Лора Джо Роуланд
Суиши (25)

Глава 24

Силно стенание наруши тишината в помещението, където бяха затворени жените. Изтръгната от неспокойния й сън, Рейко замига в дрезгавината на бледата луна. В отсрещния край на стаята видя Мидори, която седеше на футона си, обгърнала с ръце корема си. Тя изстена отново, а болката бе сгърчила лицето й в гримаса. Рейко отметна завивката си. Треперейки от нощния хлад, бързо отиде при Мидори, коленичи до нея и попита:

— Мидори сан, какво става?

— Събудих се от силна контракция. Сега премина — гримасата й се смени със засрамено изражение. Намокрих леглото.

Рейко погледна надолу и видя върху футона кърваво петно, а до него на пода цяла локва. Усети топлината на течността, която попи в полите на кимоното й и овлажни коленете й.

— О, не! — възкликна тя, осъзнала с ужас, че събитието, което се надяваха да се забави, докато се приберяха у дома, се случваше вече.

Госпожа Янагисава седна в леглото, сграбчи завивката си и я притисна до брадичката си, след което се озърна и запремига в сънено недоумение. Господарката Кейшо се извъртя тежко към Мидори и попита с дрезгав, пълен с раздразнение глас:

— Какво става там?

— Водите на Мидори изтекоха — отвърна Рейко. — Тя ражда!

* * *

Улиците на административния квартал Хибия бяха пусти, ако не се смятаха пазачите, дремещи в стражниците пред оградените с високи зидове имения. Мракът, който обгръщаше всичко наоколо, бе разкъсван единствено от горящите над портите фенери. Сано слезе от коня си пред къщата на Тода Икю.

Каменната ограда, отделяща имението от околните, бе по-висока от оградите на съседите, които едва ли знаеха, че Тода бе шпионин на мецуке, службата, която охраняваше властта на шогуна в цяла Япония. Сано знаеше, че Тода се стараеше да живее, без да привлича вниманието върху себе си, което му предоставяше и повече възможности да шпионира колегите си от бакуфу.

— Кажи на господаря си, че сосакан сама на шогуна иска да го види незабавно — нареди Сано на пазача.

Титлата му, както и властният му маниер доведоха до незабавен резултат, макар че бе пристигнал преди разсъмване. Един от поддържащите домакинството васали го въведе в приемната, украсена с непретенциозни фрески с изображения на пейзажи, които не изразяваха, а по-скоро скриваха характера на своя собственик. Скоро в стаята влезе мъж в сива роба, с боси нозе и подпухнали от сън очи.

— Добра нощ, сосакан сама — поздрави той. — Или може би е по-добре да кажа добро утро?

— Добро утро, Тода сан — двамата си размениха поклони, след което Сано скришом огледа домакина си, за да се увери, че това наистина бе Тода.

Шпионинът бе тъй безличен, че Сано всеки път се затрудняваше да го разпознае. Външният му вид можеше да бъде оприличен на всеки друг, което бе преимущество в една професия, където успехът зависеше от умението да останеш незабелязан. Но гласът и маниерите му, в които се долавяше отегчение към света, съвпаднаха с беглия спомен, който Сано имаше за Тода.

— Съмнявам се, че това е посещение на вежливост — каза Тода. — На какво дължа честта, която ми оказвате с присъствието си?

— Трябва да ви помоля за една услуга — отвърна Сано.

Тода сгърчи лице в гримаса:

— Защо ли не съм изненадан?

Сано бе търсил Тода за информация в свои предишни разследвания, защото той имаше достъп до факти за много граждани, събирани от куп шпиони и информатори из цялата страна.

— Какво желаете този път? — попита Тода със зле прикрито раздразнение. Той не обичаше да предоставя информация — мецуке ревниво пазеха знанието, основата на тяхната изключителна власт.

— Нуждая се от помощта ви за определяне самоличността на един човек, който според мен е похитителят на господарката Кейшо — отвърна Сано.

В очите на Тода прочете, че той осъзнаваше факта, че бе по-добре за него да не отказва съдействие. Ако господарката Кейшо не бъдеше спасена, а похитителите — изправени пред съда, шогунът по всяка вероятност щеше да накаже всички в бакуфу, в това числа шпионите на мецуке, който носеха отговорността за разкриване и неутрализиране на всякакви заплахи към режима на Токугава.

— Какво става? Отказахте ли се от теорията си, че кралят дракон е някой от старите врагове на полицейския началник Хошина? — Тода не можеше да не отправи по някоя язвителна забележка. — Значи се оказа, че извършителят не е нито търговецът Нарая, нито член на клана Кий?

Сано не бе учуден, че Тода знаеше за теорията му и за заподозрените. Най-вероятно имаше шпиони сред войниците, които пазеха Хошина, и те бяха подслушали разговора му със Сано същата сутрин.

— Разполагам с нов заподозрян — поясни Сано, — но за съжаление не и с името му.

Той описа какво се бе случило в тайния храм на „Черния лотос“

— Единствената следа, която имам към този човек, е мъртвата жена, с която се е опитал да се свърже чрез свещеника от „Черния лотос“. Казвала се е Анемона. Смятам, че кралят дракон е някой неин роднина или близък. Надявам се да ми кажете коя е тя.

Тода се замисли, преравяйки за отговор огромното хранилище в паметта си. После каза:

— Не си спомням за убийство на жена с име Анемона. Жалко, че не разполагате с фамилията й. Кога е била убита? Как е умряла?

— Не знам.

— Може би ще ми кажете къде е било извършено убийството?

Сано поклати глава, давайки си сметка, че отговорът на въпроса му можеше да се окаже прекалено труден дори и за Тода, като се имаше предвид колко оскъдна бе наличната информация за престъплението.

— Както ви е известно, през годините в страната са ставали хиляди убийства — отбеляза Тода. — За да знам откъде да започна издирване на информация за Анемона, ми е нужно нещо повече от собственото й име.

— Нека предположим, че има връзка между Анемона и Хошина, дори и той да не е убиецът — каза Сано.

— Това би стеснило периода до последните двайсетина години, и то, в случай че убийството не е било извършено, докато Хошина е бил в детска възраст — отбеляза Тода. — Освен това би свело границите на престъплението до Едо или Мияко — двете места, в които е живял Хошина.

— Кралят дракон не би могъл да внедри Марико като своя шпионка в антуража на господарката Кейшо, ако нямаше сериозни връзки в режима на Токугава — каза Сано. — Трябва да е някой от бакуфу и член на висш самурайски клан. Едва ли има много убийства на жени с име Анемона, включващи мъж, който отговаря на тези критерии.

— Така е — потвърди Тода и изражението му се разведри от възможността услугата към Сано да не му струва чак толкова много. — А и престъпления, свързани с такъв човек, биха фигурирали в архивите, които се съхраняват в седалището на мецуке. Един момент да се облека и тръгваме.

Скоро бяха вече в разделената на сектори зала в двореца, където се помещаваше щабът на мецуке. Една-единствена лампа осветяваше отделението, където двамата преравяха книгите с подробно описани инциденти, свързани с васали на Токугава и силите на реда. Коридорите на двореца тънеха в тишина, а останалите отделения бяха пусти. Отрупани със свитъци, карти и ръкописи бюра очакваха агентите на мецуке, които все още си спяха по домовете, а в това време Сано и Тода проучваха архивите от последните три години, откакто Хошина бе дошъл да живее в Едо. Сано прехвърляше страници с описания на хора, убити в дуели или в престъпления от страст, разводи със съпруги и спорове за пари или собственост, най-различни протоколи, но никъде не видя и дума във връзка с убийството на Анемона.

Когато преминаха към архивите от Мияко, навън вече бе съмнало и през прозорците се процеждаше дневна светлина. Храмовите камбани из града взеха да бият, свиквайки свещениците на утринна молитва. Помещението се изпълни с хора, приглушени разговори и тютюнев дим. От напрежение очите на Сано взеха да смъдят, когато се зае с поредната папка, полагайки усилия да остане буден. Крайният срок, който дворцовият управител му бе определил по пладне, наближаваше застрашително, докато най-накрая йероглифите на името, което диреше, привлякоха замъгления му поглед.

— Ето го! — възкликна той към Тода, който с радост остави настрана папката, която преглеждаше. — Тенва, година втора, месец пети ден четвърти — след което бързо пресметна, — значи преди дванайсет години. Даношин Джирозаемон, командир от милицията, мъртъв, извършил самоубийство. Съпруга Анемона, мъртва, удавена. Безжизненото тяло на Даношин открито в собствената му лодка, носеща се по езерото Бива. С прерязано гърло, стиснал в ръка късия си меч. В дома му са намерени написани собственоръчно кратки обяснения на действията му. Според тях жена му и друг мъж, любовник на самия Даношин, са имали тайна връзка. Когато разбирал за това, Даношин решава да накаже съпругата си, като я хвърля в езерото, а после се самоубива, за да изкупи смъртта й, а и защото няма сили да понесе предателството на двамата, които обича най-много и които са му изневерили един с друг. Тялото на Анемона не е открито.

Обзет от триумф, Сано стовари юмрук върху книгата.

— Това трябва да е убийството, което стои в основата на похищението! Анемона е удавницата в поемата от писмото за откупа. След като тялото й не е намерено, тя и досега е в езерото… в двореца на краля дракон.

— Но Хошина не е убил Анемона — възрази Тода. — Сторил го е съпругът й, и то според собствените му признания. Защо някой ще иска екзекуцията на Хошина заради удавянето на Анемона? Няма смисъл.

— Въпреки това вероятно Хошина е играл някаква роля в убийството — предположи Сано. — Мисля, че той е бил мъжът любовник и на Даношин, и на Анемона.

— Знае се, че Хошина спи с жени, макар предпочитанията му да са към мъже — заяви Тода. — Ако той е бил любовникът, вината за смъртта на Анемона, макар и косвено, е негова, защото съпругът й я е удавил заради връзката помежду им.

— Някой скърбящ за нея може да е възмутен от факта, че Хошина е продължил да си живее така, все едно нищо не се е случило — предположи Сано, след като прочете повторно информацията. — Само дето написалият справката е пропуснал да спомене името на любовника.

— Може да го е направил съзнателно — каза Тода. — Всъщност какво е работил Хошина преди дванайсет години, когато Анемона и Даношин са умрели?

— Бил е детектив от силите на реда в Мияко — спомни си Сано. — Възможно е той да е разследвал двата смъртни случая. Грозял го е страшен скандал и вероятно е искал да се предпази. Може би е унищожил уликите, които са доказвали вината му.

— И се е постарал името му да не се появи в официалния архив — добави Тода.

— Ако предположим, че Хошина действително е бил третата страна в този триъгълник, съществува и още една причина да прикрива фактите — каза Сано. — По онова време той е бил компаньон на шошидай. Хошина не е искал господарят му да научи, че е задоволявал нагона си някъде другаде.

— Защото подобно прегрешение е можело да му струва поста — каза Тода, — както и шансовете да се издигне в бакуфу.

Изтощението и напрежението да разкрие самоличността на краля дракон до обед и да спаси господарката Кейшо, преди шогунът да загуби търпение и да стори нещо необмислено, не позволиха на Сано да изпита истинско тържество. Той разтърка уморените си очи и каза:

— Всичко това са само предположения. Макар и да съм убеден, че кралят дракон е някой, свързан с Анемона или Даношин, все още не знаем нито кой е той, нито къде се намира.

— Ще проуча имената на роднините им — каза Тода.

— Мога да проверя кои от тях са членове на бакуфу и живеят в Едо. Само че за целта първо трябва от хранилището да се изровят архивите на клана, след което имената да се съпоставят с хилядите от списъка на бакуфу, но това ще отнеме време.

А времето на Сано изтичаше.

— Повикайте колегите си от мецуке да ви помогнат — каза той и стана да си върви.

— Добре — отвърна Тода.

— Междувременно аз ще пробвам един кратък път към краля дракон. След като вече знаем онова, което научихме, ми се струва, че един разговор с Хошина ще бъде от полза.

* * *

Слънцето се бе издигнало над крепостта Едо, но гъстите дървета хвърляха плътна сянка върху стражницата, в която бе затворен полицейският началник. Макар че утрото бе ясно и въздухът не трепваше под бледосиньото небе, сиви облаци разпръсваха мъгла и дъжд върху далечните хълмове, вещаейки предстояща буря в града. Сано се отправи към кулата по каменната пътека върху ограждащата двореца стена. Пред вратата на затвора стояха трима пазачи.

— Отворете — нареди им Сано. — Искам да видя Хошина.

Стражите се подчиниха. Той влезе в сумрачното помещение, чиито каменни стени продължаваха да излъчват вече отминалия нощен хлад. Легнал на футона, Хошина спеше с гръб към Сано. Сано го срита в задните части, Хошина подскочи стреснат, извика и след като се претърколи, се изправи. Посегна към меча си, с който обикновено не се разделяше, но когато ръката му сграбчи празното пространство, върху замаяното му от съня лице се изписа паника. После разпозна Сано и въздъхна с облекчение, а гневът, който го обзе, му помогна да се събуди окончателно.

— Защо ме събуждаш по този начин? Забавно ти е да ме мъчиш?

— Трябва да поговорим — Сано би изчерпал съчувствието си към Хошина след всичко, което бе научил за него предишния ден.

— Какво се е случило? Откри ли нещо? — измъченото небръснато лице на Хошина се оживи от надежда за спасение. — Да не би да си заловил онзи, който ми навлече тази беда?

Притиснат от времето, Сано се въздържа да възрази, че неприятностите на Хошина произтичат от собственото му отвратително поведение.

— Не, не съм заловил краля дракон — отвърна той, — но разбрах доста неща. Защо не ми каза нищо за Анемона?

— За кого? — Хошина се втренчи в Сано с искрено недоумение, което в следващия миг отстъпи място на осъзнаването. — А-а, Анемона — повтори той с притеснения тон на човек, внезапно срещнал призрак от миналото.

— Значи си бил неин любовник? — Хошина кимна и Сано продължи: — Бил ли си любовник и на съпруга й Даношин?

Хошина отново кимна, вече нащрек.

— Даношин е удавил Анемона, защото вие двамата сте му изневерили един с друг — каза Сано. — Ти ли си разследвал смъртта на двамата? Ти ли си прикрил участието си, за да се предпазиш от скандал и наказание?

— Да, но какво общо има това? — попита Хошина, с вече раздразнен.

Сано погледна полицейския началник изпълнен със съмнение. Наистина ли този човек не разбираше същността на събитията?

— Това е убийство, свързано с теб, за което трябваше да ми съобщиш вчера, когато съставяхме списъка.

— Но ние обсъждахме хората, които съм убил или пратил на екзекуция — възрази Хошина с ръце на кръста и нозе, разкрачени в поза на отбранително упорство. — Не аз съм убил Анемона. Затова мястото й не беше в този списък.

— На това може да се възрази, че косвеният виновник за смъртта й си именно ти — изтъкна Сано.

— Не, не съм. Убийството й бе дело на съпруга й, вината не е моя. За мен те бяха просто развлечение. Какво бих могъл да сторя, когато той го прие твърде насериозно — в гласа му прозвуча жална нотка на онеправданост. — А ти как разбра за нея?

„Както винаги Хошина отрича вината си“, помисли си Сано с отвращение.

— Няма значение. Беше длъжен да ми кажеш за убийството на Анемона, а не да прикриваш подобен източник на възможни заподозрени.

— Нищо не съм прикривал — възрази Хошина. — Не съм се сещал за Анемона от години. Не я споменах, защото я бях забравил.

— Тя и съпругът й са умрели заради връзката й с теб, а ти дори не си я спомняш? — Сано смяташе, че нямаше повече други лоши неща, които можеше да научи за Хошина, но очевидно коравосърдечността му нямаше граници.

— Добре, трябваше да си спомня, трябваше да ти кажа за нея! — Хошина разпери ръце в израз на престорено примирение и изгледа свирепо Сано. — И какво ще направиш, ще ме убиеш ли?

— Изкушавам се — отвърна Сано, — но се нуждая от помощта ти. Цяла армия агенти на мецуке дирят информация за хора, свързани с Анемона и Даношин, но ще им трябва прекалено много време. Ето ти шанс да компенсираш онова, което ни струваше лошата ти памет. Ти си познавал Анемона и Даношин. Кой от близките им би желал да отмъсти за смъртта й?

Чертите на Хошина увиснаха от слисване и смут.

— Оттогава мина много време. Онзи период е като неясно петно в съзнанието ми. Как да помня, когото и да било от близките им?

— Постарай се — подкани го Сано. — Може да се окаже, че от това зависи собственият ти живот.

Хошина закрачи из помещението, стиснал глава между дланите си, сякаш полагаше физическо усилие да изстиска някакви факти.

— Даношин имаше двама синове от предишния си брак. Те бяха във войската на Мияко. Бяхме в приятелски отношения… не мисля, че изпитваха неприязън към мен. Родителите му живееха с него в къщата му, но те бяха толкова стари, че вероятно вече са починали. Не мога да си спомня друг.

— Напрегни се!

— Правя всичко, което е по силите ми! — продължи да крачи с тежки стъпки Хошина, а гласът му прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Сано си даде сметка, че нетърпението му само влошава положението.

— Нека опитаме друг подход — предложи той. — Кой друг, освен Даношин е знаел за връзката ти с Анемона?

— Никой — с безпомощно отпуснатите си край тялото ръце Хошина имаше вид на човек, който всеки момент щеше да рухне. — Бяхме много дискретни. Тя ме водеше в една малка къща в градината посред нощ, когато всички спяха.

— Кой може да е знаел за вас? — повтори Сано. — Защото някой е бил наясно и този някой дванайсет години по-късно е кралят дракон.

Хошина поклати глава отчаяно. После изведнъж стегна тяло и изпъна рамене.

— Чакай! — възкликна той, а угасналият му поглед се оживи. — Анемона имаше син от Даношин. Той беше към петнайсетгодишен — особено, противно момче. — Хошина направи гримаса на отвращение. — Когато ходех в къщата, все се навърташе наоколо и ме гледаше втренчено. А веднъж, докато с Анемона правехме любов, чухме някакъв шум отвън в храстите. Сигурно е бил той и ни е дебнел.

Най-накрая отбелязваха някакъв напредък, помисли си Сано с облекчение.

— Как се казваше момчето?

— Даношин Минору — отвърна Хошина с усмивка на гордост, че е успял да си спомни.

— Синът на Анемона може да е човекът, дирещ възмездие за смъртта й — отбеляза Сано.

— Сигурно той е кралят дракон — Хошина скочи на крака и плесна с ръце, видимо въодушевен от мисълта, че изпитанието му може да приключи с щастлив край. — Вероятно е замислял унищожението ми, откакто Анемона е умряла.

— Сега онова, което трябва да направя — каза Сано, — е да установя какво е станало с него, да попадна на дирите му и да ги проследя, докато ме отведат до мястото, където крие заложничките. Ще отида да кажа на мецуке да търсят в архивите информация за Даношин Минору.

— Не си прави труда — каза Хошина с предишното подигравателно отношение. — Току-що си спомних още нещо. Видях този човек неотдавна и знам къде е.

— Кога се случи това? — попита Сано озадачен, свъсил вежди. — И къде?

— Преди около две години. Тук, в Едо. Пораснал е и се е променил много, откакто го видях за последен път. Тогава не се замислих, но сега всичко си идва на мястото. Той е инспектор към министерството на храмовете и светилищата.

Мислите изкристализираха в съзнанието на Сано и той си даде сметка, каква беше връзката между краля дракон, „Черния лотос“ и похищението. Министерството на храмовете и светилищата отговаряше за надзора над религиозните секти и следеше дали спазват законите и дали не подготвят бунт срещу управляващия режим. По тази причина министерството имаше основен дял в задачата по унищожението на „Черния лотос“ и за тази цел наемаше инспектори, които да обикалят града и да следят за евентуални незаконни религиозни дейности.

— Служебните задължения на Даношин Минору са го поставили във връзка с престъпниците от „Черния лотос“ — заключи Сано. — Ето как е открил тайния храм и се е запознал с Проникновена мъдрост. Но вместо да докладва за тях на полицията, ги е използвал. Принудил е Марико да шпионира господарката Кейшо. Вероятно е използвал връзките си в бакуфу, за да внедри момичето в замъка Едо. Събрал е банда от членуващи в „Черния лотос“ ронин, които са му помогнали да устрои засада на шествието на господарката Кейшо и да я отвлече.

— Сега ще докладваш ли на шогуна? — Хошина сграбчи Сано за ръката. — Вземи ме със себе си. Когато чуе, че съм разкрил кои са похитителите, той ще ми бъде толкова благодарен, че ще ме освободи и ще ме възстанови на поста ми.

Сано знаеше, че можеше да не се съмнява в умението на Хошина за пореден път да извърти положението в своя полза и да обере всички лаври вместо малката част, която му се полагаше.

— Никъде няма да ходиш — заяви Сано, освобождавайки ръката си. — Тепърва ми предстои да открия къде кралят дракон държи заложничките, и да ги освободя.

Може би Хошина се бе откупил, предоставяйки тази жизненоважна информация. Но кралят дракон щеше да очаква новини за екзекуцията му. Колко още щеше да чака, преди да решеше, че шогунът е нарушил заповедта му и че е време да изпълни заканата си да убие своите пленнички?

Дали не бяха открили самоличността на Даношин Минору твърде късно, за да спасят жените?