Лора Джо Роуланд
Суиши (17)

Глава 16

— Не трябваше да се опитваш да бягаш — отбеляза господарката Кейшо, вперила зъл поглед в Рейко. — Беше много глупаво от твоя страна да ни излагаш на такъв риск за нищо!

Изтрещя гръмотевица и кулата се разтресе. Последва светкавица, която озари затвора и го изпълни с призрачни отблясъци; дъждът плющеше през разбития покрив. Жените седяха скупчени една до друга в най-сухия ъгъл на помещението. Рейко смирено сведе глава, осъждайки собствения си провал много повече от Кейшо.

— Но тя нямаше откъде да знае, че сме на остров, хванати в капан — възрази Мидори. — Не е нейна вината, че планът ни се провали — Мидори се усмихна унило на Рейко. — Признателна съм ти, че се опита да ни спасиш.

Когато стражите върнаха Рейко при останалите и тя им разказа за случилото се, Мидори се бе разридала от отчаяние, но сега се обяви в зашита на приятелката си.

— Благодаря — отвърна Рейко, оценявайки лоялността на Мидори.

— Не я извинявай — упрекна я Кейшо. — Ако не беше избягала, тия мъже сигурно щяха да се държат по-добре с нас. Поне щяха да ни нахранят или да почистят.

Похитителите не бяха носили храна от онова ведро, което Рейко бе запратила срещу момъка, и жените бяха прималели от глад, тъй като не бяха яли от предишния ден. С всеки изминал час вонята от отходните кофи ставаше все по-непоносима.

— А от теб каква полза, Мидори? Само седиш тук като някаква квачка, готова да снесе. Изобщо не знам защо те взех на това пътуване — добави Кейшо.

Преглъщайки упрека, Мидори отвърна:

— Съжалявам.

После Кейшо насочи гнева си към госпожа Янагисава.

— Ти пък си още по-безполезна — в кървясалите й очи припламна гняв. — Като дойдоха мъжете, ти защо не се би с тях, както ти беше казано?

Госпожа Янагисава седеше прегърбена от срам, а невзрачното й лице бе сгърчено от мъка. Рейко току-що бе научила, че стражите бяха дошли в помещението скоро след като тя бе избягала. Откривайки другарите си завързани и в несвяст, а самата нея — изчезнала, бяха взели меча от госпожа Янагисава, която се бе предала кротко, и бяха обсипали жените с ругатни, заплахи и въпроси, къде е Рейко.

— Страхувах се — прошепна госпожа Янагисава, кършейки ръце. — Съжалявам — тя отправи умолителен поглед към Рейко. — Моля ви, простете ми.

— Няма за какво — Рейко я потупа по рамото. — Правилно сте постъпили, като сте се предали. Всякаква съпротива би била по-скоро вредна, отколкото полезна — макар и разочарована от малодушието на госпожа Янагисава, Рейко бе доволна, че похитителите не бяха сторили зло на приятелките й.

— Следващия път като тръгна на почивка, няма да взема никоя от вас — обяви Кейшо. — Ще си избера силни и смели мъже, които могат да ме избавят от беди, а не да ми ги навличат!

Рейко, Мидори и госпожа Янагисава стояха безмълвни, като избягваха да се гледат в очите и се стараеха да не споменават, че никоя от тях не желаеше да съпровожда Кейшо и ако зависеше от тях, щяха да си останат у дома. Не посмяха да й напомнят, че похитителите бяха посекли нейните силни и смели телохранители или че бе напълно възможно изобщо да няма следващ път. Не посмяха да й изтъкнат, че преди провала тя бе подкрепила горещо плана на Рейко и че като си изкарва гнева на тях, по никакъв начин не облекчава тежкото им положение.

— Ако питаш мен, ти само влоши нещата — заяви намусено на Рейко Кейшо, скръстила пълните си ръце.

Рейко бе обзета от безутешност, защото не можеше да отрече, че Кейшо говореше истината. Тя дочу приглушен разговор откъм пазачите, които сега стояха пред самата врата. Шум от стъпки и някакво движение по-надолу подсказваха, че останалите етажи на кулата също бяха пазени. Дори и по някакъв начин да успееше отново да избяга от малкото помещение, никога нямаше да успее да се промъкне незабелязано покрай всички пазачи. Рейко изпъна крака и тъжно впери поглед в босите си нозе. Стражите им бяха взели обувките и чорапите. И да намереха лодка, за да прекосят езерото, докъде можеха да стигнат боси, преди похитителите да ги настигнат?

Толкова й беше мъчно, че усилията й всъщност бяха намалили шансовете им да се освободят! А след като тя не успя да ги спаси, дали изобщо имаше кой?

* * *

Търговецът Нарая ръководеше фабриката си за соев сос в област Канда, на север от замъка Едо. Тя се помещаваше в постройка с магазин в предната част и заемаше цяло каре между пътя и канала, очертан от два реда лодки къщи, между които плаваха шлепове. Гъсто населените махали, разположени на двата му бряга, бяха свързани помежду си с мостове.

Сано, който яздеше нагоре по улицата, придружен от четирима свои детективи, долови миризмата от фабриката още преди да стигнат до нея. Въздухът наоколо бе наситен с пикантния, натрапчив мирис на соев сос. Слязоха от конете пред фабриката. Входът бе закрит със завеса, върху която с бели йероглифи бе изписано името на Нарая. Влязоха в магазина, чиито стени бяха заети от горе до долу с рафтове с наредени по тях керамични съдини. Вътре имаше клиенти и продавачите ги обслужваха. Щом видяха новодошлите, разговорите им секнаха. — Искам да видя Нарая — заяви Сано на един от служителите. — Къде е?

— Във фабриката — отвърна мъжът, хвърляйки поглед към закритата със завеса врата в дъното на помещението. — Искате ли да го повикам, господарю?

— Не, благодаря. Сам ще го открия — Сано искаше да хване заподозрения неподготвен. Докато минаваше към другото помещение, следван от хората си, той си наложи да не прибързва със заключенията за Нарая. Вече се бе подвел, обвинявайки „Черния лотос“ за похищението. Не можеше да — си позволи друга грешка, която отново щеше да отклони разследването в погрешна посока. Не биваше да проваля шанса си за ново начало. Влязоха в дълбокото и сумрачно помещение на фабриката. През прозорците на стените и тавана проникваха слънчеви лъчи, които едва се просмукваха през пелената от дим и пара. От каците със соя в огнища с дървени въглища, и от житото, което се печеше във фурните, се носеха различни аромати. Потънали в пот работници само по препаски и ленти за косите изсипваха вдигащите пара зърна върху дървени скари, стриваха житото в хавани, влачеха корита с малц и солен разтвор и смесваха съставките. Сред тях се суетеше мъж на средна възраст, облечен в синьо кимоно.

— Внимателно, полека! — съветваше той работниците, които прецеждаха лепкавата ферментирала течност през платнени торби. — Отнасяйте се с уважение към продукта, иначе ще се развали.

Заповедническият му маниер подсказваше, че това е Нарая. Той спря при един ред бъчви, опита съдържанието им и поклати глава:

— Още не е готово. Нека духът на соевия сос се развива по-дълго.

В този момент Нарая забеляза Сано и детективите. Побърза да отиде при тях и се поклони:

— Добър ден, господа. С какво мога да ви услужа?

След като го огледа отблизо, Сано реши, че Нарая е около петдесетгодишен. Имаше увиснали бузи и отпусната челюст. Кожата му, зъбите, редките сиви коси и бялото на очите му имаха кафеникав оттенък, сякаш бе попил от соевия сос, който произвеждаше. Ноктите и евтината му памучна роба бяха зацапани с тъмни петна. Въпреки че бе един от богатите и изтъкнати търговци на Едо, Нарая изглеждаше като дребен собственик на магазин. Сано се представи и после заяви:

— Разследвам похищението на господарката Кейшо и се нуждая от помощта ви.

— Ясно — рече приглушено търговецът с тон, който подсказваше, че си даваше сметка за сериозната мисия на Сано, но в следващия миг се смръщи, сякаш притеснен от нещо. — Разбира се, че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви съдействам. Но преди това мога ли да предложа на вас и на хората ви по чаша чай в къщата си?

— Нека просто излезем отвън — Сано не искаше да пилее време за официалности. Последваха Нарая през задната врата и Сано мислено отбеляза, че притеснението на Нарая изглеждаше искрено, както и готовността му за съдействие. Това означаваше ли, че няма нищо общо с похитителите?

От друга страна, ако бе един от извършителите, със сигурност е очаквал писмото с исканията да насочи подозренията към враговете на полицейския началник Хошина. Бил е сигурен, че рано или късно ще го потърсят за разпит, и се е подготвил да звучи искрено.

Събраха се отвън, на уличката между фабриката и склада. От сандъците за отпадъци, навесите на клозетите и кофите, пълни с изхвърлените през нощта нечистотии, се носеше смрад, но мястото бе тихо и уединено, което бе нужно на Сано.

— Това похищение е ужасно, ужасно бедствие! — изрече скръбно Нарая. — Злите сили вечно терзаят този наш свят. Сред отвлечените дами е и вашата съпруга, и нали? — попита той и щом Сано кимна утвърдително, се разля в съчувствие: — Приемете искрените ми съболезнования.

— Благодаря — Сано огледа внимателно търговеца.

Искаше му се Нарая да е кралят дракон; искаше му се да вярва, че Нарая може да му върне Рейко. Напомни си, че има и други заподозрени и че не бива за пореден път да прибързва с изводите.

— Кажете ми как мога да ви помогна — попита Нарая и разпери ръце. — Каквото поискате от мен… само го назовете и ще го имате.

Беше ли искрен, или разиграваше така умело театър? Нарая изглеждаше твърде обикновен, за да е кралят дракон, който бе придобил чудовищни измерения в съзнанието на Сано. Но един преуспял търговец, майстор в пазарлъците с клиенти, владееше сценичното изкуство не по зле от актьор в театър кабуки^[1].

— Разкажете ми за отношенията си с полицейския началник Хошина — каза Сано.

При споменаването на името на Хошина Нарая трепна и усмивката му изчезна.

— Изглежда, сте разбрали, че двамата сме във вражда — каза търговецът, вече нащрек. — Отколешните вести стигат далеч. Аз напуснах Мияко, както и Хошина сан, но човек никога не може да скъса завинаги с миналото си.

— Разбрах, че вините Хошина сан за смъртта на дъщеря си — поде Сано.

Търговецът се поколеба. Сано усети желанието му да не обсъжда този болезнен въпрос, проникна в страха му, как щеше да се изтълкува онова, което кажеше, но видя и нуждата му да сподели старата си болка.

Нуждата надделя. Нарая избухна:

— Вината беше негова! Емико бе единственото ми дете, такова сладко, невинно и безобидно момиче! Хошина я съсипа заради собствените си егоистични цели — почервенял и възбуден, Нарая се наклони към Сано изгарящ от нетърпение да оправдае гнева си. — Емико беше петнайсетгодишна. Обичаше хубавите дрехи, но аз не можех да й купя, защото тогава не бях заможен както сега… — гласът му се изпълни със съжаление и вина. — Веднъж Емико видя красиво червено кимоно, окачено в един магазин. Влезе вътре, грабна го и побягна.

„Значи това е кражбата, за която спомена Хошина“, помисли си Сано; нищо сериозно, просто момичешки глупав порив.

— Емико не беше крадла! — възкликна Нарая разпалено, убеден в своята правота. — Скоро щеше да разбере, че е сбъркала, и щеше да върне кимоното. За нещастие Хошина сан точно минавал, яздейки по същата улица. Видял Емико да бяга стиснала кимоното. Втурнал се да я преследва и я хванал. Отвел я обратно в магазина. Собственикът удостоверил, че това е стока, открадната от магазина му. Хошина арестувал Емико и я пратил в затвора — гласът на Нарая затрепери от гняв. — Когато чух какво се е случило, веднага отидох в полицейския участък. И там за първи път се срещнах с Хошина сан. Опитах се да обясня, че Емико просто е сбъркала. Хошина сан обаче заяви, че е престъпница и за наказание ще бъде пратена да работи като куртизанка в квартала на удоволствията.

Насилствената проституция бе обичайното наказание за жени, хванати в кражба.

— Предложих на Хошина сан подкуп, за да пусне и дъщеря ми — продължи Нарая, — но той отказа, макар че служители на реда обикновено приемат подкупи при такива дребни престъпления — очите на Нарая се напълниха със сълзи на гняв. — По-късно научих, че току-що бил повишен в чин командир. Явно искаше да се покаже колко е непреклонен. Държеше да накаже Емико за назидание на всички бъдещи крадци.

Това звучеше точно в стила на Хошина и Сано изпита към него още по-голяма неприязън. Бе почнал да се съмнява в правотата на решението си да защити своя враг. Все повече губеше увереност, че отлагането на смъртта на Хошина поне още известно време още запази живота на Рейко. Дали нямаше да е по-добре да се отрече от обещанието си и да остави шогуна да се съобрази с изискването за откуп? Какво щеше да стане, ако се окажеше, че нито Нарая, нито някой от клана Кий бе отвлякъл жените?

— На следващия ден, докато Емико очакваше процеса, в квартала около затвора избухна пожар — продължи разказа си Нарая. — И надзирателят пуснал затворниците.

Законодателството на Токугава постановяваше, че при пожар всички затворници трябва да бъдат освободени, тъй че, ако постройката на затвора изгори, те да не загинат — рядък пример на милост в една жестока наказателна система. След като опасността отминеше, затворниците бяха длъжни да се върнат доброволно в затвора и повечето наистина се връщаха.

— Но Емико се забавила. След като пожарът бил потушен и всички се върнали… — Нарая задиша тежко, дъхът му пресекваше, а по увисналите му страни се затъркаляха сълзи. — Надзирателят я намерил мъртва в едно корито за поене на коне, пълно с вода. Удавила се.

Сано изпита съжаление към Нарая, но в същото време го обзе вълнение, от което сърцето му заби учестено. Дъщерята на търговеца бе умряла също като непознатата в поемата от писмото на похитителите. Нейната смърт ли бе убийството, което стоеше в основата на искането за екзекуцията на Хошина?

— Нямаше официално обяснение за случилото се с дъщеря ми — Нарая говореше с нескрита ненавист. — Може да е паднала в коритото. Може някой да я е блъснал. Но аз си мисля, че се е удавила, защото не е могла да понесе позора.

— И според вас полицейският началник Хошина косвено е причинил самоубийството й? — попита Сано, сдържайки вълнението си.

— Ако не беше онзи негодник, Емико днес щеше да е жива! — възкликна гневно Нарая. Омразата пресуши сълзите му. — Аз нямаше да изгубя единственото си дете. Съпругата ми нямаше да се спомине от скръб седем години по-късно. Всеки ден, в който Хошина сан продължава да живее, е жестоко оскърбление за паметта им. Всеки ден се моля да изпита мъката и унижението, които изстрадахме ние.

Сано бе връхлетян от противоречиви чувства. Изпитваше повече съчувствие към Нарая, отколкото уважение към Хошина, и усети, че му се иска Нарая да е невинен почти толкова силно, колкото се надяваше той да е похитителят. Предпочиташе да разбере, че Нарая постига възмездие за дъщеря си, отколкото, че е наказан за похищение и масово клане.

В следващия миг Нарая вече бе възвърнал обичайния си ведър израз:

— Но миналото си е минало. Трябва да приемем онова, което ни е отредила съдбата, и да продължим напред — той млъкна за момент и после каза предпазливо: — Може ли да попитам какво общо има някогашната ми вражда с Хошина с отвличането на майката на шогуна?

— Негово превъзходителство получи писмо от и похитителите — поясни Сано. — В него се настоява Хошина да бъде изобличен и екзекутиран като убиец и чак тогава господарката Кейшо ще бъде на свобода.

Нарая се ококори и зяпна. Изглеждаше така, сякаш, току-що бе глътнал камък, който бе заседнал в гърлото му. Очевидно бе осъзнал, че историята му го прави възможен обвиняем в престъплението. После отметна назад глава и избухна в смях.

— Значи най-накрая Хошина ще си получи заслуженото! — възкликна той. — Все пак има справедливост на този свят — и взе да скача развеселен. — Когато го отведат на екзекуция, ще бъда там и ще гледам преливайки от радост, — потри доволно ръце и ги вдигна към небето. — Слава на божествата, че откликнаха на молитвите ми! Най-накрая някой да унищожи този злодей!

— Ваше дело ли е? — Сано бе пронизан от съмнение, защото Нарая изглеждаше искрено изненадан от вестта за искането на похитителите.

Би ли могъл дори един добър актьор да изиграе с подобна правдивост реакцията? Ако бе отвлякъл жените, Нарая би трябвало да се разтревожи, че писмото е отвело Сано при него, че заговорът му против Хошина е пропаднал, и да се страхува, че ще бъде наказан за престъплението, вместо да се радва на краха на Хошина.

— Почти ми се иска да бях аз — каза Нарая. — Тъй изкусно замислено възмездие за злините на Хошина сан — той стисна юмруци и се изсмя сподавено, но бе отрезвен от позакъсняло благоразумие, след като си даде сметка за тежкото положение, в което се намираше. — Само че аз не съм нападнал тези жени на Токайдо и не съм ги отвлякъл. Не съм напускал Едо от няколко месеца. Попитайте, когото пожелаете тук, всеки ще го потвърди.

Но Сано знаеше, че работниците бяха длъжни да бъдат верни на Нарая и биха излъгали заради него.

— Кога разбрахте за пътешествието на господарката Кейшо?

— Едва след като оповестиха, че е била отвлечена. Няма как да съм го сторил — после внезапно присви очи: — Освен това правилно ли съм разбрал, че всички от ескорта на господарката Кейшо са изклани? Убити са към сто души? — Нарая поклати глава, възмутен от тази жестокост. — Аз никога, ама никога не бих могъл да пролея толкова кръв… дори и за да отмъстя за смъртта на дъщеря си. И не съм толкова глупав, че да извърша държавна измяна само за да отмъстя на Хошина сан.

Сано си спомни как съдията Уеда бе направил компромис с професионалната си чест и бе заобиколил закона заради Рейко. За себе си знаеше, че би се изложил на всякаква опасност и би платил каквато и да е цена, за да накаже онзи, който би причинил зло на Масахиро. Бащината преданост бе по-силна от благоразумието и макар че Нарая отричаше разпалено, думите му не убедиха Сано.

— Може би не бихте отвлекли или убили със собствените си ръце — предположи той. — Изобщо не е било необходимо да напускате Едо или да свършите лично мръсната работа.

Нарая изсумтя пренебрежително.

— Не разполагам нито с хората, нито с парите, за да осъществя подобно нападение.

Сано знаеше, че наемната груба сила излиза евтино и Нарая можеше да си позволи цената й, но въпреки това се запита дали главорезите от Едо биха могли тъй лесно да посекат войници на Токугава. Съмненията му относно вината на Нарая се засилиха. Той попита неочаквано:

— Кога се преместихте в Едо?

Търговецът примига, изненадан от внезапната смяна на темата.

— Преди две години.

— Родът ви върти този бизнес в Мияко от поколения. Защо решихте да го преместите тук?

— С всяка изминала година конкуренцията ставаше все по-силна — отвърна Нарая и Сано видя как той взе да мести поглед, опитвайки се да отгатне смисъла на въпросите му. — Търговията в Едо върви значително по-добре.

— И решението ви няма нищо общо с това, че Хошина сан се е преместил тук година по-рано? — попита Сано.

— Не — търговецът се смръщи озадачен, но после върху лицето му се изписа разбиране. Сочейки с пръст Сано, той каза: — Вие смятате, че съм последвал Хошина сан? Мислите, че съм дошъл в Едо, за да му отмъстя? Но няма такова нещо. В деня, когато научих, че е напуснал Мияко, аз празнувах, защото вече нямаше да мърси околността. Ако имаше друг град, голям колкото Едо, щях да отида там, за да не ми се налага да дишам един и същ въздух с него.

Внезапно Сано загуби всякакво търпение за овладян и целенасочен разпит. Належащата нужда да разреши случая, да спаси Рейко и да избегне екзекуцията, която го заплашваше, лумна в гърдите му. Той сграбчи търговеца за предницата на кимоното му.

— Престани да отричаш! — изкрещя той в лицето му. — Ако ти си отвлякъл жените, по-добре си признай!

Стреснат, Нарая пое шумно въздух. Очите му се разшириха от страх.

— Не съм аз! — възрази той отчаяно.

Ако съществуваше някаква вероятност Нарая да е кралят дракон, Сано нямаше да му позволи повече да го разиграва. Той го блъсна назад, притисна го до стената на постройката и изкрещя:

— Престани да ме лъжеш!

— Това е самата истина — възрази Нарая. — Никого не съм отвличал. Кълна се в честта на предците си!

— Какво си сторил с жена ми? — Сано мразеше да прибягва до груба сила, но имаше два избора — да се държи добре с търговеца и да остане с празни ръце или да го притисне и да изясни фактите, които му бяха необходими. Той разтърси Нарая. — Къде е тя?

— Не знам! — главата на търговеца се удари в стената. — Моля ви, пуснете ме! Причинявате ми болка!

— Говори и ще престана — Сано го разтърси още по-силно и яростно.

Нарая сграбчи ръцете на Сано и се опита да се освободи от хватката му, но без успех. Тогава взе да го рита по пищялите.

— Помощ! Помощ! — закрещя той.

— Кажи ми! — заповяда му Сано.

От фабриката изтичаха работници, въоръжени с гребла, тояги и метални лопати, готови да защитят Нарая. Детективите измъкнаха мечовете си.

— Невинен съм! — изкрещя Нарая. — И да ме изтезавате, докато направя признания, и да ме убиете… нямала ви върна жените, защото не съм ги отвлякъл. Не знам къде са!

Сано видя ужасеното лице на търговеца и осъзна, че всеки момент щеше да избухне жестока разпра.

Даде си сметка, че бе отишъл твърде далеч. И да размажеше главата на Нарая, това нямаше да помогне на Рейко, дори и Нарая да бе кралят дракон. Той освободи търговеца, който се свлече на мръсната земя.

— Върнете се по местата си — нареди Сано на работниците.

Те се подчиниха, а детективите прибраха мечовете си в ножниците. Сано се облегна на стената, изчерпан от яростния си изблик, и ужасен, че животът му изглежда като кошмар, в който трябва да започва разследването отново и отново, до безкрай, с ясното и съзнание, че никога няма да открие Рейко. Сведе поглед към заподозрения, когото замалко не бе убил. Нарая се бе облегнал на стената със затворени очи и с изпънати нозе и тихо стенеше. Стената бе оцапана с кръв от главата му.

— Добре ли си? — попита Сано, обзет от страх, че от ударите Нарая е изгубил съзнание.

Нарая отвори очи.

— Не, благодарение на вас — той пусна една немощна усмивка. — Но не ви осъждам. Разбирам, че сте много разстроен, тъй като знам какво е да загубиш любим човек. А и аз наистина искам да ви помогна — той се изправи, стенейки от болка, и попита хрисимо:

— Може ли да направя едно предложение?

Останал без сили за повече словесни схватки, Сано отвърна:

— Давай — надеждата му, че Нарая е кралят дракон, бе намаляла до такава степен, че се нуждаеше от всякакъв съвет, който можеше да получи… дори и от един заподозрян.

— Ако наистина държите да откриете похитителите — каза Нарая, — трябва да престанете да се занимавате с мен и внимателно да проучите другите, на които Хошина е сторил някакво зло. Заради действията си той си спечели много лоша слава в Мияко. Може би някои от останалите му някогашни врагове са го последвали тук, дирейки възмездие. Може би те са отвлекли майката на шогуна.

— А може би ти просто се опитваш да прикриеш собствените си престъпления, като насочваш подозренията към останалите — каза Сано с презрение, макар да си даваше сметка, че докато не откриеше доказателства срещу Нарая, щеше да бъде принуден да стори онова, което предлагаше търговецът.

— Просто се опитвам да направя услуга на шогуна и да ви предпазя от голяма грешка — поясни Нарая. — Да ви кажа ли къде другаде трябва да дирите похитителите?

Сано отвърна с мълчание, изразяващо съгласие.

— Сред членовете на „Черния лотос“ — каза Нарая.

— „Черният лотос“ ли? — Сано се смръщи, слисан, че сектата отново излиза на преден план, след като там разследването не бе довело до нищо окуражително. Той изгледа Нарая с недоверие, като се питаше дали търговецът просто не прехвърляше вината към този безспорен бич на обществото. — Защо го казваш?

Нарая се озърна, сякаш се страхуваше, че някой може нарочно да ги подслушва. После сниши глас и заяви с поверителен тон:

— Подочух, че силите на реда се отнасяли много зле със задържаните членове на сектата. Хошина сан имал собствен таен затвор, където заедно с хората си изтезавал арестуваните, за да издават съмишлениците си. Докато ги разпитвал, хората му пускали топена мед в очите им. Е, и накрая те проговаряли!

Тази вест обезпокои Сано. Макар че ненавиждаше „Черния лотос“, той осъждаше инквизициите, а и за пореден път научаваше нещо, което засилваше ненавистта му към човека, чието спасяване бе приел за свой дълг. А не можеше да подмине историята на Нарая като най-обикновен слух. Напоследък полицията бе арестувала много членове на сектата. Ако това бе резултат от саморазправа, оглавявана от Хошина, тогава той е бил отговорен за екзекуции, които за „Черния лотос“ представляват чисто убийство.

— В „Черния лотос“ имат не по-малко основание от мен да желаят възмездие за Хошина — каза Нарая. — Освен това сред тях има толкова фанатици, които не биха се поколебали да посекат цяло шествие на Токугава и да отвлекат майката на шогуна, стига техният пастор да им нареди — Нарая повтори разсъжденията, които първоначално бяха дали основание на самия Сано и да насочи подозренията си към „Черния лотос“.

Въпреки това Сано бе нащрек да не се подведе, връщайки се към първоначалната си теория. Дори и свещениците от „Черния лотос“ да желаеха смъртта на Хошина, те по-скоро биха го убили — както бяха сторили с толкова други свои врагове, — вместо да замислят подобно похищение. Би трябвало да им е ясно, че дори и да отстраняха Хошина, това нямаше да сложи край на гоненията срещу тях, организирани от бакуфу. Сано се замисли и за някои от елементите на престъплението, които не подхождаха на „Черния лотос“. Писмото с исканията говореше за лична атака срещу Хошина, а не за война на религиозна основа. Поемата далеч не звучеше като свещените писания на „Черния лотос“, които произлизаха от древни будистки текстове, а не от легенди за дракони.

Освен това един добър следовател не би позволил на заподозрян да оказва въздействие върху преценката му.

— След смъртта на дъщеря си ти си заплашил Хошина сан, че ще го накараш да си плати — припомни Сано на Нарая.

Търговецът сгърчи лице в гримаса на раздразнение.

— Това ли ви каза? Е, предполагам, че е тъй отчаян, че би измислил какво ли не, за да си помогне. Или смъртта на дъщеря ми е означавала толкова малко за него, че вече е забравил какво се случи помежду ни. Но в моята памет всичко е тъй ясно, все едно беше вчера. Ето какви бяха думите ми към Хошина: „Един ден ще страдаш за онова, което стори на дъщеря ми. Не можеш да избегнеш лошата карма, която си натрупал. Някой ден колелото на съдбата, което премаза дъщеря ми, ще премаже и теб!“

Зад страха на Нарая припламна въодушевление.

— И май предсказанията ми почват да се сбъдват.

* * *

Повторният разпит на Нарая се оказа безполезен, тъй като търговецът яростно отстояваше невинността си. Накрая Сано и детективите му напуснаха фабриката и се събраха отвън при конете си. Следобедното слънце вяло огряваше близкия канал; наоколо се носеха ругатни на лодкари; някакъв просяк вървеше, куцайки по прашния път, стиснал в ръка купичка за милостиня.

— Не изпускайте Нарая от очи, но бъдете дискретни — нареди Сано на двама от хората си. — Следвайте го навсякъде. Може да стори нещо, което да докаже, че той е похитителят, и да ни отведе при жените.

— Да, сосакан сама — отвърнаха в един глас детективите.

Но Сано се опасяваше, че Нарая бе поредната задънена улица в едно безплодно разследване, водено в погрешна посока. Това го караше още повече да съжалява за решението си да предотврати екзекуцията на Хошина и да се откаже от един шанс да спаси Рейко. Запита се как ли вървеше разследването на дворцовия управител сред членовете на клана Кий. Надяваше се на по-добри резултати от тези, които бе постигнал с Нарая, защото в противен случай за пореден път щяха да изпаднат в немилост.

Докато се качваше на коня, внезапен спомен повдигна духа му. Имаше още една скрита следа към краля дракон, която бяха пропуснали в суматохата, предизвикана от писмото на похитителите.

— Връщаме се в замъка Едо — нареди той, изплющя с юздите и препусна в галоп по улицата, а детективите му побързаха да го догонят.