Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon King’s Palace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Суиши

ИК „Труд“, София, 2004

ISBN 954–528–471–4

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Шогунът бе седнал на подиума в залата за аудиенции в двореца, стискайки в хилавите си ръце писмото с исканията на похитителите. Главата му се поклащаше, устните му помръдваха, но не издаваха звук, а лицето му бе навъсено от съсредоточеността, с която четеше колоните от йероглифи. В залата цареше пълно мълчание.

Коленичил под подиума от лявата страна на Токугава Цунайоши, Сано почувства как сърцето му заби учестено, а стомахът му се сви, макар че лицето му бе застинало в стоическо самообладание. Докато мислено си повтаряше какво трябваше да каже, наблюдаваше полицейския началник, който бе коленичил близо до него.

Хошина бе облякъл копринено кимоно, панталони и туника в различни нюанси на зелено. Потта му вече бе избила във влажни петна по дрехите. Неспособен да седи мирно, той непрестанно местеше поглед от шогуна към Сано, от стражите, застанали покрай стените, към детективите на сосакан сама, коленичили в дъното на помещението, и после към Янагисава.

Дворцовият управител седеше отдясно на шогуна, а надменната му сдържаност бе като щит между него и всички останали. Сано се дивеше на самообладанието му, защото самият той не би останал тъй спокоен, ако зависеше от врага си, за да спаси своя любим.

— Каква е тази странна поема за… ъ-ъ… удавницата и за краля дракон? — попита шогунът озадачен. — И какво общо има с… ъ-ъ… похищението?

Никой не отговори. Всички чакаха, докато прочете искането за откуп.

— А-а! — Токугава Цунайоши повдигна вежди изненадано, а после в очите му просветна разбиране, което озари лицето му. Вдигна поглед от листа и възкликна: — Сега вече мога да спася майка си!

Той се обърна към Хошина:

— Ти ми… ъ-ъ… служи добре и е жалко, че трябва да… те пожертвам. Но пък ще бъдеш удостоен с… ъ-ъ… върховната чест да умреш, изпълнявайки своя дълг.

Хошина преглътна; адамовата му ябълка подскочи — цялото му мъжество, за което бе претендирал на думи, го бе изоставило. Сано бе очаквал Токугава Цунайоши да приеме исканията на похитителите, но въпреки това бе учуден, че шогунът проявяваше такова грубо незачитане спрямо Хошина, макар че, естествено, върховният господар не бе длъжен с нищо на своите васали. Сано си даде сметка, че никакви призиви към шогуна за проява на състрадание нямаше да спасят полицейския началник.

Токугава Цунайоши даде знак на стражите си:

— Незабавно отведете Хошина на мястото за екзекуции. След като… ъ-ъ… умре, поставете трупа му и отсечената глава в основите на моста Нихонбаши с надпис, който… го заклеймява като убиец!

Четирима пазачи тръгнаха към Хошина. Той впери поглед в Сано с настоятелност, която изискваше от него да изпълни обещанието си. Янагисава наблюдаваше сцената с хладна сдържаност. Това бе последната възможност на Сано да се откаже от думата си, да не стори нищо и да остави Хошина да умре; но честта и мъдростта се оказаха по-силни от този егоистичен порив.

— Ваше превъзходителство, моля ви, почакайте! — каза Сано с глас, изпълнен с противоречиви чувства.

Вниманието на всички присъстващи се насочи към него. Шогунът го изгледа с изненада.

— Какво има да чакам? — попита той. — Колкото по-бързо… ъ-ъ… екзекутирам полицейския началник, толкова по-скоро похитителите ще върнат майка ми у дома.

— Не непременно, ваше превъзходителство — отбеляза Сано.

Пазачите сграбчиха Хошина и насила го изправиха на крака. Той се съпротивяваше, мускулите му се напрегнаха, а лицето му се сгърчи в гримаса на ужас. С ръце на кръста, свити в юмруци, шогунът се надвеси над Сано.

— Как смееш да ми се месиш? — попита той рязко. — Нима си толкова… ъ-ъ… подъл към мен, че би… ъ-ъ… защитил Хошина сан за сметка на майка ми? — страните му пламтяха от гняв. — Или искаш да… ъ-ъ… се присъединиш към него и да се озовете заедно на мястото за екзекуции?

Макар че страхът заплашваше да го задави, Сано трябваше да продължи рискованото си начинание и заради Рейко, а и заради Хошина.

— Единственото ми желание е да ви служа, ваше превъзходителство — каза той. — И с най-голямо уважение бих искал да отбележа, че ако убиете Хошина сан, това няма да гарантира безопасността на господарката Кейшо.

Шогунът наклони глава, изгледа Сано с подозрение, но липсата на увереност в собствените му решения го накара да се разколебае. Той вдигна ръка и даде знак на стражите да не извеждат Хошина.

— Какво по-точно… ъ-ъ… имаш предвид?

Сано усети силата, с която Хошина устреми надеждата си към него, и каза:

— Похитителите нямат интерес да освободят господарката Кейшо. Тя вероятно е видяла лицата им, тъй че може да ги разпознае. Те знаят, че ако я оставят жива, тя ще ви помогне да ги откриете, след като я освободят. Когато разберат, че Хошина е мъртъв, ще убият и нея, и всички останали заложнички.

Тази възможност даваше сили на Сано да се обяви категорично против решението да се изпълнят исканията на похитителите. Челюстта на шогуна увисна.

— Но тук се казва, че майка ми ще бъде пусната на свобода, ако аз… ъ-ъ… екзекутирам Хошина сан — възрази Токугава Цунайоши, стиснал писмото.

— Обещанието на един престъпник няма стойност — заяви Сано. — Някой, който е бил достатъчно злонамерен да отвлече почитаемата господарка Кейшо и да изколи целия й антураж, не би имал скрупули да не удържи на думата си към ваше превъзходителство, след като вече сте му дали онова, което е поискал от вас.

Токугава Цунайоши блъсна по подиума с юмрук вбесен, че някой можеше да се отнесе с него по такъв начин.

— Безобразие! — в следващия миг лицето му се сгърчи и той изхленчи: — Но те… ъ-ъ… ще убият майка ми, ако не екзекутирам Хошина сан.

Похитителят можеше наистина да убие всички заложнички, ако не изпълнеха исканията му, и Сано го знаеше; каквото и да стореха, можеха да загубят.

Настроението на шогуна за пореден път се промени рязко и този път той бе обзет от подозрение.

— Ти се опитваш да ме… ъ-ъ… объркаш — заяви той на Сано, а после се обърна към дворцовия управител: — Почвам да си мисля, че има някакъв… ъ-ъ… заговор да бъда принуден да пощадя Хошина и да обрека на гибел собствената си майка.

Янагисава неволно се напрегна, обладан от тревога, която обзе и Сано. Атмосферата в залата стана тягостна и зловеща. Отвън, зад отворените врати, слънцето се бе издигнало над заобикалящите градината постройки, но удължените стрехи на двореца препречваха слънчевите лъчи и залата за аудиенции тънеше в сянка.

— Няма заговор, в който аз да участвам, ваше превъзходителство — заяви Янагисава с глас, в който прозвучаха резки нотки. — Не съм си мръднал пръста да предотвратя екзекуцията на Хошина сан.

— Но седиш тук и… ъ-ъ… нямаш нищо против, че Сано сан ми говори против тази екзекуция — шогунът се изправи на крака тъй непохватно, че замалко щеше да се строполи върху Янагисава, който се отдръпна стреснат. — Да не мислиш, че не знам, че Хошина сан ти е любовник? Смяташ ли, че съм толкова глупав, та… ъ-ъ… да не предполагам, че искаш да го спасиш? — с присвити от обида и засегнато честолюбие очи шогунът се надвеси над Янагисава: — Ти, дето съм те обичал и съм ти се доверявал… ъ-ъ… кроиш зад гърба ми планове със Сано сан. Искате да ме измамите. Вашият замисъл представлява държавна измяна от най-възмутителните и вие ще бъдете наказани!

Крехкото му тяло се изду от гняв, а лицето му стана мораво. Преди Сано или Янагисава да успеят да реагират, шогунът изкрещя:

— Стражи! Отведете ги… ъ-ъ… на мястото за екзекуции. Нека умрат със своя… ъ-ъ… другар, когото ценят повече от мен.

Двама пазачи се устремиха към Сано, а други двама — към дворцовия управител. Щом ги хванаха, Сано съзря собствения си шок и ужас, отразени върху лицето на Янагисава. Години наред двамата успяваха да избегнат постоянно надвисналата над главите им смърт, която витаеше над всички в бакуфу, но явно късметът им се бе изчерпал. Обзет от паника, Сано почувства вкуса на смъртта и ужасното унижение от съзнанието, че шогунът го смята за предател. Хошина, все още в ръцете на стражите, изстена, сякаш бе осъзнал, че всичко е загубено.

— Решимостта ви е възхитителна, ваше превъзходителство, но трябва да ви обърна внимание, че допускате ужасна грешка — заяви Янагисава, докато стражите го дърпаха да се изправи на крака. Очите му искряха от негодувание, кожата му бе лъснала от пот; никога до този момент Сано не го бе виждал тъй уплашен.

— Ако убиете Хошина, осъждате майка си на смърт — побърза да добави Сано. — А като ни убиете, кой ще спаси майка ви, преди престъпниците да сложат край на живота й?

Докато се съпротивяваше на стражите, той си помисли, че нямаше всичко да бъде загубено, ако похитителите бяха поискали каквото и да е друго, само с не екзекуцията на Хошина. Шогунът се олюля с набраздено от тревога чело.

— Свещеник Рюко казва, че може… ъ-ъ… да ми помогне — той замига, упорито избягвайки да погледне Сано и Янагисава. — Каза ми, че костите оракули са назовали двама ви като демони, които застрашават режима. Ако аз… ъ-ъ… отърва двора от вас, хармонията ще уравновеси космичните сили. И майка ми ще се отърве от злото.

— Свещеник Рюко лъже! — заяви Янагисава, готов по-скоро открито да заклейми свещеника, отколкото да се прости с живота си без борба. — Ако е такъв голям магьосник, какъвто се изкарва, щеше да предскаже похищението и да го предотврати. Той ви мами, не ние. — А?! — шогунът сви устни. Сано със задоволство видя, че Янагисава бе подронил влиянието на свещеника и увереността на шогуна в собствената му преценка. Но въпреки това стражите ги поведоха към вратата, а шогунът не реагира. Паниката на Сано нарасна. Ако не успееше да разколебае своя господар, щеше да умре опозорен. Рейко също щеше да умре, защото нямаше да има кой да я спаси. И всичко това, защото чувството му за чест го бе принудило да защити Хошина, който не заслужаваше жертвата му, и защото не бе успял да убеди шогуна, че екзекуцията на полицейския началник не е разрешение на техния проблем.

— Да, свещеник Рюко е измамник! — извика Сано отчаяно. Откритото обвинение срещу влиятелния духовник не можеше да му навреди повече от мълчанието в настоящия момент. — Вие се нуждаете от нас, ваше превъзходителство, ние сме вашата единствена надежда за спасяването на господарката Кейшо.

Нерешителността и склонността му да се поддава на съмнения винаги когато някой му се противопоставеше, разколебаха шогуна.

— Унищожите ли ни, майка ви е обречена — добави Янагисава. — Пощадите ли ни, ще докажем верността си, като я върнем невредима на ваше превъзходителство!

Колебанията на Токугава Цунайоши продължиха сякаш цяла вечност. Гарваните в градината грачеха като налитащите на мърша птици, които кръжаха около мястото за екзекуции. Накрая шогунът вдигна несигурна ръка към стражите. Те спряха, задържайки Сано, Янагисава и Хошина на прага.

— Досега не сте… ъ-ъ… открили майка ми, тъй че защо да… ъ-ъ… ви вярвам, че изобщо можете да я спасите? — попита Токугава Цунайоши.

Сано си рече, че критичните моменти влияят на хората по различен начин, а конкретният случай бе направил шогуна по-мъдър. Хошина чакаше безмълвно, с озадачено изражение, сякаш не можеше да разбере дали му предстоеше да бъде помилван, или се намираше на прага на собствената си гибел.

— Вече знаем защо престъпниците са отвлекли господарката Кейшо, което разкрива нови възможности за разследването — отбеляза Сано. — Вече знам откъде да започна издирването — всичките му надежди за Рейко се крепяха на това негово убеждение. — Този път ще я намеря. Кълна се в честта си!

Шогунът се отпусна тежко на подиума.

— Много добре — рече той с вида на човек, изгарящ от желание да се довери на онова, което чува, да вземе решение и да се отърве от отговорността. — Позволявам ви да… ъ-ъ… продължите разследването си — той махна с ръка към стражите, които държаха Сано и Янагисава. — Върнете се по… ъ-ъ… местата си.

— Хиляди благодарности, ваше превъзходителство — каза Янагисава, за първи път хрисим.

Сано си отдъхна. Двамата с Янагисава се върнаха по местата си, коленичиха и се поклониха на шогуна.

Токугава Цунайоши попита:

— Как обаче да действаме… ъ-ъ… с писмото за откуп? Излиза, че и да се подчиня, и да не му обърна внимание, все съм обречен.

Янагисава хвърли към Сано поглед, който казваше: „Какво да правим?“

— Хошина сан е вашата застраховка за оцеляването на уважаемата ви майка — започна Сано. — Затова предлагам да отложите екзекуцията му. Похитителите ще държат господарката Кейшо жива, защото обещанието за нейното завръщане е единственият им начин да ви принудят да изпълните исканията им.

Сано не изрази на глас страха си, че бе възможно жените вече да са мъртви и каквото и да направеше шогунът, това нямаше да помогне.

— Похитителите отидоха твърде далеч, искайки да унищожим Хошина сан — продължи той, — а фактът, че толкова държат на неговата смърт, работи в наша полза. Те ще ви изчакат да го екзекутирате. Забавянето ще ми даде време да ги открия и заловя.

— Струва ми се, че това е… ъ-ъ… добър план — каза шогунът успокоен.

Хошина се прокашля:

— В такъв случай мога ли да бъда освободен, ваше превъзходителство? — гласът му звучеше несигурно, а лицето му бе пребледняло.

Шогунът кимна, но Сано каза бързо:

— Не… Трябва да го затворите и да обявите публично, че го осъждате на смърт. Похитителите ще чуят вестта и ще решат, че ще изпълните исканията им. Колкото по-дълго смятат така, с толкова повече време ще разполагаме, за да спасим господарката Кейшо.

Освен това Сано не можеше да остави Хошина на свобода, защото той можеше да се уплаши и да избяга. Хошина бе гаранция и за оцеляването на Рейко, ето защо Сано държеше той да е под строго наблюдение.

— Много добре — каза шогунът и се обърна към стражите: — Поставете Хошина сан под… ъ-ъ… домашен арест.

Докато стражите извеждаха Хошина от залата, той хвърли гневен поглед към Сано — явно смяташе, че сосакан сама е бил длъжен да се справи по-добре. Не изрази признателност към него, че му бе спасил живота, нито облекчение, че шогунът го бе пощадил. Шогунът се обърна към Сано и Янагисава:

— Ще обявя, че Хошина сан ще бъде екзекутиран след… ъ-ъ… седмица — критичният момент го бе подтикнал и към проявата на тъй рядката за него решителност и категоричност. — Това е времето, с което… ъ-ъ… разполагате, за да спасите майка ми.

— Да, ваше превъзходителство — отвърнаха в един глас Сано и Янагисава.

Макар че моментът на най-голямата опасност и за двамата бе преминал, Сано предугаждаше рисковете в плана, който бе успял да прокара пред своя господар. Кожата му бе лепкава, чувстваше ръцете и нозете си като са буци лед, а стомахът му бе тъй свит, че му се гадеше.

— Ако не се справите дотогава, Хошина сан ще умре — погледът на шогуна потъмня от заплахата, която звучеше в гласа му. — А ако сте ми дали погрешен съвет и майка ми умре, аз… ъ-ъ… ще екзекутирам и двама ви!

— Да, ваше превъзходителство — отвърна Янагисава смирено.

Безмълвен, Сано само кимна с усилие, защото, опиташе ли се да каже още нещо, щеше да повърне ужаса, с който го изпълваше съзнанието, че ако е сбъркал в съвета си към шогуна, той не само обричаше себе си, но и подпечатваше унищожението на Рейко.