Лора Джо Роуланд
Суиши (13)

Глава 12

Сано се прибра у дома точно преди зазоряване, изтощен и обезкуражен, след като бе разпитал в затвора на Едо четирийсет и осем задържани членове на „Черния лотос“. Някои му бяха казали, че свещеникът, известен под името Проникновена мъдрост, провеждал тайни ритуали в различни храмове из Едо, и Сано бе пратил свои хора да претърсят съответните райони. Но тези информатори явно не знаеха нищо за похищението или за масовата сеч. Друга част от задържаните се оказаха фанатични привърженици на „Черния лотос“, чиито единствени думи бяха, че главен свещеник Анраку е възкръснал от мъртвите, за да оглави неясно нападение срещу режима на Токугава. Сано не можеше да се отърси от убеждението си, че зад престъплението стоеше „Черният лотос“, но въпреки това бе осъзнал, че трябва да разследва и евентуални други възможности. Реши да открадне няколко часа сън, след което да се впусне в подземния свят на Едо, за да търси някаква информация за похитителите.

Точно се канеше да влезе в личните помещения на къщата си, когато дочу детски плач. Продължи нататък по коридора, влезе в детската стая и завари Масахиро да хлипа в леглото. Бавачката, която спеше на футон до момчето, се размърда и отвори очи. Докато Сано отиваше към сина си, тя с изненада вдигна поглед към него, защото, ако се случеше Масахиро да се разплаче през нощта, той обикновено не се появяваше, а оставяше Рейко или бавачките да се погрижат за него.

— Аз ще го успокоя — каза той на момичето. Вдигна Масахиро и закрачи из стаята, гушнал топлото едро телце на сина си, утешавайки и двамата. — Всичко е наред, Масахиро чан. Просто си сънувал лош сън.

— Искам мама! — изплака Масахиро, притискайки горещото си, мокро от сълзи личице към бузата на Сано.

— Мама замина, но скоро ще се върне — Сано бе обзет от тревога за сина си. Запита се дали Масахиро не бе усетил, че нещо не е наред. Възможно бе да е почувствал тягостната атмосфера, обгърнала къщата след отвличането на Рейко.

— Извинете, сосакан сама — каза детектив Араи от прага на стаята. — Току-що за вас пристигна съобщение от дворцовия управител Янагисава. Иска незабавна среща с вас и ще ви очаква в имението си.

* * *

Сано изобщо не бе очаквал, че ще му се наложи да отиде на посещение в имението на дворцовия управител, но въпреки това той и четирима от детективите му вече стояха пред каменния зид, завършващ с метални шипове. Черното небе бе изсветляло до пепеляворозово от настъпващата зора, но уединеният двор сякаш бе събрал около себе си останките от нощта. Боровете вътре хвърляха дълбоки сенки върху постройките. Острият поглед на Сано различи стоящи на пост войници в наблюдателните кули и стрелци с лъкове, заели позиции до островърхите краища на керемидените покриви. Имението представляваше крепост в крепостта на замъка Едо, изградено така, че да осигури надеждна защита на Янагисава срещу нападения на врагове сред приближените на шогуна.

Стражите при обкованата с желязо порта взеха мечовете на Сано и хората му и ги въведоха в имението. Сано съжали, че не му позволиха да задържи оръжието си. Примирие или не, това бе вражеска територия. Той и детективите му крачеха напрегнато по покритата с плочи алея и скоро се озоваха в двор, ограден от войнишки казарми. После продължиха нататък, през друг двор, където около свързаните помежду им отделни крила на къщата патрулираха още стражи. Сано и хората му бяха въведени в една градина, където кучета пазачи, водени на ремъци от слуги, не престанаха да лаят и да ръмжат срещу тях.

Застланото със заравнен пясък пространство бе осеяно с големи, покрити с мъх валчести камъни. Очертана от каменни фенери алея се виеше през покрита с роса морава покрай храсти с извити клони и стигаше до построена нависоко беседка със сламен покрив и решетести стени. През открития вход с форма на арка Сано видя високата слаба фигура на Янагисава. Дворцовият управител крачеше напред-назад, а полите на копринената му роба се влачеха по каменния под. Щом забеляза Сано, той спря и му махна. Сано отиде в беседката. Двамата се поклониха един на друг, а детективите и стражите се оттеглиха на известно разстояние.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо — каза Янагисава. Маниерът му бе официален и сдържан, но очите му гледаха с напрегнатия и отсъстващ поглед на човек, преживял силен шок. Сано разбра, че се бе случило нещо ужасно.

— Свещеник Рюко успя ли да убеди шогуна да ни лиши от благоволението си? — според него това можеше да бъде единствената причина за исканата от Янагисава среща.

Дворцовият управител нетърпеливо махна с ръка, отхвърляйки идеята на Сано, че го е повикал, за да се съюзяват срещу Рюко и да се спасяват от понижаване, изгнание или смърт.

— След като така внезапно напуснахте събранието снощи — каза Янагисава, — аз успях да убедя негово превъзходителство, че свещеник Рюко е твърде прибързан в преценките си за нас и че ние заслужаваме още една възможност да спасим господарката Кейшо — той говореше така, сякаш казаното нямаше особено значение и сблъсъкът с Рюко бе загубил своята значимост. После отново закрачи напред-назад.

— Тогава защо пожелахте да ме видите? — попита Сано.

Янагисава с видимо усилие овладя неспокойните си движения, изправи се пред Сано и каза с тих монотонен глас:

— Пристигна писмото с исканията на похитителите.

— Какво? — Сано се втренчи в Янагисава, а сърцето му подскочи от изненада и заблъска в гърдите му нетърпеливо и тревожно. — Кога? Как?

Дворцовият управител бръкна в туниката си и извади голяма сгъната бяла хартия.

— Един от стражите на обход го намерил преди час закачено на стената на крепостта. Донесе ми го, защото е един от моите шпиони.

— Показахте ли писмото на негово превъзходителство?

Янагисава въздъхна тежко и продължително.

— Не още. Никой друг не знае, че писмото е дошло.

Фактът, че Янагисава бе скрил от шогуна важна информация, озадачи Сано, но не толкова, колкото желанието му да сподели вестта първо с него.

— Но защо…

— Прочетете го — Янагисава мушна писмото в ръцете му.

Смаян, Сано го разгъна и видя колони от едри йероглифи, изписани с черен туш. Калиграфията бе красива и елегантна. Текстът имаше следното съдържание:

 

Жената се мята в тъмните води

с разпилени дълги коси и поли

като листенца на цвят,

откъснат и захвърлен в езерото.

Виковете й за помощ пронизват нощта,

но, уви, без полза.

Студени вълни поглъщат хубостта й,

вода изпълва дробовете й,

водорасли впримчват нозете й.

Тя се отказва от страха и страданието

и потъва, отдадена на смъртта.

 

Бледият призрак на духа й напуска безжизненото тяло,

тя се носи в пленителен сън

надолу към безкрайни дълбини,

през водни проходи,

до самотна пещера под Източно море.

Там се събужда в омайна градина

от морски таралежи, анемони, раковини и корали.

Понася се покрай прекрасни плуващи риби

към дворец, изграден от блестящ седеф,

в който кралят дракон^[1]

управлява своето подводно кралство.

 

Кралят дракон разгъва тяло в двореца си,

зелените му люспи и златисти нокти блестят,

очите му искрят като пурпурни бижута,

а с устата си издиша пламъци.

Вълнистото му тяло я обгръща,

а тя се свива в ужас.

Но кралят дракон й шепне:

„Не бой се, господарко моя“.

И изсипва в нозете й купчина

от перли, бисери и жълтици,

Ти ще бъдеш моята кралица

и ще живееш тук в двореца ми.

„Завинаги“.

 

Ваше Превъзходителство,

Ето какво трябва да направите, ако желаете Вашата почитаема майка да се върне при Вас. Заклеймете полицейския началник Хошина като убиец, екзекутирайте го и изложете трупа му на показ в подножието на моста Нихонбаши. Подчинете се на заповедите ми и аз ще освободя господарката Кейшо и нейните приятелки.

Не го ли сторите, те ще бъдат убити.

 

Сано почти не обърна внимание на поемата, която за него не носеше никакъв смисъл. Озадачен, той прочете отново исканията на похитителите и поклати глава. Вдигна поглед към дворцовия управител, който го наблюдаваше със сдържан стоицизъм.

— Целта на похищението не е шогунът, нито пък вие или аз — рече той слисан. — А Хошина сан! — не биха могли да предположат; нищо не ги бе навело на подобна мисъл. А теориите, които си бяха измислили в пълно неведение, бяха заблудили разследването. — Търсили сме заподозрени не там, където е трябвало.

— Наистина — Янагисава се извърна и впери поглед навън от беседката.

Утрото нахлуваше в градината и сенките се вдигаха; пейзажът и цветовете добиваха все по-ясни очертания. Сано изпита облекчение, защото вече разбираше мотива на похитителите и знаеше как да спаси Рейко. После внезапно си даде сметка, че условията за откупа я излагаха на още по-голяма опасност, отколкото си бе представял.

— Какво възнамерявате да сторите? — попита Сано и докато изричаше въпроса си, опасенията му отекнаха в душата му с нова сила.

Дворцовият управител сви рамене в жест, който недвусмислено говореше за бремето, легнало върху плещите му. Колкото и силно да желаеше да спаси господарката Кейшо и да спечели битката за благоволението на шогуна, трябваше ли да разреши екзекуцията на любовника си? Сано си даде сметка, че по всяка вероятност Янагисава държеше на Хошина твърде много, иначе вече да бе отнесъл писмото на шогуна и полицейският началник да бе поел по своя път към смъртта. Все още питайки се защо дворцовият управител бе решил да съобщи вестта за писмото именно на него, Сано се изправи и пред своя собствена дилема. Той не можеше да приеме една кървава жертва срещу спасяването на жените, но Хошина бе негов враг, а животът на Рейко бе в опасност.

— Кога смятате да съобщите на Хошина сан? — попита Сано.

— Незабавно — отвърна Янагисава и викна към стражите: — Доведете полицейския началник!

Скоро Хошина се показа на пътеката. Вървеше бавно към беседката, облечен в бежов копринен халат, който откриваше голите му гърди, прасци и нозе. Прозя се, а очите му бяха натежали от доскорошния сън. Щом видя Сано, се спря отвън и премига в сънлива изненада.

— Какво се е случило? — попита той, вперил поглед в Янагисава.

— Получихме искането на похитителите за откуп — дворцовият управител взе писмото от ръцете на Сано и го протегна към Хошина.

— Най-накрая! — Хошина сякаш не забелязваше хладния маниер на дворцовия управител; вестта бе обсебила цялото му внимание. Той изкачи стъпалата й на беседката, влезе вътре и нетърпеливо грабна писмото. Погледът му пробяга по текста и той се смръщи, озадачен от поемата. Прочете искането за откуп и Сано видя как очите му се разшириха от шока, а устните му се отпуснаха в израз на недоумение.

— Похитителите искат смъртта ми! — избухна Хошина. — Това е откупът за престъплението! — той захвърли писмото и се обърна към Янагисава, обзет от тревога: — Но шогунът не би ме убил, за да върне й господарката Кейшо, нали?

Янагисава избягваше погледа на любовника си.

Сано знаеше, че шогунът не само обичаше майка си много повече, отколкото го бе грижа за Хошина, но и че с радост би посякъл заради нея, когото и да е от васалите си. Той видя ужаса на Хошина, който най-накрая проумя същността на положението си. — Няма да покажете писмото на негово превъзходителство, нали? — възкликна Хошина, вкопчил се в ръцете на Янагисава. — Нали няма да позволите да ме убие, за да спаси майка си?

Дворцовият управител се пресегна и в изразителен жест на сдържаност и обич хвана ръцете на Хошина над китките.

— Не мога да се намесвам заради теб — каза Янагисава с овладяно съжаление, като гледаше любовника си право в очите. — Събитията трябва да следват своя естествен ход.

— Какво? — Хошина се отдръпна от Янагисава, сякаш дворцовият управител му бе нанесъл удар чисто физически.

Сано също бе шокиран, защото очакваше Янагисава да защити любовника си.

— Смятате да ме пожертвате, за да спасите господарката Кейшо — глава, отказвайки да повярва на току-що изреченото. После избухна в смях в който прозвучаха нотки на истерия — Но… Това не е необходимо. Вие можете да убедите шогуна да ме пощади. Можем да намерим друг начин да спасим господарката Кейшо!

Той погледна умолително Янагисава, но дворцовият управител каза със същия тих глас:

— Онова, което искаш, е невъзможно — Сано видя как лицето на Хошина помръкна от гняв, породен от осъзнаването на истината.

— Искате да кажете, че няма да ме защитите, защото не желаете да поемете риска да ядосате шогуна! — изрече горчиво той.

Янагисава наклони глава безмълвен и тъжен.

— Предпочитате да ме оставите да умра, вместо да загубите поста си или възможността да управлявате Япония чрез сина си, когато стане следващият диктатор — продължи Хошина. — След всичко, което сме сторили заедно и сме били един за друг?

Възмутен от това оскърбление, Хошина закрачи нервно около Янагисава.

— Аз ви помогнах да се сдобиете с власт. Сражавах се срещу враговете ви. Предоставих ви тялото и сърцето си — той се удари в гърдите. — А сега, когато се нуждая от помощ, вие ме изоставяте!

Сано изпита силно неудобство, че става свидетел на тази лична разпра. Вероятно Янагисава бе предполагал, че ще се получи така, и за пореден път се запита защо дворцовият управител изискваше присъствието му. Внезапно Хошина се свлече на колене пред Янагисава.

— Моля ви, не ме изоставяйте! — изплака той и избухна в ридания. Опита се да се вкопчи в полите на дворцовия управител, но ръцете му се плъзнаха по гладката материя. — Аз ви обичам и не искам да умра. Моля ви, моля ви, ако ме обичате, не позволявайте на шогуна да ме екзекутира!

Сано си спомни събранието, на което бе научил за похищението, спомни си с какъв плам Хошина бе приел престъплението като възможност да подобри собственото си положение. Какъв контраст имаше между амбициозния самонадеян Хошина и това раболепно същество!

Янагисава остана безмълвен и неподвижен, но Сано усети силната болка, която го терзаеше — той наистина обичаше Хошина, макар че истински бе влюбен единствено във властта. Сано изпита съжаление към двамата. В този момент Янагисава отстъпи и от Хошина.

— Няма смисъл — каза той с мрачна и скръбна решителност. — Не мога да преча на спасяването на господарката Кейшо. Враговете ми незабавно ще се възползват от възможността да ме нападнат, а тяхната обединена мощ превишава моята — Сано знаеше, че Янагисава има предвид владетеля Мацудайра, други членове на клана Токугава и свещеник Рюко. — Ако те защитя, това би означавало сигурна смърт и за двама ни.

Хошина скочи на крака. През сълзите, замъглили погледа му, проблесна паника. Той се втурна към и изхода на беседката, но видя стражите, които стояха на алеята, и замръзна намясто. Сано наблюдаваше как истината постепенно стигаше до съзнанието на Хошина — бягството му бе невъзможно, той нямаше да се измъкне жив от замъка Едо. Кожата на полицейския началник лъсна от пот, от него се носеше възкиселият мирис на ужас. Дишайки тежко, клекнал, сякаш да се зашити, той се озърна диво наоколо. Очите му се спряха на Сано и той прикова поглед в него в коварно вдъхновение.

Сано изведнъж се досети какво възнамеряваше да каже Хошина, както и каква бе причината за собственото му присъствие. Прозрението го ужаси.

— Помните ли, когато разследвахте убийството на владетеля Мицуйоши миналата зима? — попита го Хошина. — Аз ви дадох информация в замяна на една услуга. Вие ми обещахте, че ще направите каквото ви помоля и когато пожелая. Е, сега ви моля да се разплатим.

Хошина изпъна рамене, вирна брадичка и се изправи срещу Сано с наглата агресивност на човек, решил да се възползва от последната си възможност.

Обещанието му към Хошина бе преследвало Сано като дебнеща в гората отровна змия, готвеща се да го нападне. Накрая тя бе забила зъби в плътта му. Сано бе очаквал Хошина да отправи към него какви ли не екстравагантни искания в най-неудобния момент, но характерът на това негово желание, както и моментът, в който бе изказано, далеч надхвърляха и най-лошите му предположения.

— Как бих могъл да ви спася? — възмутен и ужасен, Сано разпери ръце. — Да кажа на шогуна да ви пощади и да остави майка си да умре? Вие искате от мен да сторя чудо!

— Това си е ваш проблем! — отвърна рязко Хошина. — Решете го, както намерите за добре. Ние сключихме сделка и вие трябва да изпълните своята част от уговорката.

Сано се извърна към Янагисава, който го изгледа с твърд пронизващ поглед, потвърждаващ подозренията му. Янагисава е бил наясно със сделката. Знаел е, че Хошина ще се нуждае от помощ в настоящия момент, и бе довел Сано тук, защото е бил сигурен, че Хошина ще си поиска своето. Ето какъв е бил замисълът на Янагисава — да го принуди да спаси любовника му вместо него! Сано отправи към дворцовия управител остър, изпълнен с ненавист поглед, след което отново се обърна към Хошина:

— Точно този път с радост ще наруша обещанието си — каза той, скръствайки предизвикателно ръце. — След като сторихте всичко, за да ме унищожите, вие не заслужавате защитата ми.

— Заслужавам същото добро дело, което сторих за вас! — потното лице на Хошина излъчваше дива решителност. — Ако не бях ви предоставил онази информация, сега щяхте да сте мъртъв. Вие дължите живота си на мен. И ще ми се отплатите, като спасите моя!

Сано възкликна в яростно опровержение, но не можеше да подмине логиката на Хошина. В онзи случай на убийство Сано бе заподозрян и без въпросната информация може би пак щеше да успее да защити честта си и да залови убиеца… но можеше и да се провали. Ако не беше успял, щеше да бъде наказан със смърт. Нямаше как да знае със сигурност дали щеше да постигне надмощие въпреки всичко, или Хошина наистина бе предотвратил поражението му.

— Няма да жертвам жените заради такива като вас! — изкрещя Сано, бесен на Хошина, на Янагисава и на себе си заради обстоятелствата, които го бяха впримчили в капан. — Нито ще ви позволя да ми попречите да изпълня дълга си и да спася господарката Кейшо — той грабна писмото на похитителите от пода, където го бе захвърлил Хошина. — Сега ще го отнеса на шогуна и ще го посъветвам да се съобрази с исканията. Аз лично ще ви предам на палача.

Отдаден на гнева си, Сано не искаше да мисли за това, че Хошина предявяваше към него основателна претенция. Най-голямата му грижа бе да спаси Рейко. Пресегна се, за да сграбчи полицейския началник, но той го блъсна.

— Вижте го могъщия сосакан сама — възкликна язвително Хошина. Макар и в очите му да се четеше страх, че бе загубил своя последен залог, той оголи зъби в подигравателна усмивка. — Претендира, че защитава справедливостта и държи на честта, но ще ме осъди на позорна смърт, без дори да знае в какво убийство ме обвиняват похитителите и дали изобщо съм виновен. И защо? Защото иска да докаже своята вярност, като спаси майката на шогуна?

Хошина отправяше въпросите си към въображаема публика, без да обръща внимание на Янагисава, който наблюдаваше сцената безмълвно.

— Не… Единственото, което иска, е да спаси съпругата си — от Хошина лъхаше отчаянието, но той се изсмя презрително в лицето на Сано. — А презираш другите, задето обслужват лични интереси. Е, ти си лицемер!

— Млъкни! — изкрещя Сано разгневен, защото Хошина изрече онези обвинения, които му нашепваше собствената му съвест.

— Ти винаги държиш да знаеш истината, но тя понякога боли, нали? — продължи да му се надсмива Хошина.

— Аз лично ще те екзекутирам! — Сано посегна към меча си, който стражите на Янагисава му бяха отнели.

— Няма, дори и да можеше — възрази Хошина, ставайки още по-дързък, откакто бе усетил, че е спечелил надмощие. — Ти няма да съдействаш за смъртта ми, макар че обичаш жена си и мразиш мен. И двамата знаем, че си длъжен да спазиш обещанието си.

Сано си даде сметка, че Хошина бе прав, и усети, че се спуска стремглаво по стръмен склон. Колкото и да не му се искаше, трябваше да отстъпи. Самурайският код на честта, според който живееше, му забраняваше да престъпва думата си или да се съобразява с исканията на един престъпник. Цял живот бе съблюдавал законите на бушидо, а те го задължаваха да изпълни услугата, която искаше от него Хошина. Взе да осъзнава и други, дори по-важни причини, които го задължаваха да се подчини. Смазан от поражението, той впери гневен поглед в Хошина.

Подигравката в усмивката на полицейския началник се превърна в триумф. Лицето на Янагисава остана безизразно. Сано си даде сметка, че тяхното най-силно оръжие срещу него бе собственото му разбиране за чест. Дори когато сърцето му се бунтуваше, самурайският му дух потискаше протеста му. Бремето, което трябваше да поеме, го накара да се поклони.

— Сега отиваме при шогуна — каза Янагисава.

Той взе от Сано писмото на похитителите, твърдо решен да стори онова, което току-що бе заявил — да остави нещата да следват своя ход. Мислите на Сано се впуснаха в трескава надпревара. Как можеше да спаси едновременно и Хошина, и Рейко?