Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon King’s Palace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Суиши

ИК „Труд“, София, 2004

ISBN 954–528–471–4

История

  1. — Добавяне

Глава 28

— Влиянието ми върху краля дракон е твърде слабо, за да го накарам да се откаже от плана си — обясни Рейко на госпожа Янагисава.

Двете се намираха в помещението затвор. Нощта ги обгръщаше със сенки, а през прозореца проникваха единствено студените лъчи на бледата луна. Кралят дракон бе отпратил Рейко обратно и тя току-що бе разказала на госпожа Янагисава за случилото се между нея и похитителя им. Край тях бебето проплакваше и Мидори го полюшваше на ръце.

— Гладна е — обади се Кейшо. — Време е да я нахраниш отново.

— Много яде — Мидори вече разтваряше кимоното си и се подготвяше за пореден път да кърми бебето. — Това е добър знак, нали?

— О, да — отвърна Кейшо, подуши детето и сбърчи нос. — Освен това много ака. И това е добър знак.

Госпожа Янагисава каза на Рейко:

— Може би ако помолите краля дракон отново…?

Рейко поклати глава, обзета от отчаяние.

— Страхувам се, че ако продължа да го моля да напуснем острова, ще се ядоса. Дори може да се вбеси дотам, че да стори нещо ужасно — тя докосна страната си там, където кралят дракон я бе зашлевил. Мястото още гореше. Загледа се в Мидори и Кейшо, които се суетяха около бебето, и каза тихо, внимавайки да не я чуят: — Господарката Кейшо е единствената сред нас, която той може да използва, за да принуди шогуна да екзекутира полицейския началник Хошина. Останалите сме без значение.

— Но всъщност той не би желал да причини зло на вас или на приятелките ви? — върху лицето на госпожа Янагисава се изписа ужас и тя се примъкна по-близо до Рейко. — Не и докато е влюбен във вас, защото смята, че сте обсебена от духа на мъртвата му майка?

— Той е невменяем — каза Рейко, като се отдръпна, за да избегне задушаващата близост на госпожа Янагисава. — Каквото и да изпитва към мен, никой не може да каже какво ще стори.

— Но дори и да не успеете да го подлъжете да заминете… след като ни пази само един човек, вероятно бихме могли да избягаме?

Те погледнаха към прозореца, в който Рейко бе открила възможен път за бягство. В същия миг през прогнилите пречки, които тя се бе надявала да счупи, надзърна навъсеното лице на Ота.

— Чуй ме добре, малка вещице — каза той, като я сочеше с пръст. — Дори и да си успяла да залъжеш господаря ми с номерата си, мен не можеш да ме баламосаш. Знам, че кроиш нещо. Ще те държа под око. Тъй че внимавай, предупредил съм те — враждебният му поглед се стрелна към Мидори. — Една погрешна стъпка — и бебето е мъртво.

Той изчезна от прозореца. Мидори изпищя от ужас. Кейшо изруга след Ота и прегърна Мидори и бебето, а госпожа Янагисава се обърна разтревожена към Рейко.

— Какво ще правим? Ще чакаме някой да ни спаси ли?

— Не можем да си позволим да чакаме дълго.

Рейко бе обзета от ужасното убеждение, че всички те ще намерят смъртта си, ако не избягат, преди кралят дракон да открие, че няма да постигне възмездието, което желаеше. Но присъствието на Ота правеше тайното им бягство невъзможно. Хрумна й друга възможност, която я изпълни с още по-голям ужас.

— Има само един начин да се освободим — прошепна тя. — Следващия път, когато отида при краля дракон, трябва да открадна меча му и да го убия. После да ви изведа от двореца и всички заедно да се доберем до лодките.

Госпожа Янагисава кимна, а в очите й блестеше вяра, че Рейко ще се справи. Самата Рейко обаче бе обзета от неописуем ужас, защото отлично знаеше какъв бе начинът да спечели краля дракон, а той със сигурност щеше да доведе до собствената й гибел.

Дори и да успееше да победи него, след това щеше и да й се наложи да се справи с Ота и с всички останали стражи, които щяха да се опитат да осуетят бягството им.

— Животът ти е в опасност, а аз дори не съм ти дала име. Ох, Рейко сан, ще се приберем ли у дома за кръщаването й? — изплака Мидори, притиснала бебето до гърдите си.

Традицията повеляваше родителите да изчакат до шестия ден след раждането и чак тогава да му изберат име и да отпразнуват идването му на бял свят. Рейко погледна към Мидори и бебето, обзета от странно примирение, сякаш кръвта във вените й се бе превърнала в камък. Потребността й да спаси невинното дете бе по-силна от всички рискове и жертви, свързани с нейния замисъл срещу краля дракон.

— Дотогава ще си бъдеш вкъщи, обещавам ти!

* * *

Хирата, Маруме и Фукида продължиха напред, следвайки дъгата, описана от сечището, и видяха още крила на замъка и още стражи на пост. После Хирата зърна една част, в която покривите на постройките бяха срутени, в стените зееха огромни дупки, а самите стаи бяха обрасли с дървета и храсти. Растителността бе плъзнала между разпилени камъни и чакъл в тази част от имението, която изглеждаше превърната в развалини и изоставена, поради което похитителите явно бяха решили изобщо да не я охраняват.

— Нека опитаме там — прошепна Хирата.

Тримата се втурнаха през тясната ивица открито пространство и бързо се шмугнаха в развалините. Промъкваха се през висок буренак, препъвайки се в отломки. Фукида не забеляза една купчина останки, налетя на нея и падна. Маруме го дръпна и му помогна да се изправи на крака. Точно заобикаляха един ъгъл, оформен от две разрушени стени върху открити основи, когато внезапна светлина заслепи Хирата.

Срещу тях крачеше мускулест млад самурай с фенер в ръка. Хирата, Маруме и Фукида се заковаха на място. Самураят ги видя и се вцепени — по очите му разбраха, че е разпознал в тях неканени посетители. Той извади меча си и отвори уста да извика другарите и си. Маруме се хвърли напред с оголен меч и го прониза в гърлото. От раната бликна кръв и върху лицето на жертвата се изписа ужас. Фенерът падна от ръката му, мъжът изхъхри и се строполи мъртъв на земята.

Хирата и детективите се втренчиха в трупа и после един в друг, стъписани от внезапното насилие и от съзнанието, че се бяха отървали на косъм. После Хирата огледа отблизо лицето на мъртвия. Обзе го безпокойство, защото не разпозна мъжа — не беше от самураите на владетеля Ниу. Помисли си, че всъщност нямаше как да познава до един многобройните васали на своя тъст, но изпита нарастващо съмнение, че даймио бе виновникът за похищението.

— Трябва да скрием трупа — прошепна Фукида. Преди Хирата или Маруме да успеят да помръднат, някой наблизо извика:

— Какъв беше този шум? Ибе сан, там ли си?

Към Хирата и другарите му се устремиха бързи стъпки. Те се дръпнаха от трупа и се втурнаха към прикритието на порутената постройка. Скриха се зад една стена и надникнаха иззад ъгъла. Видяха друг самурай, който коленичи при трупа.

— Ибе сан! Какво се е случило? — възкликна той, поднасяйки фенера си до безжизненото лице на другаря си, и се огледа боязливо наоколо.

Хирата не познаваше и него. Изведнъж самураят хукна обратно, крещейки:

— Ибе е убит! Някой се е промъкнал на острова!

Нощта оживя, внезапно изпълнена с гласове и движение. Откъм замъка заприиждаха въоръжени и мъже. Хирата застина ужасен. Почувства напрежението на стоящите до него Маруме и Фукида — техните най-големи страхове бяха станали реалност.

— Какво ще правим сега? — обади се Маруме.

Похитителите вдигнаха тревога и в нощта отекнаха резки викове.

— Ще бягаме — отвърна Хирата.

Те хукнаха навън от развалините, прекосиха сечището и потънаха в гората. Припламваха факли, неясни фигури се устремиха към тях. Тримата криволичеха между дърветата, мушкаха се приведени в гъсталака, за да избегнат преследвачите си, които ставаха все повече.

На Хирата му се щеше да се бе подчинил на заповедите на Сано, вместо да опитва сам да освободи заложничките. Ако бе изпълнил дълга си, досега щеше да е пристигнал в Едо и вече да е докладвал за местонахождението на похитителите. Сано най-вероятно щеше да е изпратил целия детективски корпус, за да спаси жените. Но вместо това Хирата бягаше, за да спаси живота си, и по никакъв начин не бе в състояние да помогне на Мидори. Ако похитителите ги хванеха, нямаше да има кой да съобщи на Сано къде са жените. Хирата горчиво съжали за избора си.

— Трябва да преминем езерото — каза той, — но салът ни е твърде далеч. Да откраднем лодките и да оставим похитителите изолирани на острова.

Втурнаха се към брега. Във въздуха свистяха стрели, които се забиваха в земята и в стволовете на дърветата край тях. Когато стигнаха до края на гората, видяха на пристана двама души, които охраняваха лодките. Изтощени и задъхани, те свиха обратно между дърветата.

— Можем да плуваме до сушата отсреща — предложи Фукида.

Но преследвачите им плетяха все по-здрава мрежа около острова, като ги прогонваха далеч от брега. Тримата се озоваха в гората, недалеч от главния дворец. От една порутена стена стърчаха останки от наблюдателни кули. Четирима стражи се въртяха пред една порта, която водеше към покрит с гъст храсталак участък. Луната се носеше вяло над покрива на двореца. Свирепи метални дракони, гравирани върху островърхите краища на покрива, се открояваха в мрака като безмълвна заплаха. През решетките, покриващи прозорците на втория етаж, струеше светлина. Хирата заключи, че това бе крепостта на похитителите, място, което трябваше да се избягва. Но изтощението принуди него и другарите му да спрат и да отдъхнат.

— Нека се скрием някъде, докато решат, че сме избягали — предложи той.

В този миг от гората зад тях изскочиха тичайки двама души. Инстинктивно Хирата и другарите му се хвърлиха по корем на земята и замряха. Двамата мъже изтрополиха току до лицето на Хирата, засипвайки го с мокри листа. Прекосиха откритото пространство и се втурнаха в двореца. Хирата вдигна глава и ги видя в слабо осветеното антре заедно с още някакъв мъж, който се бе присъединил към тях.

— Имаме лоши новини — чу Хирата задъханите думи на единия от новопристигналите.

— Какво се е случило? — гласът на третия бе рязък, с оттенък на раздразнение и тревога.

— На острова има чужди хора!

— Кои са те? — попита мъжът с грубия глас, който, изглежда, бе главатарят.

— Не знаем.

— Откъде знаете, че са тук?

— Убиха един от нашите. Намерихме и някакъв сал, скрит в гората близо до брега.

Хирата разбра, че животът може да се промени от лошо към по-лошо само за един миг. Похитителите и не само знаеха, че той, Маруме и Фукида бяха тук; те бяха открили и средството, което трябваше да превози жените до свободата. Надеждата му по-късно да направи повторен опит за спасяването им угасна неизречена.

— Оставих двама души скрити до сала, в случай че натрапниците се върнат — каза мъжът, който бе съобщил тревожната вест.

— Събери всички останали — нареди главатарят с властен, нетърпящ възражение тон. — Искам до един да се включат в издирването.

Гласът на водача им не бе познат на Хирата. Този факт потвърждаваше съмнението му, че организаторът на отвличането едва ли бе владетелят Ниу. Допускаше тъстът му да бе платил на отряд наемници, които да свършат работата, но той беше достатъчно умен да не поверява командването на подобна рискована операция на някой друг, освен на най-доверените си васали. А Хирата ги познаваше до един и мъжът в двореца не беше сред тях. Сега той осъзна пълната ужасяваща истина за тежкото положение, в което се намираха.

Просто похищението не бе замисъл на неговия тъст. То бе част от нещо или някого, които за него оставаха мистерия. Той бе хванат с другарите си в капан на острова от един непознат, чиито мотиви за действие бяха още по-злонамерени от мотивите на владетеля Ниу.

— Хванете натрапниците и ги доведете при мен! — нареди главатарят.

Мъжете бързо напуснаха замъка. Но макар че последствията от собствените му действия го ужасяваха, Хирата не бързаше да се самобичува. Нямаше смисъл да съжалява, че не бе сторил онова, което бе длъжен да стори. Сега май оставаше един-единствен начин да поправи грешката си.

— Ще трябва да почнем да убиваме похитителите — каза Хирата, — докато останат достатъчно малко, за да можем да се промъкнем в двореца, да изведем жените и да избягаме.

— Или докато похитителите ни заловят — добавиха в един глас Маруме и Фукида.