Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon King’s Palace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Суиши

ИК „Труд“, София, 2004

ISBN 954–528–471–4

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Хирата и детективите Маруме и Фукида яздеха нагоре по стръмния отрязък от междуградския път за Хаконе — единайсетата пощенска станция по протежение на Токайдо. Височината изпълваше с хлад ранната утрин. През воал от облаци слънцето пръскаше оскъдна сребриста светлина, а наситеният с мъгла въздух забулваше гористите хълмове и превръщаше далечните планини в островърхи сенки на фона на небето. По-нататък пътят бе препречен от порти, охранявани от войници на Токугава. Зад тях Хирата видя неугледните постройки на селището Хаконе.

— Да се надяваме, че днес ще ни провърви повече от снощи — обърна се той към спътниците си. Тримата бяха прекарали предишната вечер в десетата пътна станция — Одавара. Обикаляха магазините, купуваха си питиета във всяка чайна, посещаваха всички странноприемници една по една, завързваха познанства с местните жители и както си бъбреха с тях, в един момент отваряха дума за похищението. Доста хора бяха забелязали шествието на Кейшо преди нападението, но никой не им предостави някакви сведения за онова, което се бе случило с жените. Не успяха да попаднат на каквито и да било следи от похитителите. Хирата убеди трима пияни градски служители да му покажат списъците на преминаващите през контролно-пропускателния пункт. Сред регистрираните пътници нямаше група мъже, достатъчно многочислена да изтреби антуража на Кейшо. Хирата предполагаше, че похитителите се бяха движили поотделно, за да не привличат вниманието върху себе си, на въпросите на инспекторите вероятно бяха посочвали различна крайна цел на пътуването си и се бяха събрали едва при мястото за засада. Той бе проверил специално дали в списъка фигурираха васали на владетеля Ниу, но без успех. Ако владетелят Ниу бе пратил свои войници да организират нападението, те са можели да се придвижат до мястото на престъплението под чуждо име; за първи път обаче Хирата изпита съмнение, че зад престъплението стои неговият тъст. Щеше му се да знае докъде бе стигнал Сано в разследването си там, далеч в Едо.

Отчаянието и тревогата му се засилиха, тъй като умората го бе напрегнала значително. Пътуването от Едо и обхождането на гората предишния ден, както и последвалата дълга нощ с оскъден сън бяха взели своето както от него, така и от хората му. Носът му бе запушен, главата му се пръскаше от болка, а гърлото му бе възпалено. Слабото сериозно лице на Фукида бе измъчено, а жилавият Маруме бе загубил бодрия си дух, когато стигнаха пропускателния пункт на Хаконе — ниска постройка със сламен покрив край пътя.

— Вижте каква опашка! — възкликна Маруме.

Пред къщата се точеше дълга върволица от пътници, чакащи насред струпания около тях багаж. Вътре седяха инспекторите, които извършваха регистрацията им, проверяваха документите им, претърсваха тях и принадлежностите им за скрити оръжия и друга контрабанда, след което им даваха или отказваха разрешение да продължат. Хаконе бе капан на бакуфу за хора със съмнителни намерения и бе известен с щателните си проверки, които обещаваха дълго чакане, преди Хирата и хората му да успеят да влязат в селото и да проведат разследването си. Не можеха да се прередят чакащите, тъй като това щеше да им създаде неприятности и щеше да ги принуди да разкрият самоличността си. Хирата хвърли поглед към близкия лагер, обитаван от носачи на паланкини и товари, които очакваха да бъдат наети от преминаващите.

— Първо ще пробваме там — каза той.

Тримата оставиха конете си до едно корито с вода и влязоха в лагера. Паянтовите бараки и шатрите бяха намерили подслон под големи кипарисови дървета. Тежката смрад на урина и фекалии от навесите на отходните места си съперничеше с вонята от близката конюшня. Мъже с груби обветрени лица бяха наклякали около горящия огън и си подаваха стъкленица със саке, докато готвеха храна в метални съдини. Здрави мускули издуваха дрипавите им кимона. Те отправиха изпълнени с подозрение погледи към Хирата и детективите.

— Търсим четири жени, вероятно придружавани от група мъже — каза Хирата, след което описа Мидори, Рейко, господарката Кейшо и госпожа Янагисава. — Да сте виждали някоя от тях, отговаряща на описанието?

— Зависи кой пита — отвърна най-едрият и измери Хирата с пронизващ хитър поглед. Кожата му изглеждаше синя, цялата нашарена с татуировки на крилати демони; изкривеният му нос и осеяното с белези лице говореха за живот, изпълнен с крамоли и сбивания. Хирата мислено го определи като главатаря на бандата в лагера.

Детектив Маруме подрънка монетите в кесията, окачена на пояса му. Главатарят придоби лукаво изражение.

— А-ха — рече той, кимайки. — Шпиони на Токугава. Сигурно търсите майката на шогуна и придворните й дами, дето ги отвлякоха на Токайдо?

— Не — отвърна Хирата, притеснен, че мъжът ги бе разпознал въпреки прикритието, което досега бе успяло да заблуди всички останали.

Главатарят не изглеждаше особено убеден.

— Щом казвате — той се поклони на Хирата с присмехулна вежливост. — Аз се казвам Горо и съм на вашите услуги — после се обърна към другарите си: — Да сте виждали тези дами?

Отговорът бе отрицателен, изразен със съжаление и съпроводен с поклащания на глава.

— А една или две жени, пътуващи с различни групи? — попита Хирата. Възможно бе похитителите да са се разделили, за да не бъдат разпознати. Но и този въпрос предизвика единствено отрицателни отговори.

— Да сте забелязали нещо необичайно? — продължи настойчиво Хирата. Видя, че Горо се усмихва самодоволно, и си даде сметка, че мъжът нарочно задържа информация и го разиграва. — Говорете! — заповяда той, без да може да сдържи гнева си.

Горо протегна ръка с дланта нагоре и размърда пръсти. Маруме взе да отброява монети в ръката му, докато Хирата го спря:

— Стига толкова. Сега говори!

Мъжът се ухили и мушна монетите в собствената си кесия, която висеше на кръста му.

— Онзи ден група самураи наеха мен и още няколко носачи да пренесем четири грамадни дървени сандъка — Горо очерта с ръце големина, достатъчна да побере човешко тяло.

Хирата бе обзет от вълнение.

— И какво имаше в сандъците?

— Не знам — отвърна Горо. — Самураите не казаха, а и аз не ги попитах. Но на капаците имаше изрязани дупки.

„За да могат затворените вътре да дишат“, реши Хирата.

— Самураите много бързаха — продължи Горо. — И ни платиха двойно повече от обичайното.

Както биха направили престъпници, които носят забранен товар — например четири отвлечени жени.

— И къде ви наредиха да ги отнесете? — попита Хирата.

— До Изу[1]. Самураите ни преведоха през главния път, прекосяващ Изу. Трябваше да тичаме, за да не изоставаме от тях. Само колко тежки бяха тия сандъци. Добре, че ги носехме по четирима. Иначе изобщо нямаше да издържим до края.

Сега Хирата разбра как похитителите бяха пренесли жертвите си въпреки закона, който ограничаваше движението на коли по Токайдо, спираше масово придвижване на войници, предотвратяваше възможни бунтове и изискваше товарите да се носят на ръце. Вероятно похитителите бяха завързали жените и бяха запушили устата им, а може и да ги бяха упоили, а след това скрили в собствения им багаж. Служителите, извършили огледа на местопрестъплението, не бяха забелязали липсващите сандъци, защото на пропускателните пунктове не се отбелязваше броят на претърсваните товари. Хирата заключи, че похитителите са пренесли сандъците по междуградския път, тръгвайки от мястото на похищението. Преминали са като обикновени пътници, защото в онзи момент престъплението все още не бе разкрито. При Хаконе са наели носачи, защото не са можели да се справят сами с тежкия товар и да се движат толкова бързо, колкото е било необходимо.

— Тръгнахме от тук следобед и след залез-слънце спряхме на едно кръстовище — продължи Горо — На мястото имаше параклис на Джизо[2]. Самураите ни платиха. Оставихме ги там със сандъците и се прибрахме в Хаконе.

Хирата бе обзет от въодушевление, защото вече знаеше къде похитителите бяха отнесли Мидори.

— Но как самураите са прекарали сандъците през контролните пунктове?

— Носеха герба на Токугава и имаха официални пропуски за пътуване — отвърна Горо. — Махаха им да преминават, без да ги спират въобще.

Хирата, Маруме и Фукида си размениха тревожни погледи. Нима в похищението бяха замесени висши служители на бакуфу! Хирата предположи, че престъпниците най-вероятно са откраднали дрехите и документите на войниците, убити при нападението.

— Кои бяха тези самураи? — попита Хирата.

— Не ни казаха — отвърна Горо.

— А колко бяха на брой?

— Дванайсет.

— Как изглеждаха?

— Не можах много да им видя лицата, защото бяха с шлемове.

Хирата си помисли, че похитителите явно бяха сторили необходимото, за да не бъдат разпознати от наетите помощници. Притиснат за повече подробности за самураите, Горо не си спомни кой знае какво, а и не ги бе чул да си говорят. Останалите носачи бяха отишли на работа и нямаше как да ги разпитат.

— Ти докладва ли на властите онова, което ми каза току-що?

Горо поклати глава.

— Когато онези самураи ме наеха, още не знаех, че е отвлечена майката на шогуна. А после, щом чух за изчезналите жени… — лукава усмивка раздвижи осеяното му с белези лице. Той раздрънка монетите в джоба си. — Реших да изчакам възможност да припечеля нещо.

Лукавата алчност на носача възмути Хирата, но той нямаше възможност да пилее нито време, нито сили, за да накаже Горо или да помисли какво би могло да се случи, ако, вместо да крие онова, което знаеше, Горо го бе съобщил на властите. Хирата, Маруме и Фукида напуснаха лагера, прибраха си конете и застанаха на опашката за проверка.

— Минаваме през контролния пункт — каза Хирата — и незабавно поемаме към Изу.

* * *

Полицейският началник Хошина бе затворен в квадратна стражница върху стената, отделяща земите на двореца от горския парк. Кулата беше с бели гипсови стени с черни кантове, със закрит с решетки прозорец на всяка страна и керемиден покрив с четири извити нагоре островърхи краища. На тясната пътека върху стената стояха стражи, които охраняваха портите от двете страни на кулата. Сано приближи третата врата, която бе разположена в основата на стената и също бе охранявана. Отвъд на фона на покритото с облаци небе се очертаваха дъбовете, иглолистните дървета и кленовете на горския парк. Горещият влажен въздух бе озвучен от цвърченето на скакалци. Сано изкачи реда стълби, водещ към импровизирания затвор.

Макар че самураите, очакващи екзекуция, обикновено бяха държани под домашен арест в собствените им домове, Хошина се намираше тук, тъй като живееше в имението на дворцовия управител Янагисава, където той бе отказал да го приеме. В замъка Едо не се допускаха осъдени, но шогунът възприемаше Хошина като гаранция за оцеляването на господарката Кейшо и държеше да му е подръка. Затова дворцовите служители бяха подготвили този импровизиран затвор за полицейския началник.

Други стражи свалиха резетата от вратата в горния край на стълбата и пуснаха Сано в кулата. Вътре Хошина бе клекнал, опрял в стената гръб, с отпуснати върху коленете ръце. Когато Сано влезе, той вдигна поглед, изпълнен с нетърпение и очакване. Сано го поздрави тихо.

Хошина помръкна:

— О, ти ли си?

Явно се бе надявал да види дворцовия управител. Сано съжали за разочарованието му и с неохота му съобщи, че Янагисава няма да дойде.

След съвещанието, на което шогунът замалко не бе осъдил Сано и Янагисава на смърт заедно с Хошина, двамата бяха излезли заедно от двореца.

— Хошина сан трябва да бъде разпитан — заяви Сано, докато се спускаха по застланата с чакъл пътека.

— Ти го разпитай — каза Янагисава, явно възнамерявайки да няма нищо общо с Хошина. Хладното му изражение с нищо не подсказваше, че току-що бе избягнал смъртна присъда, нито че изпитваше чувство за вина заради начина, по който се бе отнесъл със своя любовник. — След това ми докладвай — после го остави и продължи с охраната си.

Сано се върна вкъщи и събра детективите си в двора.

— Искам да знам кой е донесъл писмото с исканията на похитителите — заяви им той. — Разпитайте войниците, които са охранявали замъка снощи. Вижте дали не са видели кой е оставил писмото на стената. Може да са забелязали някой подозрителен тип, който се е навъртал наоколо. В такъв случай вземете описание на външността му. Ако не, претърсете района около замъка за очевидци. Откриете ли такъв човек, арестувайте го и ме уведомете незабавно. Той може да се окаже най-добрата ни следа към похитителите.

Сега Сано изучаваше с поглед другата възможна следа. Хошина изглеждаше сломен от безнадеждност. Стоеше със сведена глава, а очите му бяха хлътнали от тревога. Сано изпита съчувствие към него. Много самураи биха приели самоубийството като начин да избегнат подобни позорни обстоятелства.

— Трябва ли ви нещо? — като си даваше вид, че се интересува от физическите удобства на Хошина, той огледа килията.

Дворцовите служители, обзавели затвора му, бяха проявили уважение към високия му ранг. Подът бе и застлан с татами, а в ъгъла бе оставен навит на руло — футон. На первазите на прозорците гореше тамян, за да гони комарите и да разсейва тежкия мирис на застояла вода откъм рова под кулата. Върху поднос от черно лаково дърво със златисти шарки бяха оставени съдини в подобна окраска. В тях имаше супа, ориз, скариди, зеленчуци и чай. До каменната стена стоеше закрито с капак нощно гърне. Но Сано с облекчение установи, че в помещението няма нищо, което Хошина би могъл да използва срещу себе си. — Не се тревожи… взеха ми мечовете — успокои го Хошина с язвителен тон. — Даже клечки за хранене не ми дават — и той махна към непокътната храна. — А и стражите ме дебнат непрестанно. Без съмнение някой е посъветвал шогуна да не ми позволи да извърша сепуку и да лиша похитителите от екзекуцията, която те изискват, за да пуснат майка му.

Макар че го нямаше, дворцовият управител бе третият в стаята и присъствието му се чувстваше почти осезателно. Сано знаеше, че Янагисава бе уточнил условията за затворничеството на Хошина, и очевидно Хошина се бе досетил.

— Но засега нямам намерение да умирам — нито от собствената си ръка, нито от нечия друга — част от старата борбеност на Хошина се разпали отново и той изпъна рамене.

— Радвам се да го чуя.

Хошина изсумтя:

— Не се и съмнявам.

Язвителният му тон подсказваше, че според него Сано проявява грижа към него по егоистични причини, и Сано не го отрече. Хошина представляваше новият ключ към загадката на похищението и бе особено важен за спасяването на Рейко.

— Между другото, предполагам, ти дължа благодарност, задето успя да убедиш шогуна да отложи смъртта ми — каза Хошина с неохота. — Ще ми простиш, ако точно сега не съм особено въодушевен от този факт.

Сано кимна, позволявайки на Хошина да даде израз на мъката си. Съпричастието, което изпитваше, намали омразата му към неговия враг. При по-различно стечение на обстоятелствата самият той можеше да се озове на мястото на Хошина.

— Какво те води насам в момент, когато всички ме избягват като чума?

„Колко бързо хората в бакуфу отритват колеги в беда“, помисли си Сано.

— Аз приех да спася живота ти — отвърна той — и съм тук, за да завърша започнатото.

Хошина му хвърли поглед, изпълнен едновременно с презрение и признателност.

— Ако не знаех, че следваш по-далечна цел, току-виж съм си помислил, че си истинско въплъщение на честта.

— Ние всички имаме лични интереси — каза Сано, — но в случая моят съвпада с твоя. Аз искам да заловя похитителите и да спася заложничките. А ти изискваш от мен да го сторя, преди да изтекат определените седем дни и шогунът да нареди да те екзекутират.

Хошина се съгласи с кисела физиономия.

— Нуждая се от помощта ти — каза Сано. — Би ли отговорил на няколко въпроса?

— Аз съм твой роб.

Сано клекна до него.

— Кой, мислиш, е написал това? — той бръкна в туниката си и извади писмото за откупа.

— Нямам никаква представа — въздъхна Хошина, обзет от безнадеждност.

— Поемата говори ли ти нещо?

Той разтвори писмото и го постави на пода. Известно време разсъждаваха над редовете и после Хошина каза:

— Драконите символизират сила, плодородие, благосъстояние. Всяко дете научава историята на краля дракон, който властва над морето. Но тази поема няма смисъл. Може ли да означава, че кралят дракон е похитителят и той държи жените в подводния си палат? — Хошина се засмя горчиво. — Звучи като бълнуване на безумец.

Сано кимна, защото кой друг, освен безумец би отвлякъл майката на шогуна, за да предизвика екзекуцията на началника на полицията? Можеше да добави, че драконите носят дъжд, за да израстат посевите, и поддържат природните сили в равновесие. Но макар да смяташе, че вероятно поемата съдържа и някакви улики, двамата с Хошина трябваше да отбележат някакъв напредък, а не просто да обсъждат космологията.

— Разпознаваш ли почерка?

— Не — отвърна Хошина, — но аз и не обръщам особено внимание на калиграфията.

Още едно разочарование. Сано се надяваше, че Хошина ще му предостави повече информация.

— Ако съжаляваш, че не разполагам с всички отговори, само си помисли колко самият аз бих искал да ги имам — отбеляза Хошина и направи гримаса.

— Нека преминем към въпроса, за какво убийство се споменава в писмото — каза Сано.

— Аз не съм убиец! — заяви рязко Хошина. Гняв оживи гласа му и обагри бледото му лице. — Ето кое е най-възмутителното в това положение — някой, когото не познавам, иска да бъда наказан за престъпление, което не съм извършил!

Сано го изгледа с недоверие.

— Никога не си убивал?

— Е, разбира се, че съм убивал — Хошина го погледна така, сякаш Сано бе казал нещо абсурдно. — Аз съм служител от силите на реда. Убивал съм в изпълнение на служебния си дълг. Това не е убийство, защото е санкционирано от закона.

— Много хора мислят другояче — възрази Сано, — особено човек, който те обвинява в нечия смърт и ти има зъб. Похитителят, изглежда, принадлежи към тази категория. Кажи ми имената на всички, които си убил, на техните семейства и близки. Подробностите за това, къде, кога и как си убивал, също могат да се окажат полезни.

Хошина се изсмя унило:

— Надявам се, че разполагаш с достатъчно време, защото ще ти е нужно.

— Имам време — Сано помоли стражите да донесат хартия и пособия за писане. После, докато Хошина говореше, Сано изготви списък. Окончателната бройка покриваше период от шестнайсет години и възлизаше на трийсет и осем души, посечени от меча на Хошина в случаи, когато се бе опитвал да извърши арест или да действа в защита на реда и законността. Някои имена не можа да си спомни. Информацията за семействата и близките им беше оскъдна.

— Това е всичко, което мога да ти кажа — завърши Хошина.

Сано прегледа отново списъка и отбеляза:

— Мъжете, които си убил, са гангстери, крадци, нарушители на обществения ред и размирници. Това са селяни, занаятчии, дребни търговци и няколко ронин — сред тях няма заможни люде, всички са представители на низшите класи.

— Точно те ангажират вниманието на полицията — каза Хошина. — Утайката на обществото.

Сано се почувства обезкуражен.

— Малко вероятно е такива като тях да имат приятели или роднини, способни да извършат клането и похищението.

— Освен това, ако такива хора са искали да ми отмъстят, те биха ме нападнали на улицата, а не биха чакали години, за да ме унищожат — отбеляза Хошина. — Със сигурност не биха замислили такъв сложен и опасен заговор. Нямат нужната интелигентност за това, да не говорим за дързостта. Или за необходимите хора.

Още едно съображение караше Сано да се съмнява, че този списък би го насочил към похитителите.

— Всички убити от теб са граждани на Мияко — отбеляза той. Древната имперска столица бе на петнайсет дни път от Едо.

— Знаеш, че допреди три години живеех в Мияко — каза Хошина. — Там мина по-голямата част от службата ми в полицията.

Сано си даваше сметка, че трябва да установи дали някой от убитите от Хошина е имал връзки с хора от Едо, които са могли да научат за пътуването на господарката Кейшо и да организират похищението. Но това предполагаше дълго издирване със съмнителни резултати.

— И не си убивал никого в Едо? — попита Сано.

— Не е имало причина — отвърна Хошина. — Сега само надзиравам работата на полицията. Вече не преследвам престъпници из улиците.

Пробили облаците, слънчевите лъчи проникваха през прозорците на кулата и падаха косо в тясното помещение. Вътре бе горещо и задушно; стените сълзяха от влага. Сано се изправи и избърса потта от челото си. Помисли си за Рейко, затворена някъде, вероятно при още по-лоши условия, отколкото в кулата. Помисли си за неизвестните похитители, които очакваха екзекуцията на Хошина, готови да убият Рейко, господарката Кейшо, Мидори и госпожа Янагисава. Обзе го мъчителна тревога, защото двамата с Хошина все още не бяха набелязали нито един надежден заподозрян.

— Може писмото с исканията да не се отнася за убийство, което си извършил със собствените си ръце — предположи Сано. — Има ли някакви престъпници, които си задържал и които впоследствие са били осъдени и екзекутирани?

Двамата с Хошина съставиха втори списък, по-дълъг от първия, но поставящ същите проблеми. Убитите отново бяха представители на низшите класи и пак жители на Мияко — тъй като началникът на полицията не арестуваше лично престъпници и откакто бе дошъл в Едо, не бе пращал никого на екзекуция. Нито един от изброените осъдени на смърт нарушители на закона не притежаваше явни връзки с човек, достатъчно богат и силен, за да организира похищението.

Сано овладя порива си да излее отчаянието си върху Хошина. Стоеше, облегнат на стената, и съзерцаваше другия, втренчил поглед в него жалък и окаян.

— Сещаш ли се за нечия смърт, която не си причинил пряко, но за която и до този момент някой може да те смята за виновен? — попита Сано.

Хошина поклати глава и после внезапно трепна, стреснат от спомена.

— Има един човек… търговец от Мияко на име Нарая. Преди около седем години арестувах дъщеря му за кражба. Тя умря в затвора, докато чакаше да бъде осъдена. След известно време случайно срещнах Нарая в града. Той ми заяви, че смъртта й била по моя вина и че ще ме накара да си платя. Бях забравил за този случай. Дори и сега не бих си го спомнил, но миналата година чух, че Нарая преместил търговията си в Едо.

Търговецът бе производител и доставчик на соев сос. Сано го познаваше. Не бе подозирал връзка между Нарая и Хошина, но бе чувал достатъчно за Нарая, за да заключи, че най-накрая се бе появил кандидат, отговарящ на представата му за похитителя.

— Нарая е сериозен заподозрян — каза Сано. Той се посъживи и постигнатият успех освежи паметта му относно един инцидент, станал преди две години. — А какво ще кажеш за Кий Матаемон?

— По време на онази свада в двореца той се нахвърли върху мен с изваден меч — каза Хошина с тон, отхвърлящ всякаква възможна вина. — Стражите го хванаха, преди да ми се наложи да се бия с него. Умря по своя вина — ваденето на оръжие в двореца бе престъпление, наказуемо със смърт, и Матаемон — син на даймио Кий — бе принуден да извърши ритуално самоубийство. — Възможно е обаче роднините му да смятат, че аз съм причината за смъртта му.

Сано усети прилив на тържество, тъй като кланът Кий представляваше дори по-важна следа от търговеца. Хошина застина слисан — най-накрая бе осъзнал факта, че собствените му врагове бяха отговорни за похищението и за неволите му. През цялото време, докато разговаряха, той бе останал клекнал, но сега седна на пода и изпъна крака. Втренчи се в празното пространство като изоставен на самотен остров човек, съзерцаващ кораб, който прекосява океана, за да го спаси.

— Ще разпитам членовете на клана Кий и търговеца Нарая — заяви Сано.

— Разпитай ги и спаси господарката Кейшо, преди да съм се побъркал тук — Хошина скочи на крака и закрачи из помещението, сякаш надеждата за избавление бе отприщила в него необуздана енергия. Застана до прозореца, вкопчи се в решетките и се втренчи навън. — Ще ми се да можех да сторя нещо за спасението си — от гърдите му се изтръгна отчаян вик: — Не мога да понасям това бездействие!

После изведнъж сведе глава и раменете му увиснаха. Сано си даде сметка, че сърдечните неволи тежаха на Хошина не по-малко от застрашаващата го смърт. Почувства се задължен да предложи утеха, въпреки проявената към него злонамереност от страна на полицейския началник.

— Дворцовият управител Янагисава не те е изоставил — каза той.

Хошина изсумтя недоверчиво.

— Да го виждаш да се втурва тук, за да ме успокоява или спасява? Не… Вече изобщо не го е грижа за мен.

— Нареди ми да му докладвам, след като разговарям с теб — добави Сано.

— Просто иска да знае какво съм ти казал и дали има нещо, което може да му помогне да спаси майката на шогуна — в гласа на Хошина прозвуча негодувание, което обаче не скри мъката му. — Как ще петни достойното си име, като продължава да общува с мен?! Затова те кара да свършиш мръсната работа. Ти по-добре внимавай накрая той да не обере лаврите за всичко, което е твое дело.

— Негов бе замисълът ти да поискаш от мен услугата, която ти дължах, за да ти спася живота, нали?

Хошина се обърна, все така вкопчен в решетките на прозореца. Изгледа го така, сякаш Сано не беше с всичкия си, и после се засмя мрачно.

— Не, това е твърде сложно дори за почтения дворцов управител — Хошина отново отправи поглед навън.

На фона на слънчевата светлина, която струеше около него, стиснатите му ръце и главата му изглеждаха черни.

— Той се отказа от мен в момента, в който прочете писмото с исканията на похитителите.

Сано си даде сметка, че в някои отношения познаваше Янагисава по-добре от Хошина. Освен това осъзна, че всякакви опити да убеждава Хошина, че Янагисава не го е изоставил, бяха просто пилеене на време.

— Ще тръгвам — той викна на стражите да вдигнат резетата на вратата. — Ако в похищението е замесен Нарая или някой от клана Кий, ще го установя в най-скоро време.

* * *

Преди да напусне крепостта, Сано се отби в имението на дворцовия управител. Преддверието бе изпълнено със служители, които седяха, пушеха и разговаряха, докато чакаха Янагисава да ги приеме. Но един чиновник отиде при Сано и минавайки покрай останалите, го въведе в приемната. Вътре Янагисава бе коленичил на подиума. Върху писалището му секретарите бяха разпънали един свитък пред него. Трима служители, облечени в черни роби, седяха пред подиума и наблюдаваха как той намастилява нефритения си печат и подпечатва документа. Щом видя Сано на прага, дворцовият управител освободи подчинените си. После го прикани с жест да коленичи до него.

— Научи ли нещо важно от уважаемия полицейски началник? — попита той.

Сано забеляза, че Янагисава не попита как е Хошина. Деловият му маниер показваше, че единственото, което го интересуваше, бе дали Хошина бе предоставил полезна информация за разкриване самоличността на похитителите. Вероятно не желаеше да дава израз на личната си загриженост за Хошина, когато някой би могъл да ги чуе, но Сано се запита дали Янагисава наистина не бе изоставил Хошина. Безспорно начинът, по който го спомена, назовавайки го по титла, а не по име, би трябвало да означава, че за него връзката им е вече минало. Сано си помисли, че вероятно бе преценил погрешно дворцовия управител.

— Ето списъка на всички случаи, свързани със смъртен край, които по някакъв начин имат нещо общо и с Хошина — Сано му подаде свитъка. — Спряхме се на двама главни заподозрени — Нарая и клана Кий. Сега съм тръгнал да се срещна с тях. Има вероятност Нарая или някой от клана Кий да е… — Сано си спомни загадъчната поема за краля дракон.

Бегла усмивка пробяга по устните на Янагисава.

— Какво уместно име за похитител — той млъкна и обхванал с ръка брадичката си, продължи да съзерцава списъка. После сякаш взе решение. — Разпитай търговеца — нареди той — и остави клана Кий на мен. Ще се срещнем довечера, в часа на глигана[3], за да съпоставим резултатите.

Сано се запита дали в края на краищата Янагисава наистина желаеше да спаси Хошина и да възстанови връзката помежду им; но, разбира се, неговата основна цел бе да залови похитителите. Янагисава искаше да обере лаврите за това, че е спасил господарката Кейшо, както бе предположил Хошина. Спомни си и други случаи по време на дългогодишната им вражда, когато дворцовият управител си бе присвоявал заслугата за установени от Сано факти. И макар че основната грижа на Сано бе спасяването на жените, а не чия щеше да бъде заслугата за това, той изпита тревога, че по някакъв начин Янагисава можеше да изложи на риск разследването. Сано обаче не можеше да упражнява контрол над дворцовия управител.

— Както желаете — той се поклони, стана и напусна помещението, обзет от трескаво желание да успее да разреши загадката и да спаси заложниците, преди Янагисава да стореше нещо, което можеше да застраши живота на Рейко.

Бележки

[1] Полуостров Изу, разположен на запад от Хаконе, краят на южния бряг на Япония — Б.р.

[2] Шинтоистки бог, покровител на децата и пътниците — Б.пр.

[3] Между 21 и 23 часа — Б.пр.