Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon King’s Palace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Суиши

ИК „Труд“, София, 2004

ISBN 954–528–471–4

История

  1. — Добавяне

Глава 32

Четири дни след обсадата на двореца на краля дракон вестопродавците кръстосваха знойните, изпълнени с хора квартали в Едо.

— Майката на шогуна е избавена от лапите на своя зъл похитител. Господарката Кейшо отново у дома! — викаха те.

Щом новината се разпространи из града, в местните храмове забиха гонгове, а гражданите отправяха молитви на благодарност, че съдбата бе пощадила Кейшо. Свещеници в шафранови роби образуваха дълги шествия по улиците, биейки барабани, за да ознаменуват освобождаването на своята покровителка. В административния район Хибия стражи извлякоха четиринайсет пленени, оковани във вериги поддръжници на краля дракон от представителната къща на съдията Уеда и ги поведоха към мястото за екзекуции. Длъжностните лица, които бяха присъствали на процеса, напуснаха съдебната зала. Съдията Уеда слезе от подиума и отиде при Сано, който бе дал показания по време на делото.

— Искрени благодарности, че спаси дъщеря ми — каза той. — Както чувам, дворцовият управител Янагисава претендира, че заслугата за намирането и спасяването на заложниците е негова, но моите източници опровергават версията му. Давам си сметка за твоята роля, както и много други хора.

— Почитаемият дворцов управител има право на тези заслуги — отвърна достойно Сано.

— Освен това чувам, че шогунът отново те е удостоил с благоволението си — добави съдията Уеда.

— Неясно докога — отвърна Сано. — А Хошина е освободен от затвора?

— Шогунът издаде заповедта преди два дни — още щом се върнахме в Едо и отведохме при него господарката Кейшо заедно с главата на краля дракон като доказателство, че нейният похитител си е получил заслуженото.

— Ще бъде интересно да видим какво ще се случи с връзката между Хошина и дворцовия управител Янагисава — каза съдията Уеда. — Но те трябва да са благодарни, че критичният момент отмина. А ние да сме признателни, че новороденото дете на Хирата сан оцеля. Кръщенето ще бъде днес следобед, нали?

— Да. Ще присъствате ли?

Съдията кимна, помълча известно време и после каза:

— Когато посетих дъщеря си вчера, тя ми се стори необичайно умислена и потисната. Как е тази сутрин?

— Все така — всичките му притеснения за Рейко отново го връхлетяха. — Не иска да ми каже какво се е случило, докато е била в плен. Спомена ми само някои общи подробности за това, как са се отнасяли с тях. Дори не знам как е успяла да ги изведе от двореца. А и цялото й тяло е в синини. На вас каза ли нещо?

Съдията Уеда поклати глава.

— Но аз имам своите подозрения — каза Сано.

В съзнанието му отново изникна сцената в стаята на краля дракон с намачканото легло и женската долна роба до него. Питаше се как ли Рейко бе научила къде да открият краля дракон, какво ли бе сторила от отчаяние или по принуда. Не желаеше да си мисли за онова, което е могло да се случи между един мъж и една красива, похитена от него жена. Гняв, ревност и безпомощност се смесваха в него като вряща сплав от разтопени метали.

Загриженото изражение на съдията Уеда показваше, че той се досеща за посоката на мислите му.

— Би ли приел един съвет?

Сано въздъхна:

— Да, моля.

— Дай й време да ти открие сърцето си, но разбери, че е по-добре някои тайни да си останат неразгадани. Не забравяй, че духът й ти е верен както винаги. Не съди за нея по онова, което й е сторил някакъв безумец. Не му позволявайте да ви раздели, когато имате най-голяма нужда един от друг.

Сано бе признателен за мъдростта на този съвет, който уталожи порива му да предизвика бързото разрешаване на проблема.

— Благодаря ви, съдия Уеда.

Сбогува се доволен, че засега не му се налагаше да постави ребром въпроса на Рейко, тъй като му предстоеше и друг конфликт, който застрашаваше една връзка, почти толкова важна за него, колкото и бракът му.

* * *

В имението на дворцовия управител Янагисава слънчевите лъчи заливаха с пъстрота градината, потънала в тучна зеленина, типична за разгара на лятото. Но въздухът бе замъглен от дима на погребални клади. Окапалите листа по застланите с чакъл пътеки и повехналите цветове на лилиите вещаеха края на сезона. Пронизителното цвърчене на пикалите звучеше като неспирно предупреждение.

Госпожа Янагисава и дъщеря й Кикуко стояха отвън пред личните помещения хванати за ръце. Двете надничаха през потъналите в листа клони на едно сливово дърво към дворцовия управител, който бе застанал на верандата с вперен в далечината мрачен поглед. Откакто се бяха прибрали у дома, госпожа Янагисава виждаше за първи път съпруга си. След нападението на острова на краля дракон и по време на пътуването до Едо той не бе разменил с нея и дума. Безразличието му й причиняваше ужасна болка. Рейко бе казала, че похищението ще го накара да осъзнае любовта си към нея, но това не се бе случило. Как само я мразеше, че й бе внушила фалшиви надежди! Радваше се, че Рейко не се бе удавила, макар че й се щеше да бе станало другояче.

Иззад ъгъла на верандата се появи полицейският началник Хошина и се отправи към дворцовия управител. Кръвта на госпожа Янагисава кипна от омраза към този мъж, който й бе отнел съпруга и любовта му. Тя видя как дворцовият управител се напрегна, когато се обърна, за да посрещне Хошина. Двамата се поклониха един на друг и профилът на мъжа й се озари от радост, която пролича въпреки прикритието на величавата му поза.

— Добре си се завърнал — поздрави той сериозно Хошина.

Чертите на Хошина бяха застинали в скръбна маска.

— Дошъл съм да си прибера вещите — каза той.

Дворцовият управител се смръщи:

— Местиш ли се?

— Да.

Колкото и да не й се вярваше, че някой, удостоен с привилегията да се наслаждава на компанията на съпруга й, доброволно би се отказал от това, в гърдите на госпожа Янагисава разцъфна бурна радост. Все пак похищението бе довело до някаква облага и за нея.

— Но защо? — дворцовият управител бе видимо обезпокоен. — Случилото се не бива да те прогонва от дома ни. Трябва да знаеш, че не съм искал да те изоставя. Направих всичко, което бе във властта ми, за да те спася.

Хошина скръсти ръце.

— Вие ме накарахте да изстрадам най-ужасното унижение в живота си. Щяхте да ме оставите да умра.

— Би трябвало да разбираш, че сторих само онова, което бях длъжен — защити се дворцовият управител.

— Разбирам, че поведението ви се определяше от политическа целесъобразност — смекчи тона си Хошина.

— Тогава остани — настоя дворцовият управител. Той вложи цялото си умение да убеждава, което стопли гласа му, но Хошина не пое протегнатата му ръка.

— Не съм глупак, за да смятам, че няма отново да се отречете от мен, ако се наложи — заяви Хошина. — Предпочитам раздялата пред ужаса от очакването.

Дворцовият управител се втренчи в него стъписан.

— Искаш да кажеш, че ме напускаш?

Хошина кимна, макар и с неохота.

— Завинаги?

Отговорът на Хошина се изчерпа с печално мълчание. Госпожа Янагисава усети, че Кикуко я дърпа за ръката. Направи знак на дъщеря си да стои тихо, за да може да продължи да шпионира.

— Ще те обезщетя за всичко, което си изстрадал — каза дворцовият управител. Нетърпението му да успокои Хошина взе да се примесва с паника. — Искаш ли по-висок пост? Или по-висока издръжка? — той обърна нагоре длани в жест на великодушие. — Ще ти дам всичко, което пожелаеш.

Госпожа Янагисава видя, че Хошина се поколеба. Долавяше страстта, която продължаваше да свързва двамата любовници. Стисна ръката на Кикуко, а устните й се раздвижиха в безмълвна несвързана молитва.

Накрая Хошина заяви тъжно:

— Каквото и да сторите, нищо не може да ме накара да забравя, че щяхте да пожертвате живота ми за лични облаги.

Дворцовият управител отпусна ръце. Извърна се от Хошина и госпожа Янагисава зърна в очите му неподправено отчаяние. Замаян, направи няколко крачки нататък по верандата, след което се съвзе и се обърна с лице към Хошина.

— Добре, трябваше да те защитя, а не да те изоставя — призна той. — Направих грешка. Бях себичен и глупав. Съжалявам, че те предадох. Моля те, прости ми!

Госпожа Янагисава бе изумена, защото никога не бе чувала съпруга си да признава, че е виновен. Нито пък смяташе, че е способен да се извинява или да моли и за каквото и да било. Но сега той сграбчи Хошина за в раменете в израз на настойчива молба. Хошина посегна, хвана ръцете на дворцовия управител и ги отдръпна от себе си.

— Само правите нещата още по-непоносими — каза той с треперещ глас, като едва си поемаше дъх.

Дворцовият управител изглеждаше като зашеметен от отказа му.

— Нима трите години помежду ни са означавали толкова малко за теб, че ми отказваш дори възможност да поправя стореното? — попита той настоятелно.

Хошина изви устни в крива, измъчена усмивка.

— Ако за вас бяха означавали повече, нима сега щяхме да водим този разговор?

Те се втренчиха безпомощно един в друг. Госпожа Янагисава видя как в очите на двамата проблеснаха сълзи, как с мъка се удържаха да не се поддадат на желанието. После дворцовият управител каза:

— Може би в този момент раздялата е добра идея. Нуждаеш се от известно време, за да се съвземеш от ужасното си изпитание. Когато си готов, върни се.

Хошина поклати глава:

— Предпочитам да се сбогувам днес, докато все още спомените ни са по-скоро хубави, отколкото лоши. Няма да се навъртам наоколо в очакване на мъчителен край.

Той се обърна, готов да си тръгне, когато дворцовият управител внезапно отсече:

— Забранявам ти да си тръгнеш! — обидата и отчаянието, изписани на лицето му, преминаха в ярост. — Заповядвам ти да останеш!

Хошина се обърна:

— Аз вече не съм ваш — заяви той с обидено изражение. — Не ми казвайте какво да правя.

— Напротив, мой си и си длъжен да ми се подчиняваш, докато държа под контрол цяла Япония — заяви презрително дворцовият управител. — Не забравяй, че всичко, което имаш, зависи от мен. Излезеш ли от тук, губиш го завинаги!

Госпожа Янагисава се удиви как изведнъж цялото напрежение във връзката им се взриви и как любовта помежду им се превърна в омраза. Хошина отвърна със същото презрение:

— Няма да загубя толкова, колкото си мислите, защото вече не разполагате с онзи контрол, който преди време владеехте. Твърде много неща се промениха, в случай че не сте го установили. Докато спасявахте господарката Кейшо, шогунът се отегчи от сина ви. Постът наследник на режима е свободен. Според мълвата преимуществото е на страната на племенника на владетеля Мацудайра. Аз посещавам даймио и офицерите от армията, с които се сприятелих, докато ви помагах да изградите своята империя. Сега те са мои съюзници. И след като ме заплашвате, ще ги убедя, че жребият ни трябва да падне върху обединение с крилото на владетеля Мацудайра.

Дворцовият управител побледня от ужас, осъзнавайки, че бе загубил не само своя любовник, но и партньора си в политическите интриги, голяма част от своите поддръжници и шанса да управлява следващия режим.

— Значи възнамеряваш да накажеш дезертьорството с дезертьорство? — попита той. — Е, няма да ти се размине. Един ден жестоко ще съжаляваш, че си ме предал.

Самоуверената усмивка на Хошина не успя да прикрие тъгата му.

— Ще видим — каза той и си тръгна.

Дворцовият управител се втренчи в гърба му за миг. После се облегна на перилото на верандата и зарови лице в шепите си. Госпожа Янагисава изпита жалост към него, но вътрешно тържествуваше, защото неговите беди й предоставяха възможност. Лишен от любимия си, изоставен от приятели, той щеше да има нужда от някого до себе си. А кой можеше да му предложи повече вярност и преданост от нея?

Тя излезе иззад дървото, дърпайки Кикуко със себе си. Дворцовият управител вдигна очи и погледите им се срещнаха. Неговият излъчваше раздразнение от това, че тя бе станала свидетел на поражението му, но за първи път той я забеляза; за първи път не се държа така, все едно не съществуваше. Това невероятно събитие ознаменуваше ново начало. Госпожа Янагисава не знаеше как би могла да замести Хошина в чувствата му или как би могла да му помогне да осъществи амбициите си, но се закле, че ще го стори.

Един ден той щеше да я обикне и да я оцени. Един ден той щеше да управлява Япония, а тя щеше да е до него. И когато този ден настъпеше, тя вече нямаше да има защо да завижда на Рейко.

* * *

Седнал зад бюрото в офиса си, Сано вдигна поглед към Хирата, който се появи на прага.

— Влез — Сано запази сдържана официалност. Хирата влезе, коленичи срещу Сано и се поклони.

Лицето му бе изопнато от тревогата, обзела и Сано. Петте години на приятелство бяха поставени на изпитание от възникналия раздор помежду им. Неизбежният сблъсък бе забавен от събитията, последвали спасителната мисия, което бе засилило напрежението в отношенията им. Макар че мразеше да наказва васал като Хирата, който му бе служил толкова добре, Сано бе длъжен да поддържа авторитета си и да налага дисциплината, изисквана от Пътя на воина.

— Съзнателното ти непокорство опозори и двама ни — каза той. — Неподчинението към господаря е най-тежкото нарушаване на бушидо — но въпреки това, докато говореше, Сано си спомни многобройните случаи, в които самият той бе нарушавал правилата.

— Хиляди извинения — кършейки ръце, Хирата изглеждаше болен, ужасен и колкото засрамен от себе си, толкова и съсипан от порицанието. Но срещна погледа на Сано и каза смело: — Бихте ли ми позволили да обясня действията си?

Сано се навъси, засегнат, че Хирата има безразсъдството да оправдава поведението си; но той бе длъжник на Хирата за вярната му служба.

— Добре, започвай.

— Когато открихме похитителите, си помислих, че ако се върнем в Едо, за да ви го съобщим, те може да преместят жените от острова… или да ги наранят… преди да успеете да стигнете до тях. Трябваше да избираме дали да ги оставим на милостта на похитителите, или да се опитаме да ги спасим със собствени сили. Аз взех решението, което ми се струваше правилно.

Сано вече бе мислил за силната страна на неговата обосновка, но също и за риска, който Хирата бе поел.

— Според окончателните ни сметки кралят дракон е разполагал с петдесет и трима мъже — заяви той. — А ти си се изправил срещу всички тях единствено с Маруме и Фукида. Знаел си, че изгледите за победа не са били в твоя полза. Знаеше, освен това, че похитителите бяха заплашили да убият заложниците, в случай че бъдат нападнати. Опасността, на която си изложил жените, е била по-голяма от опасността, която ги е застрашавала, ако бе тръгнал към Едо.

Хирата дишаше тежко с отворени уста; макар и притиснат от аргумента на Сано, той каза:

— Ние убихме двайсет и двама от хората на краля дракон. Намалявайки броя им, дадохме възможност на жените да избягат от двореца, където той ги бе затворил и можеше да ги убие при пристигането на армията аз и вашите войници. Улеснихме и щурма ви, който без намесата ни щеше да бъде много по-труден.

— Давам си сметка за това. Но резултатът не оправдава действията — знаейки, че самият той често бе изповядвал противоположното убеждение и го бе използвал, за да обоснове предприетите от него действия, Сано мислено се заклейми като лицемер. — Ти не си можел да предвидиш какво ще се случи, когато си пренебрегнал заповедите ми. Това, че всичко свърши добре, е повече въпрос на късмет, отколкото твоя заслуга.

Хирата сведе глава. Поражението го притисна като осезаема смазваща мантия.

— Прав сте. Сбърках. Не очаквам да ми простите.

— Вече съм го сторил — когато Хирата изненадан вдигна поглед, Сано продължи: — Ако бях на твое място, вероятно щях да постъпя по същия начин — после смекчи тона си, добавяйки: — Не мога да те осъждам, че си искал да спасиш съпругата и детето си.

— Значи няма да ме накажете? — надеждата в очите на Хирата се примеси с удивление.

— Ако трябваше да следвам протокола, щях да те уволня — отвърна Сано. — Но не желая да те губя само защото си допуснал грешка.

Освен това изискванията на протокола винаги бяха предизвиквали раздразнението на Сано.

— Приеми като наказание порицанието ми и собствения си срам — каза той. — Върни се към задълженията си. Следващия път преценявай по-добре.

— Да, сосакан сама. Благодаря ви.

Когато се поклони, Хирата излъчваше облекчение. Лицето му възвърна естествения си цвят.

Сано вярваше, че е взел правилното решение и че напрежението между двамата се е разнесло, макар и все още да се чувстваше. В този епизод бе премината някаква граница. Разследването на похищението бе променило отношенията им безвъзвратно. Какви щяха да бъдат последствията занапред, Сано не можеше да предвиди.

* * *

Кръщенето се състоя в имението на Сано. Мидори се бе облегнала на възглавници, гушнала момиченцето, което двамата с Хирата бяха нарекли Таеко на този шести, вещаещ добро ден от раждането й. Таеко гукаше, а около нея бъбреха само жени — роднини и приятелки. Малкият Масахиро й предложи любимото си куче играчка. Тя махна с ръчичка, Масахиро се засмя, а Мидори се усмихна ласкаво. Прислужнички сервираха на жените различни блюда и вино. Сложената край тях маса бе отрупана с червени хартиени пликове, съдържащи поднесени в дар пари за благоденствие.

Рейко се отдели от компанията и отиде до решетъчната преграда, отделяща жените от мъжете, които бяха излезли от банкетната зала, за да се разходят и да поговорят в градината. Беше радостна, че си е отново у дома, със своето семейство и с приятелите си, но въпреки това бе обладана от непрестанно безпокойство. Госпожа Янагисава бе някъде из къщата, твърдо решена да запази приятелството им, въпреки че се бе опитала да убие Рейко. Освен това похищението бе научило Рейко, че безопасността е илюзорна. Нито любовта и силата на съпруга й, нито властта на шогуна можеха да я защитят. Дори този празничен случай не бе в състояние да я разведри.

Откакто бе напуснала острова, я измъчваха кошмари, в които разбойници я преследваха през някаква гора и кралят дракон я пребиваше. Събуждаше се със сърце, блъскащо в гърдите й, убедена, че продължава да бъде затворена в онази кула, а не е в собственото си легло до Сано. Докато беше будна, в съзнанието й и непрестанно изникваха кървави картини от клането. Виждаше лицето на краля дракон; чувстваше върху себе си мрачния му поглед, изгарящото влажно докосване и дъха му. През музиката на шамисен, долитаща от гостната, имаше чувството, че долавя плисък на вълни — един звук, който отсега нататък за нея винаги щеше да означава заплаха.

Сано мина по верандата покрай стаята, хвърли поглед през решетката и се спря, преди да се присъедини към мъжете.

— Добре ли си? — попита я той.

Говореше с нежната загриженост, която неизменно проявяваше към нея от онази нощ на острова. Но споменът за случилото се там ги разделяше също като решетъчната преграда помежду им.

— Да — излъга тя.

Не искаше да тревожи Сано или да разваля празника. Дори и когато бяха насаме, Рейко не бе пожелала да му разкаже срамната история, случила се между нея и краля дракон.

Изражението на Сано говореше, че извъртането й не бе успяло да го заблуди. Тя видя неизречения въпрос в очите му и усети желанието му да разбере какво крие от него. Подминавайки внимателния му поглед, тя смени темата:

— Колко е хубаво, че толкова знатни люде дойдоха да почетат имения ден на Таеко чан.

— За съжаление причината за появата им тук не е бебето — отбеляза Сано и изражението му помръкна. — За тях това е по-скоро възможност за политически флирт, отколкото празник по случай раждане на дете.

Двамата със Сано огледаха тълпата и Рейко забеляза шогуна, разположил се в закритата беседка. Зачервен и засмян, той обръщаше една след друга чашки саке, които раболепни служители му сипваха. До него Кейшо флиртуваше с красиви помощници. Дворцовият управител Янагисава и неколцина васали се въртяха пред беседката край шогуна. Рюко и група свещеници кръжаха от другата страна, в близост до Кейшо. Двете фракции скришом си разменяха враждебни погледи. Рейко забеляза как дворцовият управител поглежда неловко през градината към владетеля Мацудайра, владетеля Кий, генерал Исогай и полицейския началник Хошина, които се бяха събрали заедно с техни приятели. Членовете на съвета на старейшините се движеха сред тълпата във фаланга, засвидетелствайки уважение навсякъде, без да проявяват пристрастия към ничия страна. Низши служители от бакуфу се местеха напрегнато от група на група като птици, които си търсят безопасно място да свият гнездо. Атмосферата бе нагнетена от непримиримо съперничество, скрито зад привидна веселост.

— Събирането би могло да мине и за мило празненство, но аз виждам различните фракции така ясно, все едно са ограничени с нанесени върху земята черти.

Рейко кимна, чувствайки бурята, която назряваше във висшия ешелон на бакуфу. Сано замълча за момент, сякаш търсеше подходящите думи, после каза:

— Настъпят ли тежки времена, ние трябва да сме заедно.

Образът на краля дракон отново прониза болезнено съзнанието на Рейко. Пръстите й се вкопчиха в и решетъчната преграда.

— Ще съумеем ли? — попита тя едва чуто.

— Да — отвърна Сано с внезапна твърдост и се обърна към нея. Сниши глас, така че шумът от празненството да се извиси над думите му. — Сега не е най-подходящият момент да говорим за похищението, но може да се окаже, че друг няма. Искам да знаеш, че не е нужно да го обсъждаме, ако не желаеш. Каквото и да се е случило на острова, то няма да промени любовта ми към теб.

Рейко сведе глава, преизпълнена с благодарност към него за търпението и постоянството. Очите й се наляха със сълзи.

— Каквото и да е станало — продължи Сано, — вината за него е изцяло на краля дракон. Забрави го. Не му приписвай повече сила, отколкото е имал приживе, и не му посвещавай повече мисъл, отколкото заслужава.

Макар че оцени по достойнство тези думи, Рейко не можеше да забрави краля дракон. Не можеше да си прости, че бе насърчила ухажването му, особено след като и досега се питаше дали не бе имала възможност да намери друг изход и да се прибере у дома с чиста съвест.

— Ако кралят дракон съсипе живота ни, значи е по-силен от нас — каза Сано разпалено. — Не му позволявай да победи!

Рейко също не можеше да понесе обаче мисълта, че един безумен зъл страхливец бе в състояние да разруши брака й. Тя вдигна глава и пое дълбоко въздух, обзета от непоколебима решителност.

— Няма да го оставя да спечели! — обеща тя.

Плъзна встрани решетъчната преграда и се пресегна към Сано. Той пое ръката й в своята и под диплите на ръкава си я стисна ласкаво и пламенно. Застанаха един до друг, вперили погледи в размирното множество в градината, като двама моряци на кораб, устремен към ветровете на промяната.