Лора Джо Роуланд
Суиши (31)

Глава 31

С бърза крачка и като се оглеждаше, Рейко пое през двора на замъка. В едната си ръка държеше меча, а с другата подкрепяше Мидори, която притискаше до гърдите си плачещото бебе и с мъка успяваше да се движи редом с приятелката си. В градините наоколо примигваха светлини, просветваха сред развалините и се сливаха в искрящи дири пред трескавия поглед на Рейко. Нощта бе изпълнена със свистене на стрели, с тропот на тичащи през гората нозе и откъслечни гърмежи. Жените успяха да се измъкнат извън постройките на замъка. Пред себе си, отвъд една порутена стена, Рейко съзря езерото, което блещукаше между клоните на няколко дървета; различи тъмните очертания на пристана. Но докато подканваше приятелките си да побързат към лодките, вдясно от тях затрополиха нечии тичащи нозе.

— Хей, спрете! — разнесе се резкият глас на Ота.

Ужасена, Рейко го зърна с още един самурай, които се носеха към тях. Мидори изпищя. Рейко чу как госпожа Янагисава извика: „Не!“, обърна се и видя Кейшо, която куцукаше обратно към крепостта, а госпожа Янагисава се мъчеше да я догони. Двете жени изчезнаха сред постройките. Обладана от ужас, че замисленото от нея бягство бе осуетено, а паниката бе разпиляла приятелките й, Рейко дръпна Мидори и се втурна след жените. Двете криволичеха между дърветата, чиито клони често препречваха пътя им, и се препъваха по обраслите с бурени камънаци. Отпред госпожа Янагисава и Кейшо викаха нещо, но Рейко не можеше да ги види в тъмнината. Зад гърба си чуваше Ота и другаря му, които трополяха сред отломките и дишайки тежко, все повече ги приближаваха.

— Скрий се тук и не мърдай! — нареди тя шепнешком на Мидори. Знаеше, че Ота искаше да хване преди всичко нея и ако двете се разделяха, имаше някакъв шанс той да пощади живота на приятелката й.

— Не, не ме оставяй! — изплака Мидори и се вкопчи в нея.

Но Рейко се отскубна и се втурна напред. Двамата мъже я последваха точно както се бе надявала. Тя се втурна през храсталака и от там — покрай постройките. Бе дребна, пъргава и подвижна и успя да спечели известна преднина. Сви зад един ъгъл и се блъсна в някого. Стъписана, изпищя и чу вик до себе си. В следващия миг разпозна госпожа Янагисава.

— Рейко сан, толкова се радвам, че ви намерих! — възкликна съпругата на дворцовия управител. — Само че загубих господарката Кейшо.

Сърцето на Рейко се сви от ужас само като си представи как майката на шогуна броди в мрака сама, но в този момент чу стъпките на преследвачите си. Двете с госпожа Янагисава се хванаха за ръце и хукнаха в нощта. Мъжете ги подгониха към гората. Рейко едва движеше крака от умора. Бе останала без дъх. До нея госпожа Янагисава застена. Олюлявайки се, двете излязоха от гората. Пред тях порутената кула на тъмницата се извисяваше над околните дървета. Нащърбената част от една стена на последния етаж сочеше към луната.

— Не мога повече! — изхриптя госпожа Янагисава, пусна ръката на Рейко и се спря.

— Напротив, можете — възрази й Рейко. Чу шумолене на листа и пукане на клонки — преследвачите им приближаваха. — Побързайте! — подкани я тя.

Госпожа Янагисава изплака от ужас и пое несигурно по стъпалата към кулата.

— Не! — извика Рейко. — Не бива да им позволяваме да ни приклещят вътре!

* * *

Госпожа Янагисава бе обзета от такава паника, че всякаква разумна мисъл я напусна. Единственото, което искаше, бе да намери някакво убежище, където можеше да се скрие от врага и да отдъхне. Клатушкайки се, тя мина през портата на кулата. Тъмното влажно помещение с мирис на влага я погълна. Докато потъваше в мрака, тя се обърна и видя Рейко, която тичаше след нея по стълбите.

— Къде сте? — извика Рейко с напрегнат глас. Втурна се в тъмното помещение и госпожа Янагисава я загуби. — Излезте!

Макар че изпита признателност, задето Рейко не я бе изоставила, госпожа Янагисава не отговори. Покажеше ли се, Рейко щеше да я накара отново да тича, докато тези мъже не ги хванеха и убиеха. Спотаи се зад старото оръдие. Олюлявайки се задъхано, на вратата се появи другарят на Ота. Госпожа Янагисава долови внезапно движение зад гърба му. За миг проблесна лъч лунна светлина, отразен от стомана. Самураят изрева и рухна на земята. Госпожа Янагисава осъзна, че Рейко го бе посякла.

— Сега трябва да тръгваме — прошепна Рейко трескаво. — Ота ще дойде всеки момент. Той знае къде сме. Бързо, преди да се е появил!

Госпожа Янагисава не искаше да напуска убежището си. Очите й привикнаха с мрака и тя забеляза струя бледа светлина, която падаше от тавана. На това място нагоре водеше стълба. Госпожа Янагисава се закатери бавно по паянтовите стъпала. Озова се на втория етаж. Подплашени от шума, наоколо се разбягаха плъхове и загукаха свити в гнездата си гълъби. Когато стигна до третия етаж, чу бързите стъпки на Рейко, която тичаше нагоре по стълбата, следвана от тежките стъпки на Ота. Тропотът отекваше из мрачното помещение. Госпожа Янагисава се закатери по-бързо. Видя луната, кръгла и сияйна, оградена от квадратния отвор над главата си. Надигна се с усилие от последното стъпало, измъкна се през дупката и се озова на върха на кулата.

Последният етаж се намираше под открито небе, осеян със счупени керемиди, парчета хоросан и овъглени дървени отломъци. При ронещите се ръбове на пода долната част на кулата стърчеше навън и внезапно свършваше. От трите страни под нея се простираше гората, а под четвъртата ниско долу блещукаше на повърхността на езерото. Височината замая госпожа Янагисава. Тя клекна и се сви в ъгъла на оцелялата стена.

Рейко изскочи от квадратния отвор. Ота я последва, сграбчил полите на кимоното й. Тя хукна по осеяния с натрошени камъни под и се олюля на ръба. После се обърна и вдигна меча си срещу Ота.

Той се изсмя подигравателно:

— Ако предпочиташ да умреш, вместо да се предадеш, нямам нищо против — после изтегли меча си от ножницата.

Страхът бе замаял госпожа Янагисава, но в този миг реалността стигна до съзнанието й. Тя бе довела Рейко тук; сега Ота щеше да я убие. Ужасена от заплахата да изгуби единствената си приятелка, тя наблюдаваше как Рейко замахна с оръжието си. Ота парира удара й. Сблъсъкът на двете остриета отпрати Рейко застрашително близо до ръба на кулата. Двамата се въртяха, приклякваха, замахваха и нанасяха удари в тясното пространство. На моменти луната осветяваше лицето на Рейко, върху което бяха изписани решимост и ужас. Макар че тя се биеше умело и храбро, Ота успя да нанесе много повече удари, които тя трябваше непрестанно да парира и да отбягва. Той се възползваше от по-голямата си сила, за да я изтощи. Госпожа Янагисава си даде сметка, че нямаше кой друг да помогне на Рейко, освен самата нея. Вдигна с две ръце една дървена греда. Щом Ота се приближи, тя замахна с всичка сила. Гредата го удари в задната част на коленете и те поддадоха под тежестта му. Той се олюля и политна напред, като изръмжа слисан. Преди да падне с разперени встрани ръце, Рейко разсече гърлото му. Той нададе ужасяващ гъгнещ вик. От раната бликна кръв, искрящо черна на и лунната светлина. Той се строполи по очи и издъхна. Във внезапно настъпилата тишина госпожа Янагисава и Рейко впериха погледи една в друга над трупа на Ота. Рейко пусна меча си. Дишаше бързо и пресекливо, с отворена уста, слисана от внезапната им победа. Госпожа Янагисава пусна гредата. Двете се прегърнаха и се разридаха от облекчение.

— Вие ми спасихте живота — каза Рейко. — Хиляди благодарности!

Госпожа Янагисава се наслаждаваше на близостта им. За първи път се почувства наистина обичана. Но Рейко внезапно се отдръпна от нея.

— Вижте! — извика тя и посочи към езерото.

Подобни на точки светлинки ограждаха острова като броеница от светещи мъниста. Пред погледите им те все повече приближаваха, придвижвани от малки лодки, пълни с мъже. Госпожа Янагисава вече ги виждаше как гребат. На фона на гърмежите и виковете, които пронизваха нощта, тя долови плясък на гребла.

— Идват да ни спасят! — възкликна Рейко и се устреми към ръба на кулата. Въодушевена, замаха на лодките. — Спасени сме!

Госпожа Янагисава бе обзета от радост, която обаче бързо угасна. Сега, когато избавлението бе тъй близо, внезапно я връхлетяха смесени чувства. Отчаяно копнееше да види дъщеря си и в същото време изпитваше тревога при мисълта, че ще се върне в Едо. Там я очакваше познатата болка от несподелената любов към дворцовия управител. Там Рейко щеше да се прибере при своя любящ съпруг и съвършен син. Там Рейко нямаше да се нуждае от нея. И отново неизменната ревност прониза сърцето й.

В този момент, все още застанала на ръба на кулата, Рейко се обърна. Прекрасното и щастливо лице разпали неугасващата пещ на гнева у госпожа Янагисава. Обладана от непреодолим порив, тя протегна ръце, опря ги в гърдите на Рейко и я блъсна напред.

Рейко бе разтърсена от изненада, когато нозете й загубиха опора от тласъка и тя залитна над ръба. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Лицето на госпожа Янагисава, изкривено от жестоко и злорадо тържество, за миг надвисна над нея. После Рейко вече пропадаше в празното пространство, мятайки отчаяно ръце и крака. Стената на кулата се устреми нагоре пред ужасения й поглед. От гърдите й се изтръгна писък; миг по-късно последва мощен плясък и тя падна по гръб в езерото.

От силния удар въздухът излетя от дробовете й. Студената вода се завихри около тялото й, което се устреми към дълбините. Силно бучене изпълни ушите й, черната вихрена маса я ослепи. Докато се мъчеше да изскочи на повърхността, сърцето й биеше до пръсване от паника и тя с мъка обуздаваше неистовото желание да поеме въздух. Размахваше ръце, риташе с крака и се бореше отчаяно с водата. Дългите й коси, ръкавите и полите на кимоното й се виеха около нея и възпираха движенията й.

Не можеше да повярва, че госпожа Янагисава я беше блъснала от кулата! След всичко, което бяха сторили заедно, за пореден път злата й воля бе надделяла над приятелството им.

Главата й изскочи на повърхността. Тя си пое рязко въздух. Луната и звездите блещукаха през водата, която се стичаше по лицето й и премрежваше очите й. Над нея се извисяваше кулата. Светът се люлееше в едно с неистовите й усилия да се задържи на повърхността. Само ако знаеше да плува! Продължи да размахва ръце и крака, но не се придвижи нито на йота към очертаващия се съвсем наблизо остров.

Когато усети, че започва да отмалява, мярна малката фигура на госпожа Янагисава, която я наблюдаваше, застанала там високо на върха на кулата.

— Помощ! — извика Рейко.

Госпожа Янагисава изчезна от ръба на кулата.

Рейко би предпочела да бъде в затвор с когото и да било друг, но не и с тази невменяема жена. Бе наранила краля дракон, бе успяла да избяга от двореца му — само за да я нападне съюзница, на която се бе доверила под натиска на обстоятелствата. Сега се напрегна, за да задържи главата си на повърхността, като се давеше и плюеше водата, заливаща лицето й. Усети, че я завладява безпомощност. Ако не се случеше чудо, щеше да се удави и духът й щеше да се присъедини към истинския легендарен крал дракон в неговия дворец на дъното на морето.

* * *

— Някой току-що скочи от кулата.

Сано прекосяваше езерото в една лодка с детективите Иноуе и Араи. Той се надвеси през носа, за да види по-добре кулата, където вниманието му бе привлечено от нечия падаща фигура и пронизителен вик. Той присви очи и отправи поглед към скритата под водата основа на кулата, откъдето бе долетял мощният плисък.

Връхлетя го внезапно предчувствие. Сърцето му заблъска в гърдите, заля го диво вълнение.

— Гребете натам! — нареди той, сочейки към леките вълни, които все още набраздяваха езерото на това място.

Иноуе и Араи се подчиниха. Лодката се откъсна от флотилията, която приближаваше острова. Когато пристигнаха на мястото, където бе паднала фигурата, тя вече бе изчезнала под повърхността. Сано се пресегна и потопи ръка във водата. Пръстите му напипаха и сграбчиха нечии дълги коси. Той дръпна и от дълбокото изплува женска глава. Очите примигаха, от отворената уста се разнесе хъхрене. Ръцете мърдаха конвулсивно под издутите дипли на пъстрото кимоно, с което бе облечена жената.

— Рейко сан! — възкликна Сано.

Щом успя да задържи поглед върху Сано, Рейко тутакси го разпозна, изстена и се вкопчи в него. Двамата с детектив Иноуе я измъкнаха от езерото и я издърпаха в лодката. От нея се стичаше вода. Преливайки от радост, той я притисна в обятията си.

— Слава на божествата, че си жива! — възкликна Сано с дрезгав от вълнение глас.

Треперейки от студ, Рейко захлипа с облекчение.

— Това е чудо!

— Пое опасен риск, като скочи от онази кула — отбеляза Сано. — Можеше да се убиеш.

— Не съм скочила — възрази Рейко, тракайки със зъби. — Тя ме блъсна.

Сано съблече наметалото си и я зави с него.

— Коя?

— Госпожа Янагисава — Рейко избухна в истеричен смях. — Направи ми услуга, без да подозира.

— За какво говориш? — попита недоумяващ Сано, опасявайки се, че след като съпругата му замалко не се бе удавила, преживяното бе замъглило разсъдъка й.

— Няма значение. Сега трябва да спасим господарката Кейшо и Мидори.

Друга лодка се приближи до тяхната. От нея се разнесе гласът на дворцовия управител Янагисава:

— Сосакан Сано, какво става? — той разпозна Рейко и на лицето му се изписа изненада. — Виждам, че си намерил съпругата си. Къде е Кейшо? — попита той Рейко.

— Разделихме се. Последно я видях в двора на крепостта.

Янагисава нареди на хората си да гребат покрай острова към крепостта. Лодката им бързо се отдалечи. Другите вече стигаха брега и войниците слизаха на сушата. Обсадата бе започнала. Рейко каза:

— В двора остана и Мидори. Трябва да я намерим. Докато детективите Иноуе и Араи гребяха след лодката на дворцовия управител, тя изстискваше мокрите си коси.

— Къде е Даношин? — попита Сано.

Рейко го погледна недоумяващо.

— Мъжът, който ви отвлече — поясни Сано.

— О, аз не знаех как се казва — тя отмести поглед. — Как откри кой е? И как разбра къде се намира?

Сано накратко й предаде събитията, които бяха довели до пристигането му на острова. Рейко слушаше без коментар, отдадена на собствените си мисли.

— Даношин нарани ли те? — попита Сано с тревога. Макар че тя поклати глава, Сано усети, че нещо не беше наред, но не искаше да настоява за обяснение. В този момент беше достатъчно, че я бе открил жива и на пръв поглед невредима. А им предстоеше много работа.

Лодката им заобиколи острова и се приближи до постройките на замъка.

— Виждала ли си Даношин? — попита Сано. След миг колебание тя кимна:

— Беше в двореца. Ще ти покажа къде.

Придружен от шестима телохранители, дворцовият управител Янагисава бързо премина през портата на крепостта. Фенерите осветяваха пътеката през избуялата градина, после запуснатата, обрасла в лози постройка на двореца и зейналите му врати. Макар че гърмежите, сраженията и дрънкането на оръжия се бяха засилили, докато нападателите щурмуваха острова, в момента мястото бе обгърнато от неестествена тишина.

— Да огледаме района — подкани хората си Янагисава.

Докато се промъкваха покрай замъка, като внимаваха за някакви признаци на живот, Янагисава бе обзет от трескаво очакване, а сърцето му заби учестено. Целта му надхвърляше спасяването на господарката Кейшо и спечелването на благоволението на шогуна. Той се стремеше към нещо повече от това да спаси своя любовник от екзекуция. Отказът на генерал Исогай да се подчини на заповедите му бе показателен за това, че бе загубил контрол над армията. Десетки хиляди войници на Токугава щяха да се съюзят с владетеля Мацудайра, владетеля Кий, свещеник Рюко и останалите му врагове. Затова спасяването на господарката Кейшо за него бе вече въпрос на оцеляване. Успехът щеше да му позволи да запази влиянието си върху шогуна и страната достатъчно дълго, за да възстанови собствената си мощ. Провалът щеше да го тласне още мощно надолу по хлъзгавия склон към унищожението.

Той пое със свитата си през останките на една разрушена постройка към вътрешността на двореца. Внезапно нечий дрезгав глас изкрещя гневно:

— Махнете се от мен, мръсни животни! Такова радостно облекчение заля дворцовия управител, че той се засмя въодушевен и възкликна:

— Това е тя!

Гласът продължи да сипе ругатни. Янагисава и хората му поеха към мястото, откъдето долитаха крясъците, преминаха през един ограден със стени проход и се озоваха в малък двор между няколко двуетажни постройки. Насред двора видяха господарката Кейшо заобиколена от трима селяни бандити. Възрастната жена държеше дълъг меч, с който се бе сдобила незнайно откъде. Стиснала непохватно дръжката с две ръце, тя въртеше заплашително оръжието срещу бандитите.

— Ха! — извика тя и замахна.

Тримата отскочиха назад. Повлечена от силата на собствения си удар, Кейшо се олюля и в този миг един от бандитите се хвърли към нея. Жената извъртя острието, което разсече гърдите на нападателя и го просна на земята.

— Това да ти е за урок, как така ще ме отвличате! — изкиска се Кейшо победоносно.

Останалите двама забелязаха Янагисава и хората му и хукнаха да бягат.

— Хванете ги! — заповяда Янагисава на няколко от войниците си. После се обърна към Кейшо: — Всичко е наред, ваше височество. Вече сте в безопасност.

— Ха! — извика повторно Кейшо и замахна с меча към него. — Ето ти и на теб!

Янагисава приклекна навреме, за да избегне острието, което заплашваше да му отсече главата. Очевидно Кейшо не бе обърнала внимание на думите му и го бе взела за един от похитителите. Воднистите й очи гледаха с безумен поглед, прогнилите й зъби се бяха оголили в свирепа усмивка. Тя отново замахна към него.

— Аз съм дворцовият управител Янагисава! — извика той, като за пореден път се отдръпна, за да избегне удара. — Дошъл съм да ви спася.

Стига тя да не го убиеше преди това. Кейшо се завъртя и се спъна. Янагисава я прихвана отзад, притискайки ръцете й към тялото. Двамата се олюляха и запристъпваха тромаво в нелеп танц.

— Пусни ме, звяр такъв! — изкрещя Кейшо.

— Помогнете ми! — заповяда Янагисава на хората си.

* * *

Рейко, Сано и двамата детективи стигнаха брега и слязоха от лодката. Сано нареди на войниците в следващата ги лодка да намерят Мидори. После Рейко ги поведе към двореца на краля дракон. Около тях в гората се водеха сражения между войници и похитители. Нощта ехтеше от звън на мечове и бойни викове. Сърцето на Рейко се сви от тревога; тя изпитваше ужас от това да се върне в онази стая.

Промъкнаха се в двореца през главния вход. Крепостта изглеждаше като опустошена развалина, изоставена от похитителите, които се бяха разпилели, за да се бият за живота си. Рейко поведе Сано и детективите нагоре по стъпалата, като безмълвно се молеше да намерят краля дракон проснат мъртъв там, където го бе оставила. Тогава нямаше как да й причини зло. Нито пък можеше да каже на Сано какво се бе случило между тях.

Стигнаха до втория етаж. От стаята на краля дракон се носеше мирис на тамян. Рейко посочи към вратата:

— Ето там вътре.

Сано и хората му извадиха мечове. Пристъпвайки предпазливо, детектив Иноуе влезе пръв. Рейко и Сано го последваха. След тях вървеше детектив Араи. Минаха един по един през отвора в преградата. Вътре в спалнята кралят дракон бе коленичил напълно облечен пред погребалния олтар с горящия тамян и свещи. Рейко усети, че й призлява от тревога. Той обърна глава. Лицето му бе цялото в синини и рани от битката помежду им. От ноздрите му бе текла кръв и бе оставила алени дири към устата му. Той изгледа у подозрително Сано и детективите, но щом видя Рейко, тлеещият пламък отново просветна в погледа му.

— Анемона — промълви той.

Сано отправи към Рейко въпросителен поглед и тя поясни:

— Смята, че съм мъртвата му майка — надяваше се, че нямаше да й се наложи да дава повече обяснения.

Изваден от ножницата, кинжалът на краля дракон лежеше върху олтара. Той грабна оръжието. Сано скочи напред, насочвайки меча си към него.

— Оставете го, Даношин сан — каза той. — Арестуван сте.

Кралят дракон не обърна внимание на Сано; държеше се така, сякаш не забелязваше детективите около себе си. Премести се, за да се озове с лице към Рейко. Кимоното му бе отворено и откриваше голото му тяло и препаската върху слабините.

— Когато ми каза, че нашето време скоро ще свърши, ти беше права, скъпа моя — каза той. — Злите сили около нас ме обградиха. Сега трябва да извърша сепуку, за да избегна позора на пленничеството. Рейко видя две малки плитки рани на корема му.

Той бе нанесъл предварителни разрези, събирайки кураж да сложи край на живота си. Алено от кръв, острието на кинжала трепереше в ръката му. Сано и детективите останаха намясто, като не откъсваха поглед от него.

— Преди да умра, трябва да ти призная нещо, Анемона — гласът на краля дракон затрепери от вълнение. — Цели дванайсет години аз пазих една тайна, която бе тежко бреме за мен. Сега трябва да сваля този товар от плещите си — в очите му се четеше молба за вниманието и съчувствието й.

— Не е необходимо да го слушаш — каза Сано на Рейко.

Макар че предпочиташе да изостави краля дракон и никога повече да не го види, тя се чувстваше задължена да му позволи да говори. Сано трябваше да чуе думите му, защото казаното от него можеше да има връзка с престъпленията му. И въпреки че изпитваше страх да не би той да спомене какво се бе случило тази нощ, един самурай, готвещ се да извърши ритуално самоубийство, заслужаваше да бъде изслушан, дори и да бе престъпник.

— Няма нищо — каза Рейко. — Нека да говори.

* * *

Хирата, Маруме и Фукида наблюдаваха смаяни как горящите факли разпръсват мрака на нощта и цяла армия самураи се втурват през гората около тях.

— Откъде се взеха? — попита Фукида и в този миг Маруме обяви: — Щурмуват острова!

— Там има още трима — извика някой от множеството. — Хванете ги!

Хирата разпозна гласа. Изпълни го радост, макар че нападателите се втурнаха към него.

— Това е нашият детективски отряд — каза той, след което извика: — Чакай, Като сан! Не нападайте! Аз съм… Хирата.

Бойните викове преминаха в радостни възгласи и поздрави, когато самураите заобиколиха Хирата.

— Значи вие сте пристигнали тук първи — отбеляза Като. — Чудехме се какво ли е станало с трима ви.

— Сано сан тук ли е? — попита Хирата напрегнато.

— И той, и дворцовият управител Янагисава. Къде са господарката Кейшо и останалите жени?

— Не знам. Току-що влязохме в едното крило на двореца, където ги държаха затворени онзи ден. Само че вече ги няма там.

Една след друга лодките с тъп звук опираха корпус в брега и намиращите се в тях самураи скачаха на сушата. До тях долитаха далечни викове. Като каза:

— Изглежда, е пристигнала войската на Токугава. Тази обсада ще се превърне в хаос. Ще имаме късмет, ако не се посечем един друг, вместо да унищожим врага.

Малко преди това Хирата се бе опасявал, че похитителите са убили жените; беше се надявал, че са успели да избягат по някакъв начин. Сега с тревога си мислеше как ли Мидори броди из острова, докато наоколо бушува битка и вилнеещи наоколо войници посичат всеки, който им се мерне пред очите.

— Помогнете ми да намеря жените, преди да станат неволни жертви в тази битка — обърна се Хирата към детективския отряд. После подкани Фукида и Маруме: — Хайде да огледаме района около двореца.

Те се промъкваха между развалини и гъста растителност, когато изведнъж жален плач ги накара да замръзнат намясто.

— Какво беше това? — попита Фукида.

— Заприлича ми на котка — отвърна Маруме.

Но шумът породи у Хирата неистови надежди, които съзнанието му едва посмя да избистри.

— Мидори! — извика той.

Тръгна да обикаля в кръг, като внимателно оглеждаше дървета и купчини отломъци. Чу вик в отговор и я видя. Седеше свита между една порутена стена и гъст храсталак. Държеше в ръце мъничък вързоп. Изскочи от скривалището си и се хвърли в обятията на Хирата.

— Дошъл си да ме спасиш! — изплака тя и в следващия миг избухна в ридания. — Знаех си, че ще успееш!

Хирата усети парещи сълзи и в собствените си очи. Прегърна съпругата си, твърде развълнуван и радостен, за да каже каквото и да било. Мидори му показа вързопа.

— Това е дъщеря ни — каза тя и след това гальовно се обърна към бебето: — Виж, това е баща ти!

— Тя знае — каза Хирата. — Нали тя ме повика.

Взря се в сериозните очи върху малкото сбръчкано личице. Сърцето му се изпълни с бащина любов и гордост. После чу мъжки глас, който извика:

— Ето я!

Видя владетеля Ниу, следван от отряд свои васали, които се втурнаха към Мидори. Хирата зяпна в почуда.

— Какво дирите тук? — попита той.

— Спасявам дъщеря си — владетелят Ниу дори не погледна бебето. — Идваш с мен — нареди той на Мидори. Хвана я за ръката и я дръпна, за да я откъсне от Хирата.

— Не, татко! — извика Мидори.

Разгневен от собственическото отношение на даймио, Хирата хвана другата ръка на Мидори. Фукида и Маруме задърпаха владетеля Ниу, опитвайки се да го накарат да пусне Мидори. Хората на даймио пък се нахвърлиха върху Хирата. Разпъната на две страни, Мидори изпищя, а бебето се разплака. Хирата си помисли с учудване, че макар и тъстът му да не бе истинският похитител, накрая двамата пак се бяха изправили един срещу друг.

— Пусни я, измет такава! — изкрещя владетелят Ниу с изкривено от гняв лице.

— Тя е моя съпруга — извика Хирата в отговор. — Вие я пуснете!

* * *

— Когато ти се влюби в онзи мошеник Хошина, си мислех, че ако баща ми научи за връзката ви, ще я прекрати — каза кралят дракон на Рейко. — Смятах, че ще използва влиянието си, за да прогони Хошина от града.

Пламъчетата на свещите примигваха; от ароматните пръчици тамян се виеше сладникав остър пушек. Отвън битката продължаваше да вилнее, а Сано, Рейко и детективите слушаха безмълвни.

— Беше зноен летен ден — продължи кралят дракон.

— Ти беше излязла от къщи. Баща ми си беше в кабинета. Когато му казах за вашата връзка, той просто ми благодари и ме отпрати. Цял ден го чаках да предприеме нещо. Когато ти се прибра вкъщи привечер, видях как баща ми те покани да отидеш с него на разходка с лодка. Смятах, че ще те упрекне заради Хошина. Исках да видя какво ще се случи. И когато двамата поехте към езерото Бива в твоя паланкин, аз ви последвах пеша. Здрачаваше се и пътят към езерото бе твърде оживен, така че никой от вас не ме забеляза — горчива усмивка изкриви устните на краля дракон. — А и баща ми кога ли ми е обръщал особено внимание! Той проявяваше благосклонност към по-големите си синове. Мен ме смяташе за мухльо и глупак. А твоите мисли бяха твърде заети с Хошина. Когато стигнахме до езерото, баща ми те качи в лодката си и започна да гребе. Аз наех друга — лодка от пристана и ви последвах. Нощното небе бе озарено от фойерверки. Двамата с баща ми спряхте далече навътре, където езерото тънеше в мрак. Аз спрях на известно разстояние от вас. Виждах фенера, който гореше над лодката, и вас двамата под навеса. Моята лодка нямаше фенер. Ти не знаеше, че съм там…

— Никой не знаеше — обади се тихо Сано и Рейко забеляза как той се смръщи озадачен. — В официалните сведения не се споменава за свидетел.

— После баща ми ти каза, че е разбрал за връзката ти — продължи кралят дракон. — Ти отрече. Баща ми заяви, че знае за изневерите ти, а ти се опита да го убедиш, че Хошина не означава нищо за теб. Но аз знаех каква е истината. Както и баща ми — тонът на краля дракон заклеймяваше лъжите. — Макар да му каза, че обичаш единствено него, и да го умоляваше да ти прости, той не се успокои. В един момент изкрещя: „Ще си платиш, задето ме предаде!“ и те хвърли през борда.

В очите на краля дракон проблесна ужас.

— Кълна се, никога не съм предполагал, че баща ми ще те нарани, Анемона — той протегна умолително ръка към Рейко. — Ако знаех, никога нямаше да му кажа за връзката ти. Трябва да ми повярваш!

Рейко бе поразена. Кралят дракон бе издал майка си и бе станал причина за смъртта й. Той бе отговорен за убийството й не по-малко от Хошина.

— Гледах те как се бориш отчаяно във водата — продължи кралят дракон. — Чувах те как викаш за помощ. Видях как баща ми загреба с веслата и се отдалечи. Бях тъй стъписан, че не можех да помръдна — той стоеше скован и се взираше с празен поглед вероятно както онази нощ. — Просто седях там, докато ти се бореше за живота си. Видях как баща ми спря лодката и се разплака.

Рейко си представи картината, трептяща като жива между нея и краля дракон. Сано и детективите го гледаха като омагьосани.

— Той извади късия си меч — продължи кралят дракон. — Разбрах, че ще извърши сепуку. А аз бях единственият човек, който можеше да попречи на него да се самоубие, а на теб — да се удавиш. Поех въздух, за да му извикам. Стиснах веслата, готов да загреба към теб.

Кралят дракон изобрази действията си с жестове.

— Но после си спомних как баща ми никога не разговаряше с мен, освен за да ме критикува. Спомних си как ти ме бе отблъснала. Любовта ми към теб и синовната ми почит към баща ми се превърнаха в омраза. Изведнъж смъртта взе да ми изглежда като справедливо наказание за начина, по който се бе отнесла с мен — от краля дракон струеше отмъстителен гняв. — И наблюдавах безмълвен как баща ми си преряза гърлото, а ти изчезна в черните води.

Злорадото му задоволство отврати Рейко.

— Стоях там, опиянен от своето отмъщение. Но опиянението скоро отмина. Обзе ме ужас, че ти се беше удавила, докато аз седях безучастен — изражението на краля дракон отразяваше думите му. — Бързо загребах към мястото, където беше потънала.

Но фенерът в лодката на баща ми угасна. Фойерверките бяха свършили. Беше толкова тъмно, че не виждах нищо. Мушках веслото във водата, опитвайки се да те открия. Виках името ти — сълзи рукнаха от очите на краля дракон и се смесиха с кръвта по лицето му. — Търсих те до зори. Но езерото бе гладко като огледало. Ти бе изчезнала без следа. Взех да греба обратно. Слязох на брега и се прибрах у дома… От онази ужасна нощ скърбя за теб непрестанно, Анемона. Дванайсет години ти се кланям пред погребалния олтар. Цели дванайсет години замислям как да отмъстя за смъртта ти.

Сега Рейко разбра защо той преследваше унищожението на Хошина с такава страст. Баща му, който бе убил Анемона, не бе обект на омразата му. Кралят дракон бе прехвърлил собствения си дял от вината за убийството на Анемона върху Хошина, защото не бе в състояние да понесе бремето й. Беше се надявал, че като накаже Хошина, ще изкупи собствената си вина.

— Цели дванайсет години тайната ми разделя моя дух от твоя — той вдигна ръка с отворена нагоре длан и разперени пръсти, сякаш за да я опре в невидима преграда между себе си и Рейко. — Разделя ни и сега. Не мога нито да те видя, нито да те докосна, без да си спомня какво съм сторил.

Рейко най-накрая разбра и причината за неговата немощ с нея и с други жени. Вината му, а не любовта му към Анемона, го бе осакатила завинаги. Кралят дракон се разтресе в ридания.

— Единственият начин да се съберем отново е да се присъединя към теб в смъртта.

Той вдигна кинжала, стискайки дръжката с две ръце, насочил острието към корема си. Рейко извърна лице, за да не види как ножът ще прониже плътта и вътрешните органи. Сано я хвана за ръката и я поведе към вратата. Кралят дракон задиша бързо и пресекливо. От гърдите му се изтръгна стон на ярост и отчаяние.

— Не мога! — изкрещя той.

Рейко се обърна и го видя да се бори с кинжала. Ръцете му трепереха неистово. Върхът на острието подскачаше върху корема му. Лицето му се гърчеше в спазми, докато той се опитваше да събере кураж, за да отнеме собствения си живот. Биваше го да се прониже с кинжала точно толкова, колкото и да проникне в жена.

В този миг кралят дракон престана да се бори. Отпусна ръце и кинжала в скута си. Вдигна очи; чертите на лицето му се бяха размазали в жалка смесица от сълзи, поражение и срам. Погледът му се спря на Сано.

— Екзекутирайте Хошина. Искам си моето отмъщение — изрече той тихо и после отправи към Рейко нежна, изпълнена с копнеж скръбна усмивка. — Нека нашите духове един ден се съберат отново в истинския подводен дворец на краля дракон.

С внезапен стъписващ рев той скочи на крака и се втурна през стаята към Рейко. Детективите се опитаха да го хванат, но твърде късно. Рейко видя как кралят дракон вдигна кинжала си и го устреми към нея. Бързото, неочаквано движение я накара да замръзне от ужас. Тя зърна отчаяната решимост в очите му и собствената си надвиснала смърт. Но Сано бе още по-бърз. Той стовари меча си между Рейко и краля дракон.

Острието разсече корема на краля дракон. Ревът му премина в писък на предсмъртна агония. Той се преви на две, а от раната му избликнаха кръв и вътрешности. Кинжалът падна от ръката му. Рейко видя как съзнанието напусна погледа му, а смъртта изтри израза на лицето му още преди той да се срине на пода. Сано обърна Рейко с гръб и я взе в обятията си. Тя се олюля, замаяна от ужас, закъснял шок и благодарност към Сано. Когато сърцето й забави бесния си ритъм, а мисълта й се проясни, тя осъзна какво бе сторил кралят дракон.

— Остана си страхливец докрай. Беше заповядал на хората си да отвлекат господарката Кейшо и нас. Искаше шогунът да убие Хошина вместо него. А сега нападна мен, за да го убиеш ти, защото не му стигна смелост да извърши сепуку. Предпочитал е да умре тук, вместо да се изправи на процес, да понесе скандал и публична екзекуция.

— Той доказа, че един страхливец може да стори повече зло от мнозина смелчаци. Няма защо да изпитваме съчувствие заради смъртта му. Да тръгваме. Засега той може да остане тук — каза Сано. Гласът му бе твърд, а докато оглеждаше наоколо, от меча му капеше кръв.

Преди да напусне двореца, Рейко се наведе над олтара и духна свещите.

* * *

Сано, Рейко и детективите Иноуе и Араи излязоха през портите на двореца. Квадратната площ отпред бе ярко осветена, шумна и изпълнена с хора също като двор на храм в ден на празник. Войници се щураха наоколо, превързваха леки рани, черпеха се саке от стъкленици и се хвалеха с подвизите си по време на щурма на острова. Други охраняваха неколцина от хората на краля дракон, които бяха заловени, и сега се гърчеха на земята с овързани китки и глезени. В средата на квадратното пространство седяха Мидори и Хирата и щастливо се суетяха около бебето си. До тях детективите Маруме и Фукида спяха дълбоко, а господарката Кейшо гощаваше генерал Исогай и войниците с приказки за приключенията си. Рейко се отправи бързо към Мидори. Двете възкликнаха щастливи, че се виждат здрави и читави. Дворцовият управител Янагисава се приближи до Сано.

— Част от хората ни продължават да претърсват острова — каза той, — но повечето от похитителите очевидно са убити или заловени. Намери ли Даношин?

Сано кимна, все още озадачен от признанията на краля дракон. Преди да се озове тук, бе смятал, че е научил всичко за престъпленията на този човек, но убийството, което ги бе провокирало, се бе оказало с неподозирани измерения.

— Убих го.

— В такъв случай мисията ни приключва успешно и всичко е наред — каза Янагисава.

Но Сано не бе на това мнение. Терзаеха го въпроси за онова, което се бе случило с Рейко по време на пленничеството й. Той се обърна към Хирата и погледите им се срещнаха. Усмивката изчезна от лицето на главния му васал и той придоби отбранително изражение. Сано знаеше, че накрая бе длъжен да порицае Хирата за неподчинение на заповедите му. Особено чувство за недовършеност се прокрадваше в победата тази вечер.

Господарката Кейшо плесна с ръце.

— Слушайте всички — нареди тя. Когато тълпата стихна и присъстващите отправиха погледи към нея, тя каза: — Благодаря ви, че ме спасихте. Само че не пилейте повече време да седите на задните си части и да се превъзнасяте. Гади ми се от това ужасно място. Да си ходим у дома!

Насред общото раздвижване в знак на съгласие Рейко каза:

— Госпожа Янагисава все още я няма.

Сано бе забравил за нея; очевидно както и останалите, в това число дворцовият управител. Настъпи смут, когато всички си дадоха сметка, че спасителната мисия все още не е приключила. Сано се канеше да организира издирването на госпожа Янагисава, когато Кейшо внезапно заяви:

— Ето я там!

Той погледна натам, накъдето сочеше майката на шогуна. Госпожа Янагисава стоеше съвсем сама в края на гората. Косите и дрехите й бяха в безпорядък, позата и сбраните й ръце — сковани. С тайнственото си напрегнато изражение тя изглеждаше като предвестник на беди, които тепърва щяха да се случват.