Лора Джо Роуланд
Суиши (22)

Глава 21

Разноцветни чадъри с ярки багри в червено, розово, жълто, оранжево, синьо и зелено бяха разцъфнали като огромни кръгли цветя пред магазинчетата по тясната улица в търговския квартал Нихонбаши. В дюкяните майсторите на чадъри режеха бамбукови дръжки, лепяха хартия на спици и рисуваха различни десени. Клиенти се пазаряха с продавачите и си тръгваха със слънчобрани в ръце, за да се предпазват от следобедното слънце, което сипеше жар над града. Придружен от отряд детективи, Сано спря пред портите на квартала. Завързаха конете си отстрани и поеха нагоре по изпълнената с работилници за чадъри улица, промъквайки се през тълпата, скупчила се около пътуващ търговец на чай. Сано спря едно момче, което мъкнеше наръч бамбукови пръти, и попита:

— Къде мога да намеря Юка?

Момчето посочи по-нататък по улицата и Сано проследи с поглед жеста му. Видя малко момиче, което размахваше сламена метла, метейки отпадъците от едно магазинче, и поведе хората си към нея. Когато приближи, той установи, че всъщност това бе дребна жена в избеляла тъмносиня роба и с бяла кърпа на главата. Сано я извика по име. Тя престана да мете и вдигна към него приятно кръгло лице. Кафеникави петна и едва забележими бръчици по почернялата от слънцето кожа определяха възрастта й някъде около трийсет и пет години. Сано мислено отбеляза, че жената изглеждаше в добро здраве и безспорно не бе на смъртно легло, както дъщеря й Марико бе казала на мадам Чизуру.

— Да? — тя сведе глава в бърз поклон. Ясните й очи огледаха Сано и хората му със свенливо любопитство.

Сано се представи и каза:

— Дошъл съм да поговорим за дъщеря ти.

— За дъщеря ми? — погледът на Юка помръкна.

— Ти си майката на Марико, нали?

— Марико?

Жената притисна метлата до дребното си набито тяло, което на вид бе по-скоро детско. Сано не можеше да определи дали тя повтаряше думите му от стъписване или от слабоумие, тъй като изобщо не ставаше ясно дали го разбира. После Юка кимна предпазливо.

— Трябва да ти задам някои въпроси за Марико — каза Сано. — Идвала ли е да те види преди седмица?

— Да ме види мен? Не, господарю — Юка сбърчи чело недоумявайки.

Сано реши, че Юка не е слабоумна, а също като повечето селяни просто се страхуваше от властта и повторенията бяха предизвикани от притеснение. Той си даваше сметка, че разговорът щеше да бъде труден и че трябваше да внимава, докато задаваше на опечалената майка въпроси за мъртвото й дете, но въпреки това не изпитваше нетърпението, което го бе обзело по време на разпита на търговеца Нарая.

Вече знаеше, че Марико бе излъгала — тя изобщо не бе идвала да види майка си. Лъжата в съчетание със златните монети, които бе скрила, подклаждаха подозренията му, че бе съучастничка на краля дракон. Нарастващата сигурност, че бе намерил път към истината, го изпълни с енергия, която му вдъхна спокойствие и в същото време го въодушеви. Макар с всеки изминал миг страхът му, че няма да открие Рейко, да нарастваше, сега за първи път повярва, че ще успее.

— Значи не си виждала Марико, преди да замине на пътуването? — уточни Сано.

— Пътуване? Какво пътуване? — Юка поклати глава. — Не знаех, че Марико ще заминава. Мислех, че работи в замъка Едо. Не съм я виждала от шест месеца — по добродушното й лице премина сянка — бе започнала да схваща, че посещението на следователя на шогуна не вещаеше нищо добро за нея. — Да не би Марико да е сторила нещо лошо?

Сано с тревога осъзна, че Юка не бе научила за смъртта на дъщеря си. Може би служителите от замъка, които имаха задължението да уведомят семействата на убитите прислужнички на Кейшо, още не бяха стигнали до нея. Вероятно тя не можеше да чете и затова бе пропуснала информацията за клането. Задачата да й съобщи скръбната вест се падаше на него.

— Елате, нека да седнем — той направи знак на детективите си да се отдалечат и да го оставят насаме с Юка.

Взе метлата от ръцете й и я облегна на стената на магазинчето за чадъри. Двамата седнаха един до друг на единственото стъпало в сянката на стрехите и Сано внимателно й обясни, че дъщеря й е била убита. Докато говореше, наблюдаваше как очите й станаха като от стъкло вследствие на шока и неспособността да повярва на чутото. Ужас окръгли устните й. От гърдите и й се изтръгна мъчително стенание. Тя бързо извърна лице, за да скрие мъката си.

— Моля, извинете ме, господарю — прошепна Юка.

Сано видя, че по страните й проблеснаха сълзи. Сърцето му се сви, защото не можеше да си представи как би се чувствал на нейно място, ако разбереше, че е изгубил единственото си дете. Неспособен да я утеши, отиде до продавача на чай и й донесе купичка с димяща течност. Юка отпи, преглъщайки риданията си, и после се приведе над купичката в ръцете си, сякаш жадуваше за топлината й дори в този зноен ден. След като се поуспокои, заговори с немощен и пропит от безутешност глас.

— Знаех си, че някой ден Марико ще свърши зле. Само че не разбирам защо стана така.

Времето го притискаше и въпросите напираха в устата му, но Сано чакаше и слушаше. Юка заслужаваше утехата да поговори за детето си и той имаше чувството, че ако я остави да разкаже историята си, както на нея й се искаше, това можеше да му предостави повече ценни факти, отколкото един официален разпит.

— Марико беше седемгодишна, когато баща й почина — продължи Юка. — Едно време той работеше в магазинчето за чадъри. Собственикът ме съжали и ме нае за прислужничка. Позволи ми да живея с Марико в задната стаичка. Трябваше да работя ден и нощ. Не можех да наглеждам Марико, но в началото не се тревожех, защото тя бе толкова тиха и послушна, толкова добра. Дори когато поотрасна, пак й се доверявах, мислех си, че може да се грижи за себе си. Не беше хубаво момиче… поне не от тези, след които тичат момчетата. Марико не приличаше и на девойка, която би приела подкуп, за да шпионира господарката си. Сано бе обзет от съмнение, че тя е била шпионката на краля дракон в двореца. Нима и тя щеше да се окаже поредната задънена улица въпреки лъжата и скътаните в пояса златни монети?

— Но преди две години, когато стана на тринайсет, започна да излиза и понякога я нямаше с дни. Питах я къде ходи, но никога не ми отговаряше. С времето ставаше все по-мълчалива… — в тона на Юка прозвучаха гневът, объркването и притеснението, които й бе причинило поведението на дъщеря й. — Дори когато й се карах или я удрях, тя стискаше устни и се втренчваше в празното пространство.

Сано се напрегна от предчувствието, че му предстои да научи нещо важно. Беше убеден, че одисеята на Марико от улицата на майсторите на чадъри до краля дракон започваше именно от тук. — Една вечер, след като я нямаше цели пет дни — продължи майката, — се събудих от стенания. Отворих очи и видях, че Марико лежи на пода, гърчи се от болка, притиснала ръце към корема си, и вика за помощ. Станах да видя какво й е. Реших, че е болна. Но малко по-късно тя роди момченце. Беше колкото ръката ми… мъртвородено. Юка се втренчи с отсъстващ поглед в пространството пред себе си, сякаш наблюдаваше картината от спомените си.

— Нямах представа, че е била бременна. Попитах я кой е бащата. Тя само затвори очи. Увих бебето и го оставих в кофата за боклук. Не исках никой да разбере, че се е опозорила. Надявах се, че ще й послужи за урок и че ще престане да търчи по разни мъже.

Тази обичайна история за пропаднало бедно момиче криеше някакъв загадъчен подтекст, който изостри любопитството на Сано и той изпита желание да чуе повече.

— Но на следващия ден Марико пак се измъкна — продължи Юка. — Не беше казала нито дума за случилото се! Разбрах кой е мъжът, съвсем случайно от един служител в магазина. Той ми каза: „Онзи ден видях твоето момиче в «Гинза». Хироши сан бил там по работа и останал толкова до късно, че затворили портите и той не успял да се прибере у дома. Отишъл в една странноприемница да потърси подслон за през нощта. На вратата се появил някакъв мъж и казал: «Няма свободни стаи». На Хироши сан това му се сторило странно, защото мястото било тъй тихо, че изглеждало празно. Хвърлил поглед към помещението през рамото на мъжа и видял вътре Марико.“

В съзнанието на Сано отекна предупредителен сигнал, че всеки миг може да се сдобие с важна следа.

Едва успя да потисне порива си да прекъсне Юка, за да й зададе въпросите, които го вълнуваха.

— Толкова се зарадвах, когато разбрах къде е Марико — продължи тя. — Помолих Хироши сан да ме заведе при нея и да ми помогне да я прибера у дома. Той е добър човек и се съгласи. На следния ден двамата отидохме заедно в странноприемницата. Спряхме при вратата и мъжът излезе да ни посрещне. Аз му казах: „Дошла съм да прибера дъщеря си Марико“. А той отвърна: „Тя не е тук“. Ядосах се, защото, още щом го погледнах, разбрах, че той е бащата на детето. „Лъжете“, казах му. „Доведете ми Марико. Няма да си тръгна от тук без нея“. Но тогава той извика от къщата двама мъжаги със зъл вид и им нареди да ме прогонят. Изхвърлиха ни навън от портите. А той ми подвикна: „Дойдеш ли пак, ще те убия!“ Двамата с Хироши сан се прибрахме у дома. Стана ми ясно, че Марико се е забъркала с лоши хора, и исках да я спася, но не знаех какво да сторя, към кого да се обърна. Просто се надявах, че ще оцелее. Молех се да се върне вкъщи.

Юка седеше с приведена глава, без да вдига поглед към Сано.

— Чаках цяла година, до миналата есен. Беше през осмия месец. Марико се появи призори. Влезе в стаята, залитайки; беше задъхана, сякаш беше тичала дълго. По лицето й имаше рани и синини. Дрехите й бяха разкъсани и оцапани с кръв. Миришеше на дим. Не ми каза какво се е случило, само се притисна до мен и се разплака.

Миналата есен… осмият месец. Това време бе запечатано неизличимо в паметта на Сано, свързано със събития, които никога нямаше да забрави. Хрумна му възможно обяснение за странното поведение на Марико и за състоянието й през въпросната сутрин. Той се смръщи, обзет от странното усещане, че кръгът от факти се затваря и случаят отново го връща към позицията, която бе изоставил след пристигането на писмото с исканията на похитителите. Сърцето му заби учестено, изпълнено с вълнение и неверие.

— Измих Марико и я сложих да си легне. Четири дни нито хапна, нито каза нещо, само лежеше и плачеше. Заспеше ли, все се стряскаше насън и викаше: „Не, не!“, сякаш някой я нападаше — и Юка показа как Марико бе мятала глава, размахвайки ръце. — Събуждаше се с писък.

Сано внимаваше да не се увлича, съзирайки връзки, и които не съществуваха. Трябваха му повече доказателства, преди да се върне към теорията, която обстоятелствата бяха опровергали.

— Аз я успокоявах — продължи Юка — и след известно време тя взе да изглежда по-спокойна. Раните й заздравяха. Започна да се храни, да се мие и облича. Казвах й: „Светът е опасно място. Заминеш ли пак, ще пострадаш още повече. Стой си тук, където си в безопасност“. Мислех си, че е разбрала. Тя остана месец. Беше вежлива, покорна и ми помагаше в работата. Но точно когато бях започнала да вярвам, че се е променила, замина отново. Следващия път, когато се върна, беше точно преди Нова година. Дойде с двама самураи. Тя каза: „Майко, дойдох да се сбогувам“.

В гласа на Юка прозвуча умора.

— По това време вече нищо от постъпките й не можеше да ме изненада. Попитах я къде отива. „В замъка Едо“, отвърна тя, а един от самураите добави: „Ще стане прислужничка на майката на шогуна“ и я отведоха. Оттогава не съм я виждала.

Нов сигнал отекна в главата на Сано, когато откри поредната следа, която свързваше Марико с похищението. Изчака малко, за да не обезпокои тъжните мисли на Юка, после каза:

— Шогунът ми нареди да открия човека, виновен за престъпленията, между които е и убийството на дъщеря ти. Нуждая се от помощта ти.

— От моята помощ? — Юка вдигна поглед. Лицето й, цялото на бразди и червени петна от плача, сякаш се бе състарило с десет години. — Какво мога да сторя аз, че да ви помогна?

— Опиши ми къде се намира странноприемницата, където сте ходили да дирите Марико — Сано предполагаше, че в нощта преди пътуването Марико бе отишла там.

— Намира се на пътя, който пресича главната улица в Гинза, осем преки след монетния двор — каза Юка. — Свийте вляво. На табелата на странноприемницата има нарисуван шаран.

— Можеш ли да ми опишеш мъжа, когото сте видели там?

Сано смяташе за възможно да не е бил бащата на мъртвороденото дете на Марико, а кралят дракон или някой негов слуга.

Юка се замисли.

— Беше около трийсет и пет годишен, висок — Сано мислено отбеляза, че вероятно почти всички хора й изглеждаха високи. — Беше красив, но в него имаше нещо, което ме уплаши — тя се смръщи, полагайки усилие да опише по-добре впечатлението си. — Очите му. Бяха тъй черни, че не можех да надзърна в тях. Почувствах се така, сякаш заплашваха да ме погълнат в мрака си.

— Разбра ли как се казва?

Юка поклати глава. Макар че Сано й зададе още доста въпроси, тя не можа да си спомни нищо повече за мъжа. Но вероятно странните очи щяха да помогнат повече за разпознаването му, отколкото каквито й да било подробности за останалите му черти или облеклото му.

— Кои бяха двамата самураи, които дойдоха с Марико последния път, когато я видя?

— Не знам — отвърна Юка. — Не се представиха. А аз бях твърде уплашена, за да ги огледам по-внимателно. Но носеха гербове като вашия. Тя посочи герба на Токугава с изображението на трилистна ружа върху наметалото му. Той усети, че го побиват тръпки. Ако мъжете, които бяха отвели Марико в крепостта Едо, бяха наистина васали на Токугава, налице бе доказателство, че някой в бакуфу я бе внедрил като шпионка в женското крило. Сано изпита ужас при мисълта, че може да му се наложи да заяви на шогуна, че сред най-доверените хора на режима се крие предател. Възможността да разшири издирването на краля дракон, разследвайки собствените си другари, го изпълни с ужас, както и рискът при един подобен акт. Никога не бе отстъпвал пред заплахата, докато диреше истината.

— Марико сигурно е вършила ужасни неща, за които аз така и не разбрах — разрида се Юка отново. — Вероятно смъртта е наказанието, което си е заслужила.

— Може и да не е така — Сано се изправи. — Мисля, че дъщеря ти се е замесила с човек, който я е принуждавал да върши непристойни неща.

Макар и сведенията да предполагаха, че Марико е била съучастничка в похищението, според него тя бе и невинна жертва, която не си е давала сметка за злите кроежи на краля дракон и е била заробена от него. Тайнствеността около живота й само загатваше как несъзнателно бе станала негово безропотно оръдие и как отделни нишки на престъплението в един момент се преплитаха. Освен това Сано смяташе, че Марико го бе отвела една стъпка по-близо до краля дракон. Сега вече имаше и нови причини да бъде още по-настойчив в разследването, независимо от риска, който поемаше.

— Давам ти дума, че ще пратя убийците на Марико на съд и ще отмъстя за убийството й — обеща Сано на Юка.