепна:

— Вижте там! В другия край на площада. Това не е ли Брил?

— Брил тук? — В гласа на господин Улф прозираше раздразнение. — Как успява да пристига винаги преди нас?

— Ако се опитаме да го проследим, ще ни познае — предупреди Барак.

— Оставете това на мен — рече Силк и леко скочи от седлото.

— Той видя ли ни? — попита Гарион.

— Струва ми се, че не успя — отвърна Дурник. — Разговаря с онези мъже там. Не гледа към нас.

— Близо до южния край на града има странноприемница — бързо изрече Силк, после съблече жакета си и го привърза към седлото. — Ще ви чакам там след около час. — След това дребният мъж се обърна и изчезна в тълпата.

— Слезте от конете — лаконично нареди господин Улф. — Ще вървим пеш и ще ги водим.

Слязоха от конете и бавно ги поведоха към края на площада, като се стремяха да се движат близо до сградите и доколкото е възможно, да използват животните като прикритие от погледа на Брил.

Гарион погледна към тясната криволичеща уличка, където Крагер и неговите хора бяха завлекли протестиращия Лембор, потрепери и бързо отклони очи. Обезобразена купчина мъртва плът, завита в зелен плащ, лежеше зад калния ъгъл, кръв беше оплескала стените и мръсните камъни на калдъръма.

Целият град жужеше от възбуда като разбунен кошер.

— Лембор ли каза? — възкликна някакъв търговец с пепеляво лице и син плащ. Говореше с друг потресен човек. — Това е невъзможно!

— Брат ми току-що разговаря с човек, който бил там — отговори вторият търговец. — Четиридесет от войниците на Елгон го нападнали на улицата и му прерязали гърлото пред цялата тълпа.

— Какво ли ще се случи с нас? — прошепна първият с разтреперан глас.

— Не зная ти какво ще правиш, но аз ще се скрия. Щом Лембор е мъртъв, войниците на Елгон сигурно ще опитат да избият всички ни.

— Няма да посмеят.

— Кой ще ги спре? Е, аз си отивам у дома.

— Защо послушахме Лембор? — завайка се първият търговец. — Можеше въобще да не се намесваме в цялата тази работа.

— Вече е прекалено късно — отговори вторият. — Ще се прибера у дома и ще залостя всичките врати. — И той се обърна и побягна.

Първият го изгледа с втренчен поглед, после също си плю на петите.

— Те плащат, за да ги оставят живи и да не унищожават стоката им, нали? — отбеляза Барак.

— Защо легионерите допускат такова положение? — попита Мандорален.

— Легионерите остават неутрални при такива дрязги — рече Улф. — Това е част от задълженията им — а те са положили клетва, че ще ги изпълняват.

Странноприемницата, към която ги насочи Силк, беше спретната квадратна сграда, заобиколена с ниска стена. Завързаха конете в двора и влязоха вътре.

— Може да се нахраним, татко — каза леля Поул и седна на добре почистената маса от дъбово дърво в слънчевата стая за посетители.

— Тъкмо ми се щеше… — подхвана Улф и тръгна към помещението, където бяха бъчвите с вино.

— Зная — прекъсна го тя, — но смятам, че първо трябва да ядем.

— Добре, Поул — въздъхна Улф.

Слугата им донесе цяла тава с димящи котлети и големи порязаници ръжен хляб, напоен с масло. Стомахът на Гарион все още не се чувстваше съвсем добре след сцената, на която младежът бе станал свидетел на площада, ала миризмата на котлетите скоро му помогна да се оправи. Почти бяха приключили с яденето, когато един дрипав дребен човек в ленена риза, кожена престилка и оръфана шапка влезе в стаята и безцеремонно се настани на тяхната маса. Лицето му им изглеждаше някак познато…

— Вино! — шумно кресна той на слугата. — И храна! — Непознатият се огледа с присвити очи сред златистата светлина, която струеше през жълтите стъкла на прозорците.

— Има и други маси, приятелю — студено подхвърли Мандорален.

— Мене ми харесва тази — заяви скитникът, изгледа по ред всички и изведнъж се разсмя. Гарион изумено се ококори, когато лицето на мъжа се отпусна и мускулите му отново се върнаха в нормалното си състояние. Човекът беше Силк.

— Как го направи? — сепнато попита Барак.

Силк се ухили и разтри бузите си с върха на пръстите си.

— Съсредоточаване, Барак. Съсредоточаване и много, много практика. Въпреки всичко челюстта малко ме наболява.

— Вих казал, че това е полезно умение… при определени обстоятелства — меко вметна Хетар.

— Особено за шпионин — съгласи се Барак.

Силк се поклони подигравателно.

— Откъде взе тези дрехи? — попита Дурник.

— Откраднах ги — вдигна рамене Силк и свали престилката.

— Какво прави Брил тук? — рече Улф.

— Както винаги — създава неприятности — отвърна Силк. — Казва на хората, че мург на име Ашарак ще даде награда на всеки, който му даде сведения за нас. Описва те твърде добре, стари приятелю — ти не би се почувствал поласкан от думите му, ала описанието е доста точно.

— Смятам, че скоро ще трябва да се справим с този Ашарак — намеси се леля Поул. — Той започва да ме дразни.

— Има и още нещо. — Силк се зае с един от котлетите. — Брил разправя на всички, че Гарион е син на Ашарак — че ние сме го отвлекли и Ашарак предлага огромна награда, ако някой му доведе момчето.

— Гарион ли? — остро изрече леля Поул.

Силк кимна.

— Сумата, която споменава, с положителност ще накара всеки в Толнедра да си държи очите отворени на четири. — Дребничкият драснианец протегна ръка и взе парче хляб.

Гарион почувства остро безпокойство и попита:

— Защо точно аз?

— Това би забавило похода ни — отговори Улф. — Ашарак или който и да е в действителност той — знае, че Поулгара ще спре, за да те търси. Най-вероятно е всички ние да го сторим. Така Зедар ще има време да се измъкне.

— Кой е Ашарак? — попита Хетар с присвити очи.

— Предполагам, че е кролим — отвърна Улф. — Действува на прекалено голяма територия, за да е обикновен мург.

— Как може човек да ги различи? — поинтересува се Дурник.

— Ти не можеш — обясни Улф. — Изглеждат по съвсем еднакъв начин. Членове са на две отделни племена, но са много по-тясно свързани помежду си, отколкото с останалите ангараки. Всеки може да посочи различията между един надрак и един тул, или тул и малореанец, ала мургите и кролимите така много си приличат, че не можеш да ги различиш.

— За мен това никога не е било трудно — намеси се леля Поул. — Умът им е устроен по съвсем различен начин.

— О, това доста опростява нещата — сухо поднесе коментара си Барак. — Ще разчупим главата на първия мург, когото срещнем, и ще ни покажеш каква е разликата, нали?

— Напоследък прекарваш прекалено много време със Силк — подхвърли Улф. — Има ли улица при задния вход на странноприемницата? — обърна се той към Силк.

— Естествено — рече Силк, който все още продължаваше да яде.

— Познаваш ли я добре?

— Моля, моля! — Силк изглеждаше малко обиден. — Разбира се, че я познавам добре.

— Не го взимай толкова надълбоко — приключи Улф.

Уличката, по която ги поведе Силк, беше тясна, пуста и вонеше, ала ги изведе до южната порта на града и скоро те отново се озоваха на главния път.

— Не би било зле сега да изминем по-голямо разстояние — каза Улф, заби пети в хълбоците на коня и се понесе в галоп напред. Продължиха да яздят дълго след падането на мрака. Луната, която изглеждаше болезнено подута, бавно се издигна над хоризонта и изпълни нощта с бледа светлина, която сякаш изсмука цветовете от всичко наоколо. Накрая Улф спря.

— Хайде да се отклоним от пътя и да подремнем няколко часа. Ще продължим рано сутринта. Ще ми се този път да сме по-далеч от Брил.

— Защо не отидем ей там? — предложи Дурник и посочи малка горичка, която се чернееше недалеч от пътя.

— Да, добре ще бъде — реши Улф. — А още по-добре ще е да не палим огън.

Поведоха конете сред дърветата и извадиха одеялата си от вързопите. Светлината на луната се процеждаше през клоните и осейваше покритата с листа земя със светли петна. Гарион си намери едно равно местенце, зави се в одеялата и след като се повъртя малко, заспа.

Внезапно се събуди. Очите му бяха заслепени от светлината на десетина факли. Тежък крак беше стъпил на гърдите му; върхът на меч беше притиснат здраво и съвсем неприятно в гърлото му.

— Никой да не мърда! — заповяда груб глас. — Всеки, който направи и най-малкото движение, ще бъде убит!

Гарион се вцепени, обхванат от паника; опряното острие в гърлото му се впиваше в кожата му. Той завъртя глава и видя, че всичките му приятели се намират в същото положение като него. Двама груби войници държаха Дурник, който беше останал на пост — в устата на ковача беше пъхнат парцал.

— Какво означава това? — обърна се Силк към войниците.

— Ще разбереш — избоботи главатарят им. — Вземи им оръжията! — Когато войникът махна с ръка, Гарион забеляза, че два от пръстите на дясната му ръка липсват.

— Тук има някаква грешка — започна Силк. — Аз съм Радек от Боктор, търговец. Ние с моите приятели не сме сторили нищо лошо.

— Изправи се — заповяда безпръстият войник, оставяйки без внимание възраженията на дребния мъж. — Ако някой от вас опита да се измъкне, ще убием останалите.

Силк се изправи, нахлупи шапката си и заяви:

— Ще съжалявате за това. Имам влиятелни приятели в Толнедра.

Войникът сви рамене и отсече:

— Това за мен няма никакво значение. Аз получавам заповедите си от граф Дравор. Той ми нареди да ви арестувам и да ви заведа при него.

— Добре — каза Силк. — Хайде тогава да видим що за птица е този граф Дравор. Ще приберем всичко необходимо оттук. Няма никаква нужда да размахвате сабите си. Ще дойдем с вас мирно и тихо. Никой от нас няма да направи нищо, с което да ви ядоса.

Лицето на войника с трите пръста помрачня — това се видя дори в светлината на факлите.

— Не ми харесва тонът ти, търговецо.

— А на тебе не ти плащат, за да харесваш моя тон, приятелю — отвърна Силк. — Плащат ти да ни съпроводиш до граф Дравор. Няма ли да тръгваме най-сетне? Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-бързо ще се оплача от твоето поведение.

— Докарайте конете им — изръмжа войникът.

Гарион беше успял да се добере до леля Поул и тихо я попита:

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Без приказки! — почти излая войникът, който го беше пленил.

Гарион се изправи безпомощно, впил поглед в меча, опрян в гърдите му.