Лора Джо Роуланд
Суиши (21)

Глава 20

Часове след като Сано бе докладвал за набелязаните от Хошина заподозрени, същата сутрин дворцовият управител Янагисава яздеше по главния булевард на района, в който се намираха именията на даймио, придружаван от своите телохранители. Тълпите от самураи, движещи се пеша или на коне, се отдръпваха, за да му сторят път. Той и антуражът му спряха пред едно имение, чиито порти с двоен керемиден покрив носеха кръглия герб на клана Кий. Веднага щом слязоха от седлата, стражите им отвориха вратите.

— Добър ден, почитаеми дворцов управителю — поздравиха го в хор те и се поклониха.

Високият ранг на Янагисава му даваше правото да влиза в почти всяка къща, а тук той бе повече от сигурен в радушния прием. Влезе в двора, където се шляеха войници, и един капитан от охраната дойде да го поздрави.

— Владетелят Кий е на тренировъчния терен за бойни изкуства — каза капитанът. — Ще ми позволите ли да ви отведа там?

— Няма нужда — отвърна Янагисава. — Знам пътя.

Докато вървеше по алеята покрай постройките, съпроводен от хората си, дворцовият управител прибягна до тактиката, която прилагаше открай време да не дава външен израз на чувствата си. Лицето му бе спокойно, маниерите му — достолепни, но духът му се гърчеше от болка, отчаяние и ужас. Той не очакваше неприятности от предстоящия разговор с владетеля Кий — даймио от провинция Сендай и глава на клана, който Сано бе назовал като заподозрян в похищението. Цялата му злочестина бе свързана с Хошина.

Колкото и да се опитваше, Янагисава не можеше да заличи ужасния спомен за това, как Хошина се бе молил за живота си. Не можеше да отрече вината си или срама, че бе отказал да го зашити, нито заплахата, която бе превърнала собствения му живот в кошмар. Трябваше да спаси Хошина, и то не само заради любовта помежду им. Загубеше ли него и партньорството им, това щеше да отслаби политическите му позиции, щеше да го направи уязвим за враговете му, сред които бе и владетелят Мацудайра. Загубеше ли благоволението на шогуна, те щяха да побързат да го атакуват. Нуждата да спаси Хошина се преплиташе с абсолютната необходимост да освободи господарката Кейшо и да запази властта си. Янагисава се надяваше, че разговорът с владетеля Кий щеше да спомогне за постигането на поне една от тези цели.

Тренировъчният терен за бойни изкуства на владетеля Кий представляваше голяма правоъгълна поляна, заобиколена с конюшни и пълна със самураи. Две армии, разграничени с цветни знамена, които бяха завързани на прикрепени към гърбовете им пръти, разиграваха въображаема битка. Войниците препускаха на конете си по тренировъчното поле и се сражаваха с дървени мечове. Около тях се вдигаше прах, отекваха бойни викове. Командирите издаваха команди с рязък глас, стражите сигнализираха, надувайки раковини. Щом навлезе в терена, Янагисава веднага забеляза владетеля Кий.

С броня и шлем, увенчан със златни рога, даймио, наблюдаваше битката на кон в единия край на полето, заобиколен от васалите си. Бронята му уголемяваше още повече и бездруго масивното му телосложение. Янагисава даде знак на антуража си да го изчака и се отправи към владетеля Кий, който тутакси се обърна към него. Лицето му бе закрито от желязна маска с озъбена уста. Той вдигна ръка в кожена ръкавица към воините си и извика гръмко:

— Спрете!

Битката и шумът секнаха. Армиите се разпаднаха, войниците се строиха в редици, а владетелят Кий слезе от коня си и отиде да посрещне Янагисава. Смъкна шлема и маската си, откривайки зачервеното си усмихнато лице с форма на тиква и с почти младежки вид въпреки шейсетте си години. Връчилите около очите и разстоянието между предните зъби засилваха приветливото му излъчване. Въпреки положението си на един от най-могъщите даймио и страстта си към упражняване на военни действия владетелят Кий бе хрисим и добродушен човек.

— Добре сте дошли, почитаеми дворцов управителю — каза той, съпровождайки думите си с дълбок поклон. Воините му го последваха. — За мен е чест да бъдете мой гост.

— Честта е моя — отвърна Янагисава. — Моля ви, не прекъсвайте работата си заради мен.

Владетелят Кий даде сигнал на войниците си и битката бе възобновена. Васалите му се оттеглиха, за да оставят господаря си и Янагисава да говорят насаме.

— Ако знаех, че желаете да ме видите, щях аз да дойда при вас — заяви владетелят Кий с обичайната си готовност да прояви любезност. — Но се радвам на възможността да ви благодаря отново за гостоприемството, което ми оказахте на банкета преди седмица.

— Една вечер на развлечение е най-малкото, което мога да предложа на добър приятел като вас — отвърна Янагисава.

През годините той бе правил куп подаръци и услуги на владетеля Кий, с цел да спечели верността му.

Възрастният даймио му се бе отплатил с обещанието си да му окаже военна подкрепа в случай на нужда. Макар че не се отличаваше с особена интелигентност, владетелят Кий прекрасно знаеше каква власт имаше над бакуфу дворцовият управител. На Янагисава не му се бе наложило да положи особени усилия, за да убеди владетеля Кий, че двамата заедно биха спечелили надмощие при всяка битка за власт. Освен това владетелят Кий се страхуваше твърде много от дворцовия управител, за да му откаже каквото и да било. Даймио бе съвършеният съюзник — разполагаше с богатство, земи и воини, при това без да храни някакви лични амбиции.

— Изненадан съм, че разполагате с време да се отбиете при мен, когато в двора вероятно цари суматоха заради похищението — отбеляза владетелят Кий.

— Именно похищението ме доведе при вас — каза Янагисава. — Трябва да поговорим.

— Разбира се.

Те се оттеглиха към една скована от дъски платформа, която се използваше за сядане по време на турнири, и застанаха на най-високия ред под сянката на опънат отгоре навес.

— Знаете ли, че похитителят изисква екзекуцията на полицейския началник Хошина, за да върне господарката Кейшо? — попита Янагисава.

— Така чух и аз. Колко жалко за Хошина сан и за вас, почитаеми дворцов управителю. Изразявам искреното си съчувствие.

Янагисава наблюдаваше даймио внимателно, но не откри никакво коварство зад искрените му обноски. Очевидно владетелят Кий не знаеше по какъв начин го засягаше изискването за откуп.

— Разследването се съсредоточи върху враговете на Хошина сан — каза Янагисава. — Сосакан сама смята, че между тях сте и вие. Заради приятелството ни дойдох да разговарям с вас лично, вместо да позволя на Сано сан да ви разпитва и да ви отправи обвинение за похищението.

Но Янагисава имаше други мотиви за постъпката си. Искаше да провери доколко бе вярно предчувствието му, че владетелят Кий е невинен, и да се увери във верността му. Не желаеше Сано да връхлита тук и да създава неприятности, които биха могли да нарушат равновесието във властта. Дори и да елиминираше един от заподозрените с това и една възможност за спасяването на господарката Кейшо и отмяната на екзекуцията на Хошина, Янагисава щеше да удовлетвори и други свои потребности.

Владетелят Кий присви очи, съсредоточавайки се, както обикновено правеше, когато му се налагаше да използва своята ограничена интелигентност. Погледът му пробяга по бойното поле. Армията, издигнала червени флагове, раздели войниците, носещи сини флагове, обгради ги и ги събори от конете им сред ожесточено тракане на дървени мечове.

— Но аз не съм отвлякъл майката на шогуна — възрази той. — Защо някой допуска, че бих могъл да причиня зло на господарката Кейшо, за да унищожа Хошина сан?

— Заради участието му в смъртта на сина ви — отвърна Янагисава.

Спомени и болка помрачиха ведрото лице на владетеля Кий.

— Отговорността за смъртта на Матаемон си е лично негова и ничия друга — отвърна той. — Матаемон не одобри решението ми да стана ваш съюзник с подкрепата на целия си клан. Несъгласието му го тласна към разпра с Хошина сан. Това, че извади меч на Хошина сан, бе неразумна постъпка на един незрял млад мъж, която му костваше живота.

Янагисава знаеше, че това бе официалната версия. Знаеше, освен това и истината зад тази история. Матаемон бе упражнил натиск над владетеля Кий да се откаже от съюзничеството си с Янагисава и да се присъедини към фракцията на владетеля Мацудайра. Янагисава и Хошина се опасяваха, че можеше и да успее, и бяха взели необходимите предпазни мерки. Хошина съвсем целенасочено бе предизвикал разпрата с Матаемон, бе обидил чувствителния младеж и го бе подтикнал да извади меча си в двореца. По този начин Матаемон се бе обрекъл на смърт, отървавайки Янагисава от една сериозна заплаха.

— Аз не храня никаква враждебност към Хошина сан — каза владетелят Кий, — тъй като приемам, че синът ми стана жертва на политически борби.

Искреното му поведение говореше, че наистина вярва в това, което Янагисава му бе внушил, след като му бе поднесъл вестта за фаталната грешка на Матаемон. Владетелят Кий не бе пълен глупак, но предпочиташе да поеме по лекия път. Съзнанието му бе отхвърлило предположението, че господарят му е унищожил сина му, защото, ако бе приел истината, това щеше да го задължи да потърси възмездие. А Янагисава смяташе, че владетелят Кий не бе нито достатъчно коварен, нито достатъчно безразсъден, за да постигне отмъщение, като отвлече майката на шогуна и изиска екзекуцията на Хошина.

— Вашето отношение отразява мъдростта ви — каза Янагисава. Той наблюдаваше владетеля Кий, който посрещна комплимента със скромна усмивка. — Но хората, които не ви познават толкова добре, колкото аз, може да помислят, че таите някаква неприязън, и да се запитат дали нямате някакви скрити стремежи да накажете Хошина сан. Сосакан сама ще си зададе въпроса, как и кога сте научили за пътуването на господарката Кейшо.

Смутен, владетелят Кий сбърчи чело.

— Че защо… чух за него от вас, на вашия банкет, в нощта преди господарката Кейшо да напусне Едо. Не си ли спомняте, че вие ми казахте?

— Разбира се, че си спомням — Янагисава се осланяше на убеждението си, че репликата му мимоходом не бе предоставила господарката Кейшо в ръцете на похитителя. — И ще кажа на сосакан сама, че макар и да сте знаели предварително за пътуването, тази информация не е представлявала заплаха, защото вие никога не бихте причинили зло на майката на нашия господар. Но има един малък проблем, който може да насочи подозренията му към вас.

— И какъв е той? — попита владетелят Кий, а изражението му бе по-озадачено от всякога.

— Мецуке са докладвали, че отряд от ваши васали е напуснал Едо няколко часа преди господарката Кейшо да поеме на път — заяви Янагисава. — Движили са се по Токайдо, и то в същата посока. Ако не беше наясно с факта, че владетелят Кий не се отличаваше с особена смелост, нито с въображение, Янагисава би възприел тази информация като доказателство, че именно даймио бе организирал похищението.

— Но аз ги пратих по работа в Мияко.

— Каква?

— Какво значение има?

Лицето на владетеля Кий придоби измъчено изражение. Капчици пот взеха да се стичат по бузите му. На бойното поле Червеният флаг и Синият флаг за пореден път се устремиха един срещу друг и се хвърлиха в сражение. Редиците им се разбъркаха, командирите им ги нахокаха, зазвучаха пронизителните сигнали на бойните рогове.

— Защо ми задавате тези въпроси?

— Трябва да знам какво са правили хората ви на междуградския път близо до мястото, където са били похитени жените — поясни Янагисава. — Ако ми предоставите убедителна причина, мога да обясня на сосакан сама и той няма да приеме най-лошото. Какво са търсили там?

Дворцовият управител очакваше, че словесната му изисканост ще неутрализира оскърблението, което се криеше във въпросите му; очакваше неговият съюзник да му отговори, защото никога не му бе отказвал подчинение. Но владетелят Кий го погледна с безизразен поглед, който постепенно се изпълни първо с недоумение, а после с разбиране и смут.

— Сега вече схващам — каза той с тона на човек, току-що събуден от сън и принуден да се сблъска с грубата реалност. — Не сосакан сама смята, че съм сторил нещо нередно, а вие — и той посочи с пръст Янагисава. Възмущението извиси гласа му: — Вие ме обвинявате, че съм пратил хората си да отвлекат майката на шогуна!

Разговорът, който до момента протичаше гладко и бе изцяло под контрола на Янагисава, сега премина на опасен терен тъй рязко, че той не успя дори да се ориентира как точно се бе случило. Дворцовият управител премига, заварен неподготвен от неочакваната промяна.

— Не ви обвинявам в нищо — възрази той, като си даваше сметка, че трябва да успокои владетеля Кий и да поправи грешката си, преди опасността да нарасне. — Вие изтълкувахте погрешно репликата ми.

Владетелят Кий не даде вид, че го е чул. Той бавно поклати глава:

— Продадох ви клана си, макар че Матаемон ме предупреждаваше да не го правя. Дори и след като той умря, защото ви избрах против желанието му, аз не наруших сделката ни, защото се бях заклел да ви бъда верен. Но сега разбирам, че Матаемон е бил прав — олюлявайки се, владетелят Кий се отдръпна от Янагисава; погледът му преливаше от болка и обида. — И вие ми се отплащате за верността, като ме обвинявате в предателство към шогуна!

— Никога не бих го сторил — възрази Янагисава с пламенност, породена от ужаса, че отношенията помежду им всеки миг ще се разпаднат. — Повярвайте ми, защото ви казвам истината!

Мислите му за миг се устремиха към шестте хиляди воини, които командваше владетелят Кий, и към огромното богатство, което би финансирало един евентуален преврат. Янагисава бе длъжен да поправи и щетите, които бе нанесъл на техния съюз, това бе от аз решаващо значение както за домогванията му към властта, така и за защитата, с която трябваше да разполага срещу многобройните си врагове. Той направи стъпка към владетеля Кий, но даймио вдигна ръце, за да го спре.

— Вие сте лъжец! — изкрещя владетелят Кий, когато болката от оскърблението отстъпи място на яростта. — Бях наясно с репутацията ви, когато приех благоволението ви. Трябваше да знам, че един ден ще се обърнете срещу мен като змия, която ухапва ръката, която й поднася храна. Глупаво бе да се убеждавам, и че ако се съюзя с вас, ще ми е от полза. Какъв нещастник съм бил да намеря извинение за любовника ви, причинил смъртта на сина ми, и да поставя дълга си към вас пред собствената си плът и кръв!

Обзет от нов прилив на ужас Янагисава осъзна, че бе сгрешил, смятайки, че владетелят Кий бе простил за смъртта на сина си или бе оневинил Хошина. Обидата, която неволно му бе нанесъл, бе кипнала цял казан от ожесточение в душата на даймио. Янагисава с притеснение установи, че бе подценил човека, когото смяташе за свое безропотно притежание. Даде си сметка, че обвинението, което владетелят Кий бе доловил, бе тежко бреме, стоварено върху всички останали злини, които му бе сторил, и търпението му по отношение на тях току-що се бе изчерпало.

Възрастният даймио удари стегнатите си в ръкавици юмруци в гърдите си, наказвайки се за греховете си.

— Какъв страхливец съм бил, когато се подчиних на волята ви! Каква грешка бе, че избрах вас и вашия път, а вие сега искате да ме унищожите!

— Единствената ми цел е да отстраня от вас подозренията и да ви пазя от сосакан сама — възрази Янагисава, твърдо решен да спечели отново благоразположението на владетеля Кий. — Моля ви, успокойте се, за да можете да прозрете истината!

Владетелят Кий скръсти ръце.

— Аз и бездруго разпознавам истината — гневът бе оцветил лицето му в тъмночервен, почти морав цвят, така че, ако се съдеше по вида му, всеки миг можеше да спука някоя вена. — С едното око гледате войниците ми, а с другото — богатството ми. Вие ме използвахте и унизихте. А това, че посмяхте да уязвите и собствената ми чест, ми посочи грешката, която бях допуснал, предоставяйки ви доверието си.

Янагисава бе пронизан от страх.

— Отказвам повече да бъда глупак, страхливец или нищожество! — отсече владетелят Кий. — Край на съюза помежду ни!

Янагисава се вцепени от шока, докато съзнанието му трудно възприемаше факта, че внезапно бе загубил основен източник на военна подкрепа. На тренировъчния терен започваше нова битка. Този път нападаха воините със сините флагове. Остриетата им покосиха противниците с червените флагове, които рухнаха в прахта. Макар и с чувството, че земята се срива под краката му, Янагисава бе обладан от ярост. Вярното му куче да го изостави и да му нанесе такъв удар! След като успокоенията не успяха да върнат владетеля Кий там, където му беше мястото, може би щяха да го сторят заплахите.

— Не бързайте да се отървавате с мен — изрече Янагисава с тихия жлъчен тон, който бе усмирявал мъже, далеч по-смели от този даймио. — Намирате се в твърде опасно положение. Имате причини да желаете смъртта на Хошина сан. Разполагали сте с достатъчно време да планирате похищението. Хората ви са поели по Токайдо същия ден, в който е тръгнала и господарката Кейшо. Това ви превръща в основен заподозрян за похищението. Само една моя дума пред шогуна и ще бъдете задържан и лишен от титла, земи и богатство.

Рязкото поемане на дъх от страна на владетеля Кий, както и внезапният страх, изписан на лицето му, задоволиха Янагисава.

— Но ако останете верен на съюза ни, аз ще ви защитя. Няма да позволя на сосакан сама да ви подведе под отговорност, нито ще оставя шогуна да смята, че вие сте отвлекли майка му — Янагисава насити гласа си с цялата принуда, на която бе способен. — Само ми кажете защо изпратихте хората си на онова пътуване. Дайте ми доказателство, че сте невинен, и всичко ще продължи както досега.

Владетелят Кий се поколеба, местейки очи, в които проблясваше ужас от гнева на Янагисава. Дворцовият управител чакаше, уверен, че е успял да постигне надмощие над даймио. Но макар че трепереше като дърво, отсечено в основата и готово всеки миг да рухне, владетелят Кий остана непоколебим.

— Няма защо да доказвам на вас, че не съм похитителят — отвърна той, задъхан от гняв, страх и уязвено честолюбие. — Думата ми трябва да е достатъчна, защото никога не съм ви мамил, а и вие би трябвало да знаете, че съм честен човек. Ако ми нямате доверие след всичко, което съм изтърпял заради вас, тогава, каквото и да кажа, то няма да ви убеди в невинността ми. Вървете и ме изобличете пред шогуна, но първо чуйте това.

От облеченото в броня масивно тяло на даймио се излъчваше отмъстителност. На бойното поле воините му, развяващи сини флагове, разпръснаха и преследваха противниците си, след което нададоха ликуващи викове.

— Вчера дойде да ме види владетелят Мацудайра. Предложи вторият му син да сключи брак с моята внучка — владетелят Кий се усмихна тържествуващо в лицето на Янагисава. — Искам вие първи да научите, че току-що реших да приема предложението му.

Янагисава бе връхлетян от ужас. Съгласието на даймио за сключването на този брак означаваше, че минава на страната на Мацудайра. Равновесието на силите се нарушаваше за сметка на дворцовия управител. Когато другите му съюзници научеха, че владетелят Кий го е напуснал, мнозина щяха да го последват. Шансовете да уреди сина си като наследник на шогуна тутакси драстично щяха да намалеят. Както и собствените му възможности за оцеляване при смяна на режима. Янагисава осъзна, че положението му бе отчайващо, и реши да предприеме извънредни мерки.

— Почакайте. Преди да осъществите решението си, моля, приемете моите извинения за обидата, която ви нанесох.

С каква мъка излязоха от устата на Янагисава тези думи! Той рядко се извиняваше на когото и да било; рангът му го освобождаваше от задължението да прави отстъпки във взаимоотношенията си с повечето хора. Владетелят Кий изгледа Янагисава с очевидна изненада, че се подлага на подобно унижение, но не отговори.

— Знайте, че изпитвам огромно уважение към изисканата ви интелигентност, смелост и чест — побърза да продължи Янагисава. — Вашето приятелство за мен е по-ценно от армията или богатството ви. Лъжливите ласкателства, които при нужда се лееха от устата му, сега бяха заседнали в гърлото му, защото мразеше да се унижава пред по-низши по ранг. Без да се трогне, владетелят Кий остана безмълвен, очаквайки да види докъде щеше да стигне в раболепието си дворцовият управител. Предвкусвайки унижението, от което духът му се сгърчи, Янагисава падна на колене пред владетеля Кий. Той никога не коленичеше пред друг, освен пред шогуна и сега всеки негов мускул се бе вдървил от вътрешна съпротива, а гордостта му бе дълбоко уязвена от принудителното унижение.

— Моля ви, нека останем съюзници. Моля, не ме изоставяйте! — изрече с мъка Янагисава, едва разпознавайки собствения си глас. Пламнал от срам и ярост заради падението си, треперещ от ужас, той вдигна поглед към владетеля Кий. Владетелят Кий го изгледа с презрение. Изсмя се на молбите му, изразявайки задоволство от разменените им роли, след което отсече:

— Напуснете имението ми незабавно и никога повече не се връщайте!

Янагисава се почувства обречен. Преди да успее да възрази, владетелят Кий викна към войниците си на бойното поле. Те пристигнаха в галоп, готови за нови сражения.

— Обучението приключи. Придружете почитаемия дворцов управител до портите — нареди им той.

Янагисава нямаше друг избор, освен да слезе от трибуните и да поеме покорно през бойното поле като пребито куче, докато владетелят Кий тържествуваше. Войниците го съпроводиха с антуража му, докато излязоха извън имението. Точно когато портите се захлопнаха зад гърба им, на улицата се появи погребално шествие. Биеха камбани, звучаха барабани. Янагисава стоеше отстрани, изоставен и стъписан, окайвайки проваления си план.

Бе загубил съюзник, чиято подкрепа му бе твърде необходима. И нещо по-лошо — не бе направил и стъпка напред в диренето на похитителите. Не бе получил доказателство за невинността на владетеля Кий и не можеше да го елиминира като заподозрян. Освен това целият кошмарен епизод му бе показал колко жестоко бе подценил характера на даймио — грешка с обезпокоителни последствия. Вече нямаше съмнение, че владетелят Кий бе таял омраза към Хошина. Може би дори бе замислил отмъщение. След като имаше смелостта да отхвърли Янагисава и ума да разбере, че може да се защитава сам, като се присъедини към фракцията на Мацудайра, очевидно не бе нито толкова глупав, нито толкова малодушен, колкото смяташе Янагисава. Не беше изключено именно той да е организирал похищението.

Но дворцовият управител не бе успял да открие доказателства, че владетелят Кий е кралят дракон, нито каквито и да било следи към местонахождението на господарката Кейшо. Бяха го изхвърлили от имението, преди дори да успее да огледа за някакви улики, а дръзнеше ли да се върне, това можеше да се окаже начало на война, която нямаше да спечели, защото силите му се топяха. Сърцето му биеше тежко, кръвта му кипеше яростно, в ушите му ехтеше оглушителен рев, сякаш към него с грохот се носеше смъртоносна лавина. Янагисава не знаеше какво друго да прави, освен да се надява, че Сано ще разреши случая, ще предотврати екзекуцията на Хошина и ще попречи на краха му, който бе неизбежен, в случай че никой не успееше да спаси господарката Кейшо.