Лора Джо Роуланд
Суиши (15)

Глава 14

Слънчева светлина заля лицето на Рейко и проникна през затворените й клепачи. Внезапно изтръгната от съня, тя осъзна, че седи облегната на стената на техния затвор, държейки счупената дъска в скута си. Утринните слънчеви лъчи се процеждаха през капаците на прозорците и процепите на тавана и се смесваха с прашния въздух в помещението. Рейко се изправи рязко. Бе възнамерявала да стои нащрек и да чака похитителите, но по някое време през нощта бе задрямала. Бързо отиде до Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава, които лежаха неподвижно, потънали в дълбок сън.

— Събудете се — подкани ги тя припряно и взе да ги разтърсва поред. Жените се размърдаха стенейки, и щом се посъвзеха, Рейко им каза: — Похитителите могат да дойдат всеки момент. Трябва да се подготвим.

Разнесе се рязък стържещ звук от отварянето на долната врата, който отекна през пода. Всички скочиха на крака.

— Идват! — извика Мидори.

Рейко посочи на Кейшо и Мидори един отдалечен ъгъл.

— Седнете там! По-бързо!

Те се подчиниха. Рейко настани госпожа Янагисава до стената точно срещу вратата. Лицето на жената все още издаваше следите от доскорошния сън, а движенията й бяха мудни.

— Помните ли какво трябва да направите? — попита Рейко тревожно.

Колебливото кимване от страна на госпожа Янагисава бе твърде неубедително, за да вдъхне на Рейко нужната увереност, но тя побърза да заеме собственото си място зад вратата. Стисна дъската в две ръце и я вдигна като тояга. Всички зачакаха напрегнато. Откъм стълбите се разнесе тропот от тежки стъпки. По шума Рейко заключи, че този път идваха само двама мъже. Зарадва се, защото, колкото по-малко бяха, толкова по-големи ставаха шансовете й за успех.

Стъпките продължиха да се изкачват. Отвън на покрива гукаха гълъби и трескаво пърхаха с крила. Тихият плисък на вълните някъде долу отброяваше всеки изтекъл миг. Изведнъж госпожа Янагисава промълви:

— Рейко сан?

— Какво? — попита Рейко тревожно, обезпокоена, че жената я заговаря в такъв критичен момент.

— Вчера, когато казахте, че според вас съпругът ми ме обича… Наистина ли го мислехте? — госпожа Янагисава гледаше Рейко с такава настоятелност, все едно отговорът й бе единственото, което имаше значение.

Рейко се изненада, че госпожа Янагисава бе чула думите й в момент, когато изглеждаше безчувствена към околния свят. Макар че имаше угризения за лъжата, не искаше да разстройва госпожа Янагисава, като й признае истината.

— Да — отвърна тя и впери поглед във вратата.

Отвън стъпките спряха. Сърцето на Рейко заби пръсване; тя задиша учестено и стисна оръжието си още по-здраво. Кейшо и Мидори наблюдаваха вратата с притаен ужас. Госпожа Янагисава излъчваше привидно спокойствие. Вратата се отвори. На прага се появи жестокият самурай, който бе дошъл предишния ден. Внезапно госпожа Янагисава отметна назад глава и нададе смразяващ кръвта писък. После разкъса кимоното си, разголи гърдите си и взе да се дере с нокти, които оставяха кървави следи по кожата й.

Самураят възкликна смаяно при вида на жената, която очевидно бе обезумяла. Рейко, Мидори и Кейшо зяпнаха, удивени от поведението на госпожа Янагисава. В това време тя продължаваше да пищи, а тялото й се гърчеше в разтърсващи конвулсии. Бе успяла да подсигури по-добро отвличане на вниманието, отколкото Рейко бе очаквала. Самураят изобщо не забеляза Рейко, защото се бе втренчил в госпожа Янагисава. Рейко стовари дъската върху главата му с цялата сила, на която бе способна. Дървеното й оръжие го уцели по слепоочието и се сцепи на две. Дългата половина тупна на пода. Самураят изхриптя изненадан. Извъртя се към Рейко, прониза я с пламтящи от болка и гняв очи и измъкна меча си.

Обзета от ужас, Рейко отмести поглед от него към безполезната цепеница в ръката си. Кейшо и Мидори изпищяха. Госпожа Янагисава падна на четири крака полугола и задъхана. Внезапно очите на самурая се завъртяха и той се строполи на пода в безсъзнание.

Младият селянин, който носеше храната, се втурна в помещението с ведро в ръка.

— Но какво става тук? — извика той.

Остави ведрото на пода и се наведе над другаря си.

Рейко хвърли настрана безполезното парче дъска, полетя напред и блъсна момъка. С вик на изненада той се блъсна в отсрещната стена. Все пак успя да запази равновесие и се обърна, но в този момент Рейко вдигна ведрото, пълно с нещо подобно на супа, и го запрати върху него.

Уцели го в корема. В стаята се разплиска бульон, смесен с водорасли и тофу. Момъкът се втренчи в жените стъписан. На детинското му наивно лице се изписа ужас, че затворничките се бяха разбунтували, а освен него нямаше кой да въдвори ред. После съзнанието за онова, което трябваше да стори, му вдъхна сили. Той нададе вик и се хвърли към Рейко с протегнати напред ръце, готов да я сграбчи.

Тя вдигна дългия край на дъската и го удари силно по челото. Той падна с трясък, който разтърси стаята, и остана да лежи неподвижен.

В настъпилата тишина жените впериха погледи в своите победени врагове и после една в друга. В очите на всички се четеше неверие, че планът на Рейко бе успял. Самата тя бе удивена, че цялата битка бе траяла само миг. Приведе се замаяна от закъсняло вълнение. Сърцето й биеше до пръсване, но тя не можеше да си поеме и дъх, за да се съвземе.

— Помогнете ми да завържа мъжете — подкани тя госпожа Янагисава.

Двете бързо претърколиха самурая, смъкнаха пояса от кръста му и използваха дългото памучно платно, за да го омотаят около глезените му и да завържат ръцете му отзад на гърба. После сториха същото и с младежа.

— Защо просто не ги убием? — попита Кейшо. — Така се държаха с нас, че заслужават смърт.

— Не искаме после другарите им да си отмъстят на вас!

Рейко смъкна сандалите на мъжете, изу чорапите им и ги натъпка в устата им, за да не могат да викат за помощ, когато се свестят. После грабна падналия на пода меч на самурая и го мушна в ръцете на госпожа Янагисава.

— Използвайте го, ако се наложи да отбранявате себе си, Мидори и Кейшо.

Госпожа Янагисава хвана оръжието така, все едно се страхуваше да не се пореже.

— Но… Аз не знам как.

Рейко не разполагаше с време да й покаже как да си служи с меча.

— Сторете каквото можете — каза й тя. Измъкна кинжала на самурая от ножницата на кръста му и се устреми към вратата. — Сега трябва да тръгвам.

— Успех — пожела й Мидори. — И моля те, пази се!

— Да докараш войската! — нареди й Кейшо.

Госпожа Янагисава седеше безмълвна в разкъсаните си дрехи. Мечът се поклащаше в ръцете й, а на лицето й бе изписано отчаяние.

Колкото и да й бе неприятно да остави приятелките си тъй безпомощни, Рейко се шмугна през вратата. Помещението, в което се озова, беше празно. През обезопасените с решетки прозорци се виждаха разлистени клони. Стени от дебели греди, скрепени с хоросан и почернели от огън, ограждаха помещението и го отделяха от техния затвор. В средата имаше наклонена дървена стълба, която водеше нагоре до квадратен отвор в тавана. През дупката струеше дневна светлина. В основата на стълбата имаше друг такъв отвор. Стиснала откраднатия кинжал, Рейко бързо надзърна през дупката в пода и видя още стълби, които се спускаха на зигзаг към по-долните етажи на постройката. После застина неподвижна и наостри уши. Единственото, което чу, бяха птичи трели, плисък на вода и шум от вятър в клоните на дърветата. Тогава пое надолу по стълбата.

Халтавите грапави стъпала се заклатиха под нозете й. Тя прескачаше празнините от липсващите напречни дъски. Мирисът на застоял пушек и прогнило дърво се засили. Тя мина покрай едно помещение, подобно на горното. Докато се спускаше по следващия ред стъпала, необходимостта да внимава си съперничеше с неистовото й желание да бърза. Забави крачка близо до края на стълбата и предпазливо се промъкна на най-долния етаж.

Най-вероятно преди време помещението бе служило за оръжейна. От стените стърчаха куки и решетки за окачване на оръжия. На каменния под стоеше ръждясало оръдие. Пред нея приканващо се изпречиха двойни врати от дебели дъски, обковани с метални плочки. Едното крило бе отворено и очертаваше правоъгълник от дневна светлина. Рейко изтича до него и надзърна навън. Пред себе си видя тясна площадка, а след нея — няколко каменни стъпала, които водеха към покрито с плочи празно пространство. Зад него се простираше гора от борове, кипариси и кленове, които не й позволяваха да види какво имаше в далечината. От двете й страни се издигаха още дървета, които растяха съвсем близо до постройката. Рейко предвкуси близката свобода. Бързо слезе по стъпалата и се озова сред хладния влажен и свеж въздух. Прекоси напуканите плочи и навлезе в гората. Тясна просека бележеше пътеката, по която похитителите вероятно ги бяха докарали. Там Рейко спря, озърна се, за да види дали не идва някой, и погледна отвън своя затвор.

Той представляваше висока квадратна кула. Много от плоските камъни, които покриваха полегатите й основи, бяха паднали и откриваха изградената от глина конструкция. Стените на кулата бяха от потъмнял и почернял гипс, на места изронен от дървения скелет. Извити нагоре стрехи хвърляха сянка върху трите по-долни етажа и защитените им с решетки прозорци. На четвъртия, най-високия етаж единият от ъглите бе ограден с част от срутена стена и останките от керемиден покрив. Помещението бе открито към небето, където тъмни буреносни облаци заплашваха скоро да затулят слънцето. Около кулата имаше струпани купчини отломъци. Рейко предположи, че затворът им е бил тъмница на замък, най-вероятно разрушен по време на гражданската война предишния век, но нямаше никаква представа, къде се намираше.

Тя пое предпазливо по пътеката, която бе покрита с бурени, стъпкани от нечии нозе. Лек ветрец съживяваше гората; осеяни със слънчеви петна сенки изпълваха пространството около нея с неясен шепот. Мястото бе диво и непознато и Рейко трепваше при всеки шум. Какво бе това — звук от животно или човешки глас? Кълвач, който чукаше по кух ствол, или човек, който изпращаше сигнал? Рейко вървеше на пръсти, стиснала кинжала, готова да нанесе удар, в случай че внезапно някой изскочеше от гората и се хвърлеше върху нея. Съжаляваше, че заради кимоното й с лилави перуники върху бледосиня коприна бе твърде лесно различима цел.

Бе изминала трийсетина крачки навътре в гората, когато неочаквано пътеката се раздели на две. Отправила поглед нататък по дясното разклонение, отвъд една кипарисова горичка, Рейко видя върховете и извитите стрехи от керемидените покриви на останалите постройки на замъка. Вероятно това бе седалището на похитителите. Тя забърза надолу по лявата пътека. Завиваше и се връщаше обратно към тъмницата, чийто разрушен връх се виждаше над дърветата. Внезапно пътеката и гората свършваха.

Рейко видя пред себе си тесен, покрит с висока трева склон, отделящ гората от водата, чийто плисък бе чувала в своя затвор. Заобиколената с тръстика водна площ, искрящо синя и мастилена под носещите се по небето облаци, вероятно бе езеро, което се простираше на около двеста крачки до отсрещния бряг. Там гората плъзваше нагоре по хълмовете. Вятърът набраздяваше водната повърхност с леки вълни. Рейко погледна надясно и видя, че брегът в нозете й отстъпваше място на мочурище, което продължаваше в далечината. Земята вляво до нея се бе свлякла към брега и кулата стърчеше над езерото; водите му се плискаха в каменната й основа. Рейко се разтревожи. Не можеше да прекоси езерото и да се озове в безопасност, защото не знаеше да плува — жените от нейната класа не бяха обучавани на това в детството им както дъщерите на рибарите. Не можеше и да продължи по брега с надеждата да стигне до някое село, защото нямаше как да се промъкне покрай кулата, нито да премине през мочурището. Бе избрала грешната посока и бе изгубила ценно време.

Тя се втурна обратно в гората и този път се насочи на запад към вътрешността, като се катереше по нападали дънери, промъкваше се през гъсти храсталаци и увиснали остри клони, докато накрая излезе на една пътека, която я отведе опасно близо до замъка, на двайсетина крачки от останките на една изгоряла постройка. Забеляза, че над покривите на близките оцелели сгради се вие дим. Долови мирис на риба, която се печеше на жарава от дървени въглища. Стомахът й куркаше от глад, тъй като не бе яла нищо от предишния ден, когато похитителите им бяха донесли храната. Опасявайки се да не срещне някой от похитителите, тя продължи да тича покрай порутени зидове и нови дървета, търсейки път към някое място, където би могла да открие добронамерени люде. Скоро гората и свърши. Внезапно се озова насред открито пространство… и пред нов тревист склон, който се спускаше към водата.

Рейко втренчи недоумяващ поглед в искрящата повърхност на езерото, в мочурливите плитчини и в обраслата с дървета земя отвъд. Нима бе загубила ориентация и се бе върнала на същото място, от което бе побягнала? Но когато се обърна, видя зад себе си кулата; отвъд водната повърхност, нататък към хоризонта се мержелееха планини, които съзираше за първи път. В съзнанието й проблесна ужасна мисъл и сърцето й се сви. Тя хукна покрай езерото — първо в едната, после в другата посока. Начинът, по който брегът извиваше покрай гората обратно към кулата, и езерото, което неизменно присъстваше в гледката пред очите й, потвърдиха най-лошото й предположение.

Замъкът се намираше на остров.

Рейко бе попаднала в капан.

Отправи поглед отвъд езерото и от гърдите й се изтръгна глухо стенание. Отсрещният бряг, тъй изкусително близък, бе като подигравка на неосъществената й надежда. Прииждащи облаци смрачиха утрото; дъждовни капки набраздиха водната повърхност. Рейко си помисли за Мидори, госпожа Янагисава и Кейшо, които очакваха от нея да доведе помощ и вярваха, че ще ги спаси. Бяха поели такъв риск, а тя да се провали! В отчаянието си изпита неистов порив да размаха ръце и да се развика, та дано някой чуеше зова й за помощ. Внезапно откъм завоя долови мъжки гласове. Страхът я накара да побегне обратно и да се скрие в гората. Клекнала зад едно дърво, тя надникна към брега на езерото. В обсега на полезрението й се появиха трима самураи, въоръжени с мечове, лъкове и колчани със стрели. От противоположната посока се появиха още трима. Двете групи се срещнаха и спряха. С блъскащо в гърдите й сърце Рейко се заслуша в разговора им.

— Някаква следа от нея?

— Засега не.

Бяха разбрали за бягството й, осъзна тя с ужас. Бяха намерили другарите си завързани и сега я диреха.

— Не може да е отишла далеч.

— Сигурно се крие някъде в гората.

Шестимата мъже отправиха погледи към мястото, където се бе свила. Тя замръзна и притаи дъх от страх, че и най-малкото движение можеше да я издаде.

Мъжете навлязоха с тежки стъпки в гората и минаха тъй близо до нея, че протегнеше ли ръка, щеше да ги докосне. Дали бяха наказали приятелките й? Но въпреки страха една мисъл повдигаше духа й.

Имаше начин да се избяга от острова. Похитителите вероятно бяха стигнали до замъка, прекосявайки езерото с лодка; така бяха превозили и жените, както и необходимите провизии. Все още би могла да избяга — стига да откриеше лодката, преди да я заловят.

Бързо пое през гората, отдалечавайки се от самураите, които я издирваха, устремена към северния бряг на острова, който още не бе огледала. Може би лодката бе завързана някъде там. Не си позволи да се поддаде на тревогата, че не можеше нито да управлява лодка, нито да гребе. Осланяйки се на късмета си, се запромъква през бодливите храсталаци, но изведнъж замръзна намясто. На петнайсетина крачки пред нея пътеката, по която вървеше, се пресичаше от алея, по която нагоре-надолу крачеха двама едри недодялани селяни. По-нататък гората оредяваше, а при самото езеро се виждаха други постройки и още движещи се фигури. Похитителите бяха мобилизирали цялата си налична сила, за да претърсят острова и да открият избягалата затворничка.

Рейко сви на юг с надеждата да заобиколи замъка и да намери лодка от другата страна. Лек дъждец бе поръсил листака, но през облаците вече пробиваха бляскави слънчевите лъчи. Както се движеше между дърветата, тя долови пукане на клонки под нечии стъпки, газещи в шубрака.

— Какво беше това? — разнесе се мъжки глас.

— Кое? — попита друг.

— Проблесна някаква светлина.

Стъписана, Рейко предположи, че вероятно слънцето се бе отразило в острието на кинжала й. Клекна в гъсталака, но първият мъж извика:

— Виждам я! Ето там!

Ужасена, чу още гласове, които отвръщаха и предаваха вестта. Тя хукна, като се препъваше в дънери и леторасли. Озърташе се диво наоколо и в един момент зърна мъже, които се носеха през гората към нея и все повече я застигаха, макар че тя не преставаше да тича. Сърцето й биеше до пръсване; дробовете й трескаво изпомпваха и последните хриптящи глътки въздух. Сега гората отстъпи място на двор, застлан с напукани каменни плочи и заобиколен от трите страни с прилежащи постройки, които препречваха пътя й за бягство. Похитителите я бяха погнали право към замъка.

Рейко спря с усилие. Огледа се трескаво и видя запуснати наполовина дървени постройки на два етажа с балкони, засенчени веранди и защитени с решетки прозорци. Чу пръхтене на коне и долови мириса им; явно похитителите ги бяха превозили през езерото и ги държаха някъде наблизо. Попаднала в капан, задъхана и отчаяна, тя се обърна с лице към преследвачите си.

Някъде към трийсетина силни мъже бяха описали полукръг около нея. Самураите бяха насочили мечовете си и опънали тетивата на лъковете си с готови за пускане стрели; селяните размахваха сопите си. Мръсни лица я гледаха свирепо. Рейко преглътна паниката си и вдигна своя кинжал, твърдо решена да се сражава, а не да се предава.

— Пусни го или си мъртва! — изрева един самурай.

Рейко разпозна лицето му, видя кървавия оток на слепоочието му — това бе водачът им, когото тя бе ударила така, че той се бе строполил безчувствен на пода на техния затвор. Докато се колебаеше какво да стори, прозвуча глухо бръмчене на отпусната тетива. Стрелата одраска ръката й, в която стискаше кинжала. Рейко изпищя и пръстите й неволно се разтвориха. Кинжалът падна на земята. Мъжете се спуснаха към нея. Ужасена и онемяла, тя заотстъпва назад, докато опря гръб във верандата зад себе си.

— Вече не си толкова смела, а? — присмя й се раненият главатар. Рейко видя отмъстителните пламъчета в очите му. — Обзалагам се, че си избягала, защото си искала малко забавление. Е, сега ще си го получиш.

Той я сграбчи за ръката. Рейко изпищя и се дръпна. Той се изкиска и я пусна. Хвана я друг самурай. После мъжете взеха да си я подават един на друг, като я и блъскаха и се смееха зловещо. Груби ръце опипваха тялото й, раздърпаха кока й и заскубаха разпуснатите й коси. Рейко удряше и риташе мъжете, но това сякаш ги развеселяваше още повече. Някой разкъса пояса й. Тя се опита да задържи полите на разпуснатото си кимоно и тогава мъжете закрещяха похотливо. Блъскаха я напред-назад, въртяха я и я стискаха. Небе, гора, постройки и дивашки лица се сляха в жесток вихър, докато тя безпомощно залиташе и се опитваше да се отбранява. Взе да й призлява от въртенето и от страх. Мъжете разкъсаха кимоното й. Останала гола под тънката си бяла долна роба, Рейко се и сви ужасена.

— Оставете ме! — изпищя тя.

— Още не сме свършили — изрева раненият самурай и нареди на другите мъже: — Проснете я на земята!

Мъжете я сграбчиха и макар че Рейко се отбраняваше, докато остана без дъх, те я проснаха на земята. Притиснаха ръцете й над главата, разтвориха насила нозете й. Главатарят им се надвеси над нея, огромен и зловещ.

— Ей сега ще си платиш за онова, което ми стори — заяви той, като застана над нея на лакти и колене. Другарите му взеха да подвикват и да подсвиркват, подканяйки го да продължи.

— Не! — мятайки глава, Рейко се опита да отблъсне мъчителите си. — Пуснете ме! Помощ, моля, няма ли кой да ми помогне?

Истерията, която я обзе, превърна речта й в пронизителни писъци. Грозното, ухилено зловещо лице на главатаря закри небето. И тогава над врявата отекна нечий глас:

— Спрете!

Глъчта секна. Във внезапно настъпилата тишина се чу как вятърът люлее клоните на дърветата; отекна грохот от приближаващи гръмотевици. Самураят върху Рейко завъртя глава и похотта, изписана на лицето му, отстъпи място на объркване. Рейко лежеше парализирана и не знаеше какво да очаква.

— Махни се от нея! — заповяда гласът. Беше дълбок, рязък и дрезгав от гняв. — Останалите да се отстранят!

Самураят се отдръпна от Рейко и тя усети прилив на облекчение и признателност. Кръгът от мъже се разкъса, всички отстъпиха назад. Рейко предпазливо се повдигна на лакът. Видя как мъчителите й застанаха мирно, с лице към главната постройка. Тя отправи поглед в същата посока. На верандата стоеше непознат мъж. Сенките от стрехите скриваха лицето му и единственото, което Рейко успя да различи, бе бръснатата глава и двата меча — характерните белези на всеки самурай. Нова вълна от ужас удави доскорошното й облекчение.

Този човек я бе пощадил, но властните му маниери и бързината, с която останалите му се подчиниха, й подсказаха, че това бе господарят. Вероятно клането и похищението бяха извършени по негова заповед.

Той се спусна по стъпалата на верандата и се отправи към нея, прекосявайки двора. Вървеше със странна походка, в която се съчетаваха странна нерешителност и самурайска горделивост. Главата му изглеждаше твърде голяма за набитото му, облечено в черни одежди тяло. Върху полите на кимоното му бе извезан дракон. Златистите лапи и покритото със смарагдови люспи тяло на чудовището се гънеха в едно движенията на самурая, а озъбената му паст бълваше яркочервени пламъци. Залитайки, Рейко се изправи на крака, като придърпваше към тялото си долната роба. Уязвима и в същото време решена да посрещне врага с достойнство, тя отмахна назад падналите върху лицето й коси и впери поглед в самурая.

Той застина на място и се втренчи в Рейко. Беше по-млад, отколкото можеше да се предположи по гласа му — нямаше още трийсет. Под набразденото му чело и скосените черни вежди очите му, разположени в дълбоките си орбити, горяха като живи въглени. Носът му бе широк и масивен, ноздрите му потръпваха както ноздрите на дракона върху кимоното му. Но устните му бяха меки, влажни и присвити; брадичката му бе извита навътре. Рейко видя в погледа му възхищението, което красотата й често предизвикваше у мъжете. В същото време самураят я гледаше с изумление, сякаш я бе разпознал, но не можеше да повярва на очите си. За Рейко той бе напълно непознат — двамата никога не се бяха срещали.

— Ранена ли сте? — попита той. Погледът му обходи тялото й и чак след това се върна на лицето й.

Смутена от този натрапчив оглед, Рейко извърна очи от самурая.

— Не — прошепна тя.

Той пристъпи по-близо и бавно протегна ръка, сякаш да докосне косите й. С периферното си зрение Рейко зърна копнежа, изписан на лицето му, долови тежкото му дишане през влажните устни, и потръпна от уплаха. Самураят отдръпна ръка и отстъпи назад.

— Те няма да ви сторят зло — каза той с тон, очевидно целящ да даде недвусмислена заповед на хората си, а на нея да вдъхне успокоение.

Но ужасът на Рейко нарасна. Дори и останалите вече да не я застрашаваха, самият той не представляваше ли заплаха за нея? Бе тъй смразяващо странен, че я побиха тръпки.

Самураят се наведе и вдигна кимоното й от земята. Обиколи я безмълвен, а тя остана неподвижна, с широко отворени очи и трепереща, питайки се какво ли правеше той, без да смееше да го погледне. Непознатият внимателно я наметна с кимоното и тикна пояса в ръката й. Докато стоеше зад гърба й, Рейко усети топлината на тялото му. Уви пояса около кръста си и го закрепи. Потръпна и внезапно почувства, че й се гади, защото нежността му я отвращаваше повече от откритата бруталност на хората му.

— Върнете я в кулата — нареди той.

Двама самураи тръгнаха към нея. В единия тя позна онзи, когото бе наранила. Въпреки заповедта на господаря си той я сграбчи болезнено за ръката със сила, която обещаваше възмездие. Докато двамата я водеха към една пътека, която пресичаше гората, Рейко се извърна и хвърли поглед към господаря им. Той стоеше пред своя запуснат замък и я наблюдаваше със скръстени ръце, а изражението му бе вглъбено и злокобно. Вятърът развя полите на робата му и сякаш съживи дракона.

Кой беше той? Какви причини имаше да издаде заповед за клането и похищението? Зловещата аура, която го обграждаше, я изпълни с ужас. Каква ли съдба й готвеше?