Лора Джо Роуланд
Суиши (19)

Глава 18

Пътят към Изу се отклоняваше от Токайдо в югозападна посока и криволичеше през планински, рядко населен пейзаж. Докато Хирата и детективите му се носеха в галоп по пътя, облаците се разпръснаха, откривайки ясно синьо небе, а следобедът стана по-топъл. Слънчевата светлина и сенките обагриха кипарисовите гори в различни нюанси на зелено. От пукнатини в скалите се издигаше пара; на места бълбукаха топли извори; вулкани издишаха струйки дим. Пред погледа на Хирата се мярваха малки селца по склоновете и оставаха зад гърба му, докато копитата на коня ритмично биеха земята под него. Вятърът свиреше в ушите му; шеметната скорост и увереността, че се носи към Мидори, повдигнаха духа му. Изведнъж тримата спряха конете си на едно кръстовище, където главният път се пресичаше с друг, по-тесен, който продължаваше на изток и на запад в пустошта.

Във внезапно настъпилата тишина Хирата дочу птича песен. От западната страна на пътя забеляза издълбана в скалата ниша. В нея бе поставена каменна статуетка на Джизо — шинтоисткия бог, покровителстващ пътуващите.

— Ето го параклиса, за който спомена Горо — каза Фукида.

— Похитителите са отпратили носачите, защото не са искали някой да види накъде ще поемат оттук нататък — заключи Маруме. — Носили са сандъците сами до кръстовището. И според вас в каква посока са се отправили?

Странни трептения в ясния светъл ден изостриха сетивата на Хирата. Той застана на кръстовището и се озърна — първо в едната посока, после в другата. Някакъв вътрешен компас му посочи пътя към Мидори.

— Оттук — каза той и поведе другарите си, поемайки в западна посока.

Първо изкачиха един склон, после заслизаха надолу и скоро се озоваха на равното. Кипарисови, борови и дъбови гори стесняваха пътя и затъмняваха слънцето. Тримата яздеха един след друг, като Хирата се движеше начело и оглеждаше внимателно конския тор и стъпканите листа по пътя пред себе си.

— Наскоро оттук са минавали коне — каза той. Малко по-късно зърна дълбоки отпечатъци от стъпки върху отрязък от гола влажна земя. — Освен това някой е носел тежък товар.

Сърцето му заби учестено с нарастващото убеждение, че пътят щеше да го отведе при Мидори и останалите жени и че щеше да изпълни своя дълг към шогуна и Сано.

След около час яздене без почивка яркият блясък на слънчеви лъчи между дърветата оповести приближаващо сечище насред гората. Хирата, Фукида и Маруме слязоха от конете си и премигвайки, докато очите им се нагодят към светлината, се озоваха от сенчестата прохлада в знойния ден. Тесният път се спускаше по стръмен склон, осеян с коренища, които стърчаха от покритата с трева земя, и свършваше при малък дъсчен пристан. Нататък се простираше оградено от мочурище езеро. Лек ветрец набраздяваше водната повърхност, която блестеше като сплав от злато, мед и живак. В средата на езерото, на стотина крачки от мястото, където Хирата и детективите му бяха застанали в края на гората, се виждаше остров. От брега му стърчеше друг пристан, ограден от три малки лодки. Малко по-нататък, но вече насред гора, се издигаха няколко бели постройки с извити керемидени покриви, каменен зид и стражници.

Хирата, Маруме и Фукида зяпнаха удивени и се втренчиха в сградите от другата страна на езерото, заслонили очи срещу яркото слънце.

— Замък на остров насред пустошта? — възкликна Фукида с тон, изразяващ недоумението на всички.

— Вероятно е останал от гражданската война^[1] — предположи Маруме.

— Гората и езерото го защитават от нападения.

— И е идеален за затвор — добави Хирата. Усмивка разкъса маската на униние, покрила лицето му, откакто бе научил за похищението на Мидори. Той усети прилив на сили и дори настинката му сякаш изчезна, защото диренето му най-накрая се бе увенчало с успех. — Това трябва да е мястото, където похитителите са отвели Мидори, Рейко, господарката Кейшо и госпожа Янагисава.

Колкото и да се взираха, тримата не забелязаха никаква следа от жените, но от покривите се виеха тънки струи дим.

— Мястото се обитава — отбеляза Маруме.

От портата на замъка излязоха четирима самураи, въоръжени с мечове, лъкове и колчани със стрели. Хирата, Маруме и Фукида бързо се скриха в гората. Продължиха да наблюдават иззад дърветата самураите, които се разделиха по двойки и тръгнаха в противоположни посоки покрай брега.

— Правят обход — отбеляза Фукида.

— Може и да не знаят, че военните действия са приключили — предположи Маруме, — но се обзалагам, че охраняват замъка, защото държат там майката на шогуна, и не допускат чуждо присъствие.

Хирата, Маруме и Фукида се спогледаха. После нададоха тихи ликуващи викове, размахаха радостно ръце и затанцуваха — много предпазливо, за да не ги чуят похитителите. Хирата преливаше от радост, че Мидори бе тъй близо.

— Трябва да съобщим на сосакан сама, че сме открили скривалището им — каза Маруме. — Поемаме ли обратно към къщи?

Предложението предизвика у Хирата вътрешна съпротива. Той се извърна и впери поглед през дърветата към острова отвъд. Усети духа на Мидори, който го зовеше от този тайнствен замък. Неустоимият призив, както и непреодолимото желание да остане близо до съпругата си го приковаха на място.

— Не, няма да се връщаме още.

Те го изгледаха изненадани. Маруме възрази:

— Но сосакан сама ни нареди да му докладваме лично какво сме открили.

Чертите на Фукида се изостриха от тревога, когато погледна към замъка и после обратно към Хирата.

— Нали не възнамерявате да отидете там…?

Хирата стисна челюсти и после ги отпусна. Разкъсван от противоречиви мотиви, пристъпи от крак на крак.

— Не бива да се приближаваме до похитителите — припомни му Фукида.

— Знам това — Хирата знаеше още, че дългът към господаря им изместваше на заден план всички други съображения.

— И няма да престъпите нарежданията му, нали? — попита Маруме искрено слисан, че на Хирата изобщо можеше да му хрумне подобна еретична мисъл.

Ужасяващ срам прониза Хирата, Неподчинението бе най-голямото прегрешение по отношение на бушидо. Прекрачеше ли заповедта на Сано, това не само щеше да постави под въпрос честта му, но и щеше да измами доверието на човека, който бе не само негов господар, но и най-близък приятел.

— Не можем просто да си тръгнем — възрази той. — Докато стигнем до Едо, похитителите може да преместят жените другаде. Възможно е повече да не ги открием.

Маруме и Фукида кимнаха, приемайки обосновката му, но си размениха тревожни погледи.

— Ако сосакан сама знаеше какво е положението, щеше да промени заповедите си — продължи Хирата, убеждавайки и себе си, че наистина е така. — Би поискал от нас да проникнем в замъка и да се опитаме с да спасим жените.

— Не можем да знаем какво би решил. Освен това в писмото си до шогуна похитителите заявяваха недвусмислено, че ако някой ги преследва, ще убият жените — неувереността в поведението на Маруме издаваше неохотата му да противоречи на Хирата, който бе с по-висок ранг от него.

— Те няма да ни видят — възрази Хирата. — Само трима сме, а не цяла армия, която би привлякла вниманието им.

— Може и да не успеем да се справим сами, твърде малко сме — намеси се Фукида, човъркайки ноктите си — правеше го всеки път, когато се напрягаше, — но в същото време говореше с убеждението на самурай, изпълняващ дълга си да поднася неприятни истини на вишестоящия. — А и не знаем колко са похитителите. Победили са в сражение войниците на Токугава от антуража на господарката Кейшо, което означава, че са добри бойци. Представете си, че ни хванат на острова. Ако ни убият, не можем да спасим жените дори и да кажем на сосакан сама къде се намират.

— Прав е — подкрепи го Маруме.

Двамата детективи стояха рамо до рамо срещу Хирата.

— Няма да ни хванат — настоя Хирата. Ядосан на самия себе си, че отказва да се подчини на бушидо, той все повече се дразнеше от възраженията на двамата. — Смятате ли, че не съм способен да оглавя едно успешно нападение? — фактът, че той самият имаше съмнения относно шансовете им за успех, го разгневяваше още повече. — Поставяте ли под съмнение преценката ми?

— Не, не — побърза да възрази Фукида, макар че изражението му опровергаваше думите му.

— Не искате ли да спасите жените? — попита рязко Хирата.

— Разбира се, че искаме — отвърна Маруме. — И на нас не ни харесва просто ей така да се измъкнем и да се приберем в Едо — лицата и на двамата отразяваха същата жажда за действие, която изгаряше Хирата. — Но не можем да пренебрегнем заповедите на сосакан сама.

— Излагаме на риск собствената си чест — добави Фукида.

Най-лошото, което Хирата можеше да стори на другарите си, бе да ги принуди да нарушат самурайската си вярност към Сано. Не му беше приятно да ги тласка към такъв позор. Но се страхуваше, че ако не му помогнеха да щурмува острова, всичко щеше да пропадне. Дори и похищението да бе поръчано от владетеля Ниу и единственото му намерение да бе да раздели Мидори от Хирата, това не означаваше, че тя е в безопасност. Фактът, че този невъздържан и непредсказуем даймио досега не бе убивал член на семейството, не бе достатъчна гаранция, че това няма да се случи; похитителите вече се бяха проявили като безмилостни убийци по време на отвличането. Хирата не можеше да допусне забавяне, което би могло да струва живота на Мидори и на детето им. А и не вярваше, че Сано би поискал от него да изостави Рейко или останалите жени в ръцете на похитителите.

— Сосакан сама ми нареди да оглавя тази мисия — каза Хирата. — Докато сме далеч от него, трябва да ми се подчинявате. Нареждам ви да ми помогнете да проникнем на острова и да спасим жените. Аз поемам отговорността за всичко, което ще се случи.

Маруме и Фукида отново се спогледаха. Размениха си информация без думи и накрая кимнаха към Хирата. Той видя, че и двамата посрещнаха с искрено облекчение уреждането на нещата помежду им и нямаха търпение да започнат акцията по спасяването, дори и да не бяха напълно убедени доколко разумни бяха подобни действия. Хирата въздъхна, самият той обзет от облекчение и признателност.

— Как ще преминем езерото? — попита Маруме.

— Можем да го преплуваме — каза Фукида, измервайки на око разстоянието до отсрещния бряг. — Но после ще трябва по някакъв начин да превозим жените на безопасно място.

— А онези лодки? — попита Маруме, сочейки към отсрещния пристан.

— Не смятам, че трябва да сме зависими от тях — заяви Хирата. — Ако се случи най-лошото и похитителите открият, че сме на острова, преди да изведем жените, те ще охраняват лодките. Ще трябва всички да плуваме, а Мидори не може, особено в нейното положение.

— Аз не бих разчитал на това, че останалите жени умеят — обади се Фукида. — Можем да ги придържаме, но това ще забави бягството ни и ще помогне на похитителите да ни открият.

Картината, как тримата се мъчат да плуват, теглейки четирите жени през езерото, докато похитителите ги обстрелват със стрели и ги преследват с лодките, тутакси накара тримата да млъкнат. Никой не изказа на глас опасенията си, на какви опасности щяха да се изложат първо да открият жените, а после да ги изведат от затвора им и да стигнат с тях до брега.

— Трябва ни собствена лодка, която да скрием на острова и после да използваме, за да превозим жените — заяви Хирата, съсредоточавайки се върху належащия проблем. По-късно щеше да се тревожи за останалите препятствия. Възнамеряваше да отложи и притесненията за онова, което щеше да си помисли Сано, след като разбереше, че Хирата бе пренебрегнал заповедите му.

— Освен да се върнем в най-близкото село и да проверим дали хората нямат лодка, която да ни дадат назаем или да ни продадат — предложи Маруме.

— Няма да изпусна от поглед острова за толкова дълго време — заяви Хирата.

Той се озърна за някаква друга възможност и погледът му се спря на едно паднало дърво, както и на тънките фиданки в гората.

— Ще отрежем няколко ствола и ще ги свържем заедно, за да направим сал. После ще изчакаме падането на нощта, ще преминем езерото с гребане и ще щурмуваме острова.