Лора Джо Роуланд
Суиши (18)

Глава 17

Бурята на острова стихна и премина в лек дъждец, който се процеждаше през покрива на порутената кула. Вътре сред локвите и влажния мрак Рейко, Мидори, госпожа Янагисава и Кейшо седяха сгушени една в друга и наблюдаваха вратата, която се отваряше със скърцане. Свирепият самурай, който замалко не бе изнасилил Рейко, прекрачи прага на техния затвор. След него влязоха двама по-млади самураи, чиито износени дрехи и грубовато излъчване подсказваха, че са ронин.

— Ти — рече свирепият самурай, сочейки с пръст към Рейко. — Тръгвай с нас!

Рейко се стъписа.

— Защо? — гласът й трепереше от страха, свил сърцето й.

Откакто похитителите я бяха заловили извън замъка, тя нямаше какво друго да прави, освен да гадае какво щяха да сторят с нея и с другите жени. Здравият разум й подсказваше, че не можеха да ги държат тук просто ей така до безкрай. Господарят им, когото бе срещнала, най-вероятно имаше друга цел. Инстинктът й я предупреждаваше, че ще последва нещо по-лошо. Изглежда, моментът бе настъпил.

— Млъквай! — нареди й свирепият самурай и се навъси още повече. — Прави каквото ти казват!

Мидори изплака; от устата на госпожа Янагисава се изтръгна подобно на вой стенание. Рейко усети как се вкопчиха в ръката й, опитвайки се да я задържат.

— Никъде няма да ходи — обади се Кейшо с привидна дързост, зад която се долавяха нотки на паника. — Махайте се от тук и ни оставете на мира!

Самураят се ухили подигравателно и после кимна на другарите си. Те сграбчиха Рейко и я откъснаха от и ръцете на останалите жени.

— Рейко сан! — изплака Мидори.

Госпожа Янагисава издаде нечленоразделни звуци на протест. Кейшо изкрещя:

— Пуснете я, мръсни, гадни животни такива!

Докато мъжете я влачеха грубо към вратата, Рейко хвърли поглед към приятелките си. На лицата им и бе изписан ужас, че ще я загубят, и в същото време надежда за избавление.

— Ще се върна — каза им тя с увереност, която й се щеше наистина да изпитва. — Не се тревожете.

Отвън пред вратата бяха клекнали двама разбойници. Докато я съпровождаха до стълбите, не откъсваха от нея похотливи погледи. По-младият се спусна първи. Главатарят им застана плътно зад Рейко, сграбчи я за раменете и я принуди да поеме надолу по стъпалата пред него. Третият ги следваше. Тресчици от разбитите стъпала пробождаха босите й нозе. На по-ниските етажи имаше още пазачи, които бездействаха и пушеха лули. Щом Рейко и придружителите й приближиха вратата, жестокият самурай сграбчи Рейко за дясната ръка, а другарят му — за лявата. Другият вървеше плътно зад нея. Върхът на меча му бе опрян в гърба й. Сърцето й биеше до пръсване, стомахът й бе свит на топка.

Къде я водеха? Дали не възнамеряваха да довършат онова, което господарят им бе прекъснал?

Повлякоха я навън от кулата. Покритото с облаци небе бе обгърнало следобеда в сумрак. По лицето си усети капки дъжд; под босите й нозе каменната настилка бе студена и хлъзгава. Мъжете я преведоха през още стражи, които стояха по стъпалата, и поеха по познатата й пътека през горичката. Към тях се присъединиха още трима самураи. Дърветата ръсеха дъждовни капки; въздухът бе наситен с влага и миришеше на мокра пръст и гнили листа. Рейко почти не обръщаше внимание на острите клонки, които бодяха нозете й, защото в съзнанието й бе проблеснала ужасна мисъл: Похитителите възнамеряваха да убият своите жертви. Бяха избрали нея да бъде първата, която щеше да умре.

Паника стегна гърдите й; дъхът й излизаше на хрипове, докато се опитваше да овладее страха си. Копнееше за Сано, но от похищението бяха минали три дни, а него все още го нямаше. Вече и да дойдеше щеше да бъде твърде късно, за да я спаси.

Внезапно горичката остана зад гърба й. Пътеката пое покрай езерото — мътносиво отражение на небето, оградено от потънала в мъгла гора и планина на отсрещния бряг. Дали похитителите не се канеха да я удавят? Рейко си представи как Масахиро никога нямаше да разбере защо майка му не се бе върнала у дома. Обзе я паника, зави й се свят и тя залитна. Подкрепяна от мъжете, мина покрай запуснат пристан, който навлизаше навътре във водата. Зърна три лодки, завързани на колове. Бяха най-обикновени дървени черупки с оставени вътре гребла. Волята й за оцеляване превъзмогна страха от смъртта и повдигна духа й. Сега вече знаеше с какво можеха да прекосят езерото, само дето нямаше представа, как да се доберат дотам всички.

Свирепият самурай я подбутваше да върви бързо покрай лодките. Подигравателната му усмивка подсказваше, че бе разчел мислите й и се присмиваше на надеждите й.

От дясната й страна се издигаше постройка, която най-вероятно представляваше основната част на двореца. Покритият с плочи двор и рушащата се стена, върху която стърчаха порутени кули на стражници, гледаха към езерото. Зад стената се издигаше постройка с керемидени покриви, върху чиито извити стрехи гордо се извисяваха дракони от потъмняла мед. Пазачите преведоха Рейко през открит портал, останал без врати. Покрити с мъх каменни фенери очертаваха пътеката, която се виеше през потънала в бурени градина. Сградата изглеждаше непокътната, макар че гипсът бе почнал да се рони, откривайки захабено от времето дърво. Колоните на основата и решетките на прозорците бяха обвити с бръшлян. Тишината бе като жива, изпълнена с духовете на военни предводители от безвъзвратно отминала епоха, Рейко не преставаше да трепери, докато я водеха нагоре по ред стъпала, от там — през една отворена врата и по потънал в сумрак коридор. От дървените решетки на стените висеше разкъсана, покрита с плесен хартия. Дъските на пода бяха осеяни с тъмни петна и някакво вътрешно чувство й подсказа, че там, където сега стъпваше, бе проливана кръв. Мястото бе пропито със зловеща миризма, която усилваше ужаса й. Дали скоро дъсченият под щеше да попие и нейната кръв?

Завиха зад един ъгъл и влязоха в помещение, което явно служеше за приемна. Вътре бе задимено, а въздухът бе наситен със сладко-горчивия мирис на тамян. През нащърбените пукнатини на плъзгащите се врати в стената се виждаше веранда. Подът в предната част бе застлан с овехтели татами, а на подиума зад тях, застинал в очакване, стоеше мъжът в изпъстреното с фигури на дракони кимоно. Голяма избледняла фреска зад гърба му изобразяваше фантастичен сюжет със сини вълни и зелени водорасли, които се носеха над градини и беседки. Той проследи с поглед Рейко и хората си, които прекосиха помещението и спряха пред него. И отново зловещият му мрачен поглед прониза Рейко с пламтящи стрели. И отново особеният копнеж в очите му я изпълни с неясна тревога.

— Оставете ме насаме с нея, Ота сан — той хвърли поглед към мъжа, който преди време се бе опитал да я насили; явно той бе главният му телохранител. — Можете да си вървите.

— Но тя е опасна! — Ота не се помръдна, като продължаваше да стиска Рейко за ръката. Другарите му също останаха по местата си. — По време на засадата уби четирима от нашите. Тази сутрин нападна мен и Джиро. Не бива да оставате насаме с нея.

Рейко също не го желаеше. Макар че се боеше от придружителите си, предпочиташе да бъдат наоколо. В очите на мъжа проблесна ядно нетърпение.

— Тогава чакайте отвън — нареди той.

Ота каза тихо на Рейко:

— Дръж се прилично, че иначе приятелките ти ще пострадат.

После я пусна и излезе от помещението придружен от останалите, но Рейко усети, че слухти пред вратата. Видя и другите мъже, които застанаха отвън на верандата, готови да защитят своя господар.

Той слезе от подиума и се приближи до Рейко. Широките му ноздри потръпнаха, сякаш бяха надушили плячка. На леко издадените му устни проблесна слюнка. Рейко скръсти ръце на гърдите си и отстъпи назад. Усети как сърцето й биеше все по-учестено, докато оглеждаше окачените на кръста му мечове.

Дали не я бе повикал тук, за да я убие със собствените си ръце? Може би бе отвлякъл нея и приятелките й, защото му доставяше удоволствие да посича беззащитни жени?

Той се приближи още, пристъпвайки към нея с горделива и в същото време странно колеблива походка. Мирисът на тамян около него бе по-силен, сякаш се бе просмукал в кожата и дрехите му.

— Как се казваш? — той впери настоятелен поглед в лицето й.

Тя не желаеше да му отговоря, но се страхуваше от реакцията, която би предизвикало мълчанието й. Отвори уста, но не успя да произнесе нито звук. Преглътна буцата в гърлото си и опита отново.

— Рейко — отрони се този път от устните й.

По лицето му пробяга сянка на недоволство.

— Това име не ти подхожда. Аз ще те наричам… Анемона^[1] — той изрече думата отчетливо, сякаш й се наслаждаваше.

Рейко се надяваше да не остава тук достатъчно дълго, за да я нарича по какъвто и да било начин, но след като той си правеше труда да й избере ново име, може би възнамеряваше да я пощади, поне за известно време. Борбеният й дух се възвърна, тя усети прилив на смелост и попита:

— Кой сте вие?

Той повдигна вежди в почуда, сякаш бе очаквал тя да знае. След миг колебание отвърна:

— Можеш да ме наричаш краля дракон.

Рейко се смръщи, озадачена от странния му начин на изразяване. Защо му беше да носи името на легендарния дух? Освен това се обезпокоеше, че той нямаше да й разкрие истинската си самоличност.

Тайнствена усмивка докосна устните му.

— Да, аз съм кралят дракон, който поправя злините, извършени от лошите, и възстановява равновесието на космичните сили във вселената.

Скритият зад думите му смисъл остана недостъпен за Рейко.

— Къде се намирам? — попита тя.

— При мен, където ти е мястото.

Той продължи да пристъпва бавно, докато описа пълен кръг около нея. Рейко също се въртеше, за да не го изпуска от поглед, обзета от страх, че може внезапно да я нападне. Ако й предстоеше да умре, нямаше никакво намерение да се предаде без бой, а преди това искаше да получи отговори на някои въпроси.

— Имам предвид… къде се намира това място?

— Това е замък, построен от мой родственик като лятна вила. Самият той е бил генерал по време на гражданската война преди повече от сто години. Един ден бил нападнат от вражески войски. Засипали го с оръдейни изстрели и пламтящи стрели, изстреляни от салове на езерото. Замъкът се запалил. Тогава врагът нападнал. Макар че родственикът ми и хората му се сражавали безстрашно, били обречени. Той извършил сепуку, за да избегне позора на пленничеството.

Кръвта на Рейко се смрази, щом си спомни петната от кръв по пода.

— Но миналото не ни вълнува, Анемона — каза кралят дракон. — Важен е единствено шансът, който ни събра отново.

Той продължи да се държи така, сякаш двамата се познаваха, макар че Рейко бе повече от сигурна, че никога не се бяха срещали. Каква ли роля отдаваше на шанса в организираното от него отвличане? И защо настояваше да я нарича Анемона? Какъв смисъл имаше за него това име?

— Не биваше да очаквам, че ще ме познаеш — каза той скръбно. — Когато бяхме заедно за последен път, бях все още момче. Въпреки това те разпознах веднага. Ти си все тъй млада и красива — рече той глухо и се взря в Рейко със замъглени от благоговение очи. — Точно каквато си в сънищата ми от нощта, в която те загубих.

Рейко заключи, че прилича на негова позната. Можеше ли това да е причината, поради която бе извършил похищението? Мисълта, че нечия сбъркана самоличност бе причинила смъртта на сто души, я изпълни с ужас. Но когато се срещнаха след опита й за бягство, той изглеждаше изненадан, че я вижда. А и защо да отвлича останалите жени, ако е искал само нея?

Изражението на краля дракон се промени и върху лицето му се изписа обида.

— Защо мълчиш? — попита той. — Нямаш ли какво да ми кажеш след всички тези години на раздяла?

— Ще ме убиете ли? — попита внезапно Рейко.

Кралят дракон вдигна рязко глава, удари юмрук в дланта си и се втренчи в Рейко, без да отмества поглед, цял един дълъг и изпълнен с напрежение миг, в който по лицето му пробягваха непонятни за нея емоции.

— Вероятно не — отвърна той най-накрая.

Облекчението й бързо отстъпи място на смут, тъй като кралят дракон протегна рязко ръце към нея, сякаш искаше да я сграбчи. Рейко извика и инстинктивно вдигна ръце да се защити, но после си спомни, че безопасността на приятелките й зависеше от приличното й поведение. Кралят дракон отдръпна ръцете си и ги задържа с дланите нагоре в уверение на това, че не желае да й причини зло. Върху лицето му се появи изпълнена с желание, предразполагаща усмивка, която направи изражението му още по-обезпокоително.

— Ела, ще отпразнуваме нашето събиране с пищно угощение.

Застана от едната й страна и докосна ръкава й, подканвайки я да прекоси помещението и да се качи на подиума. Близо до фреската бе постлана покривка, върху която бяха сложени кана със саке, две чаши, два чифта пръчици и блюда със студен ориз, печена риба, варени зеленчуци и плодове. Рейко коленичи с неохота там, където й бе посочил кралят дракон. Той коленичи плътно до нея, сипа саке и й подаде едната чаша.

— Да пием за новото начало — вдигна той тост, като в същото време я изпиваше с поглед.

После отпи и Рейко реши, че непознатият играе някаква своя странна игра. Необходимостта да защити приятелките си я принуждаваше да приеме отредената й роля и да изпие чашата. Сакето изгори вътрешностите й като разяждаща отрова.

— Моля те, яж, Анемона — подкани я той.

Рейко взе пръчиците и се подчини. Въпреки глада, който изпитваше, всяка хапка й пресядаше. Не желаеше да насърчава странните му фантазии. Каква ли бе връзката между тях и извършените от него престъпления?

Кралят дракон сипа повторно и отново пи. Не вкусваше нищо; просто я гледаше.

— Толкова мъчително е мълчанието ти, скъпа моя. За какво мислиш?

Събрала кураж, Рейко попита:

— Защо го направихте?

Кралят дракон се стресна и премига, сякаш току-що се бе събудил от сън. Изглеждаше така, сякаш не разбираше въпроса на Рейко.

— Искам да знам защо ни отвлякохте — каза тя и видя как постепенно в погледа му просветна разбиране. — Ако искате пари, семейството ми ще ви плати колкото пожелаете. Същото ще сторят семействата на Мидори и на госпожа Янагисава. А шогунът би изпразнил цялата хазна на Токугава, само да може да върне майка си.

— Не искам пари — кралят дракон отхвърли идеята, категорично поклащайки глава. — Целта на моя план е справедливост, не богатство. Справедливост и възмездие. И двете изискват жертвоприношение — от страна както на виновните, така и на невинните.

— Търсите отмъщение? За какво? — попита Рейко, още по-озадачена от преди, без да може да разбере смисъла на ставащото. — Какво са ви сторили всички онези, които хората ви посякоха?

— Нищо — грубото пренебрежение, с което той отговори, показваше, че не изпитва никакви угризения относно клането. — Те просто се изпречиха на пътя ни.

— Пречили са ви да отвлечете господарката Кейшо, и госпожа Янагисава, Мидори и мен ли? — кралят дракон кимна утвърдително и Рейко продължи: — Но ние не сме ви сторили никакво зло. Нямате причина да ни държите затворени и да се отнасяте с нас по този начин.

— Така ли? — внезапен гняв припламна в очите му. — Нима ти не ме тласна към морално падение? — той се наклони към Рейко и думите му облъхнаха лицето й с мирис на алкохол.

Смутена от внезапната промяна в настроението му, тя понечи да се изправи. Видя мъжете на верандата, насочили стрели към тялото й през пукнатините на вратата. Помисли за безпомощните си приятелки и се отпусна на колене.

— Не ме ли превърна в свой покорен роб, макар че през цялото време си дарявала ласките си другаде? — попита той рязко. — Нима не страдах до полуда заради теб? Не разби ли сърцето ми, не прекърши ли духа ми, не ме ли изостави? Уличница! — изкрещя той в ярост. — Сатана!

И той я зашлеви тъй силно, че главата й се отметна назад. Пред очите й причерня. Стъписана, тя изпищя от болка и се строполи на една страна. От удара в пода тялото й се разтресе. В следващия миг кралят дракон се бе надвесил над нея и й шепнеше нежни успокоителни слова.

— Прости ми, че ти причиних болка — рече умолително той. — Как да изкупя грешката си?

Предложената от него утеха я плашеше не по-малко от проявеното миг по-рано насилие. Усещаше страната си болезнена и пламтяща, а в устата си имаше вкус на кръв. Рейко впери поглед в него и очите й се напълниха със сълзи.

— Можете да ни пуснете.

Той свъси вежди.

— Защо искаш да ме изоставиш отново? Толкова ли съм отвратителен за теб?

— Не, ни най-малко — побърза с отговора Рейко. Седна предпазливо, с ясното съзнание, че не бива да го вбесява отново, за да не я нарани още повече. — Мисля, че сте много… красив. Но кулата не е подходяща за живеене. Господарката Кейшо е възрастна и болна. Мидори ще роди всеки момент. Госпожа Янагисава е майка на малко момиче, което се нуждае от нея.

Лицето на краля дракон помръкна от досада — интересът му към Рейко не се разпростираше върху останалите жени.

— Аз също имам дете — гласът й затрепери, щом си помисли за Масахиро. — Ние всички искаме да се приберем у дома!

Кралят дракон скръсти ръце на гърдите си и изпъна рамене.

— Невъзможно! — отсече той сърдито и в гласа му прозвуча студенина.

— Вие имате ли деца? Не тъгувате ли за семейството си? — попита Рейко, опитвайки се да го въвлече в разговор за общи неща и така да предизвика съчувствието му. — Не предпочитате ли да бъдете с тях, а не тук на това окаяно място?

— Нямам деца, нямам и семейство — отвърна той с обвинителен тон, който подсказваше, че по някакъв начин бе лишен от всичко по нейна вина.

Тя загуби надежда, че може да разговаря разумно, и си даде сметка, че той следва някаква своя, непонятна за нея логика.

— На кого искате да отмъстите? Какво са ви сторили, та сте готов да отвлечете и да убиете толкова невинни люде?

Във високомерната му усмивка пролича нескрит присмех.

— Истината скоро ще стане известна на всички в Япония.

Парирана, Рейко опита друга тактика:

— По какъв начин служите на справедливостта, като ни държите затворени?

— Ще разбереш — отвърна той, изпълнен със самодоволство.

— Похищението на майката на шогуна и убийството на целия й антураж представляват държавна измяна срещу режима на Токугава. Няма да се отървете безнаказано — с нарастваща тревога Рейко прибягна до заплахи: — Войниците ще ви открият. Ще умрете опозорен, а врагът ви ще остане на свобода.

— Войниците няма да ме докоснат — кралят дракон вирна брадичка и отпусна ръце върху мечовете си. — Предупредил съм шогуна, че ако прати войската си, ще убия всички ви. Той трябва да изпълни желанието ми или да се прости с любимата си майка.

Рейко нямаше представа, какво бе желанието на този човек, подтикнало го към подобни крайни действия.

— Какво поискахте да стори шогунът? — попита тя колкото със страх, толкова и с любопитство.

— Имай търпение — каза кралят дракон с нотка на снизходителност в гласа. — Времето ще покаже.

Рейко бе разбрала, че е безпредметно да очаква от него отговори на въпросите, които я вълнуваха, но въпреки това попита:

— Какво ще стане с нас?

— Това зависи от шогуна. Засега ти оставаш тук с мен. Можем да се насладим на времето, което ни предстои да прекараме заедно.

Той се примъкна по-близо до нея. От тялото му струяха трескава топлина и миризма на тамян. Дишаше хрипливо и шумно. Рейко бе обладана от неистов порив да побегне, който почти я изправи на крака, но в този миг видя Ота на прага, както и останалите мъже, застанали на верандата. Пръстите на краля дракон се заровиха в косите й, тя усети как запълзяха по тила й — търсещи, галещи. Почувства, че настръхва от отвращение.

Единствено съпругът й я бе докосвал по такъв интимен начин. Тя не искаше друг, освен Сано. Изпита неистово желание да се хвърли върху краля дракон, да грабне меча му и да го отблъсне, но стореше ли го, Кейшо, госпожа Янагисава и Мидори щяха да пострадат.

Кралят дракон отметна косите й на една страна. Горещият му влажен дъх плъзна по врата й — тази тъй я еротична, интимна зона на женското тяло. Връхчетата на пръстите му докоснаха тила й. Рейко се вцепени от ужасната мисъл, че кралят дракон ще я насили — най-страшното зло, ако не се смяташе смъртта, което един мъж можеше да причини на една жена.

— Драконът вдига бодливата си опашка — прошепна той. — Величественото му тяло се издува и пулсира. Измежду блестящите му люспи струи пара. Пламтящият му дъх разпалва страст.

Рейко потръпна от тази скверна пародия на любовна поема. Задави я предчувствие за болезнено изнасилване и ужасяващ позор.

— Океан от желание обгръща принцесата в подводния дворец. Кожата й с цвят на слонова кост пламва. Тя разтваря розовите си коралови устни. Волята й се стапя в неговата мощ. Тя е готова да бъде покорена.

Потръпващите му устни докоснаха ухото й. Ръката му трепереше, докато галеше врата й.

— Отдай ми се сега, Анемона, прекрасна моя удавена принцесо — измърмори той. — Възнагради ме за справедливостта, която ще ти донеса.

Рейко проумя с ужас, че мъжът не играеше игра. Връзката му с реалността бе тъй слаба, че той непрестанно забравяше коя е тя, и всъщност вярваше, че е жената, която наричаше Анемона. Не бе просто ексцентрик, проявяващ известна неразумност — бе невменяем. Какъв смисъл се надяваше тя да открие в целта на един безумец?

Скова я нерешителност. Отблъснеше ли го, приятелките й можеха да умрат, но ако приемеше безропотно ласките му, това нямаше да бъде достатъчна гаранция, за оцеляването им. Беше ли длъжна да му се отдаде?

Или да се съпротивява? Ако влезеше в двубой с него, кой щеше да я убие — той или хората му?

— Ти трепериш — каза кралят дракон. — Свиваш се от допира ми. Защо ми се струва, че не ме желаеш? В думите му отекнаха обида и объркване. Рейко не смееше да помръдне или да заговори. Ръката му продължи да я гали. После той възкликна:

— А-ха! — доволен от прозрението. — Моята припряност накърнява женската ти чувствителност. Предпочиташ да отложим върховния миг, докато се опознаем отново. За мен е чест да осъществя желанието ти. Очакването само ще усили предстоящата наслада.

Кралят дракон отдръпна ръка от врата й. Стана и викна на хората си:

— Отведете я обратно в кулата.

Такова неистово облекчение заля Рейко, че мускулите й омекнаха и от гърдите й се изтръгна въздишка. Но макар че безмълвно отправи горещи благодарности към божествата, знаеше, че това бе само отсрочка.

Мъжете влязоха в помещението и я заобиколиха. Кралят дракон се втренчи в нея с пламтящи очи и потъмняло от лъст лице:

— Довиждане до следващия път, скъпа моя Анемона.

Докато я отвеждаха, Рейко редеше горещи молитви да стане чудо, което да я спаси, преди този миг да настъпи.