Лора Джо Роуланд
Суиши (8)

Глава 7

В гората около затвора нощното цвърчене на насекомите бе заменено от звънка птича песен. В процепите в капаците сребристото лунно сияние отстъпи място на искрящите зари на настъпващия ден. Вече в помещението струяха ивици слънчева светлина, а Рейко седеше и наблюдаваше как озаряваха всичко наоколо.

Прашни паяжини обкичваха напуканите прогнили греди. Таванът и гипсът по стените бяха опушени от дима на отдавнашен огън. Подът бе осеян с умрели буболечки и с миши и птичи изпражнения. Високо над главата на господарката Кейшо, която се бе отпуснала в един ъгъл, пустееше изоставено гнездо от клонки. С размазана пудра и руж тя приличаше на клоун, предизвикваше съжаление и изглеждаше най-малко десет години по-възрастна. До нея на една страна се бе свила Мидори с подпухнали от плач очи. Само госпожа Янагисава бе спала през тази ужасна нощ. Тя лежеше с лице към стената, с присвити колене и скръстени ръце, безмълвна и неподвижна.

— Мина почти цял ден, откакто ни отвлякоха — промълви Рейко. Въпреки тревогата си тя бе длъжна да повдигне духа на приятелките си. — Сигурно някой вече е открил, че придружителите ни са избити, а ние сме изчезнали. Сигурно властите са уведомени за престъплението. Най-вероятно вече са организирали издирването ни и много скоро ще ни се притекат на помощ.

Никой не отговори. Никой не можеше да прецени дали оптимистичните й предсказания щяха да се сбъднат, или бъдещето им готвеше още по-лоши неща.

— Тук става твърде топло — оплака се Кейшо, като си вееше с края на копринения си пояс. — Толкова съм жадна, че съм готова да убия за една глътка — часове по-рано те бяха изпили до капка водата в стъкленицата. — Освен това умирам от глад!

Рейко усещаше как собственият й празен стомах стържеше от неистово желание за храна. Нима похитителите им възнамеряваха да ги уморят от глад? Защо изобщо ги бяха отвлекли? Какво можеше да бъде оправданието за посичането на сто души? Рейко поклати глава, осъзнавайки колко безполезно бе да се мъчи да разсъждава при липса на каквито и да било улики.

— Това място вони — продължи с оплакванията си господарката Кейшо. Кофите, които служеха като отходно място, изпълваха помещението с тежката миризма на урина, фекалии и повръщано. — Никога не ми се е налагало да търпя подобна смрад.

Нито на Рейко, която изведнъж осъзна до каква степен бе изпълнен с удобства животът й, чиито удобства бе приемала за даденост. Богатството на баща й, както и изгодният брак я бяха обезпечили с луксозно жилище, прислуга и добра храна. Но сега нямаше за ядене и зрънце ориз. Не можеше да се изкъпе, нито да се преоблече с чисти дрехи. Този намек за трудностите, които бедните бяха принудени да търпят всеки ден, й донесе прозрение и в същото време я изпълни с погнуса.

Обзета от непреодолим копнеж, тя се замисли за дома си. Спомни си, как се събуждаше в собствената си светла и просторна спалня в прегръдките на Сано, как Масахиро, топуркайки с малките си крачета, дотичваше в стаята им, за да се гушне под завивките при тях. Сега Сано сигурно бе много зает. Може би още не бе научил за похищението им. Масахиро вероятно се радваше на чудесата, които му носеше всеки нов ден. Тя премига, за да прогони избликващите в очите й сълзи, и си забрани да изпада в самосъжаление. Стана и обиколи помещението, като се опитваше да надзърне през прозорците.

Върху трите стени пукнатините в капаците разкриваха само тънки ивици слънчева светлина и пъстра сянка, която хвърляха клоните с щръкнали борови иглички. Покрай прозорците прелитаха птици, мяркайки се като мимолетна пъстрота и движение. На четвъртата стена Рейко бе заслепена от яркосиньо късче небе. Тя наклони глава и напрегна очи, за да различи някакви постройки или хора, но долови единствено плисък на вълни и крясък на чайки. Не успя да види нищо. Връхлетя я отчаяние. Затворът им изглеждаше изолиран в уединено място в провинцията, далеч от всякаква помощ.

— Ох! — възкликна Мидори внезапно и седна в завивките си, озъртайки се с подути, ококорени от изненада очи.

— Какво има? — Рейко побърза да коленичи до нея.

— Нищо. Просто бебето ми току-що помръдна — Мидори се засмя от радост. — Добре е!

— Слава на божествата! — възкликна Рейко, изпълнена с облекчение.

Тялото на Мидори се стегна; тя изстена и в отговор на въпросителния поглед на Рейко отвърна:

— Току-що имах контракция.

— Което означава, че бебето вече е на път — обади се господарката Кейшо, кимайки мъдро.

Мидори сви тревожно устни. Рейко осъзна надвисналата нова грижа. Ами ако родилните болки връхлетят Мидори тук? Това, че самата Рейко бе родила дете, не я правеше веща акушерка. Ако нещо се объркаше, нямаше да знае какво да стори. Кой би могъл да помогне на Мидори? Рейко се замисли за Кейшо. Когато някой в двореца се разболееше или наранеше, майката на шогуна изпадаше в паника; на нея й призляваше само при вида на някой страдащ. Едва ли щеше да бъде от помощ при евентуално раждане. Рейко отправи поглед към госпожа Янагисава… и си даде сметка, че от часове тя нито бе помръдвала, нито бе издала звук.

— Госпожо Янагисава? — повика я тя.

Тъй като не получи отговор, Рейко я хвана за рамото и внимателно я разтърси. Госпожа Янагисава се обърна към нея отпусната и вяла. Полуотворените й очи се бяха втренчили в празното пространство. Тенът на лицето й бе посивял, а на полуотворените й влажни от слюнка устни бе кацнала муха. Тя дори не трепна.

— Госпожо Янагисава, събудете се! — изрече настоятелно Рейко, макар че гласът й трепереше от сграбчилата я нова тревога.

Жената нито помръдна, нито отговори. Рейко докосна ръцете й. Бяха сковани и леденостудени. Господарката Кейшо се примъкна до Рейко.

— Мъртва ли е? — попита тя, втренчвайки се с тръпнещо благоговение в госпожа Янагисава.

Колкото и да ненавиждаше госпожа Янагисава и да се страхуваше от нея, Рейко не желаеше смъртта й. Тя бе изпълнена с възмущение, когато престъпници отнемаха човешки живот, а госпожа Янагисава бе майка на слабоумна дъщеря, която се нуждаеше от нея. Освен това се чувстваше отговорна за съпругата на дворцовия управител, тъй като жената бе включена в това злочесто пътуване заради нея. Ако не бе приятелството им, господарката Кейшо едва ли щеше да покани госпожа Янагисава. Рейко усети, че я обземат ужас и чувство за вина.

— Не, моля ви, не! — възкликна тя, разтърси госпожа Янагисава, плесна я по бузите и я извика няколко пъти по име.

— В капан сме заедно с един труп — изстена Кейшо.

— Духовете ни ще бъдат осквернени от близостта на смъртта. Призракът й ще ни обсеби! — с бързи стъпки тя се оттегли в отсрещния край на стаята, коленичи, затвори очи и започна да припява молитви.

— Ох, Рейко сан, какво ще правим сега? — изплака Мидори, обгърнала е ръце корема си, сякаш да го предпази от мъртвата.

Рейко изпита желание да смъмри Кейшо, че бе изплашила Мидори, но вместо това се взря по-внимателно в госпожа Янагисава. Дали не беше ранена по време на похищението? Можеше ли да я върне към живота? Тя разтвори кимоното й. Огледа бледото й тяло с плоски гърди и силни нозе, после провери гърба й, но не откри никакви рани или кръв, нито някакви синини, само следите от въжето, с което я бяха вързали. Освен това тялото й бе още топло. Рейко доближи ухо до гърдите й и долови ударите на сърцето й, съвсем слаби и бавни.

— Жива е! — възкликна тя. Мидори въздъхна с облекчение, а Кейшо престана да се моли; тревогата на Рейко обаче си остана; тя загърна кимоното на госпожа Янагисава. — Изглежда, е изпаднала в транс. Мисля, че просто не може да понесе случилото се и се е оттеглила от света.

— Блазе й. Сега няма да страда заедно с нас — нацупи се Кейшо. — Пък и бездруго за какво ни е?

Рейко изобщо не бе допускала, че можеше някога да изпита нужда от госпожа Янагисава. Струваше й се, че отдръпването на така наречената й приятелка можеше да й донесе единствено облекчение, но ето че сега бе на друго мнение. Госпожа Янагисава можеше да й помогне да се справи с Кейшо и Мидори. Отчаяна, Рейко мислено се запита какви ли други нещастия криеше бъдещето.

В гората отвън се разнесе внезапен шум. Изпукаха клони; зашумоляха листа. Рейко, Мидори и Кейшо замръзнаха, сковани от напрежение, и притаиха дъх.

— Някой идва — прошепна Мидори.

Някъде долу, далеч под тях, изскърца и се отвори врата. Нагоре по стълбата се разнесоха стъпки. Рейко се вслуша в тежкия, застъпващ се ритъм на изкачващи се нозе, който й подсказа, че приближават няколко души. Тропотът ставаше все по-силен и жените коленичиха, сгушени една в друга. Сърцето на Рейко заблъска в гърдите й, изпълнено със зловещо предчувствие. Стъпките се затътриха и спряха пред тяхната врата. Жените впериха поглед в нея безмълвни и вцепенени от ужас. Желязо застърга о желязо, докато някой от другата страна дърпаше резетата. После вратата бавно се отвори навън. В пролуката се показа отрязък от мъжко лице. Окото огледа затворничките с явна враждебност. Вратата се отвори по-широко и мъжът се вмъкна в стаята, размахвайки заплашително дълъг меч.

Беше висок самурай, прехвърлил трийсетте, облечен в бронирана туника, която оставяше открити едрите му мускулести ръце и крака. Кожата му бе осеяна с белези от наскоро зараснали рани. Тъмна четина засенчваше страните му и бръснатата му глава. Чертите му бяха застинали в мрачна гримаса. След него влязоха още трима самураи с не по-малко ужасяващ вид, облечени и въоръжени по същия начин. Зловещо мълчание обгърна помещението, докато новодошлите се приближаваха към жените, които наблюдаваха втренчено похитителите си като зайци, приклещени от ловец.

После господарката Кейшо се изправи олюлявайки се и се обърна към мъжете:

— Време беше да ни удостоите с присъствието си — каза тя високомерно, перчейки се, докато Рейко и Мидори останаха втренчени, вцепенени от тревога.

— Млъквай и сядай долу! — кресна й първият самурай и вдигна заплашително меча си.

Кейшо изпищя и се свлече на пода. Самураят, очевидно главатар, насочи меча си към Рейко и каза:

— Ей ти, иди там, пълзешком!

Трепереща, със сковани от тревога гърди, Рейко се отдръпна и пропълзя в посочения ъгъл. Самураят отиде при нея. Върхът на меча му проблясваше досами лицето й.

— Не мърдай повече или ще те посека! — заповяда й той.

Рейко предположи, че я бе отделил от останалите, за да си получи заслуженото, тъй като по време на сражението бе убила няколко от другарите му. Дори и сега, когато бе невъоръжена, той беше нащрек и я следеше зорко. Тя плъзна поглед по металното острие на оръжието към тесните му очи, потръпващите му ноздри и жестоката му, извита като лък уста. Той стрелна с поглед другарите си:

— Пазете другите!

Двама от самураите с мечове в ръце се отправиха към Кейшо и Мидори и застанаха до тях. Този, който трябваше да охранява госпожа Янагисава, я подбутна с крак; тя не помръдна и той се успокои.

— Сега можеш да влезеш — викна главатарят на някого отвън.

На прага се появи млад мъж. Беше як селянин с меко овално лице и с очи на момче, готово да угоди. В ръцете си носеше по едно закрито с капак дървено ведро.

— Ето ви храна и вода — обяви самураят.

Младежът остави ведрата върху пода. Господарката Кейшо възкликна:

— Най-накрая! — тя допълзя до ведрата и вдигна капаците. Рейко видя, че в едното има вода, а в другото мочи — кръгли оризови питки — и мариновани зеленчуци. Кейшо направи гримаса на отвращение. — Не мога да ям този боклук.

— Ще ядете, и още как, друго няма да има! — отсече главатарят.

Преди Рейко да успее да я предупреди да не предизвиква самурая, Кейшо се изправи на колене.

— Искам да ни сервирате хубава топла храна — заяви тя. — И щом като ти си се захванал с това, отнеси тези кофи с помия и ми донеси топла вода да се измия.

Главатарят се изсмя презрително.

— Не ти командваш тук.

— А ти знаеш ли коя съм? — засвяткаха сълзящите от възрастта очи на Кейшо. — Аз съм майката на шогуна. И мога да заповядвам навсякъде. Сега ти нареждам да изпълниш каквото ти казах, а после да ни отведеш до най-близката пощенска станция, за да се отправим към къщи.

Без да й обръща внимание, главатарят вирна брадичка към останалите мъже. Те всички отстъпиха към вратата.

— Не смейте да си излизате, докато ви говоря! — изкрещя Кейшо, а Рейко безмълвно я молеше да замълчи. — Кажете ми какво ще правите с нас. И ми дайте имената си, че да ги съобщя на сина си!

Мъжете не отвърнаха нищо, просто продължиха мълчаливо към вратата. Кейшо възкликна яростно, грабна една оризова питка и я запрати по тях.

— Не! — извикаха в един глас Рейко и Мидори, обзети от ужас.

Но Кейшо продължи да хвърля оризови питки. Една от тях уцели главатаря в гърдите. Лицето му потъмня от гняв, ноздрите му потръпнаха яростно. Той се втурна към Кейшо и срита ведрото с храна, което се обърна и се изсипа. Кейшо се стресна така, че забрави гневния си изблик и тупна на задните си части. Той я сграбчи за китките и я изправи. После с рязко необуздано движение я запрати в ъгъла.

Кейшо рухна с такава сила, че изхърка, разтърси пода и откърти част от гипсовата мазилка от стената. Ужас изпълни Рейко. Мидори закри уста с ръце.

— Това да ти е за урок, та да знаеш занапред как да се държиш! — самураят говореше на Кейшо, но предупредителният му поглед обхващаше Рейко и Мидори. После мъжете излязоха от помещението.

Вратата се затръшна; железните резета изтракаха. Стъпките поеха надолу по стълбите. Външната врата се затвори и докато мъжете се отдалечаваха, се долавяше шумолене на листа. Мина кратък миг, в който Рейко, Мидори и Кейшо не помръднаха от местата си, стреснати и безмълвни сред разпиляната храна, а единственият звук в стаята бе пресекливото им дишане. Госпожа Янагисава продължаваше да лежи в несвяст. Навън цвърчаха катерички, сякаш се присмиваха на тежкото им положение. Рейко се изправи на крака, треперещи от току-що преживяното, и отиде при Кейшо.

— Добре ли сте?

— Не, онзи ми счупи китката — изръмжа дрезгаво Кейшо и протегна ръка към Рейко, за да й я огледа.

— Започва да се подува — Рейко внимателно опипваше ставата под осеяната със старчески петна плът, — но мисля, че само е изкълчена.

Тя откъсна ивица плат от пояса си и овърза китката на Кейшо.

— Един ден този звяр горчиво ще съжалява, че ме е наранил — продължаваше да фучи Кейшо.

— Дотогава може би е по-добре да не го ядосвате повече — каза Рейко с вежливост и такт, които прикриваха собствения й гняв към Кейшо. Тя бе длъжна да защитава майката на шогуна, но възрастната жена твърде глупаво поставяше на изпитание благоразумието. — Той е опасен, можеше да убие всички ни.

Кейшо се намуси, без да изпитва каквито и да било угризения, но Рейко бе обзета от жалост, която охлади гнева й. Близо петдесет години, откакто бе родила шогуна, Кейшо бе глезена от всички и нито за миг не й се бе налагало да се опита да се владее. Нямаше защо да очаква, че ще се промени точно сега. Рейко въздъхна и събра храната.

— По-добре да хапнем — каза тя, докато раздаваше изцапаните зеленчуци и мочи. — Трябва да пазим силите си.

Кейшо прие своя дял с неохота, но Мидори поклати глава:

— Толкова ми е зле на стомаха, че не мога.

— Опитай — настоя Рейко. — Може да се почувстваш по-добре.

Докато седяха и дъвчеха мрачно, Рейко разсъждаваше над току-що отминалия инцидент. Петимата похитители приличаха на хора, които притежаваха по-скоро физическа сила, отколкото разум. Фактът, че бяха донесли храна, означаваше, че пленничките им трябваха живи. Щяха да дойдат отново и следващия път може би Рейко щеше да успее да ги надхитри и да намери начин за бягство.

Макар че тези мисли й вдъхнаха надежда, други я изпълваха с тревога. Дали мъжете, които бе видяла, работеха за някой друг и този някой бе истинският поръчител на похищението, който възнамеряваше да убие нея и спътничките й, след като му помогнеха да постигне целта си, каквато и да бе тя? Още колко мъже стояха на пост около затвора им? А и само с ума си Рейко не можеше да си съперничи със стоманените остриета.

Младата жена изпита такова отчаяние и безпомощност, че едва се сдържа да не избухне в сълзи. Но бе твърдо решена да намери начин за бягство, затова трябваше да се възползва максимално от ситуацията. Свърши да се храни, след което претърси щателно помещението за нещо, което би могла да използва като оръжие. Огледа внимателно ведрата за храна и отпадъци. Бяха твърде слаби и предлагаха ограничени възможности. Похитителите никога нямаше да им оставят някоя вещ, която в следващ момент биха могли да използват срещу тях. Рейко мушна пръсти в процепите на пода и се опита да откове някоя дъска, но успя да откърти само тресчици, които не й вършеха работа.

Отчаяна, вдигна поглед към тавана. Докато оглеждаше дебелите греди, в главата й се оформи план. Обзе я надежда, но си даде сметка, че ще се нуждае от помощ. Отправи поглед към спътничките си. Подмина Мидори и Кейшо — последната бе твърде безразсъдна, а двете — твърде слаби физически — и се спря на госпожа Янагисава. Ето съучастницата, от която се нуждаеше… само да успееше да я извади от транса, в който бе изпаднала.

Рейко коленичи до нея и се взря в безжизнените незрящи очи.

— Госпожо Янагисава, чувате ли ме?