Лора Джо Роуланд
Суиши (11)

Глава 10

— Госпожо Янагисава, ако сте в съзнание, моля ви, чуйте какво ще ви кажа! — изрече умолително Рейко.

Тя коленичи до съпругата на дворцовия управител. Правеше го за кой ли път от сутринта. Слънцето вече не прежуряше толкова безмилостно и се бе придвижило на запад, но госпожа Янагисава продължаваше да лежи все тъй безжизнена, с вид на мъртвец. Бе вперила празен поглед в тавана, осеян с дупки, през които се виждаше небето, окъпано в златистите багрила настъпващия здрач. Навън нямаше никакъв вятър и гората бе потънала в покой. Вълните се плискаха тъй тихо, че Рейко почти не ги чуваше от чуруликането на пойните птички и крясъка на чайките. Стисна отпуснатата ръка на приятелката си. Плътта й бе студена, въпреки че въздухът в помещението, в което бяха затворени, бе нажежен като в пещ. По лицето на Рейко се стичаха струйки пот и тя избърса чело с ръкава си. Беше на ръба на отчаянието след безбройните неуспешни опити да върне госпожа Янагисава в съзнание.

— Все още сме пленнички — каза Рейко. — И все така не знаем нито които са тези мъже, нито защо ни отвлякоха, а и те не желаят да ни кажат. Днес следобед дойдоха двама, но само ни погледнаха и си тръгнаха.

Макар че Рейко често чуваше мъжете отвън, те повече не дойдоха. Около празното ведро за храна и пълните кофи, ползвани вместо тоалетна, кръжаха мухи. Отвратителната миризма се усилваше от жегата. Наоколо жужаха и жилеха комари и по кожата на жените се бяха издули червени плюски, които ги сърбяха непоносимо. Но гладът и неудобствата бяха най-малката грижа на Рейко.

— Едва ли намеренията на похитителите са да ни поддържат тук и после да ни пуснат — продължи тя да говори на госпожа Янагисава. — Замислили са някакво зло, убедена съм. Много ме е страх, че господарката Кейшо ще ги предизвика отново, колкото и да се опитвам да я спра.

Рейко хвърли поглед към майката на шогуна, която лежеше в другия край на помещението. Сега тя спеше и похъркваше тихо, но доскоро бе вилняла и блъскала по вратите, и така почти цял ден. Когато следобед дойдоха отново двама от мъжете, тя се бе нахвърлила върху тях, сякаш бе забравила как я бяха наранили сутринта. За щастие те изобщо не обърнаха внимание на хулите й… този път. Рейко не знаеше докога щеше да им стигне търпението.

— Трябва да избягаме — Рейко се надвеси съвсем близо до госпожа Янагисава и й прошепна в ухото: — Вече съм измислила начин, но няма как да се справя сама. Не мога да се доверя на господарката Кейшо, за да разчитам на помощта й. А Мидори не е в състояние… Тя сигурно съвсем скоро ще роди.

Откъм Мидори, която също спеше, се чу похъркване. Тялото й се скова и тя се хвана за корема, но после се отпусна и въздъхна. В края на деня контракциите й бяха зачестили и Рейко се ужасяваше, че раждането може да започне всеки момент.

— Нуждая се от вас — продължи Рейко. Неотложността я накара да повиши глас. — Затова, моля ви, излезте от този транс. Умолявам ви, помогнете ми да ви спася!

Госпожа Янагисава не отговори. В празните й безжизнени очи не се мярна нито искрица разбиране. Търпението на Рейко взе бързо да се изчерпва.

— Може би ви е трудно да чуете онова, което става — каза тя. — Може би предпочитате да се скриете в себе си, вместо да си дадете сметка за истинското положение. Но помислете за детето си. Кикуко чан си е у дома и ви чака. Какво ще стане с нея, ако не се върнете? Кой ще се грижи за момиченцето ви?

Ръката на госпожа Янагисава остана отпусната и безжизнена. Забавеното й дишане бе единственото доказателство, че е жива.

— Знам, че дъщеря ви означава всичко за вас. Не можете да я изоставите — продължи Рейко, вече треперейки от гняв. — Заради Кикуко чан трябва да дойдете на себе си и да направите нещо, вместо просто да си лежите тук!

Не последва никаква реакция. Отчаяна, Рейко реши да пробва и друго.

— Спомнете си за съпруга си. Казвали сте ми колко го обичате и колко ви се иска и той да ви отвърне със същото. Ако не се приберете у дома, никога повече няма да го видите. Той вероятно знае, че сте отвлечена. Сигурно се пита къде сте и какво се е случило с вас. Често хората не си дават сметка, колко ценно е нещо за тях, и осъзнават стойността му едва след като го загубят. Отсъствието засилва любовта… Знаете ли какво си мисля? Според мен в момента вашият съпруг разбира, че ви обича. Похищението го е накарало да осъзнае грешките си спрямо вас. Сега съжалява, че не се е държал, както подобава, и търси възможност да се покае — Рейко си каза, че при създадените обстоятелства лъжата й е оправдана. — Нима това не е промяната, за която винаги сте мечтали? Но тя няма да се осъществи, ако умрем тук. Никога няма да успеете да се насладите на любовта на съпруга си, ако не направите усилие да се приберете у дома при него.

Рейко впери поглед в госпожа Янагисава с надеждата, че обещанието за изпълнение на най-съкровеното й желание ще я раздвижи. Но тя дори не помръдна. Изтощена и отчаяна, Рейко пусна ръката й. Нямаше смисъл да говори на човек, който нито можеше, нито искаше да чуе. Трябваше да опита единствения друг начин, който знаеше, за да я върне към живот.

Като младо момиче Рейко бе усвоила уменията си по бойни изкуства от един сенсей, нает от баща й специално за целта. Този сенсей я бе научил на древната китайска лечителска техника, включваща натиск върху определени точки по повърхността на кожата, за да се стимулират естествените способности на организма да се лекува и възстановява. Бе усвоила по какъв начин натискът, ударът или пробождането на дадени места по тялото облекчават болка, влияят върху дейността на вътрешните органи и лекуват болести — както физически, така и психични. Този древен метод можеше да доведе до значителни резултати и Рейко знаеше това от личен опит. По време на раждането на Масахиро акушерката го бе използвала, за да облекчи болките й от контракциите и да я успокои. Рейко помнеше техники за засилване на кръвообращението и движението на жизнената сила, защото често ги бе използвала върху себе си. Но никога не ги бе прилагала на друг човек. Методът освобождаваше мощни енергийни потоци, които можеха да станат опасни, ако с тях боравеше неопитната ръка на любител. Сега Рейко се надяваше, че ще успее да върне госпожа Янагисава към живота, но без да й навреди.

Със средния пръст на дясната ръка тя опипа горната й устна точно под носа, за да открие една особено важна точка — кръстовище на вътрешни пътища, по които се движи ки — жизнената сила. С натиск в тази точка можеше да се върне в съзнание припаднал човек, както и да се облекчи силна възбуда или емоционална натовареност. Рейко натисна, като пренесе тежестта си върху крайчеца на пръста си. Под хладната и влажна повърхност на горната устна на госпожа Янагисава тя почувства вътрешното напрежение, блокиращо потока на ки. Преброи до пет, отдръпна пръст и после натисна отново. Долови слаб пулс — добър знак за възстановяващо се кръвообращение. Продължи да натиска важната точка отново и отново и след всеки път пулсът все повече се усилваше. Но госпожа Янагисава оставаше безжизнена като труп.

Рейко премина към съединенията, известни под наименованието бълбукащи извори, разположени между възглавничките на стъпалата. Това бяха точките за освобождаване от шок. Рейко обхвана ходилата на госпожа Янагисава и натисна с палец съответните места. След двайсет редувалия на натиск и отпускане усети равномерен пулс. Жизнената енергия ки отново потече по тялото на госпожа Янагисава, съживявайки мускулите й, уравновесявайки емоциите й и събуждайки съзнанието й. След като и това не доведе до резултат, Рейко предположи, че травмата от похищението бе блокирала други енергийни пътища.

Тя обърна госпожа Янагисава по корем и започна да масажира местата, отстоящи на четири пръста от гръбначния стълб, на нивото на кръста, там, където се намираха точките, наречени морето на жизнеността. Рейко натискаше, изчакваше, после отпускаше и така отново и отново, толкова пъти, че накрая престана да ги брои. Задъха се от умора, ръцете й отмаляха. Усети как жизнената енергия на госпожа Янагисава потече през вените и тъканите. Внезапно от гърдите на приятелката й се изтръгна дълбоко, подобно на вой стенание. После изведнъж тялото й се сгърчи и тя взе да рита с крака и да се мята.

Рейко отскочи назад, уплашена, че стимулирайки твърде продължително чувствителните точки, бе причинила конвулсии. В този момент госпожа Янагисава рязко се обърна по гръб и после внезапно седна. Цялата се тресеше, сгърчените й пръсти дращеха пода, а очите й се втренчиха в Рейко с безумен поглед.

— Къде съм? — попита тя сепната с дрезгав глас. — Какво се е случило?

Рейко се усмихна, изпитвайки облекчение, че най-накрая госпожа Янагисава бе дошла в съзнание. Събудени от шума и бъркотията, Кейшо и Мидори замигаха озадачени. Госпожа Янагисава обгърна с поглед помещението. Щом разпозна обстановката, в очите й проблесна ужас.

— О, не! — изплака тя, сгърчила лице. — Сънувах, че съм си вкъщи с Кикуко чан. Защо трябваше да се събуждам? — тя легна на пода, присви колене към гърдите си, покри глава с ръце и избухна в ридания. — Искам отново да заспя!

— Ама моля ти се — каза Кейшо ядосано. — С този шум вече почваш да ми лазиш по нервите!

Рейко се хвърли към госпожа Янагисава, раздалечи ръцете й и откри сгърченото й от тревога лице.

— Не можете да се криете повече. Няма да ви позволя!

— Моля ви, оставете ме! — госпожа Янагисава стисна очи, за да не вижда повече Рейко, отказвайки да приеме ужасяващия факт, че са пленнички. — Искам пак да сънувам. Искам Кикуко чан!

Рейко бе обзета от искрено възмущение, че госпожа Янагисава предпочиташе да е в безсъзнание, вместо да предприемеше някакви действия, макар че страданията й я изпълниха с жал.

— Ако желаете да видите Кикуко чан, незабавно престанете с тези глупости! — извика тя и зашлеви госпожа Янагисава по бузата.

Изумената жена извика от болка и изненада. Очите й се отвориха, риданията и секнаха и тя се втренчи в Рейко със зяпнала уста.

— Ваш дълг е да се борите, за да се върнете у дома при дъщеря си — заяви Рейко, доволна, че най-накрая бе привлякла вниманието на съпругата на дворцовия управител, макар и обзета от срам, задето й бе ударила плесница. — Длъжна сте да ми помогнете да спасим господарката Кейшо и Мидори. Разбирате ли? Ще се държите ли прилично? Или да ви зашлевя отново?

Цялата съпротива на госпожа Янагисава рухна. Тя изпъна тяло и седна, макар и с бавни движения и с отсъстващо изражение, което говореше за неохотата й.

— Ще ми помогнете ли? — попита Рейко, изпълнена с надежда, но въпреки това нащрек.

Госпожа Янагисава се поклони и кимна. Малката победа насърчи Рейко, въпреки че госпожа Янагисава не преливаше от ентусиазъм. Рейко привика с жест Кейшо и Мидори. Двете дойдоха и седнаха плътно до нея и госпожа Янагисава.

— Ето какво ще сторим — каза Рейко и шепнешком взе да им разяснява плана си.