Лора Джо Роуланд
Суиши (3)

Глава 2

Токайдо, големият междуградски път изток-запад, тръгваше от Едо и вървеше в западна посока към имперската столица Мияко. По протежението му бяха разположени петдесет и три станции — села, където квартируваха пътници и където от съображения за сигурност режимът на Токугава поддържаше контролно-пропускателни пунктове.

По този отрязък от пътя се движеше шествие от около стотина души. Пред войниците и конната част яздеха двама самураи разузнавачи. Знаменосци развяваха флаг с герба на Токугава — трилистна ружа, а след тях се движеха десет паланкина, следвани от прислугата. Пред ариергарда от още конници и пешеходни войници вървяха носачи с багаж. Отсечени ритмични стъпки и тропот на конски копита отекваха към далечните върхове, забулени от гъсти сиви облаци.

В първия паланкин, седнали една срещу друга, бяха Рейко и господарката Кейшо. Те наблюдаваха през прозорчетата отрядите от самураи, които ги задминаваха от време на време, както и обикновените хора, които се движеха в обратна посока. Въздухът на хладния следобед бе наситен с влага; долавяха се ромон на потоци и грохот на водопади; горите се огласяха от жизнерадостните трели на птичи песни.

— Вече четири дни сме на път, а дори не сме доближили Фуджи сан! — възкликна Кейшо със сърдит тон.

Рейко се въздържа да отбележи, че бавното им придвижване бе по вина на самата Кейшо. Във всяко село тя прекарваше часове в пазаруване на сувенири и местни храни. Често нареждаше на шествието да спира, докато поздравяваше любопитните жители. Освен това не обичаше да пътува бързо. До момента бяха изминали разстояние, което би трябвало да им отнеме половината време и което един бърз конник можеше да измине за ден. В резултат търпението на Рейко бе почнало да се изчерпва.

Жените спяха твърде малко заради продължаващите до късно шумни гуляи, които Кейшо организираше всяка нощ в странноприемниците, където отсядаха. Принудена да дели стая с госпожа Янагисава, Рейко почти не си позволяваше да затвори очи. Умората вече я смазваше, но тя не можеше дори да подремне в своя паланкин, защото някой неизменно се нуждаеше от компанията й. Кейшо не желаеше да се вози с Мидори, която заемаше твърде много място, нито с госпожа Янагисава, чиято сдържаност я отегчаваше безкрайно. Мидори заяви, че госпожа Янагисава я плаши, а и съпругата на дворцовия управител можеше да понесе единствено присъствието на Рейко. Ето защо Рейко бе принудена да отделя време за всяка от трите си спътнички.

— От този климат ме болят костите — оплака се Кейшо. Тя изпъна нозе към Рейко. — Направи ми малко масаж.

Рейко се зае да масажира разкривените пръсти, надявайки се да не събуди желание у възрастната дама. До този момент Кейшо се бе задоволявала с войници или с някоя от придворните дами, които се возеха в последните шест паланкина. Но Рейко се опасяваше, че рано или късно Кейшо щеше да спре ненаситен поглед върху нея. Пресмятайки, че им остават най-малко още два дни път, преди да пристигнат, Рейко въздъхна. Обгърнат в облаци, връх Фуджи изглеждаше на края на света, а от завръщането й у дома я делеше цяла вечност. Молеше се да се случи нещо непредвидено, което да сложеше край на това безкрайно пътуване.

Пътят криволичеше през дефиле, оградено от високи непристъпни скали. В напуканата земя се бяха вкопчили извити борове. От време на време от скалите се ронеха камъчета и подскачайки, падаха на пътя. Шествието продължаваше напред и след известно време зъберите отдясно отстъпиха място на гъста гора. Пътят криволичеше и се губеше сред високи, пръскащи аромат кедрови дървета, ограден вляво от все тъй голи скали. Рейко напрегна сетива, внезапно доловила някаква промяна в обстановката, и после застина.

— Защо престана да ме разтриваш? — попита с раздразнение Кейшо.

— Нещо не е наред — Рейко показа глава от прозорчето и се ослуша. — Твърде тихо е. Не чувам птички, а и отдавна никой не е минавал покрай нас.

Връхлетя я вълна от страх, сърцето й заби учестено. Пред паланкина яздеха двамата детективи на Сано. Рейко видя как те взеха да се озъртат, оглеждайки околността, сякаш също бяха доловили скрита опасност. В следващия миг се разнесе неясно свистене. От върха на близката скала върху тях се изсипа порой от тънки стрели. Един от войниците изкрещя и рухна със забита във врата стрела. Мъжете рязко отстъпиха встрани, за да избегнат стрелите, конете се подплашиха и побягнаха, процесията се разкъса и в доскорошната стройна колона настъпи хаос. Рейко бързо се скри обратно в паланкина.

— Какво става? — попита рязко Кейшо.

— Някой стреля по нас. Наведете се — Рейко бутна господарката Кейшо върху покрития с възглавници под на паланкина и затръшна прозорците.

Нови стрели забарабаниха по покрива на паланкина. Откъм редиците с войниците и прислугата се разнесоха викове, а жените в останалите паланкини заахкаха в тревожна възбуда.

Отвън капитанът на стражите изкрещя:

— Атакуват ни! Тичайте напред! Не разкъсвайте колоната!

Паланкинът се наклони и пое нататък по пътя с нарастваща скорост, разтърсван от тичането на носачите. Викове и тропот на конски копита се сляха в тревожна глъч. Въздухът трептеше, насечен от нарастващ порой стрели. Стоманените им върхове трополяха по пътя, дрънчаха, отскачайки от броните, и с тъп звук пронизваха човешка плът. Разнесоха се викове на болка, после паланкинът се блъсна в земята и запрати Рейко върху Кейшо.

— Уцелили са носачите ни! — ужас обзе Рейко, когато погледна навън и видя мъжете проснати под прътовете за носене. — Не можем да продължим напред. А и сме препречили пътя така, че никой не може да мине.

Нагоре по пътя свистяха стрели, които застигаха бягащите войници и те рухваха покосени. Конете препускаха покрай мъртвите сгърчени тела на своите ездачи устремени към първите редици. Останалите носачи оставиха своите паланкини на земята; слугите пуснаха товара си. Воините от предните редици се втурнаха в обратна посока, за да подсигурят отбраната на шествието.

— Всички да се скрият в гората! — изкрещя капитанът.

Слуги и носачи се втурнаха през канавката към сенчестото убежище между дърветата.

— Те ни изоставят! — изкрещя с възмущение господарката Кейшо.

Покрай колоната от паланкини шумно препускаха войници и крещяха на дамите да излязат. Рейко сграбчи Кейшо за ръката.

— Хайде, елате!

Когато излязоха от паланкина, Рейко видя Мидори, госпожа Янагисава и останалите жени, които също напускаха паланкините си. В този миг откъм гората се разнесоха писъци. Хората, които бяха потърсили укритие сред дърветата, се появиха отново, панически бягайки, а лицата им бяха застинали в ужас. Тъмният лес бе избълвал срещу тях орда страховити мъже, въоръжени с мечове и облечени в бронирани туники с ръкави от метална мрежа и с метални шлемове. Черни качулки с дупки за очите покриваха лицата им. Нападателите преследваха слугите, посичаха носачите и те рухваха мъртви на пътя с кървави рани, зейнали върху голите им гърбове. При тази неописуема диващина Рейко онемея; за миг бе парализирана от шока.

— Разбойници! — изкрещя Кейшо.

Сковани от страх, останалите жени забъбриха тревожно.

— Дами, върнете се в паланкините!

Рейко натика майката на шогуна обратно, скочи след нея и затвори вратата. Отвън нападателите продължаваха да посичат слугите и да преследват бягащите.

— О, божества! — възкликна тихо Рейко, ужасена и отвратена. — Кой смее да напада официална процесия на Токугава?

Капитанът крещеше заповеди на войниците си. Неколцина останаха да охраняват паланкините, а пешаците и самураите на коне взеха трескаво да се организират в защита. Остриета пронизваха маскираните мъже; конете ги газеха. Но откъм гората прииждаха нови и нови попълнения, далеч повече от шейсетината войници, които в мирно време изглеждаха достатъчно добра защита. Сега всеки един от тях бе принуден да се сражава с няколко противници. Конници обикаляха в кръг, обградени от враговете си. Уплашените животни все повече отстъпваха, а остриетата описваха във въздуха свистящи дъги. Покосените нападатели рухваха, но другарите им посичаха войниците на седлата или ги събаряха на земята и там ги намушкваха. Воините пешаци се въртяха в отчаян танц, размахвайки оръжие. По телата им зейваха кървави рани от остриетата на противниците им, а раздраните им одежди се вееха, докато те самите издъхваха в агония.

Стрелбата откъм върха на скалата продължаваше. Стрелите застягаха втурналите се в бяг слуги. Една от тях прониза врата на галопиращ кон, който, облян в кръв, рухна на земята и смаза ездача си. Нападателите продължаваха да избиват ескорта. Гората и планината кънтяха от смразяващи викове и звън на остриета.

Рейко наблюдаваше кървавата сцена скована от ужас.

— Това не може да са обикновени разбойници — отбеляза тя. — Бият се твърде добре. А и не са се озовали тук случайно, чакайки да ограбят някой минаващ богаташ. Тази засада е организирана предварително, и то специално за нас!

Господарката Кейшо не отговори. Тя се бе втренчила със зяпнала уста в касапницата наоколо.

— Парите, които носим, може би си струват риска, на който излагат живота си, за да ни ограбят — отбеляза Рейко, — но защо убиват безпомощни, невъоръжени люде?

Тя се заслуша в риданията на останалите жени, потърсили убежище в паланкините си, и се разтревожи за бременната Мидори, която бе самичка и вероятно бе обзета от ужас. Рейко си спомни за желанието си да се случи нещо непредвидено, което да осуетеше това пътуване, и изпита горчива ирония и чувство за вина.

Пътят и тревата покрай гората бяха осеяни с трупове и оплискани с кръв. Нападателите бяха застигнали носачите и слугите и бяха покосили повечето от войниците. Пороят от стрели бе секнал. Сега няколкото оцелели от охраната, между които и двамата детективи на Сано, продължаваха да се сражават с многобройния вражески отряд. Биещите се притичваха покрай тях и остриетата им проблясваха в опасна близост до Рейко. Олюляващи се тела се блъскаха в паланкина, който се клатеше застрашително. Господарката Кейшо се вкопчи в Рейко и изплака. Рейко извади кинжала, който носеше скрит в ръкава си, готова да се отбранява.

Скоро броят на сражаващите намаля; сред последните жертви бяха и хората на Сано. После битката внезапно секна. Сред настъпилата зловеща тишина на пътя се събраха петдесетина мъже. Някои накуцваха, осеяни с кървави рани; гърдите им хриптяха от изтощение. Всички до един носеха качулки. Рейко видя как очите им проблясваха в дупките, и долови пресекливото им дишане през черния плат. Ужас скова сърцето й. Нападателите бяха победили войниците на Токугава!

— Какво ли се канят да правят? — попита Кейшо, заровила лице в рамото на Рейко.

— Ще оберат скъпоценностите ни и ще си тръгнат — прошепна Рейко, макар че някакво зловещо предчувствие дълбоко в нея й подсказваше друго.

Някъде далеч се разнесе звън на храмова камбана. Качулатите подминаха разпиляния багаж. Половината от тях поеха бързо нататък по пътя и навлязоха в гората на лов за бегълци. Другите заобиколиха паланкините и застанаха до вратите, които гледаха към скалата, извисяваща се на десетина крачки от тях. Стомахът на Рейко се сви. Тя си даде сметка, че страховете й се превръщат в реалност.

— Ще избият всички ни! — възкликна тя ужасено, без да може да повярва, че това е възможно.

По протежение на колоната паланкини се разнесе шум от отваряне на врати. Рейко чу писъците на останалите жени. Господарката Кейшо захленчи. Невероятната жестокост на нападателите отврати Рейко. Когато видя как един от качулатите се отправи към нейния паланкин, яростта взе връх над ужаса й. Дива воля за оцеляване наля сили в ръцете й, които стискаха дръжката на дългия тънък кинжал. Щом мъжът отвори вратата, Рейко се хвърли напред и заби острието между краката му, точно под бронираната туника.

Острието потъна в меката незащитена плът и се показа отново, цялото окървавено. Мъжът извика и се преви на две. Кейшо изкрещя. Рейко се приведе напред и блъсна мъжа. Той падна до скалата и се загърчи в агония. Стиснала кинжала си, Рейко изскочи от паланкина и дръпна Кейшо зад себе си. Двете се запрепъваха по пътя. Сърцето на Рейко биеше до пръсване, заредено с енергията, избликваща в критичен момент. Твърдо решена да спаси приятелките си, тя отправи поглед нататък към колоната от паланкини.

Нападателите издърпваха навън слугини и придворни дами, които се дърпаха с писъци, и ги влачеха през пътя към гората. Близо до втория паланкин с безизразно от паника лице госпожа Янагисава се съпротивяваше яростно на опитите на един мъж да извие ръцете й зад гърба, като се мяташе диво и хриптеше. Рейко се втурна към тях. Тътрейки се, господарката Кейшо я последва със стенания, вкопчена в полите й. Рейко замахна силно и проряза бедрата на мъжа точно там, където незащитена плът делеше туниката от гамашите му. Мъжът извика изумен, пусна госпожа Янагисава и рухна, стенейки; от срязаните му артерии бликна кръв. Освободена, госпожа Янагисава отстъпи назад, олюлявайки се.

При четвъртия паланкин двама мъже се бяха навели при вратата и се опитваха да издърпат Мидори. Пронизителните й писъци прорязваха въздуха. От другата страна на пътя нападателите строяваха в редица слугини и придворни дами. Един от тях размаха заплашително кинжал, отиде до началото на реда и едно по едно взе да прерязва гърлата на ужасените жени. Смразяващо хъхрене и гъргорене съпровождаха избълваната алена кръв. Жените плачеха, пищяха и молеха за милост.

Отвратена и втрещена, Рейко обърна гръб на ужасяващата гледка. Опиташе ли се да спаси онези жени, това би означавало да пожертва собствения си животи да остави Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава да се оправят сами.

— Вземете господарката Кейшо и бягайте! — нареди тя на госпожа Янагисава.

Но жената на дворцовия управител остана неподвижна. Бе втренчила поглед между паланкините в жените, гърчещи се в локви от собствената им кръв, в техните стенещи и пищящи истерично спътнички. Мъжът продължаваше да се движи нататък по редицата, а острието му сееше смърт под погледите на другарите му. Госпожа Янагисава се олюля; очите й се обърнаха с бялото нагоре. Рейко я сграбчи и я зашлеви през лицето.

— Сега не бива да припадате. Тръгвайте, преди да са забелязали, че все още сте на свобода!

Нападателите бяха хванали Мидори за краката. Тя блъскаше и риташе, докато двамата се мъчеха да я измъкнат от паланкина. Мъжът, който бе по-близо до Рейко, имаше цепка на туниката си под мишницата, където нечий меч бе срязал платнените възли, свързващи покритите с кожа метални плочки. Рейко мушна кинжала си в процепа. Острието прониза кожата. Мъжът изрева. Тя издърпа обратно кинжала си, а той пусна Мидори и се строполи безжизнен на земята. Другият се обърна към Рейко. Очите му святкаха с гневно през дупките на качулката. Тя замахна повторно и преряза гърлото му. Той се строполи в прахта и издъхна. Мидори падна на пътя.

— Рейко сан — възкликна тя.

Рейко скри кинжала в ножницата, завързана над лакътя й. Приведе се над мъжа, когото току-що бе убила, и измъкна меча му.

— Хайде, трябва да побързаме — подкани тя Мидори.

Стисна откраднатия меч и двете побягнаха по пътя покрай флага на Токугава, който се валяше сред посечените тела. Но Мидори бе твърде наедряла и не можеше да се движи достатъчно бързо. Рейко чу зад гърба си викове и тежки стъпки. Хвърли поглед назад и видя петима нападатели, които ги преследваха.

— Тичай по-бързо! — извика тя.

— Не мога! — отвърна Мидори, задъхана и хъхреща. — Върви без мен. Спасявай се!

Преследвачите ги застигаха. Рейко се завъртя и размаха меча срещу мъжете. Те извадиха своите оръжия. Мидори застена. Рейко извика към нея:

— Стой зад мен!

Стиснала меча си, тя сечеше наред; противниците й парираха ударите. Остриетата им се удряха със звън, който отекваше болезнено в ръцете й. Рейко бе участвала в битки и по-рано, но никога срещу тринайсет противници едновременно. Сега те я обградиха и като гледаше да пази Мидори зад гърба си, тя взе да се върти отчаяно, за да не допусне да я пленят. Размахваше меча си, а Мидори се блъскаше в нея и ограничаваше движенията й. Рейко сипеше удари върху нападателите си, но мечът й отскачаше от броните им.

— Помощ! — изкрещя тя, надявайки се на появата на войници от пътния патрул или на пътуващи самураи.

Зовът й отекна самотно над пустия, потънал в мараня пейзаж. Двама от нападателите сграбчиха Мидори.

— Пуснете ме! Не ме наранявайте, моля ви! — изплака тя.

Отчаяна, Рейко размаха меча още по-ожесточено. От въртенето й се зави свят, усилията изчерпаха силите й и тя вече едва си поемаше въздух от изтощение. Мускулите я боляха; главата й бучеше от пронизващия звън на мечове. Дочу писъци в далечината и зърна още главорези, които бързаха към тях откъм завоя на пътя, влачейки със себе си Кейшо и госпожа Янагисава. Изпълни я мъчителна тревога. Значи приятелките й не бяха успели да избягат.

Внезапно нечии силни и здрави като стомана ръце я сграбчиха за кръста откъм гърба. В трескаво боричкане с фигури в черни качулки, сред блъскане и яростни движения някой изтръгна меча от десницата й и я блъсна на земята. Рейко усети върху себе си тежестта на мъжко тяло; съпротивяваше се с всички сили, но въпреки това някой прикова ръцете и краката й към земята. Изтръгнаха скрития в ръкава й кинжал. Груби, дебели върви омотаха китките и глезените й. Рейко видя Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава проснати, овързани и облени в сълзи до нея, обградени от врагове. Само ако бе успяла да ги спаси!

— Кои сте вие? — извика тя към мъжете, които я бяха пленили. — Защо вършите това?

Отговор не последва. До този момент нападателите не бяха промълвили нито дума. Странното им, зловещо мълчание засили ужаса й. Притиснаха главата й така, че да не може да я мръдне. Единият от тях приклекна и мушна между устните й малка стъкленица. Рейко усети вкус на гъста и тръпчива упойваща течност. Стисна уста. Докато се виеше и скимтеше, чу как другите жени повръщат. Мъжете насила изсипаха съдържанието на стъкленицата в устата й. Тя се опита да го изплюе, задави се, но горчивата течност се плъзна надолу в гърлото й. Нечии ръце нахлузиха върху главата й черна качулка. Без да вижда нищо, Рейко продължи да се съпротивява в пълен мрак няколко мига, които й се сториха цяла вечност. Звуците, които издаваха останалите жени, заглъхнаха; болката от вървите, които се бяха впили в плътта й, се притъпи и върху нея сякаш се спусна упойващ облак. Ужасът се оттегли и отстъпи място на обгръщаща я несвяст. Рейко престана да се бори, усети как невидими ръце вдигат тялото й и го понасят бързо нанякъде. За миг в мисълта й проблеснаха образите на Сано и Масахиро, но после черната пелена на забравата обгърна съзнанието й. Обзета от мимолетен копнеж по семейството си, през замъгления й ум премина една последна мисъл.

Оцелееше ли, вече щеше да внимава какво си пожелава.