Серия
Японски загадки (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon King’s Palace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 11 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Суиши

ИК „Труд“, София, 2004

ISBN 954–528–471–4


В памет на баща ми Реймънд Й. Джо

8 май 1919 — 14 юни 2002 г.

Япония, Период Тенва[1],

Година II, Месец V

(тоест юни 1682 г.)

Пролог

Лодката се плъзгаше по тъмната водна повърхност, устремена към своята зла участ. Върху прътове, прикрепени към тясната дървена ладия, бе опънат навес от червена коприна; окачен на кука, над кърмата гореше объл бял фенер. Под навеса един самурай работеше усърдно с веслата. Облечен бе в памучна лятна роба, а на кръста му висяха два меча. Макар че събраните му в кок коси бяха посивели, а възрастта бе набраздила лицето му, мускулестото му тяло и сръчните му движения бяха запазили жизнеността на младостта. Срещу него върху сложени върху дъното на лодката възглавници се бе излегнала красива жена, а пръстите й нежно прорязваха водата. Фенерът осветяваше дългите й черни коси и кожата й, сияйно бяла и прозрачна като лунни лъчи. Фино кимоно в бледо синьо-зелено, изпъстрено с анемони[2] в пастелни багри, подчертаваше красотата на слабата й изящна фигура. На прекрасното й лице бе изписано замечтано, доволно изражение.

— Нощта е тъй прекрасна — промълви жената.

Езерото Бива, разположено на север от имперската столица Мияко[3], се простираше около тях, неподвижно и блестящо като огромно черно огледало. На близкия бряг светлините от странноприемниците и доковете на пристанищните села образуваха искрящ полумесец.

Тъмнината замъгляваше по-далечните очертания на езерото. Водната повърхност бе осеяна с още множество излетни лодки, чиито фенери блещукаха в мрака. Изстреляни от брега фойерверки се разпукваха в букети от зелени, червени и бели искри, които припламваха на фона на виолетовото небе и се отразяваха във водата. Хората, които се возеха из езерото, възклицаваха с възхита. Лек ветрец разхлаждаше знойната лятна вечер и довяваше мирис на барут. Но тази картина не доставяше наслада на самурая. Той съзерцаваше съпругата си, обладан от мъчителна болка.

— Ти си още по-красива от нощта — каза той.

През времето, откакто бяха женени, бе приемал за даденост, че красотата й принадлежи единствено и само нему и че той единствен притежава любовта й въпреки двайсетте години разлика във възрастта им. Но напоследък бе разбрал друго. Илюзиите му бяха разбити от грозно предателство. И сега, докато съпругата му се усмихваше, той почти виждаше сянката на другия, която затъмняваше и оскверняваше пространството помежду им. В гърдите му се разпали гняв.

— Какво странно изражение придоби лицето ти — каза съпругата. — Безпокои ли те нещо?

— Не.

Тази вечер той щеше да поправи злото, което му бе сторено. Натисна греблата по-здраво, все по-далеч от другите лодки, по-далеч от светлините на брега.

Съпругата му взе да се озърта, а върху лицето й се изписа безпокойство.

— Скъпи, отдалечаваме се твърде много от сушата — тя дръпна ръката си от водата, която струеше покрай лодката. — Не трябва ли да се връщаме?

Самураят престана да гребе. Веслата застинаха неподвижни, а лодката продължи да се движи в необятния мрак отвъд цветните букети на ракетите. Експлозиите отекваха над водата, но възторжените викове вече звучаха по-приглушено, а светлините се превърнаха в искрящи дребни точили. Звездите блещукаха като студени скъпоценни камъни около филигранна златна луна.

— Няма да се връщаме — отвърна той.

Както се бе излегнала, жената рязко седна и впери в него озадачен поглед. Той добави едва чуто:

— Аз знам.

— За какво говориш? — но внезапният страх в очите й подсказваше, че чудесно разбираше какво имаше предвид съпругът й.

— Знам за него и за теб — каза самураят, а гласът му бе дрезгав и от мъка, и от гняв.

— Помежду ни няма нищо. Не е онова, което си мислиш! — задъхана от нуждата да го убеди, съпругата му добави: — Само си говоря с него, защото е твой приятел.

Но онзи мъж не беше просто приятел на самурая, той беше много повече. Как жестоко бе наранена гордостта му от двойното предателство! При все това най-ужасният му гняв бе насочен към съпругата му, тази неустоима изкусителка.

— Онази нощ в лятната вила ти си мислеше, че спя. Тогава вие двамата не се задоволихте само с разговор — каза самураят.

Тя сложи ръка на гърлото си.

— Как… как разбра?

— Ти го остави да те гали и да те обладае — продължи самураят, подминавайки въпроса на съпругата си. — И го люби така, както някога любеше само мен.

Сприхавият му нрав винаги я изпълваше със страх и сега тя се сви уплашена. Трескаво започна да мести поглед, опитвайки се да измисли някакво извинение, а от паниката очите й изглеждаха като стъклени.

— Случи се само веднъж — каза тя, запъвайки се. — Той се възползва от мен. Допуснах грешка. Той не означаваше нищо за мен — но лъжите й прозвучаха отчаяно. Тя протегна ръка към съпруга си: — Само теб обичам. Моля те да ми простиш!

Позата й стана прелъстителна; устните й се извиха в изкусителна усмивка. Предположението й, че може тъй лесно да успокои гнева му, го разпали в изпепеляваща ярост.

— Ще си платиш, задето ме предаде! — извика той. Спусна се към съпругата си, грабна я и я вдигна. Тя успя само да ахне озадачена и изненадана и той я хвърли зад борда.

Жената падна в езерото. Чу се плисък, който обсипа лодката с дъжд от пръски. Дългите й коси и светлите й одежди се разстлаха около нея. Тя размаха ръце в отчаяни усилия да се задържи върху повърхността на черната водна бездна.

— Моля те! — изкрещя тя, ридаейки от ужас. — Съжалявам! Разкайвам се! Спаси ме!

Жаждата за мъст уби любовта, която самураят изпитваше към съпругата си. Без да й обръща внимание, той отново хвана греблата. Тя се вкопчи в борда на лодката и той заудря ръцете й с дървените весла, докато тя изкрещя от болка и се пусна. Той загреба мощно и взе бързо да се отдалечава.

— Помощ! — изкрещя тя. — Давя се! Помогнете!

Ракетите трещяха и заглушаваха виковете й, както и плисъка на водата; никой не й се притече на помощ. Докато гребеше все по-силно към брега, самураят наблюдаваше как съпругата му все повече се смаляваше, съпротивата й отслабваше, а задавените й хрипове стихваха. Тя бе водна лилия, откъртена и умираща в своето изкуствено езеро. Бе заслужила злата си участ. Самураят ликуваше. Съпругата му потъна, водната повърхност се сключи над главата й и към светлото петно, очертано от фенера на лодката, се разстлаха стапящи се вълнисти окръжности.

Самураят отпусна весла. Лодката постепенно престана да се движи; тържеството, което го бе обзело, угасна. Мъка и вина пронизаха сърцето му. Любимата му съпруга си бе отишла завинаги, умъртвена от собствените му ръце. Едно приятелство, което бе ценил тъй дълбоко, трябваше да приключи. От бездната на отчаянието, зейнала в душата му, изригнаха ридания, които го разтърсиха. Той не се страхуваше от наказание, защото смъртта на съпругата му щеше да изглежда като нещастен случай, а дори и някой да предположеше друго, законът щеше да оправдае един виден представител на управляващата класа на воините. Но покаянието и честта изискваха изкупление. А животът му се струваше непоносим.

С треперещи ръце самураят извади късия си меч. Стоманеното острие блесна на светлината на фенера и отрази изтерзаното лице на своя притежател. Мъжът събра смелост, произнесе шепнешком молитва и стисна очи. После с рязък удар разсече гърлото си.

Последен взрив от фойерверки обсипа небето с огромни искрящи пъстроцветни букети и струйки дим. Флотилията от излетни лодки пое обратно към брега и постепенно над езерото Бива се възцари тишина. Самотната малка ладия на самурая се носеше без посока под светлината на фенера си, докато пламъкът угасна, след което потъна в мрака на нощта.

Бележки

[1] 1681–1688 г. — Б.пр.

[2] Тревисто растение с красиви бели, жълти или розови цветове — Б.пр.

[3] Столица, главен град — името, което получава столицата на императорите Хеянкио, след като властта преминава в ръцете на клана Токугава (1603–1867) — Б.пр.