Лора Джо Роуланд
Суиши (10)

Глава 9

Хирата и детективите Маруме и Фукида спряха конете си в един пуст отрязък на междуградския път Токайдо. Валеше дъжд, който се стичаше на струйки по стръмната скала вдясно от тях и почукваше по листата на дърветата в гората отляво. Влажна мъгла обгръщаше далечните планини и преливаше в плътните кълбести облаци върху посивялото небе. Сумракът на студения късен следобед създаваше усещането за спускащ се вечерен здрач.

— Вероятно това е мястото на похищението — предположи Хирата, а гласът му отекна някак зловещо в тишината.

Той слезе от седлото и се смръщи от болката в схванатите си мускули. Бяха тръгнали от Едо на разсъмване и оттогава бяха препускали почти непрекъснато. Бяха се движили, следвайки бреговата ивица, бяха прекосили хълмове и реки, цял ден търпеливо понасяйки жегата и прахоляка. Хапнаха, без да слизат от конете, и спряха в няколко пътнически станции само за проверка на документите и за смяна на конете. Накрая стигнаха до останките от блокадата на пътя — струпани от похитителите огромни пънове, свлечени и дотъркаляни от склона на близкия пролом. Измръзнал и прогизнал от дъжда, Хирата се чувстваше така грохнал, сякаш бе прекосил няколко кралства. А издирването на Мидори едва сега започваше.

Маруме и Фукида стояха на пътя редом с него. Оглеждаха околността, а от перифериите на широкополите им шапки се стичаха струйки вода.

— Човек не би предположил, че тук се е случило нещо — каза Маруме.

— Служителите от пътната охрана са прибрали труповете и останките — Хирата огледа пътя, който бе разчистен от отломките и засипан с нов пясък.

— А бурята е разнесла онова, което са пропуснали — добави Фукида.

Тримата наблюдаваха безмълвно как дъждът се сипеше по пясъка и бавно размиваше следите от стъпки и конски копита.

— Няма начин похитителите да не са оставили някаква улика — заяви Хирата. — Просто трябва да я открием.

Той отправи поглед към високите кедрови дървета в гората и към старите, изградени от отделни пластове скали. Представи си множество безлики нападатели в смъртоносна битка с войници, видя как размахват мечове и посичат слуги и жени. Картината в съзнанието му се обагри от плиснала кръв и вихрено движение на неясни сенки. Тъмната аура на насилието се излъчваше от всяко листо, камък и песъчинка. Хирата долови мирис на смърт. Имаше усещането, че чува звън на стоманени остриета, ужасените писъци на жертвите и отчаяния глас на Мидори, която го викаше по име.

— Сигурно жените са били завързани и със запушени уста, за да не им попречат да избягат или да ги издадат със силен шум — предположи Хирата, като затвори съзнанието си за връхлитащия го ужас.

Тримата завързаха конете си на едно дърво край пътя, скрито от погледите на евентуални пътници. Обходиха участъка от гората, който вървеше успоредно на Токайдо, и постепенно се отдалечиха от мястото на нападението. Дъждът плющеше в мрака под кедрите. Отъпкани храсти и изпочупени клони недвусмислено подсказваха, че тук са тичали хора и се е водило сражение. Ръждивочервени кървави петна по окапалите листа, скрити под дърветата, бележеха местата, където са лежали покосени тела. Хирата намери потънал в калта сандал, най-вероятно загубен от някой от бягащите от антуража на Кейшо. Фукида попадна на сламена шапка, а Маруме вдигна самотен меч с гравиран на дръжката герб на Токугава. Острието бе почнало вече да ръждясва.

— Ако е имало останки, които пътната охрана не е прибрала, то най-вероятно са ги отнесли местните селяни — заключи Фукида.

Гората изглеждаше потънала в неестествен покой, сякаш я обитаваха духовете на мъртвите. Внезапно тишината бе нарушена от шум, подобен на плющене. Сърцето на Хирата подскочи; той и другарите му изтръпнаха. Тримата вдигнаха поглед, а ръцете им мигом посегнаха към мечовете. Огромен черен гарван, размахал криле, се устреми нагоре и изчезна в забуленото от мъгла небе. Мъжете си отдъхнаха с облекчение и възобновиха диренето на следи, оставени от похитителите. На петдесетина стъпки навътре от пътя гората изглеждаше непокътната. Хирата и другарите му се разделиха, като всеки внимателно оглеждаше дърветата и земята наоколо. Високо над главите им листата потрепваха от трополящите по тях капки дъжд. Хирата усети неистов копнеж по Мидори и едновременно с това сърцето му бе сковано от ужас. Смъденето в носа и дращенето в гърлото му предвещаваха настинка. Той се спря, за да кихне, и чу вика на Фукида, скрит някъде между дърветата.

— Насам!

Хирата и Маруме побързаха към него. Фукида посочи към ивица изпотъпкан листак, който водеше встрани от пътя. Хирата не смееше да се надява прекалено, но пулсът му се ускори от възбуда. Бяха направили двайсетина крачки покрай изпочупените стръкове и млади храсти, когато се натъкнаха на разхвърляни по пътеката клони. Целите в листа, изпотъпкани и изпочупени, те явно бяха отсечени с метално острие. Хирата погледна по-нататък и видя отрязани клони на храст, препречили пътеката. Отвъд се виждаше още слегнат листак.

— Някой е проправял пътека тук — заключи той.

Побърза напред, като внимателно оглеждаше земята. Детективите му го следваха. Хирата зърна нечии следи от стъпки по голата земя, както и смачкани, започнали да гният гъби. Още срязани клони бележеха местата, където някой бе преминавал и посичал увиснали клони. Изведнъж забеляза малък блестящ предмет с неравна форма. Вдигна го и установи, че държи женски сандал с копринена каишка и масивна подметка, покрита с червен лак.

— Трябва да е на Мидори, Рейко, господарката Кейшо или госпожа Янагисава — каза Хирата обнадежден. — Сигурно някоя от тях го е изпуснала, докато похитителите са ги пренасяли оттук.

Тримата отново се впуснаха да претърсват гората. По-нататък по същата прокарана пътека намериха няколко черни косъма, закачили се на един ствол, сякаш кората бе оскубала някоя от преминаващите жени. Нисък храст бе окичен с късче синя везана коприна. Хирата почувства, че почва да го тресе, болката в гърлото се засили, но въодушевлението му вдъхваше сили. Всеки знак го убеждаваше, че следва пътя, по който бяха минали похитителите… докато при една отвесна скала просеката внезапно секна.

Онемели и стъписани, Хирата и детективите му се втренчиха в скалната преграда. Леден вятър биеше в лицата им и ги обгръщаше с влажна мъгла.

— Не е възможно похитителите да са се изкатерили оттук, било то със или без жените — отбеляза Маруме.

— Но просеката свършва — заяви Фукида, като обхождаше в дъга все по-голям отрязък от гората в подножието на скалата.

Внезапно прозрение ужаси Хирата.

— Похитителите са прокарали тази просека нарочно, за да объркат евентуалните преследвачи. Стигнали са дотук, където пътеката свършва, и после пак по нея са се върнали обратно. Останал без дъх от изтощение и гняв, той възкликна: — Най-старият номер в историята. А аз се хванах! — Хирата изруга похитителите и собствената си наивност и в изблик на ярост срита скалата.

— Нямаше как да знаем, че е фалшива следа — успокои го Маруме.

— А и трябваше да минем по просеката, защото иначе нямаше как да разберем дали няма да ни отведе до жените — добави Фукида.

Без да обръща внимание на утешенията им, Хирата тръгна напосоки:

— Какво чакате? Да продължаваме диренето!

Детективите се втурнаха след него, хванаха го за ръцете и го спряха.

— Става твърде тъмно — каза Фукида — Скоро няма да виждаме нищо. Трябва да се върнем на главния път, да приберем конете и да потърсим място за пренощуване.

— Пуснете ме! — бесен, Хирата се опита да се отскубне от другарите си. — Трябва да открия Мидори!

— Ако продължим да вървим, след като падне нощта, само ще се загубим — изтъкна Маруме. — Сосакан сама ще трябва да праща хора да ни издирват. А това няма да е добре нито за жена ви, нито за приятелките й. Трябва да изчакаме утрото.

Хирата не можеше да понесе мисълта да спре издирването дори и за миг, камо ли за цяла нощ. А в това време Мидори бе незнайно къде, оставена на милостта на убийци, които според него бяха наети от обезумелия баща. При все това бе принуден да признае, че Маруме и Фукида имаха право. Той тръгна с неохота обратно към Токайдо.

— Ще яздим до пътническа станция Одавара и ще отседнем в някоя странноприемница — каза той. — Можем да разпитаме из града, ако някой е чул или видял нещо, което може да ни е от полза в издирването на похитителите.

* * *

Лечебницата в крепостта Едо се намираше в уединен район в подножието на хълма, достатъчно далеч, от двореца, за да предпази двора от духовете на болестите и от скверността на смъртта. Във вътрешността на сивата едноетажна постройка, отделена с дъсчена ограда и високи борове, лекарите на Токугава се грижеха за обитателите на крепостта, покосени от тежки болести или рани. В параклиса до вратата имаше камък, нарочен за шинтоистките божества, покровителстващи болните. Пред него гореше пречистващ огън. Свещено, изплетено от слама въже ограждаше приношенията от храна и пиене и един украсен с хартиени ивици и кичур женски коси жезъл, предназначен да прогонва демоните.

Придружаван от двама свои васали, полицейският началник Хошина влезе в болничното помещение. В единия край лекари стажанти наглеждаха билковите отвари, които къкреха в гърнета на огнището. Преградите, обикновено разделящи вътрешността на малки стаи, сега бяха изтикани до стените, за да отворят място за множеството дворцови служители, които се бяха събрали в лечебницата. Отстрани се суетяха слугини и прислужници. Тревожни разговори се смесваха с припяване и ритмичен звън на камбани. Пламтящият огън бе сгорещил помещението, а въздухът бе наситен с мирис на билки и лекове.

— Пуснете ме да мина! — нареди на тълпата Хошина.

Хората отстъпиха встрани и сториха път на полицейския началник, свеждайки глава в почтителен поклон. Положена на футон върху застлания с татами под насред тълпата, лежеше млада жена. Тялото й бе покрито с бяло платно, а главата й бе омотана с бяла превръзка. Лицето й с изпъкнали скули бе смъртнобледо, а спуснатите й клепачи бяха морави. До главата й една възрастна магьосница в бяла роба барабанеше с пръсти по тамбурина, призовавайки духовете целители, а в това време един свещеник редеше магически слова и размахваше меч, за да прогони злото. В нозете й бяха клекнали двама капитани от пътния патрул. Доктор Китано, главният лекар на двореца, бе коленичил до лежащата жена.

— Това ли е Суйрен, личната прислужничка на господарката Кейшо, оцеляла след похищението? — обърна се Хошина към лекаря.

— Да, почитаеми полицейски началнико Хошина — отвърна доктор Китано. Той имаше осеяно с бръчки интелигентно лице и рехави сиви коси, събрани на кок на тила му. Беше облечен в характерната за професията му синя престилка.

Хошина се обърна към дворцовите служители:

— Оставете ни сами! — нареди той, раздразнен, че бяха дошли да зяпат Суйрен в момент, когато той самият имаше с нея важна работа. — Вие също — отпрати и прислужниците, а после с жест подкани магьосницата и свещеника да се отдалечат. — И по-тихо!

Скоро след това остана само с хората си, двамата капитани от пътния патрул, доктор Китано и неговите помощници. Докато свещеникът и магьосницата продължаваха тихо да извършват своя ритуал в един ъгъл, Хошина коленичи до Суйрен. Тя лежеше неподвижно, явно безчувствена към околния свят. Дъхът й едва чуто свистеше през полуотворените й напукани устни. Хошина се навъси обезпокоен и попита:

— Спи ли?

— В безсъзнание е — отвърна лекарят.

Вестта разочарова Хошина. Той се обърна към капитаните от пътния патрул:

— Вие ли я докарахте в Едо?

— Да, почитаеми полицейски началнико — отвърнаха в един глас капитаните, яки мъже с остри черти, които се потяха в доспехите си. — Откога е в това състояние? — попита Хошина.

— Откакто сме я открили след клането — отвърна единият от тях.

— Опишете ми точно как я намерихте — заповяда Хошина.

— Оглеждахме телата, за да видим дали няма оцелели — взе да обяснява другият капитан. — Мислехме, че е мъртва. Цялата беше в кръв и не помръдваше. — Но после я чухме да стене. Бързо я откарахме до пътническа станция Одавара. Местният лекар там й оказа първа помощ — продължи първият капитан. — Предупреди ни, че е твърде зле, за да пътува, но началниците ни наредиха да я върнем в Едо. Страхувахме се, че ще умре по пътя…

Хошина се бе надявал, че един бърз и кратък разговор с очевидката ще му разкрие самоличността на похитителите. Разочарован, той се обърна към доктор Китано:

— Какви са раните й?

— Точно се канех да я прегледам.

Доктор Китано внимателно разви превръзката от главата на Суйрен и откри огромна морава рана над дясното й слепоочие. Косите й на това място бяха остригани. Лекарят се смръщи и отново закри раната. После отгърна платното, с което бе завита Суйрен, и разтвори бялото памучно кимоно, с което бе облечена. Друга бяла превръзка бе увита около корема й. Доктор Китано я смъкна. Отдолу се показа порезна рана, която почваше от левия край на гръдния й кош и стигаше до пъпа й. Покрита с коричка засъхнала кръв и зашита с конски косми, раната сълзеше, отделяйки жълтеникава течност. Хошина потръпна; доктор Китано се навъси още повече. Суйрен дори не помръдна.

— Много тежка рана от меч — отбеляза лекарят. — Раната на главата също е опасна.

Доктор Китано докосна кожата около хлътналите очи на Суйрен, повдигна клепачите й и се взря в мътните безжизнени зеници, прилагайки древен похват от китайската медицина. Опипа с пръсти страните й, разтърка сухите й, крехки на вид коси и стисна леко врата й. Отвори устата й, разкривайки бледи венци и език, след което подуши въздуха около лицето й. Накрая сключи пръсти около едната й китка, а след това и около другата. Тамбурината на магьосницата отмерваше времето, което се точеше мъчително. Доктор Китано измери пулса на няколко определени места, съответстващи на различните вътрешни органи. Щом свърши, покри тялото на прислужничката и вдигна към Хошина изпълнен с тревога поглед.

— Страда от прекомерна загуба на кръв, телесна течност и ки — жизнена енергия — съобщи той. — Освен това има загнояване и вътрешен възпалителен процес.

— Можеш ли да я излекуваш? — попита Хошина.

— Ще сторя всичко, което ми е по силите — отвърна докторът, — но ще е цяло чудо, ако оцелее.

Хошина обхвана с ръка брадичката си и впери мрачен поглед в Суйрен; наоколо продължаваха да се носят приглушени звуци на тамбурина и припяването на свещеника. Прислужничката представляваше шанс за спасяването на Кейшо и за стабилизирането на позициите на Янагисава в двора, при това за достатъчно дълъг период, в който шогунът да обяви Йоритомо за свой наследник. Но Хошина имаше и други, лични причини да желае възстановяването на Суйрен.

Ако успееше да изтръгне от нея някаква информация, с която да го отведе до похитителите, щеше да спечели признанието и благодарността на шогуна за себе си. Бакуфу щяха да бъдат принудени да го приемат като самостоятелен авторитет, а не просто като любовника на Янагисава. И тогава дворцовият управител щеше да се види принуден да се отнася към него с уважението, за което полицейският началник винаги бе копнял, а не вечно да го подлага на унижения.

— Трябва да разпитам Суйрен за похищението — заяви Хошина на доктор Китано. — Свести я.

Угриженост помрачи погледа на лекаря.

— Не е препоръчително да я безпокоите. Тя има нужда от почивка.

Хошина едва успяваше да сдържи завладялото го нетърпение. Ако не успееше да открие похитителите и да спаси Кейшо, може би никога нямаше да се наложи като авторитет в бакуфу. Двамата с Янагисава можеха до такава степен да загубят благоволението на шогуна, че плановете им за бъдещето да си останат само химера. А провалът, също както успехът, щеше да доведе до сериозни последствия за Хошина. Любовникът му се възхищаваше на уменията и презираше липсата на такива, а досега Хошина бе успявал да се справи с всичко, което бе искал от него Янагисава… Но какво щеше да стане, ако случаят с отвличането се окажеше непреодолима бариера за възможностите му? Може би Янагисава щеше да престане да го желае?

Макар Хошина да съжаляваше за любовта си към един мъж, тъй непредсказуем, но и тъй неустоим, като дворцовия управител, дори самата мисъл, че можеше да го загуби, изпълваше сърцето му с ужас.

— Суйрен може да се окаже единственият човек, способен да даде някаква информация за похитителите на майката на шогуна — каза Хошина. — Наложително е да разговаря с мен.

— Тя не трябва да пилее жизнената си енергия, която и бездруго вече е на изчерпване — поясни доктор Китано. — А и състоянието на несвяст й спестява ужасните болки. Моля ви, дайте й време да укрепне!

— Не разполагам с време — отвърна рязко Хошина, вбесен от спокойния и властен маниер на лекаря. — Ако Суйрен умре, без да е казала онова, което знае, може никога да не успеем да спасим господарката Кейшо или да заловим похитителите — а самият той вероятно никога нямаше да осъществи желанията си. Хошина стана, изпъна рамене и сведе суров поглед към доктор Китано, подчертавайки ранга си: — Заповядвам ти да я свестиш незабавно!

Докато наблюдаваше Хошина, увереността на доктор Китано се разколеба.

— Моралният кодекс на моята професия ми забранява да застрашавам живота на свой пациент.

Хошина си помисли, че този човек се тревожеше не толкова за нарушаването на своя професионален кодекс, колкото за това, че Хошина можеше да убие единствения свидетел на похищението и че шогунът щеше да накаже за това не полицейския началник, а него.

— Аз поемам отговорността за всичко, което може да й се случи — заяви Хошина. Беше убеден, че е по-добре Суйрен да умре по време на разпит, отколкото преди изобщо да успее да й зададе нужните въпроси.

Кимайки неохотно, доктор Китано нареди на помощниците си:

— Донесете ми малко мускус^[1].

Един от тях му донесе керамична чаша, пълна с едро прахообразно вещество. Острият животински мирис на мускуса насити въздуха. Хошина наблюдаваше доктор Китано, който поднесе чашата към носа на Суйрен. Щом прислужничката вдъхна, ноздрите й потрепериха, а устните й се изкривиха в неволна гримаса. Клепачите й трепнаха и бавно се отвориха. Хошина кимна одобрително на доктор Китано.

— Постарайте се да не я разстройвате — предупреди лекарят.

Хошина коленичи до жената и се надвеси над нея.

— Суйрен сан — рече той. Мътният й поглед пробяга по лицето му; страх съживи застиналите й черти. — Не се страхувай. В безопасност си, тук, у дома, в крепостта — Хошина говореше ласкаво, потискайки вълнението си. — Аз съм полицейският началник на Едо.

Суйрен въздъхна; лицето й се отпусна. Клепачите й се затвориха, спускайки върху нея булото на съня. — Нека вдъхне пак от мускуса — нареди Хошина на доктор Китано. Лекарят се подчини с неохота.

— Това лекарство е много силно и повторни дози са твърде опасни за хора в критично състояние.

Щом помириса мускуса, Суйрен примига рязко и отвори очи. Изглеждаше разтревожена, все едно бе забравила или не бе разбрала кой е Хошина и какво й бе казал.

— Помниш ли как пътувахте с господарката Кейшо по Токайдо? — попита Хошина. — Помниш ли как ви нападнаха?

Очите й помътняха от объркване, а после станаха сякаш стъклени от блесналия в тях ужас. Тя изстена жално, а тялото й потръпна.

— Видя ли кой отвлече господарката Кейшо? — попита настоятелно Хошина с нарастващо нетърпение.

Жената изстена по-силно и замята глава на две страни. Взе да се гърчи и да плаче от болка. Лицето й плувна в пот и придоби сивкав оттенък.

— Всичко е наред. Лежи спокойно — взе да я утешава доктор Китано, като я галеше по челото. После изгледа строго Хошина. — Тя не може да говори. А каквото си спомня, я разстройва. Стига толкова.

Хошина не обърна внимание на думите му. Той се питаше защо Суйрен бе оцеляла, след като всички останали от антуража на Кейшо бяха мъртви. Хрумна му нещо.

— Ти да не си съучастничка на похитителите? — попита той и сграбчи Суйрен за раменете. — Ти ли им каза, че господарката Кейшо ще пътува по Токайдо? И за награда те ти пощадиха живота?

Суйрен изпищя. В очите й проблесна паника. Както се мяташе под завивката, тя наподобяваше пеперуда, която иска да излезе от пашкула си.

— Ако не се успокои, ще се нарани. Оставете я! — заяви доктор Китано с рязък глас, в който прозвуча явно неодобрение.

— Кой отвлече господарката Кейшо? — продължи да настоява Хошина. — Къде я отведоха? Говори!

Устните на Суйрен се свиха в неизречени слова, но тялото й вече не се мяташе така отчаяно. Очите й се обърнаха и клепачите й се затвориха. Стенанията й преминаха в бавно сънено дишане и тя отново потъна в безсъзнание. Отчаян, след като бе останал с впечатлението, че прислужничката бе готова да заговори, Хошина я разтърси силно.

— Свести се! — кресна той.

— Престанете! — доктор Китано дръпна Хошина встрани от Суйрен. — Ще й навредите!

Вбесен, Хошина се изтръгна от ръцете на лекаря.

— Дай й пак от мускуса! Бързо!

— Повече не! — отказа доктор Китано с категоричната твърдост на човек, принуден да отстоява принципите си, независимо от цената. — Вашият разпит за нея ще означава смърт. Каквото и да знае, ще го отнесе в гроба си.

Хошина застина, дишайки тежко, в безсилен гняв. Втренчи се безпомощно в Суйрен, която лежеше неподвижна и безучастна. Стисна юмруци, тласкан от порива да изтръгне от нея нужните факти, но все пак прие временното поражение. После възвърна самообладанието си и заяви на доктор Китано:

— Гледай да оживее! — в тона му се четеше неизречена заплаха. После се обърна към хората си: — Стойте тук и пазете Суйрен. Не позволявайте на никой друг да говори с нея — трябваше да попречи на Сано да разпита прислужничката и да разбере кои са похитителите и къде се намират. — Аз ще бъда в двореца. Дойде ли в съзнание, ме уведомете незабавно! С наперена крачка той напусна лечебницата. Отвън спря под боровете. Жежката медна светлина на късния следобед струеше между клоните. Над града отекваше камбанен звън, оповестявайки поредния изтекъл час. Мисълта, че половината ден бе превалил, а разследването му се бе озовало в задънена улица, разколеба увереността му. Вече не бе тъй сигурен в теорията си, че Суйрен е познавала похитителите и им е оказала помощ в организирането на похищението. Биха ли наранили свой съучастник тъй зле? И по-незначителни рани биха били достатъчни, за да заблудят всички, че тя е невинна жертва, избегнала смъртта единствено по прищявка на съдбата. Може би Суйрен наистина бе невинна; може би тя изобщо не знаеше кой бе отвлякъл господарката й. Но обстоятелствата не отхвърляха напълно теорията му. Възможно бе по случайност похитителите да са наранили прислужничката по-лошо, отколкото са възнамерявали… или пък да са искали да я убият, за да не ги предаде.

Хошина заключи, че теорията му заслужава по-нататъшно проучване. Макар че Суйрен не можеше да говори, имаше и други начини да се установи дали бе най-убедителното му доказателство, или пък представляваше задънена улица. Той бързо излезе през портата и пое нагоре по оградения с каменни стени проход към женското крило на двореца. Там можеше да намери прислужничките, с които бе живяла Суйрен, както и служителките в двореца, които я надзираваха. Ако бе съучастничка в похищението, може би те щяха да му предоставят информацията, от която се нуждаеше, независимо от това, дали тя щеше да оцелее.

А една добра следа щеше да го изведе пред всички, които диреха господарката Кейшо.