Лора Джо Роуланд
Суиши (24)

Глава 23

Преди да поеме към странноприемницата, където бяха видели Марико, Сано се бе прибрал у дома и бе сформирал отряд от двайсет детективи, тъй като имаше предчувствие за онова, което щеше да открие там, и очакваше, че ще се нуждае от военна сила. Сега, след като над града се бе спуснала поредната знойна нощ, той и хората му пристигнаха в област Гинза, която носеше името на монетния двор, основан преди повече от осемдесет години от първия шогун на клана Токугава.

Гинза представляваше еднообразен блатист район, разположен южно от замъка Едо. На север от него се простираха огромните имения на даймио; на юг върху земята, отстъпена от залива Едо, странични клонове на клана Токугава поддържаха кейове и складове за ориза, отглеждан в провинциите им. На запад междуградският път Токайдо пресичаше покрайнините на Едо, а на изток се намираше местност, прорязана от канали, които се използваха за пренасяне на дървен материал. Сано яздеше с отряда си по главната улица на Гинза, покрай укрепените постройки на монетния двор и имението на местния представител на режима, през квартал с разпръснати магазинчета, къщи и противопожарни кули. Прозорците и портите към страничните улички бяха осветени, от балконите и отворените врати долитаха гласове, но улиците бяха пусти.

При осмата пресечка Сано и детективите спряха пред портата, оставиха един от тях да пази конете и продължиха пеша по улицата, която бе обгърната в мрак, разкъсван единствено от безцветната яйцевидна луна, увиснала ниско над далечните хълмове. Движеха се безшумно в колона по един покрай затворените за през нощта складове към южния край на Гинза. Тук търговският квартал отстъпваше място на селски къщи насред гориста местност. Пътят свършваше при висока дъсчена ограда, зад която се виждаха дървета и постройки със сламени покриви. Върху табелата на входа се мъдреше груба рисунка на шаран, а до нея бяха изписани йероглифите за „странноприемница“.

През оградата се процеждаше слаба светлина, но когато Сано и хората му се събраха безшумно отвън, не чуха нищо, освен цвърчене на насекоми и далечен лай на кучета. Сано и детектив Иноуе надникнаха през процепите на портата. Вътре се виждаше градина, от която започваше къса, покрита с чакъл пътека, водеща към странноприемницата. Над входа й висеше окачен на стрехата запален фенер. На верандата стояха двама самураи — неподвижни и бдителни, които пазеха странноприемницата от нежелани посетители. Присъствието им подсказа на Сано, че мястото наистина представляваше онова, което бе предположил, след като бе изслушал странната история на Марико. Щом се отдръпнаха от оградата, сърцето му заби учестено от обзелото го вълнение. Сано посочи детектив Иноуе заедно с още четирима от хората си и им нареди:

— Прехвърлете се тихо през оградата, обезвредете пазачите отпред и всички останали, които видите. Щом сте готови, отворете безшумно портата и ни пуснете вътре.

Детективите тръгнаха да изпълнят заповедта. Докато чакаха на тъмната улица, Сано имаше чувството, че са минали часове, но скоро портата се отвори. Иноуе му направи знак и той бързо се вмъкна в двора, последван от детективите си.

— Открихме осем пазачи — прошепна Иноуе, докато другите минаваха през вратата. — Сега всички са в безсъзнание. Иначе мястото изглежда пусто.

Сано и хората му извадиха мечовете си и поеха предпазливо нагоре по пътеката към постройките, скупчени между дърветата и свързани със закрити проходи. Прозорците бяха с капаци, от вътрешността нищо не подсказваше присъствие, но от земята се долавяше странно ритмично туптене.

— Чувате ли това? — прошепна Сано.

Хората му кимнаха с мрачни лица, защото бяха разпознали звука от една своя предходна подобна и мисия. Те обходиха двора, опитвайки се да определят местонахождението на източника. Сано посочи към малък склад с керемиден покрив и дебели гипсови стени. Иноуе напъна обкованата с желязо врата. Тя се отвори и звукът тутакси се усили. Сано различи гласове, които припяваха монотонно, както и биене на барабани. В мрака на нощта се носеха приглушени викове и стенания, а във въздуха се долавяше познат остър мирис на тамян. Сано надзърна в склада. В средата на голия дървен под се виждаше стълба, която се губеше в квадратен отвор, откъдето се издигаше дим, мъждукаше светлина и се чуваше същият неясен шум.

— Слизаме долу — обяви Сано.

Осмина от хората му побързаха към дупката, за да проучат пътя. Първи по стълбата пое Сано, следван от хората си. Озоваха се във влажна шахта с миризма на пръст и предпазливо заслизаха надолу. Скоро припяването, звуците на барабани и виковете ги обгърнаха. На дъното всички се скупчиха в изба, осветена от оскъдната светлина, която се процеждаше през завесата, закриваща някаква врата. Шумът, който сега бе станал оглушителен, идваше от нея. Сано бързо се приближи до вратата и повдигна завесата. В издълбано в земята, подобно на пещера помещение танцуваха жени, облечени в червени кимона, и се въртяха трескаво, размахвайки броеници от черни мъниста. Наоколо биеха барабани и подскачаха мъже с бръснати глави и сиви монашески раса. На пода се гърчеха и прегръщаха в дива сексуална оргия множество чисто голи поклонници. Стенания на екстаз и болка се носеха от двойки и групи от различни възрасти и в различни пози. Покрай противоположната стена стотици свещи горяха сред стотици димящи кадилници на един олтар под фреска, която изобразяваше огромно черно цвете. Пещерата бе таен храм на „Черния лотос“. Оргията бе един от ритуалите на сектата.

— Слава на „Черния лотос“! — припяваха танцуващите и биещите барабаните.

Изпълнен с отвращение от тази скверна сцена, Сано пристъпи в пещерата, придружен от хората си. Поставените извън закона членове бяха тъй отдадени на ритуалните си действия и на сексуалната истерия, че изобщо не забелязаха появата им. Сред тях крачеше свещеникът им — висок мъж с блестящ брокатен епитрахил върху шафрановата си роба. В ръката си държеше горяща факла, очите му бяха затворени, но босите му нозе се движеха пъргаво сред оргията. Дръзките му изсечени черти бяха застинали в изражение на неестествено спокойствие. Устните му се движеха в беззвучни слова; върху паството му се сипеха пепел и искри от факлата му.

Сано пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Спрете!

Танцьорите залитнаха и замръзнаха намясто. Барабанните удари секнаха, а монасите застинаха неподвижно. Множеството на пода престана да се гърчи и извива. Виковете и стенанията заглъхнаха. Свещеникът спря насред крачка и отвори очи. Всички се втренчиха ужасени в Сано, хората му и вдигнатите им мечове. Пещерата усили звука от рязко поемане на дъх.

— Този храм е заклеймен — каза Сано. — Всички сте арестувани за изповядването на забранена от закона религия.

Голите участници в оргията скочиха на крака и се втурнаха към вратата, без да обръщат внимание на оръжията на детективите — те знаеха, че наказанието за престъплението им е екзекуция, и предпочитаха риска от нараняване пред невъзможността да избягат. Разнесоха се мъжки дрезгави викове и женски писъци. Към Сано се устреми разгорещена потна плът. Детективите се опитаха да задържат поклонниците, и които ритаха и се съпротивяваха отчаяно. Сано се озърна за свещеника. Отвъд неистовата суматоха зърна брокатения епитрахил, който изчезна през една врата. Прокарвайки си с мъка път между блъскащите се тела, се втурна натам и го застигна, когато той точно се катереше по една стълба. Сано го сграбчи за глезена и го дръпна. Свещеникът се строполи върху него и двамата паднаха заедно.

— „Черният лотос“ ще тържествува над неверниците! — изкрещя свещеникът, стоварвайки се върху Сано. — Който ни напада, ще умре! Върху лицето на Сано се посипаха удари, които той се опитваше да отбие. Успя да се извърти и да притисне свещеника под тялото си. Тежестта на защитеното му с броня тяло обезсили противника му. Сано затисна ръцете му над главата. На светлината от храма, където шумният хаос продължаваше да вилнее, той видя лицето на своя пленник.

В него се бяха втренчили яростно очи със зеници, тъй големи, че сякаш около тях изобщо нямаше цвят. „Бяха тъй черни, сякаш не можех да надзърна в тях“, припомни си Сано думите на Юка. Това бе мъжът, завлякъл дъщеря й Марико в пагубния мрак на сектата „Черният лотос“.

Беше ли той и кралят дракон?

— Кой си ти? — изкрещя Сано в лицето на свещеника. — Кажи ми как се казваш!

Свещеникът разтегли устни в зловеща усмивка, разкривайки изпочупени нащърбени зъби:

— Аз съм Проникновена мъдрост, властелинът на космичните сили, които ще унищожат и вас, и всичките ви неверници!

Слисан, Сано застина безмълвен. Бе намерил свещеника на „Черния лотос“ и тайния храм, който бе дирил в началото на разследването.

* * *

Войниците на Сано бяха усмирили поклонниците на „Черния лотос“. Двама монаси бяха извършили самоубийство, за да избегнат пленничество. Четирима бяха издъхнали, стъпкани от тълпата, докато се опитваха да избягат. Сано бе пратил повечето от хората си да отведат останалите членове на „Черния лотос“ в затвора на Едо и да уведомят длъжностните лица в Гинза за успешната акция. Сега той и двама негови детективи стояха в една стая в странноприемницата, където бяха довели Проникновена мъдрост за разпит.

Свещеникът бе коленичил под висящ от тавана фенер. Косите му бяха разрошени, лицето му бе мръсно, набраздено от струйки пот, епитрахилът му бе загубил блясъка си, но изправената му поза излъчваше наглост. Неестественото спокойствие скриваше чувствата му. Бездънните му черни очи наблюдаваха Сано, който крачеше около него, докато единият от детективите бе застанал при вратата, а другият се бе облегнал на обезопасения с пречки прозорец. В двора отвън пламтяха факли, движеха се хора — местните длъжностни лица бяха дошли да огледат нелегалния храм, който бе действал под носа им.

— Ти ли отвлече майката на шогуна? — попита Сано. Детективът полагаше усилия да бъде сдържан, макар че поведението на свещеника разпалваше омразата му към „Черния лотос“. Заловените членове на сектата се наслаждаваха да предизвикват властите към физическо насилие, което би им позволило да изпитат вярата си и да изтъкнат духовното си превъзходство. Сано беше наясно, че влезеше ли в разпра с Проникновена мъдрост, можеше да убие свещеника — съучастник в заробването, измъчването и убийството на безброй невинни. Убиеше ли Проникновена мъдрост, можеше и никога да не се сдобие с информацията, която щеше да му помогне да спаси Рейко.

Изражението на невъзмутимо спокойствие, което бе застинало върху лицето на Проникновена мъдрост, отстъпи място на презрителна гримаса.

— Ако аз бях отвлякъл господарката Кейшо, никога нямаше да ти кажа! — той имаше странен, дълбок и звучен глас, сякаш гърлото му бе от желязо, а не от плът. — Духът ми е могъщ. Никога няма да изтръгнеш признания от мен.

Сано овладя нетърпението си. Той бе разпознал в Проникновена мъдрост един от истинските фанатични привърженици на „Черния лотос“ — брониран със смелостта на вярата си и неподвластен на принуда.

— Тогава да речем, че просто разговаряме за последователите ти — каза Сано.

— Няма да разкрия самоличността на верните привърженици на „Черния лотос“, които са още на свобода — Проникновена мъдрост седеше неподвижен, а Сано продължаваше да го обикаля. — Изтезавайте ме, убийте ме, но никога няма да предам хората си и да ги пратя на смърт!

— Аз пък нямам никакъв интерес да те превръщам в мъченик — възрази Сано. — И единственият твой последовател, който ме интересува, е вече мъртъв. Тя умря в масовата сеч, на която бе подложен антуражът на господарката Кейшо. Казваше се Марико.

— Не познавам никаква Марико — отвърна свещеникът.

Невъзмутимият му тон и маниер щяха да подведат Сано, ако не бе сигурен, че Проникновена мъдрост лъже.

— Присъединила се е към „Черния лотос“ преди две години. Виждали са я с теб.

Когато майката му бе разказала за променената Марико и за тайнствените й отсъствия, Сано бе разпознал в поведението й чертите, които придобиваха примамените в сектата младежи.

— Много хора идват при мен — отвърна Проникновена мъдрост. — Толкова много, че не ми е възможно да познавам всички.

— Тя е била в храма на „Черния лотос“ по време на бедствието — каза Сано. Това обясняваше защо онази нощ Марико се бе върнала у дома обезумяла от страх, ранена и цялата в кръв. — Била е сред малкото оцелели, успели да избягат. И ти е била любовница. Ти си бил бащата на детето й.

— Нашите ритуали изискват от мен да имам толкова много жени, че не мога да помня всяка от тях — заяви Проникновена мъдрост с покровителствена усмивка. — Сексуалната енергия подпомага духовното просветление.

„Находчиво извинение за оргиите им“, помисли си Сано с отвращение.

— Марико била ли е тук преди седмица? — попита той.

— И да е идвала, не си спомням — отвърна Проникновена мъдрост самодоволно.

Обзет от гняв, Сано приклекна пред свещеника. Втренчи се в тези дълбоки очи, водещи към бездната на лудостта.

— Или ми кажи истината за Марико, или…

— Или ще ме убиеш? — изсмя се презрително Проникновена мъдрост. — Ще ме екзекутират, каквото и да сторя. Тъй че избирам да не говоря. С каквото и да ме заплашваш, няма нещо, което да ми попречи да отнеса тайните си в гроба.

Сано каза:

— Ще те държа в затвора, докато пусна слух, че си издал водачите и си казал на бакуфу къде да ги открият. И те ще пратят убийци за теб. Ще те заклеймят като предател и никога няма да постигнеш духовно просветление!

Присмехът в очите на Проникновена мъдрост се разгоря в тревога.

— Не! — изрева той.

— Напротив — възрази Сано, доволен от реакцията на свещеника. От предишен опит знаеше, че най-лошото, което някой можеше да стори на член от „Черния лотос“, бе да насочи към него гнева на сектата. „Черният лотос“ можеше да проникне навсякъде и да въздаде смърт по най-различни мъчителни начини, в сравнение с които изтезанията в затвора на Едо бяха просто жалки. А фанатични привърженици вярваха, че сектата има властта да ги лиши от блаженството на просветлението и да ги обрече да горят вечно в ада. Проникновена мъдрост се спусна към вратата.

Детективите го хванаха и го принудиха да коленичи. Сано се надвеси над него.

— Марико беше ли тук преди седмица? — повтори той.

Стиснал юмруци, свещеникът изсъска срещу него, сякаш всеки момент щеше да експлодира от омраза. После дъхът му като че ли секна; лицето му се сгърчи, а раменете му увиснаха. Поражението го бе пречупило.

— Да — измърмори той.

— Защо?

— Да донесе сведения за майката на шогуна. Каза, че на другия ден господарката Кейшо тръгвала на път.

Доказателството изпълни Сано с въодушевление — теорията му се бе оказала правилна.

— Значи онази нощ Марико е получила разрешение да напусне замъка Едо, за да се види с теб? Тя шпионираше ли за теб?

А и Проникновена мъдрост изглеждаше възможен заподозрян за извършител на похищението. Водач в секта, преследван от полицейския началник Хошина, свещеникът се гордееше с множество последователи, готови да убият за отмъщение. Бе напълно възможно странната поема за краля дракон да е плод на неговото безумие.

Но Проникновена мъдрост поклати глава.

— Не, не беше моя шпионка.

— Тогава защо е докладвала на теб? — попита Сано, а въодушевлението му премина в объркване.

— Вестите, които донесе Марико, бяха за друг.

— За кого? — попита Сано още по-озадачен.

— За един мъж. Поклонник от храма — отвърна Проникновена мъдрост. — Марико пристигна тук, за да се види с него. Но той не дойде и тя остави съобщение, в случай че се появи, а после тръгна да го търси.

Изглежда, за огромно разочарование на Сано Проникновена мъдрост не беше нито кралят дракон, нито последният етап от диренето на Рейко.

— И кой е този човек? — попита Сано.

— Не знам — отвърна свещеникът навъсено.

Сано го сграбчи за епитрахила.

— Говори или веднага пускам слух, че си предал „Черния лотос“.

Проникновена мъдрост се сви ужасен, но въпреки това изкрещя:

— Казвам истината! Не знам името му.

Сано блъсна свещеника на пода, скръсти ръце и зачака. Обзет от желание да успокои Сано, свещеникът поясни:

— Стана член на „Черния лотос“ преди около три години. Един ден миналата зима каза, че се нуждаел от тихо покорно момиче, което да работи за него. И аз му представих Марико. Той й осигури мястото на прислужничка при майката на шогуна. Тя трябваше да следи кога господарката Кейшо напуска замъка, къде отива и по кой път тръгва. Марико или казваше на мен, или оставяше съобщение, което аз му предавах, когато идваше в храма.

Сано реши, че най-вероятно непознатият бе кралят дракон. Вероятно бе търсил подходяща възможност да отвлече господарката Кейшо. Но Сано се запита как ли бе успял да уреди Марико като прислужничка в замъка Едо. А и разказът на Проникновена мъдрост му се стори неправдоподобен.

— Откога ти, висш свещеник в „Черния лотос“, правиш услуги на последователи, чиято самоличност дори не ти е известна? — попита Сано.

— Откакто този човек стана покровител на „Черния лотос“ — отвърна Проникновена мъдрост. — Той направи големи дарения. Плати ми за Марико и за това, че съм приемал съобщенията й. Вършил съм за него и други работи.

„Парите купуват услугите дори и на свещениците от «Черния лотос», които обикновено тиранизират и своите последователи“, отбеляза мислено Сано. А тези суми помагаха на сектата да оцелее в един твърде враждебен климат. Сано заключи, че Марико се бе срещнала с непознатия онази вечер и че той й бе платил в златни монети, които тя бе скрила в стаята си, докато ги даде на свещеника си.

— По-късно същата вечер, в която Марико донесе съобщението си — продължи Проникновена мъдрост, — мъжът дойде тук. Искаше добри бойци. Аз го попитах защо, но той само отброи няколко жълтици в ръката ми. Събрах осемдесет и пет ронин и няколко селяни бандити и ги пратих в Шинагава да се срещнат с него на другия ден.

Сано потръпна от вълнение, осмисляйки чутото. Шинагава бе пропускателният пункт най-близо до Едо. Мъжът, за когото Сано вече бе убеден, че е кралят дракон, бе наел армия, за да преследва шествието на господарката Кейшо, да убие антуража й и да отвлече жените. Първоначалното му предчувствие се бе оказало наполовина вярно — сектата „Черният лотос“ бе замесена в престъпленията, макар и не пряко отговорна за тях. Търговецът Нарая отчасти бе казал истината, когато бе обвинил за похищението „Черния лотос“. Но в следващия миг въодушевлението му премина в ужас.

Самураите, които принадлежаха към сектата, бяха бич на злото, готови да убиват и при най-малката провокация. Сега някогашните страхове на Сано се превръщаха в реалност. Рейко бе в ръцете на сектата „Черният лотос“. Макар че ролята й в унищожаването на върховния свещеник Анраку бе потулена, може би отнякъде бе изтекла информация. Ако похитителите знаеха какво бе сторила, Рейко бе обречена независимо по какъв начин кралят дракон свързваше плановете си с нея.

— Как е възможно да не знаеш кой е този човек? — възкликна Сано, тъй като ужасът бе усилил ненавистта му към Проникновена мъдрост. — Смятах, че вие, свещениците на „Черния лотос“, знаете и виждате всичко. Какво става? Да не би шпионите ти да са те подвели?

Паднал духом, Проникновена мъдрост изви устни:

— Всеки път, когато си тръгваше от храма, аз ги пращах да го проследят. И всеки път те го изпускаха. Много го биваше да им се измъква.

— Опиши ми как изглежда — нареди Сано, изгарящ от нетърпение да се добере до краля дракон, който му се струваше едва ли не на една ръка разстояние и в същото време му се изплъзваше.

Свещеникът изгледа Сано по-внимателно, за да го използва за сравнение.

— По-млад и по-тежък от теб. Очите му са по-кръгли и устните му са присвити.

Това описание пасваше на хиляди. Надеждата на Сано угасна.

— Самурай ли е, или няма благородническа титла?

— Не знам, винаги носи качулка под шапката си — качулката не позволяваше да се види дали кралят дракон имаше бръснато теме и събрани на кок коси подобно на елита на воините. — Но не съм го виждал с мечове.

Значи можеше да е селянин, занаятчия или търговец… или самурай, който прикрива класата си.

— Имаше ли нещо особено в гласа му или в поведението му?

— Гласът му е по-дълбок и по-тих от твоя. Движеше се така, сякаш… — свещеникът се затрудняваше да намери точните думи. — Все едно се страхуваше, но искаше всички да го смятат за смел.

Тази подробност можеше да се окаже полезна, стига Сано да успееше да го открие.

— Нещо в действията му или в думите му да ти е подсказало някаква информация за него?

Проникновена мъдрост се замисли и мракът на очите му се сгъсти от спомена.

— Плати ми да извърша един ритуал за него. Искаше да осъществя контакт с човек, който не е между живите.

Някои от свещениците на „Черния лотос“ твърдяха, че могат да разговарят с мъртвите и да получават послания от тях, и Сано го знаеше.

— И кой е този човек? — сетивата му се изостриха от предчувствието, че му предстои да се сдобие с някаква следа.

— Една жена. Каза, че името й било Анемона.

— И какво стана?

— Ритуалът бе проведен тук, в храма — отвърна Проникновена мъдрост. — Аз изпаднах в транс и усетих как някаква врата в съзнанието ми се отваря към царството на духовете. Тогава извиках: „Приветствам те, дух на Анемона! Моля те, ела при мен и говори“.

Преди време Сано бе нападнал и друг храм по време на подобен ритуал и сега си представи как Проникновена мъдрост седи на подиума със затворени очи, вглъбен в себе си, а около него монаси и монахини припяват молитви. Представи си трепкащите пламъчета на свещите, тежкия мирис на тамян и мистичната атмосфера, която караше тълпите от нетърпеливи зрители да вярват на измамата на свещеника.

— Чрез устата ми заговори женски глас — продължи Проникновена мъдрост. — И каза: „Тук съм. Защо ме викаш?“ Мъжът се развълнува силно и извика: „Анемона, аз съм. Позна ли ме?“

Сано си представи фигура на мъж с качулка, коленичил в смирена молитва пред Проникновена мъдрост, в когото се е превъплътила покойницата.

— И духът отговори: „Да, скъпи“. Тогава мъжът се разплака. И каза: „Анемона, ще отмъстя за смъртта ти! Духът ти може да почива в мир, след като онзи, който е виновен за убийството ти, понесе наказанието си“. А тя прошепна: „Отмъсти за смъртта ми. Накажи го!“ След което вратата към света на духовете се затвори. Аз излязох от транс, а мъжът скочи на крака и извика: „Не! Анемона, върни се!“

„Макар че е шарлатанин, свещеникът знае как да поднася на хората онова, което искат да чуят“, помисли си Сано. И като повтаряше думите на мъжа, вместо да измисля разговор, в същото време съкращавайки ритуала, Проникновена мъдрост успя да поднесе информацията за духа така, че да не прозвучи като измама. И все пак Сано се слиса повече от важността на казаното от непознатия, отколкото от умението на Проникновена мъдрост. Той застина неподвижен, мислено отбелязвайки възможната следа в историята на свещеника, и бързо потърси някакви стратегии, за да я свърже с краля дракон. Отвън фенерите в двора пръскаха светлина, ярка като ден, а работниците мъкнеха чували с пръст за подземния храм. Проникновена мъдрост изгледа Сано с презрение, което не успя да прикрие страха му.

— Казах ти всичко, което знам. Достатъчно ли е, за да не ме заклеймиш като предател?

— Засега да — отвърна Сано, макар че следата бе твърде неясна.

— Какво ще правиш с мен?

— Ще те оставя жив известно време, в случай че си спомниш още нещо за този мъж — Сано се обърна към детективите си: — Отведете го в затвора на Едо. Окада сан, охранявайте го строго, да не би да му се случи нещо. Уатанаба сан, кажете на съдията Уеда, че го моля да забави процеса на Проникновена мъдрост, тъй като е важен свидетел в разследването на похищението. Аз се връщам в замъка. Закъснявам за срещата си с дворцовия управител Янагисава.

* * *

— Убеден съм, че убийството, за което се говори в писмото, е убийството на Анемона и че то представлява основният мотив за похищението — каза Сано.

— И предлагаш да продължим разследването, изхождайки от теорията ти, че загадъчният последовател на „Черния лотос“ е кралят дракон? — попита дворцовият управител.

— Да.

Докато Сано стигна яздейки от Гинза до крепостта Едо, бе минало полунощ. Сега двамата с Янагисава се намираха в имението на дворцовия управител и разговаряха в кабинета му, по чиито стени бяха окачени карти на Япония. Сано току-що бе свършил разказа си за Марико, жълтиците, посещението при майка й и нахлуването в тайния храм на сектата. През отворения прозорец долиташе монотонно цвърчене на цикади, а горящите факли в ръцете на стражите, които охраняваха района, представляваха светли димящи петна в нощния мрак. Сано си помисли, че критичните ситуации подтикват към странни съюзи. Сега двамата с Янагисава бяха влезли в съдружие, което той никога не бе смятал за възможно.

— Ако не ме лъже паметта, в твоя списък със смъртните случаи, свързани по някакъв начин с полицейския началник Хошина, нямаше име Анемона — каза Янагисава.

Външният му вид бе елегантен и безупречен както винаги, но очите му бяха зачервени и хлътнали, очертани от тъмни кръгове. Дългите му пръсти барабаняха по бюрото в напрегнат ритъм. Сано заключи, че вероятно нещо още по-лошо от проблема с Хошина го бе сполетяло, след като се бяха видели същата сутрин. Но Янагисава не бе пожелал да говори за това, а вежливостта не позволяваше на Сано да пита.

— Прав сте. Анемона не беше в списъка — потвърди той.

— След като Хошина не е убил тази жена, както той сам твърди — продължи Янагисава, — защо похитителят ще хвърля вината за убийството върху него или ще иска екзекуцията му като възмездие?

— И аз се питам същото — в следващия миг Сано бе връхлетян от друга мисъл. — Не е изключено кралят дракон да обвинява Хошина за смърт, която всъщност не е станала по негова вина. Може би той е отвлякъл господарката Кейшо, за да наложи екзекуцията на погрешния човек.

Сано с огорчение си даде сметка, че заради собствената си неприязън към Хошина бе приел вината и му като съответстваща на обвинението.

— В такъв случай списъкът става безполезен — отбеляза Янагисава — и ние търсим заподозрени не там, където трябва.

Мисълта за един цял пропилян ден и за жените, които продължаваха да бъдат в неизвестност, нагнети още повече и бездруго душната и тежка атмосфера.

— Но поне имаме нов и обещаващ заподозрян — отбеляза Сано.

Янагисава се изсмя безрадостно.

— Заподозрян без име и с неизвестно местонахождение. Откъде знаеш, че свещеникът от „Черния лотос“ не го е измислил просто за да отърве собствената си кожа? Не можем да си позволим да пилеем повече време по безплодни дирения.

— Какъв друг избор имаме, освен да разследваме този човек? — попита Сано, макар че споделяше опасенията на Янагисава. — Изчерпах всичките си идеи. Хората ми издирваха човека, пуснал писмото за откупа, но безуспешно. Днес разговарях с търговеца Нарая и не мисля, че той е похитителят на жените — Сано описа разговора си с Нарая. — С ваше позволение бих искал да ви попитам дали сте разговаряли с членове от клана Кий? Възможно ли е някой от тях да е по-вероятен извършител на престъплението от Нарая?

Янагисава дръпна от лулата си и издиша дима, който замъгли чертите на лицето му.

— Не знам.

Резкият му тон не позволи на Сано да попита за подробности.

— В такъв случай какво предлагате да сторим?

— Войниците ми могат да тръгнат да издирват господарката Кейшо, както предложих в самото начало. Това би била по-добра стратегия от търсенето на човек, който може изобщо да не съществува — зачервените очи на Янагисава помръкнаха и в тях се мярна особена суровост. — Прекарах вечерта с шогуна, слушах го как беснее заради майка си. Заплашва да екзекутира Хошина, да прати армия да я издирва, а нас двамата да прокуди в изгнание, задето тънем в неведение. Може да не успеем да го възпрем за седмицата, която ни отпусна.

— Длъжни сме — каза Сано, който категорично бе против плана на Янагисава. Поради растящото отчаяние дворцовият управител щеше да става все по-безскрупулен в желанието си да спаси господарката Кейшо и все по-нехаен по отношение на Рейко и Мидори. — Да се преследват похитителите в този момент, е твърде опасно за заложниците. Поне изчакайте, докато разберем кой е кралят дракон. Може би, когато научим нещо за него, ще намерим начин да го убедим да върне жените без битка, която може да им коства живота.

И макар че нямаше новини от Хирата, Сано все още се надяваше приятелят му да открие заложничките, тъй че, когато настъпеше време за спасителна акция, да може да планира провеждането й.

Дворцовият управител седеше безмълвен, разтривайки брадичка с палец и показалец, докато обмисляше аргументите на Сано. Погледът му бе станал суров от появилото се в него упорство.

— Ако хората ви провалят спасителната мисия, защото не знаят къде да отидат или с кого си имат работа, и господарката Кейшо умре, вие ще изпаднете в още по-голяма беда от сега — напомни му Сано.

Измина миг на мълчание, в който двамата бяха вперили погледи един в друг. Отвън воплите на пикалите станаха пронизителни. После Янагисава пусна брадичката си.

— Добре — каза той, — печелиш, поне засега — Сано едва бе успял да си отдъхне, когато Янагисава продължи: — Имаш време до пладне да търсиш своя тайнствен заподозрян. След това разследването поемам аз и войниците ми тръгват — дворцовият управител сви очи предизвикателно. — Откъде възнамеряваш да започнеш диренето си?

Краткото време, което му се отпускаше, го обезкуражи. Сано отхвърли идеята да разпита Хошина за убийството на Анемона, защото Хошина щеше да го е споменал досега, ако имаше нещо общо с него. После усети вдъхновение. Погледна през прозореца. Мракът навън вече не бе тъй гъст, но до зазоряването оставаха още няколко часа.

— Малко е рано за разговор с агент на мецуке — каза той, — но ми се струва, че настоящите обстоятелства са достатъчно основание да бъде измъкнат от леглото.