Лора Джо Роуланд
Суиши (5)

Глава 4

Приглушени ридания върнаха Рейко в съзнание, въпреки че все още беше замаяна. Помисли си, че вероятно Масахиро се е събудил, стреснат от кошмар. Майчиният й инстинкт я подтикваше да отиде при него… но нещо й пречеше. Сякаш здрави метални скоби стягаха краката й и притискаха ръцете й отстрани до тялото. Тя премига и отвори очи в недоумение, но лицето й бе покрито с дебел груб плат и единственото, което видя, бе непрогледен мрак. Пое рязко въздух стъписана и езикът й усети натиска на нещо грапаво и сухо, което изпълваше устата й. В следващия миг Рейко осъзна, че се движи в бърз отривист ритъм, носена от ръце, които я бяха хванали за глезените и подмишниците. Риданията продължиха, съпроводени от стенания. Внезапно Рейко усети, че я залива вълна от паника, сърцето й се сви в мъчителен спазъм.

Къде се намираше? Какво се бе случило с нея? Споменът бавно проникна в съзнанието й, зловещ и ужасяващ, въпреки мъглата на съня, която я обгръщаше. Връхлетяха я картини от засадата, клането и похищението. Вероятно чуваше виковете на Кейшо или на госпожа Янагисава. Те продължаваха да бъдат пленнички на място, намиращо се някъде отвъд границите на въображението.

Ужас завладя Рейко. Тя усети неистов порив да се мята и да крещи, но това само щеше да изчерпи силите й. Наложи си да остане неподвижна и се опита да подтикне сънливия си мозък към разумни разсъждения. Трябваше да подреди мислите си, да изостри сетивата си и да научи каквото може, за обстоятелствата около себе си, да не пропуска нищо, което можеше да се окаже полезно за оцеляване, както и да не позволи ужасът да я завладее.

Най-напред насочи вниманието върху себе си. Не можеше да помръдне, защото тялото й бе здраво омотано с въже. Платът, покриващ лицето й, представляваше черна качулка, която похитителите бяха нахлузили върху главата й. Езикът й вкуси сухотата на памучната тъкан, с която бе запушена устата й. Повдигаше й се, главата й се пръскаше от пулсираща болка. По всяка вероятност причината за състоянието й бе упойващата течност, която похитителите бяха изсипали в гърлото й. Други наранявания като че ли нямаше. Мускулите й бяха вдървени и изпитваше нужда да се облекчи, което означаваше, че бе спала достатъчно дълго, за да се отдалечат значително от мястото на похищението и от възможността някой да я потърси.

Но може би все още никой не бе научил за случилото се. Може би щеше да умре, преди който и да било да й се притечеше на помощ.

Заля я нова вълна от паника, която скова гърдите й. Тя изпита такъв мъчителен копнеж по Сано и Масахиро, че замалко не избухна в сълзи. Но с усилие на волята запази присъствие на духа. Насочи сетивата си да разучи наоколо.

През плътната материя на качулката долови стъпки върху сухи листа, пукане на клонки, шумолене на трева и хриптящо дишане, вероятно на мъжете около нея. Тези шумове проникваха в смесицата от звуци, сред които успя да различи песен на щурци и цикади, както и вятъра, който свиреше в клоните на дърветата. От време на време се обаждаха кукумявки. Отнякъде се чуваше давещата кашлица на Кейшо; зад гърба й хлипаше Мидори. Но не можа да прецени къде беше госпожа Янагисава. Усещаше клони, които закачаха дрехите й, както и студен влажен въздух. Наоколо й жужаха комари. През качулката проникваше дим с мирис на смола. Рейко си представи как похитителите я носят заедно с останалите жени през потънала в нощен мрак гора, осветявайки пътя си с факли. Суматохата означаваше, че след тях вървяха още много мъже. Въображението й обрисува безкрайна колона от фигури в качулки, които предпазливо се придвижват напред.

Внезапно стъпките се забавиха; движението спря. В кратката тишина Рейко чу как съвсем наблизо със скърцане се отваря тежка порта. После движението се възобнови, но атмосферата се промени. Горските звуци заглъхнаха; нозете закрачиха по каменна повърхност, стъпките им отекваха наоколо. Въздухът бе неподвижен, по-топъл и наситен с мирис на застояло.

Щом портата се затвори, тялото й се наклони с главата нагоре. От рязката промяна на положението й призля и Рейко си помисли, че ще повърне и ще се задуши. Усети, че се издига, носена от мъжете, под чиято тежест дървените стъпала под краката им заскърцаха. На някаква площадка за момент я задържаха хоризонтално и после продължиха да изкачват още стъпала. Някъде от горе до нея достигнаха гукане на уплашени от нахлуването птици, цвърчене на прилепи и плясък на крила. Мъжете бяха зловещо безмълвни. Рейко си представи пуст зандан и настръхна от нарастващ страх.

Стигнаха до нова площадка, изкачиха пореден ред стъпала, след което спряха в пространство, където около нея се струпаха миришещи на пот мъже. Тя чу тупване на земята и реши, че оставят товара си. След това тръснаха на пода и нея. Стъргане на метал от извадени от ножници остриета изпълни сърцето й с ужас. Нечии ръце опипаха тялото й. Тя изплака и се заизвива безпомощно, сигурна, че похитителите възнамеряваха да убият както нея, така и приятелките й. Другите жени също се разридаха.

Нечии ръце издърпаха въжетата, които я овързваха. Рейко усети рязко теглене, докато острието срязваше дебелите върви. Щом те паднаха, тя слепешката се устреми към свободата, опитвайки се да достигне кинжала под ръкава си.

Но оръжието беше изчезнало, явно похитителите го бяха взели по време на сражението. Всичко около нея се завъртя и я погълна във вихъра си. Вдървените й мускули не издържаха на тежестта й. Тя падна назад, като едва си поемаше дъх, стомахът й се преобърна, обля я студена пот. Чу как мъжете се отдалечиха, последваха блъскане на врата и изщракване на метални резета. Тежките стъпки заглъхнаха по стълбата. С неописуема болка Рейко си помисли за пропуснатата възможност да избяга, проклинайки собствената си слабост, и очите й се изпълниха със сълзи.

После реши да не пилее повече енергия в самосъжаление и насочи своята тревога към приятелките си. С натежали и непохватни ръце тя смъкна качулката от главата си и махна парцала от устата си. Присви очи срещу оскъдната светлина, която проникваше през отвесните процепи на капаците, закриващи прозорците върху четирите стени на квадратната стая, където лежеше. Навън, далеч под нея, се носеше плисък на вълни и тя долови мирис на море. Когато очите й привикнаха, видя около себе си три проснати тела.

— Почитаема Кейшо! — извика тя. — Мидори сан! Госпожо Янагисава!

В отговор се разнесоха немощни възклицания. Рейко се изправи с мъка и започна да диша дълбоко, докато престана да й се вие свят и да й се повдига. После допълзя до най-близкото тяло, смъкна качулката и освободи запушената уста.

— Уф! — господарката Кейшо се изкашля и се изплю. Изпълнените й със страх очи запримигваха върху измъченото й изпито лице. — Все едно ме е пипнал най-тежкият махмурлук. Какво се случи с нас? Какво е това място?

— Бяхме отвлечени, упоени и затворени — отвърна Рейко, доволна, че майката на шогуна се оказа издръжлива възрастна жена, способна да преживее подобно изпитание. — Не зная къде сме, освен че се намираме нависоко, близо до някакво езеро и насред гора.

Господарката Кейшо направи непохватен опит да се изправи. Беше жадна. Рейко също изпитваше мъчителна жажда, която бе изсушила устата и гърлото й. Претърсвайки помещението, в друг ъгъл тя намери керамична кана с вода. Двете с Кейшо пиха жадно, макар че водата беше топла и с блудкав вкус.

Откъм проснатото тяло, чийто огромен корем подсказваше, че това е Мидори, се разнесоха стенания. Тя се беше освободила от качулката и натъпканата в устата й кърпа и когато Рейко дотича до нея, се напъна да повърне.

— Зле ми е, много ми се гади — проплака тя.

Рейко се втурна за кофа. Върна се и както придържаше главата на Мидори, бременната жена повърна. После приятелката й се хвана за корема, като трескаво го поглаждаше и опипваше.

— Бебето ми! — гладът й бе изтънял от страх, а очите й бяха широко отворени. — Не е помръднало, откакто се събудих.

За миг двете с Рейко застинаха, онемели от ужас, че опиумът или изживяната травма бяха причинили смъртта на нероденото дете. После Мидори се разтресе в ридания.

— О, не, моля, не! — изплака тя.

— Всичко е наред с детето — успокои я Рейко, надявайки се, че казва истината. — Просто е заспало. Лягай и почивай. Не се тревожи.

След като настани Мидори на пода, се доближи до госпожа Янагисава. Жената лежеше неподвижна и безмълвна, с изпънати нозе и отпуснати до тялото ръце. Когато Рейко свали качулката и измъкна парцала от устата й, госпожа Янагисава примига, отвори очи и бавно навлажни устни с език.

— Добре ли сте? — попита Рейко.

Госпожа Янагисава изрече едва чуто:

— Да, благодаря — лицето й бе странно безизразно, тонът й — спокоен и вежлив, все едно това бе най-обикновена среща. Госпожа Янагисава направи немощен опит да се надигне и когато Рейко й помогна да седне, добави: — Сега трябва да си тръгвам, затова моля да ме извините.

Странно предчувствие прониза Рейко.

— Не можеш да си отидеш у дома! — заяви господарката Кейшо. — Отвлечени сме — тя се втренчи насмешливо в лицето на госпожа Янагисава. — Да не би да си забравила?

Госпожа Янагисава се смръщи озадачена и поклати глава.

— Моля да ме извините… Не разбирам за какво говорите. Вече трябва да си тръгвам. Кикуко чан има нужда от мен.

Тя сякаш не забелязваше нищо около себе си; изобщо не обърна внимание на Мидори, която стенеше и ридаеше в другия край на помещението.

— Съжалявам, но това не е възможно — възрази й предпазливо Рейко и й обясни какво се бе случило.

Думите й обаче сякаш не проникваха в съзнанието на госпожа Янагисава, която се изправи на крака с усилие и залитайки и опирайки се в стената, взе да обикаля помещението като в несвяст.

— Кикуко чан! — извика тя. — Къде си?

— Загубила е разсъдъка си от шока — отбеляза Кейшо.

Рейко се опасяваше, че майката на шогуна бе права. Вероятно състоянието на госпожа Янагисава бе резултат от вторичното въздействие на опиума или може би и бездруго нестабилното й съзнание просто искаше да отхвърли случилото се. Отказът й да приеме фактите я бе отвел отвъд границата на вменяемостта.

— Къде си, Кикуко чан! — извиси тревожно глас госпожа Янагисава. — Ела при мама!

Рейко бързо отиде до нея и я прегърна.

— Кикуко чан е в безопасност у дома. Моля ви, седнете и се успокойте. Не ви е добре.

Госпожа Янагисава се дръпна и продължи да търси из помещението.

— Кикуко чан! — викаше тя с нарастващо безпокойство.

— Имаме нужда от помощ — отбеляза господарката Кейшо. Залитайки, тя отиде до вратата, заблъска по нея и се развика: — Хей! Имаме болни хора тук. Заповядвам ви да доведете лекар!

Ударите отекнаха така, сякаш бяха прозвучали в дълбок празен кладенец. Отговор не последва. Риданията на Мидори се извисиха в истерични вопли.

— Изобщо да не бях тръгвала на това пътуване! — изплака тя. — Само ако си бях у дома!

— Това вече е нетърпимо — обяви възмутено Кейшо. Страхът й бе отстъпил място на гнева. — Главата ми ще се пръсне. Искам си лулата. Тук е толкова студено. Този прах ми дразни дробовете — тя се закашля и взе да хъхри. — Да се държат така с мен, майката на шогуна, това е безчинство! — тя изрита вратата. — Които и да сте, пуснете ни незабавно!

— Искам бебето ми да е добре! — изплака Мидори, хлипайки. — Искам Хирата сан!

Рейко се чувстваше отговорна за приятелките си и съзнанието за това се стовари върху нея със силата на лавина. Макар самата тя да бе обзета от ужас, намери сили да каже:

— Трябва да запазим спокойствие. Ако загубим самообладание, това само ще влоши нещата.

Господарката Кейшо се извърна към Рейко ядно:

— Теб толкова те бива да разгадаваш мистерии. Намери начин да се измъкнем от тук!

Но Рейко знаеше до каква степен предишните й успехи зависеха от оръжията, от свободата на движение, от достъпа до информация, както и от властта на Сано, на неговия детективски отряд и на режима на Токугава зад гърба й. Тук, без оръжие и в капан, какво би могла да стори, за да спаси приятелките си? Въпреки всичко решимостта и чувството за дълг я заставяха да опита.

— Моля ви, имайте търпение. Ще намеря начин да се измъкнем — обеща тя, като се преструваше на уверена.

Кейшо клекна, скръсти ръце и зачака; Мидори престана да хлипа. Не на себе си, замаяна и сякаш безплътна, госпожа Янагисава се въртеше бавно в кръг, а очите й се стрелкаха с отсъстващ поглед. Неловката тишина бе нарушавана от глух плисък на вълни. Рейко отиде до вратата и я бутна. Масивното дърво не поддаде. Натискът само раздрънка резетата от външната страна. Опипа повърхността и ръбовете за някакви пукнатини, но напразно. Отиде до прозорците и установи, че капаците са здраво заковани. Мушна пръсти в тесните процепи между грубите дървени дъски и се опита да ги раздалечи, но това не доведе до нищо, освен че в кожата й се набиха тресчици.

Госпожа Янагисава се свлече в един ъгъл отчаяна и хлипайки.

— Не мога да намеря малкото си момиченце — изплака тя. — Къде може да е отишло?

Рейко огледа стените и пода. Бяха осеяни с дупки и цепнатини, но нито една не бе достатъчно голяма, за да могат да избягат. Постройката изглеждаше стара, запусната, но солидна. Скоро Рейко се изтощи, задъха се и се обля в пот въпреки студа. Застана в средата на помещението и погледна нагоре. Таванът надхвърляше двойно ръста й. През процепите между дебелите греди проникваше лунна светлина. Неуспехът изчерпи енергията й и тя се свлече на колене.

Откъм Мидори долетя окаян вопъл:

— Какво ще стане с нас?

Господарката Кейшо скочи тромаво на крака, прекоси тичешком помещението и заблъска по капаците.

— Помощ! — закрещя тя. — Някой да ни помогне!

— Не се поддавайте на паника! — изрече умолително Рейко. — Трябва да пестим силите си и да запазим самообладание, за да можем да избягаме при първа възможност.

— Никога няма да успеем да избягаме! — изплака Мидори и се разтресе в безутешни ридания. — Ще си умрем тук… до една!

Истерията й зарази Кейшо, която взе да дращи с нокти по вратата.

— Трябва незабавно да се махна от тук! Не мога повече да понасям всичко това!

Макар че Рейко се опита да ги вразуми и успокои, те не й обърнаха внимание.

— Хирата сан! — извика Мидори, сякаш гласът й можеше да преодолее разстоянието и да достигне съпруга й.

Кейшо блъсна с тяло вратата няколко пъти, сипейки грозни ругатни, които издаваха селския й произход; госпожа Янагисава хлипаше. Никога до този момент Рейко не се бе чувствала тъй безполезна. Щом вестта за клането и похищението стигнеше до Едо, шогунът със сигурност щеше да нареди на Сано да разследва това тежко престъпление. А Рейко се намираше в центъра на събития, които можеха да се окажат най-сериозният случай в кариерата на Сано. Само че целият й талант и опит нямаха никакво значение, тъй като този път тя бе жертвата, а не детективът.

Отчаяние, физическа немощ и ужас, че повече никога няма да види Сано и Масахиро, почти я погълнаха. От очите й рукнаха сълзи, но самурайският й дух разпали силен гняв към похитителите и отхвърли идеята да се предаде без съпротива. По някакъв начин трябваше да спаси себе си и своите приятелки и да предаде тези престъпници на правосъдието.

— Хирата сан! — продължаваше да вика Мидори.

Отчаянието на спътничките й отекна в душата на Рейко. Колкото й да се стремеше към действие, по всичко личеше, че понастоящем нямаше какво да направи, освен да чака онова, което предстоеше да им се случи.