Лора Джо Роуланд
Суиши (27)

Глава 26

Правителственият архив се помещаваше в голяма представителна къща в административния квартал на крепостта Едо. Сано бе работил отначало тук като току-що назначен служител в бакуфу още преди шогунът да му бе наредил да се и заеме с разследване на престъпления. В основната зала чиновници сновяха покрай бюрата, където преписваха, подреждаха, разпределяха и прошнуроваха документи. Главният архивар Ногучи, възпълен самурай на средна възраст, бе разпънал огромни карти на Япония върху разчистения под. Сано и дворцовият управител коленичиха, за да огледат картите, оцветени великолепно в синьо там, където бяха разположени реки, езера и океани, в зелено — за равнините, и в кафяви нюанси — за планините. Нанесени с туш йероглифи отбелязваха градовете и имената на земевладелците.

— След като е отвлякъл жените, Даношин Минору вероятно е поел към някое конкретно място — предположи Сано.

— Не би разчитал на това да намери веднага подходящ затвор — съгласи се Янагисава. — Човек, който замисля отмъщение цели дванайсет години, не се поддава на внезапни пориви, нито е склонен да се осланя на късмета си.

— А и човек с интелигентността на Даношин ще знае как да остане незабелязан, след като е задържал като пленничка майката на шогуна — добави Сано. — Не би наел стаи в странноприемница, нито къща в някое село, защото хората, които чуят за похищението, веднага биха станали подозрителни.

Янагисава потърси карта на област Хаконе.

— Тук сред пустошта около мястото на похищението има пещери. Може да е проучил някоя от тях и да е скрил заложниците в нея.

— Не е изключено — каза Сано, — но аз бих се обзаложил, че Даношин притежава някакъв имот, където може да бъде сигурен, че никой няма да се натъкне на него и да съобщи за това на властите.

— Ако е така и е отишъл там, не може да е много далеч от мястото на похищението — каза Янагисава. — Бил е принуден да скрие жените бързо, за да не го видят и за да сведе до минимум риска от евентуалното им бягство.

Сано прокара пръст по бялата линия върху картата, с която бе означен междуградският път Токайдо. Спря при криволичещия отрязък, където бяха причакали шествието на господарката Кейшо. После очерта невидим кръг с радиус, съответстващ на един ден път от мястото. В окръжността влизаха няколко имена на местни земевладелци.

— Да започнем издирването от тук — предложи Сано.

* * *

Седнал на подиума в приемната зала, шогунът оглавяваше заседание по въпросите на националната сигурност и отбрана, на което присъстваха Уемори Йоичи — член на съвета на старейшините и главен военен съветник на режима Токугава — и неколцина висши военни служители. Уемори докладваше с монотонен глас за снабдяването на армията, за укрепленията, които се нуждаеха от подсилване, и за инвентаризацията на арсенала, а в това време шогунът се тревожеше за майка си. Представяше си я затворена някъде да се пита защо синът й не бе организирал спасяването й. Въртеше се на мястото си и едва издържаше бездействието в очакване дворцовият управител Янагисава и сосакан Сано да му донесат някакви вести. Как му се искаше той самият да можеше да стори нещо, за да спаси майка си и да залови похитителите й!

— Ваше превъзходителство, бихте ли подписали това? — Уемори се протегна към подиума и остави някакви книжа на масата пред шогуна.

Шогунът сведе поглед към документите в плаха несигурност. Не бе слушал дискусията с внимание и сега не знаеше дали трябва да ги одобри. Но и да бе и слушал, едва ли щеше да бъде по-сигурен. Толкова трудно бе да се управлява цяла държава!

— Какво е това? — той предпазливо докосна страниците.

— Разрешителни за покриване на току-що обсъдените разходи със средствата на хазната — поясни Уемори с тон на търпелива сдържаност.

Шогунът въздъхна. Какво му оставаше да стори, освен да следва съветите на други? Въпреки това внезапно бе обзет от възмущение към собствената си безпомощност и от гняв към света.

— Как смеете да ми досаждате с някакви дреболии в такъв момент? — изкрещя той към подчинените си. Те го изгледаха изненадани. Той смачка документите и замери с тях Уемори. — Вземи тези боклуци и… ъ-ъ… си ги заври… ъ-ъ… каквото искаш прави!

Уемори сведе глава; останалите замръзнаха, стъписани от гнева на своя господар. В този момент в залата влезе доктор Китано, главният лекар на замъка Едо.

— Извинете, ваше превъзходителство — каза той.

— Какво искаш? — попита рязко шогунът.

Доктор Китано коленичи и се поклони.

— Моля да ме извините за прекъсването — каза той, — но Суйрен дойде в съзнание. Наредих да уведомят сосакан Сано, но не мога да го открия, затова реших, че е по-добре да докладвам направо на вас, ваше превъзходителство.

Шогунът се навъси, озадачен от току-що чутата вест.

— Коя е Суйрен? — попита той.

Доктор Китано придоби озадачено изражение, слисан от неведението на шогуна.

— Личната прислужничка на вашата майка. Единствената оцеляла от похищението.

По-скоро раздразнен, отколкото проумял факта, шогунът възкликна:

— И защо трябва да ме интересува, че тя… ъ-ъ… е дошла в съзнание? Защо си позволявате да ми… ъ-ъ… досаждате с това?

— Възможно е Суйрен да е чула или видяла нещо, което може да ни помогне да разберем къде похитителите са отвели почитаемата ви майка — намеси се Уемори.

— А-ха. И сега, след като се е свестила, тя може… ъ-ъ… да ни каже какво знае — най-накрая проумял случилото се, в следващия миг шогунът бе обзет от тревога. — Сосакан Сано веднага да отиде при нея! — после си спомни, че личният му следовател не бе на разположение. — Но Сано сан тръгна да дири Даношин Минору заедно с дворцовия управител Янагисава — шогунът посочи към един от секретарите си. — Отивай да ги доведеш!

Секретарят понечи да изпълни заповедта, но Уемори се обади:

— При цялото ми уважение, ваше превъзходителство, вероятно е по-добре дворцовият управител и сосакан сама да бъдат оставени да изпълнят задачата си.

Шогунът прехапа устна, засрамен от по-доброто решение на Уемори.

— Остави — махна той към секретаря.

— Някой друг може да разпита прислужничката — предложи Уемори.

— Ами… да, прав си — каза шогунът и после попита смутено: — Само че кого да изпратя? Не мога да натоваря с такава важна задача, когото и да е.

В този момент изневиделица му хрумна неочаквана идея: „Защо да не отида аз лично?“ Толкова бе объркан, че челюстта му увисна. Но въпреки това идеята му се стори идеално разрешение, тъй като разпитът на прислужничката щеше да удовлетвори и желанието му за действие. Под погледите на присъстващите, които го наблюдаваха с недоумение, той пристъпи към ръба на подиума… и се спря разколебан. Беше недопустимо за неговия ранг да разговаря с някаква си слугиня. Трябваше да пази достойнството на върховното си положение и да остави подчинените си да вършат мръсната работа. Обзет от съжаление, че Сано и дворцовият управител не бяха край него, за да му спестят тази дилема, той понечи да отстъпи назад, но мисълта за тях го възпря. Те бяха взели в свои ръце разследването на похищението, но от къде на къде? Неговата майка бе в и опасност, не тяхната. Токугава Цунайоши бе връхлетян от внезапно негодувание към Сано и Янагисава — чувство, което не го спохождаше често. От време на време го обземаше скрито подозрение, че те се смятаха за по-умни от него и по-способни да вземат важни решения. Спомни си момента, когато пристигна писмото с искането на похитителя. Първоначално той искаше да екзекутира полицейския началник Хошина, но впоследствие промени решението си… всъщност така ли беше? Възможно ли бе Сано да го бе разубедил в резултат на тайно споразумение с Янагисава? Шогунът се запита колко ли още негови решения бяха взети под чуждо въздействие. Негодуванието и обзелото го подозрение отстъпиха място на искрен гняв към най-доверените му хора — дворцовия управител и сосакан сама. Е, повече няма нещата да бъдат в техни ръце. Беше крайно време да стъпи здраво на собствените си нозе.

— Заседанието се… ъ-ъ… закрива — обяви той. Скачайки от подиума, той посочи към главните си помощници и доктор Китано.

— Елате с мен!

— Къде отивате, ваше превъзходителство? — попита Уемори, видимо слисан.

— До… ъ-ъ… лечебницата, да разпитам Суйрен!

И под озадачените погледи на присъстващите шогунът напусна залата с достолепна походка. Обладан от справедливо негодувание, той пое навън от двореца, прекоси прилежащите площи, премина през куп ограждения и закрити проходи, за да се озове най-накрая на прага на лечебницата. Там внезапна тревога спря него и свитата му при светилището пред ниската постройка със сламен покрив. Лечебницата бе обитавана от духове на болести и несъмнено бе осквернена от смъртта, която неизменно сполетяваше част от обитателите й. Шогунът, чието здраве бе деликатно, почувства, че му се завива свят и му призлява още при мисълта да се озове вътре. Но бе длъжен да влезе заради майка си.

Той извади изпод пояса си чиста бяла кърпа и я завърза върху долната част на лицето си, за да не позволи лошите духове и мръсотията да проникнат в носа или в устата му.

— Да… ъ-ъ… влизаме — каза той.

Главният му прислужник отвори вратата на лечебницата, влезе първи и обяви:

— Негово превъзходителство шогунът е тук!

Препъвайки се, шогунът се озова в помещението и видя лекари и помощници да се взират в него, изумени от появата му на това място, където кракът му до този момент не бе стъпвал. Те паднаха на колене и се поклониха. Шогунът се приближи до жената, която лежеше на леглото.

— Ти сигурно си… ъ-ъ… Суйрен — каза той.

Клекна на известно разстояние от нея, защото бе разпознал знаците на смъртта по немощното й тяло и болезнения й вид. Тя се втренчи в него с благоговение.

— Присъствието ви тук за мен е чест, ваше превъзходителство — прошепна тя с тих пресеклив глас.

Заобиколен от свитата си и под погледите на присъстващите лекари, шогунът се почувства притеснен и несигурен, защото никога досега не бе разпитвал очевидец на престъпление.

— Помниш ли как те… ъ-ъ… раниха? — събра смелост да започне той.

Суйрен кимна немощно.

— Някакви мъже ни нападнаха на пътя. Убиха войниците и прислугата. Отвлякоха господарката Кейшо — сълзи напълниха очите й.

„Поне не си е загубила паметта“, помисли си шогунът. Можеше да не се окаже чак толкова трудно да се справи.

— Искам да ми разкажеш какво точно се случи по време на… ъ-ъ… нападението — каза той.

Прислужничката разказа с мъка историята за безжалостното клане и неописуемия ужас. Думите й често секваха, прекъсвани от ридания или мигове на мълчание, в което събираше сили да продължи.

— Измъкнаха ме от паланкина. Един от мъжете ме промуши. Аз паднах и вероятно съм си ударила главата, защото изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, лежах в локва кръв. Навсякъде около мен земята бе осеяна с трупове. Видях мъжете да изпразват сандъците. Господарката Кейшо, госпожа Янагисава, госпожа Рейко и Мидори лежаха на пътя. Изглеждаха така, сякаш бяха заспали. Мъжете ги сложиха в сандъците.

Щом си представи как са се отнасяли с майка му като с товар, Токугава Цунайоши се задъха от негодувание.

— Опитах се да пропълзя до мъжете и да ги спра, но бях твърде слаба — ридания разтърсиха Суйрен. Как ми се ще да можех да спася господарката Кейшо!

— Сега имаш… ъ-ъ… възможност да ми помогнеш аз да я спася. Онези мъже казаха ли нещо, което да… ъ-ъ… подсказва къде възнамеряват да отведат майка ми?

Немощ покри чертите на Суйрен като воал. Гласът й премина в едва разбираем шепот:

— Скараха се за нещо. Някои се оплакваха… Сандъците били твърде тежки да ги носят през целия път до… — последната дума прозвуча като придихание.

— Изу! — опита се да отгатне името шогунът. — Отивали са към Изу!

Зад кърпата, покриваща долната част на лицето му, той се усмихна победоносно, защото бе установил нещо, което Янагисава и Сано не бяха успели да научат.

— Главатарят им… каза на някакви други да наемат носачи, за да им помогнат за сандъците — добави Суйрен. — Те попитаха как… как да намерят мястото, където всички ще се срещнат отново… — Суйрен млъкна, сякаш заслушана в някакво ехо от миналото — … на главния път южно от Изу… на запад, на кръстовището при светилището на Изо… езеро със замък на някакъв остров…

Такава радост заля шогуна, че той се засмя сподавено и плесна с ръце. Сега вече знаеше точно къде да открие майка си! Нямаше търпение да види лицата на Сано и Янагисава, когато им кажеше.

— Направи ми… ъ-ъ… голяма услуга — каза той и в неочакван порив се приведе да потупа Суйрен по главата. — Ще те възнаградя… ъ-ъ… с каквото поискаш.

Суйрен затвори очи и въздъхна, изчерпана от усилието да говори.

— Искам само господарката Кейшо да си дойде у дома — изрече тя едва чуто. — Тогава вече ще мога да умра щастлива.

Шогунът със закъснение си спомни за опасността от болести и омърсяване. Бързо напусна лечебницата, следван от свитата си. Навън махна кърпата от лицето си, избърса в нея ръцете си и се помоли здравето му да не пострада. Но в същото време бе горд, че бе разговарял със Суйрен, и тази негова инициатива бе усилила апетита му за още приключения. Омръзнало му бе да чака другите да действат от негово име, до гуша му бе дошло от какви ли не сложни стратегии за откриването на краля дракон. Причините за забавянето изчезнаха от главата му, както и обичайната му нерешителност. Този път Токугава Цунайоши знаеше точно какво щеше да бъде следващото му действие.

* * *

Двама пазачи свлякоха Мидори надолу по стълбата на кулата и я пренесоха на носилка през гората. След тях други пазачи съпроводиха Рейко, госпожа Янагисава и Кейшо през дъжда и ги заключиха в едно от крилата на главния дворец. Помещението бе запуснато и пропито с мирис на влага и мухъл, който бе обезцветил голите стени, но вътре имаше прокъсани възглавници, оръфани сламени постелки, достатъчно завивки за всички жени, леген с топла вода и купчина парцали. Покривът беше здрав и не пропускаше дъжд.

Докато помагаше на останалите да настанят Мидори на един футон, Рейко шепнешком произнесе молитва на благодарност за решението на краля дракон да ги премести. Тя погледна навън през защитените с решетки прозорци към сивото бурно езеро, което се виждаше между дърветата. Тук на ниското и по-близо до лодките свободата ги зовеше. Но замисълът за бягство сега трябваше да почака.

С всяка нова контракция болката ставаше по-силна и Мидори крещеше, гърчеше се и се обливаше в сълзи. После се надигаше, дишаше тежко, напъваше се, стенеше отново и отново, след което се отпускаше изнемощяла на леглото.

— Толкова боли! — изплака тя. Очите й бяха пълни със сълзи и ужас. — Не мога повече!

— Успокой се — говореше й утешително Рейко, докато натискаше силовите точки по гръбначния й стълб. Но облекчението щеше да дойде само с раждането на бебето. Тя сподави страха си, че Мидори може да не издържи на болката. — Скоро ще свърши.

Госпожа Янагисава седеше безпомощно и кършеше ръце. Кейшо надничаше между свитите крака на Мидори и в един момент извика:

— Вижте! Бебето се показа!

Рейко видя малка обла част от главата на детето, покрита с мъхеста черна коса и слузеста течност.

— Напъвай! — подкани тя Мидори.

Но контракциите на Мидори бяха отслабнали, а продължителните болки я бяха изтощили. Тя се напрегна, но твърде немощно.

— Няма да излезе! — извиси тя глас в истерия. — Заклещило се е!

— Опитай по-силно! — помоли я Рейко.

— Не мога! — Мидори се разрида и се замята диво. — Ще умра! О, не, не!

— О, милостиви Буда! — възкликна Кейшо с гримаса на раздразнение.

Тя замахна и зашлеви Мидори по бузата. От удара Мидори млъкна внезапно и се втренчи в Кейшо. Дишаше тежко, а в погледа й се четяха изумление и обида.

— Ще родиш това бебе, искаш или не — заяви й Кейшо. — Престани с глупашкото си вайкане. Покажи малко кураж — после коленичи при Мидори и хвана ръцете й. — Сега напъвай!

Този път Кейшо бе използвала властта си за добро. Мидори пое дълбоко въздух. Вкопчена в ръцете на Кейшо като ездач, опитващ се да направлява с юздите галопиращ кон, тя се приведе напред. Напъна тъй здраво, че цялото й лице почервеня и от гърлото й се изтръгна див рев.

— Добре! — отбеляза Кейшо. — Дай още веднъж!

Мидори се вкопчи, напъна и изкрещя. Рейко не можеше да повярва, че Кейшо бе превъзмогнала собствената си избухливост и бе вдъхнала на Мидори волята да се справи. Този път Мидори се напъна с цялата си сила и изкрещя победоносно и с облекчение. Бебето се плъзна навън. Прозрачната му кожа бе оцапана с кървава слуз, нашарена с плетеница от сини вени, а очите му бяха затворени. Кейшо, Рейко и госпожа Янагисава възкликнаха радостно. Мидори остана да лежи задъхана и изнемощяла, а Кейшо вдигна бебето и каза:

— Виж, имаш си момиченце!

Бебето отвори уста, изплака силно и размаха ръчички. Мидори впери поглед в дъщеря си с благоговейна любов. Рейко със закъснение забеляза трима пазачи, които стояха при отворената врата и наблюдаваха сцената със зяпнали уста.

— Какво стърчите там, някой да донесе кинжал и да пререже пъпната връв! — нареди им Кейшо.

Един от стражите се подчини, след което той и другарите му си тръгнаха. Кейшо положи детето на гръдта на Мидори. Тя го гушна и то започна да бозае.

— Толкова е красива! — възкликна тихо Мидори.

В очите на Рейко напираха сълзи, докато двете с госпожа Янагисава се усмихваха.

Споделеното чудо на появилия се нов живот повдигна потиснатия им дух; нова надежда за бъдещето свали плащаницата на страха, нещастието и опасността, която ги обгръщаше. Но лицето на Мидори се сгърчи и тя се разрида безутешно.

— Какво има? — попита озадачена Рейко.

— Така ми се иска Хирата сан да можеше да види дъщеря си — изплака Мидори. — Може никога да не се случи!

Грубата реалност смаза радостта им. Рейко, госпожа Янагисава и Кейшо сведоха глава, без да могат да погледнат невинното дете, което се бе появило на бял свят в смъртна опасност. Дори докато си мислеше за намиращите се наблизо лодки, Рейко беше наясно, че оттук нататък бягството им щеше да бъде по-трудно от всякога заради крехкото новородено. И тъй като не можеше да разчита на когото и да било да ги спаси, преди да пострадат, животът им зависеше от това, дали щеше да съумее да изиграе краля дракон достатъчно хитро, че да ги освободи.

* * *

— Ваше превъзходителство, носим добри новини — обяви тържествено дворцовият управител Янагисава. Той и Сано коленичиха пред подиума в приемната зала и се поклониха на шогуна. — Намерихме доказателства, че кралят дракон е Даношин Минору. Освен това установихме местонахождението на един негов имот. Имаме основание да смятаме, че там държи затворена вашата майка.

— Твърде късно! — заяви ликуващо шогунът. Обикновено бледите му страни сега бяха поруменели, а в очите му проблясваха необичайни искрици. — Аз вече… ъ-ъ… знам! — и като заподскача в кратък танц на победата, той заяви: — Кралят дракон е отвел майка ми в някакъв замък на остров насред езеро на полуостров Изу!

Сано се дръпна назад, изненадан, че чува от устата на шогуна онова, което те двамата с Янагисава току-що бяха открили на картата от архива. Усети как зяпва от недоумение и смръщва вежди. Хвърли кос поглед към Янагисава и установи, че той реагира по същия начин.

— Как разбрахте? — за първи път през живота си напълно слисан, Янагисава се втренчи в шогуна.

— Прислужничката Суйрен дойде в съзнание — отвърна шогунът. — Аз… ъ-ъ… говорих с нея — той се изкиска доволно на смущението, обзело Янагисава и Сано; помощникът му с мъка потискаше усмивката си. — Тя ми каза, че е чула… ъ-ъ… похитителите да споменават накъде поемат.

Сано и Янагисава си размениха изпълнени с удивление погледи. Сано не бе допускал, че господарят му можеше изобщо да прояви подобна инициатива. Освен това на практика той се бе простил с надеждата да научи нещо от Суйрен, а в крайна сметка се бе оказало, че тя притежава изключително важна информация, което просто не беше за вярване.

— Е… — започна Янагисава, възвръщайки самоувереността си. — Сега, след като всички знаем кой е кралят дракон и къде се намира, умолявам ваше превъзходителство да ми позволи да поведа войниците си на операция за спасяването на господарката Кейшо.

— Отново си закъснял! — шогунът отправи ликуващ поглед към Сано и Янагисава. — Аз вече изпратих войска. В този момент вече препускат към Изу.

Сега удивлението на Сано премина в ужас. Имаше и друга причина, поради която той не желаеше армията да се намесва, освен че кралят дракон бе заплашил да убие заложничките, ако бъдат преследвани. Воините на Токугава умееха добре да поддържат реда, защото самият им брой всяваше страх сред обществото; биваше ги и, общо взето, срещу смутителите на реда по улиците, но повечето от тях нямаха боен опит. Командирите им бяха издавали заповеди по време на битка единствено на тренировъчния терен за бойни изкуства. Сано нямаше доверие във войниците за мисия, която изискваше висши бойни умения или стратегия. Стигнеха ли до Изу, те изобщо нямаше да си направят труда да преговарят за свободата на заложничките, а просто щяха да опустошат острова. Дори и при значително числено превъзходство на щурмуващите наемниците от „Черния лотос“ бяха способни да убият достатъчно войници на Токугава и да забавят поражението си, докато Даношин убиеше господарката Кейшо, госпожа Янагисава, Мидори и Рейко. Имаше само един начин да се предотврати това бедствие.

— Умолявам ваше превъзходителство да ми позволи да се присъединя към операцията на Изу — каза Сано.

— Аз също — добави Янагисава и Сано видя, че и той бе наясно, че шогунът излагаше на риск оцеляването на заложничките. Освен това Сано смяташе, че дворцовият управител все още желаеше да бъде герой, както и да си възвърнеше благоволението на господаря.

— Защо? — попита шогунът със скрита злоба. Войската може… ъ-ъ… да се справи чудесно и без вас. По-добре си стойте… ъ-ъ… тук и се заемете със задълженията си, които… ъ-ъ… напоследък сте занемарили. Сано сан, нямате ли престъпления, които да разследвате? Освен това, Янагисава сан, вече се уморих да… ъ-ъ… управлявам страната сам. Бих могъл да се възползвам от помощта ти.

Сано и Янагисава се спогледаха и се разбраха без думи, че непременно трябваше да стигнат до Изу, иначе горко на всички!

— Моля, позволете да ви поздравим за находчивите и навременни действия, ваше превъзходителство — започна Янагисава.

Шогунът се накипри доволен, а Сано продължи:

— При все това налага се да изразим известни опасения във връзка със стратегията ви.

— А? — триумфът, обзел шогуна, отстъпи място на съмнението в правилността на действията му.

— Войската не е обучена да действа в подобна сложна ситуация.

— А командирите нямат никаква информация за Даношин — добави Сано.

— Те няма да бъдат подготвени за твърдата му решимост да отмъсти на полицейския началник Хошина или да пожертва живота си за своята кауза — каза Янагисава.

— Обсадата ще накара Даношин да убие майка ви, преди войската да я спаси — поясни Сано.

Шогунът се втренчи ужасен в Сано и Янагисава. Сгърчи се подобно на хвърчило при внезапно безветрие.

— Не бях помислил за това — измърмори той и се свлече на колене, стиснал главата си с две ръце. — Какво направих! — в гласа му прозвуча паника: — Нима моята привързаност е обрекла майка ми на смърт?

Помощниците отвърнаха очи, за да не гледат окаяното му състояние. Макар че Сано изпитваше съжаление към шогуна, чийто порив за независими действия го бе подвел, а и не обичаше да проявява грубост и неуважение към своя господар, нямаше време да го щади.

— Все още не е късно да поправите грешката си — каза Сано. — Само ни изпратете в Изу.

— Ще пристигнем там преди войската и ще предотвратим всякакви действия, които биха могли да застрашат господарката Кейшо — добави Янагисава.

— Ще я доведем у дома невредима — „А с нея и Рейко, и Мидори“ — помисли си Сано.

Притиснат от необходимостта да се действа незабавно, шогунът извика:

— Да, точно така! Какво чакате още? — и махна с ръце, припряно отпращайки Сано и Янагисава. — Тръгвайте!

Докато излизаше от залата редом с Янагисава, Сано хвърли поглед през рамо и видя шогуна, който се бе проснал на подиума заровил лице в шепите си, да окайва собствената си привързаност.