Лора Джо Роуланд
Суиши (9)

Глава 8

Скрит в една от наблюдателните кули върху стената на собственото си имение в крепостта Едо, дворцовият управител Янагисава гледаше през прозореца отвъд градината под себе си. Една пролука в огряната от слънце зеленина откриваше гледка към личните помещения на шогуна на около стотина крачки по-нататък. Подпрян на възглавници, Токугава Цунайоши седеше на сенчестата веранда, а лекари в тъмносини престилки се суетяха около него и му даваха лекарства. Тревожният тон на разговора им достигаше до Янагисава, който вече знаеше, че шогунът, твърде разстроен от отвличането на майка му, бе легнал болен предишната нощ. Самият Янагисава бе прекарал безсънни часове, разсъждавайки над последиците, които извършеното престъпление щеше да има лично за него. Внезапно долови, че някой долу се приближава по стената. Надзърна през вратата и видя полицейския началник Хошина.

Хошина влезе в наблюдателната кула и застана на прозореца до Янагисава.

— Направил съм нужното и войниците ни са готови във всеки един момент, когато решим, да поемат на спасителна мисия — съобщи той. — Освен това съм наредил на всички свои офицери да обходят Едо за информация, свързана с похищението.

При пристигането му сърцето на Янагисава заби учестено, макар че двамата имаха любовна връзка от три години; развълнува го дори в момент, когато държавните дела бяха обсебили съзнанието му. Сякаш сърцето му бе камбана, а Хошина — езикът, който изтръгваше песента от студения бездушен метал.

В очите на Хошина се появи поглед, който издаваше усилията му да познае за какво мислеше любовникът му, както и страха, че можеше да подразни Янагисава.

— Случило ли се е нещо? — попита Хошина предпазливо.

— Поведението ти на събранието снощи бе под всякаква критика — Янагисава скри чувствата си зад упрека — тактика, която прилагаше често, за да държи Хошина на разстояние. — Реагира така, все едно похищението е най-хубавото нещо, което се е случвало някога. За щастие шогунът не обърна внимание… за разлика от всички останали. Отношението ти излага на опасност и двама ни.

— Приемете извиненията ми — каза Хошина, очевидно стреснат от хладното порицание на Янагисава. — Следващия път ще бъда по-внимателен.

Общите им спомени за нощите, които бяха прекарали заедно отдадени на наслада, сред питиета и изискан хумор, между изблици бурен секс, разнесоха напрежението помежду им. Янагисава омекна и макар че прошката му се изрази в едно-единствено кимване, Хошина изви устни в усмивка на облекчение.

— Признавам, че наистина смятам престъплението за добра възможност — каза той. Привидно деловият му тон прикриваше едва сдържано вълнение. — Ако спасим господарката Кейшо и заловим похитителите, ще заслужим още по-голямо благоразположение от страна на шогуна, а Сано и останалите ни съперници ще изпаднат в немилост. Властта ви ще бъде по-голяма от всякога.

Както и властта на Хошина, помисли си Янагисава. Любовникът му бе тъй прозрачен в амбициите си и тъй съсредоточен в целите си, че не обръщаше внимание на вълчите ями пред себе си. Но любовта бе способна да прости и по-големи недостатъци от алчността, импулсивността или липсата на далновидност.

— Ако ние се провалим, а Сано успее, аз ще загубя авторитет и позиции в бакуфу — напомни Янагисава на Хошина. — Нито уменията ми да влияя върху решенията на шогуна, нито миналото ми на негов любовник ще помогнат да запази доброто си мнение за мен. Това престъпление е скрита катастрофа за мен… и за теб.

— Няма да се провалим — заяви Хошина твърдо. Увереността му вдъхна смелост на Янагисава, който често бе ставал жертва на мъчителен страх, преди Хошина да се появи в живота му. Сега имаше близък човек, на когото можеше да се довери, и това в известен смисъл намаляваше страховете му. Но убедеността на Хошина скоро отстъпи място на съмнението:

— Може би се тревожите, защото смятате, че Сано е по-добър детектив от мен или защото неговите войници са по-добри от войниците, които съм подготвил аз?

— Няма такова нещо — отвърна Янагисава, макар че наистина повече ценеше вещината на Сано. Дворцовият управител не си затваряше очите пред фактите; въпреки това лъжата за него бе нещо естествено и той бе готов да излъже както в името на любовта, така и за да откликне на определени политически нужди. — Ти отговори на всички мои очаквания.

Свеждайки скромно глава, Хошина посрещна похвалата със скрита наслада.

— Обезпокоен съм, защото в лицето на похитителя имаме сериозен противник — продължи Янагисава. Самият той майстор на безскрупулното лукавство, умееше безпогрешно да го разпознава у съперника си.

Хошина кимна, замисли се за момент и после каза:

— Ами ако усилията на всички се окажат безплодни? Ако господарката Кейшо и другите жени никога не се завърнат?

Те хвърлиха поглед през градината към двореца отсреща. Шогунът лежеше по гръб стенейки, а лекарите налагаха гърдите му с билкови лапи.

— Ако той загуби майка си — каза Янагисава, — скръбта може да съсипе здравето му.

— В случай че умре скоро, това ще бъде краят на управлението му, тъй като няма пряк наследник, който да поеме поста му — отбеляза Хошина. Шогунът имаше жена и стотина наложници, но проявяваше я предпочитания към мъжете и нямаше деца. — Кой ще остане следващият шогун?

Дълго преди похищението много съперници крояха вече планове за смъртта му. Роднини от клана Токугава си правеха сметката да се домогнат до трона или да издигнат на него синовете си. Янагисава и Хошина също имаха свой замисъл, който не смееха да изкажат на глас, защото Едо гъмжеше от шпиони и дори личното имение на Янагисава не бе застраховано от подмолното им присъствие.

— Моментът не е подходящ — отбеляза Янагисава, отговаряйки на неизказания намек на Хошина, че похищението можеше да се окаже изгодно за намеренията им. — Ако престъплението бе извършено поне година по-късно, може би щяхме да имаме основания да празнуваме. Но в този момент нямаме готовност за смяна на режима.

— Възнагражденията и помощите, които ми наредихте да раздам, ви спечелиха многобройни привърженици — изрече полугласно Хошина. — Много даймио, васали на Токугава, и една трета от войската ви смятат за свой господар.

Янагисава бе направил Хошина партньор в своя замисъл да спечели предаността на армията, васалите и феодалите, измествайки шогуна, и до този момент Хошина се справяше великолепно. Но сега дворцовият управител се навъси, подминавайки постигнатото.

— Това не е достатъчно — успехът на плана им изискваше да се спечели солидно мнозинство от влиятелни люде. — А и онова, което е от първостепенна важност и представлява основата на нашето бъдеще, все още не е подсигурено.

Отсреща в двореца верандата прекоси висок и слаб млад самурай, облечен в блестящо копринено кимоно, и се отправи към шогуна. Янагисава и Хошина видяха как Токугава Цунайоши се поизправи и лицето му се разведри. Самураят грациозно коленичи пред него и сведе глава в поклон. Красивият му профил бе досущ като профила на Янагисава.

— Шогунът харесва сина ви — отбеляза Хошина.

Янагисава впери поглед в младежа. Йоритомо, неговият син, се роди преди шестнайсет години като незаконна рожба на връзката му с една придворна дама. Тъй като тя бе братовчедка от клана Токугава, Йоритомо бе кръвен родственик на шогуна и подходящ за негов наследник. Янагисава бе издържал Йоритомо в луксозна вила край Едо и със скъпи подаръци и чести посещения бе спечелил покорството на впечатлителния момък. Тази година Янагисава бе представил сина си на шогуна. Токугава Цунайоши бързо бе покорен. Янагисава кроеше планове шогунът да осинови Йоритомо и да го посочи като наследник на режима. Но дори и при това положение дворцовият управител се нуждаеше от по-солидна политическа и военна подкрепа, за да можеше да смаже съпротивата, която многобройните съперници без съмнение щяха да организират срещу него. А и всеки от тях бе също тъй петимен за ролята на бащата на следващия диктатор и за властта зад кулисите.

— Негово превъзходителство се наслаждава на компанията и на куп други младежи — каза Янагисава, проследявайки с поглед други двама самураи, които също отидоха при шогуна. Те бяха синове на други знатни особи и също тъй млади и хубави като Йоритомо. — Той все още не е готов да избере свой любимец.

— Според слуховете Йоритомо има предимство, защото знае как да угажда на негово превъзходителство — каза Хошина.

Шогунът отпрати с жест новодошлите и протегна ръка към Йоритомо. Младежът му помогна да се изправи и двамата заедно поеха към вратата, готвейки се да влязат в двореца. Йоритомо за миг извърна глава и хвърли поглед през рамо към наблюдателницата. Тревогата, изписана на лицето му, изразяваше неохота да извърши онова, което очакваше неговият господар, и потребност от одобрението на баща си. После двамата изчезнаха в двореца. Янагисава си представи сцената в спалнята и бе пронизан от чувство за вина. Но имаше ли друг избор, освен да предостави собствения си син в услуга на шогуна? Когато настоящият режим приключеше, враговете му щяха да съсипят и него, и Йоритомо, ако не успееше да постави и двамата начело на следващия режим… и не и се подготвеше да води война в случай на нужда, за да задържи спечелените позиции.

— Нищо не е сигурно, докато официалният избраник не бъде настанен в резиденцията на престолонаследника — каза Янагисава.

Времето щеше да помогне за издигането на Йоритомо там; времето щеше да позволи на Янагисава да извлече изгода от похищението на господарката Кейшо и от смъртта на шогуна. Но късметът му бе изневерил.

— Разбирам — изрече унило Хошина, загубил първоначалното си приповдигнато настроение. — Какво ще правим?

Бъдещето, което Янагисава си бе предначертал, задължително включваше Хошина, и то плътно до него, макар че щеше да подклажда у любовника си страха, че всеки миг може да загуби благоволението му.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, да спасим господарката Кейшо — отвърна Янагисава.

Двамата напуснаха наблюдателната кула, излизайки от сумрака на яркото слънце, и в този момент видяха, че към тях, бързайки покрай стената, се е устремил вестоносец.

— Извинете, уважаеми дворцов управителю — поклони се вестоносецът. — Войниците току-що докараха от Токайдо личната прислужничка на господарката Кейшо. Настанена е в лечебницата.

Янагисава освободи вестоносеца и се обърна към Хошина:

— Трябва да разберем какво е видяла прислужничката по време на клането. Може да ни помогне да открием похитителите — тази първа възможност за напредък в разследването го изпълни с въодушевление. — Тръгвай веднага и побързай да я разпиташ преди Сано.

— Много добре — скрита нотка в раболепния тон на Хошина подсказваше, че не му е особено приятно да получава заповеди от своя любовник, макар че си даваше сметка, колко важно бе да разпита пръв единствения очевидец на престъплението. Напоследък той негодуваше вътрешно срещу демонстрациите на власт от страна на Янагисава, който целеше по този начин да обезпечи сигурността си. Когато се спуснаха по каменните стъпала и се спряха в подножието на стълбата, Янагисава заяви:

— Възнамерявам да посетя своя най-заклет враг, за да разбера дали той не стои в основата на масовото клане и похищението.

* * *

Съпроводен от малоброен антураж, дворцовият управител крачеше тържествено през специалния район във вътрешността на крепостта Едо, обособен за домовете на изтъкнати членове на клана Токугава.

Пред него по покритата с плочи алея пристъпваха двама секретари, които бяха задължителни за официални визити на високопоставени длъжностни лица; плътно зад него вървяха петимата му телохранители, които го придружаваха навред. Около тях се носеше жужене на насекоми, стрелкащи се над облагородената местност, която тънеше в покой, обгърната от прозрачна мараня в този горещ слънчев ден. Въздухът бе изпълнен с остър мирис на дим от горящ нейде в града огън; откъм терена за упражнения по бойни изкуства в далечината се носеха викове. Районът се охраняваше от войници, които патрулираха наоколо или седяха в стражниците покрай отделящите имотите стени. Шествието на Янагисава спря пред внушителна порта с керемиден покрив на три нива и двойно укрепени с ковано желязо врати с богати орнаменти. Един от секретарите на дворцовия управител се обърна към стражите при портата:

— Почитаемият дворцов управител Янагисава желае да посети почитаемия владетел Мацудайра.

Не след дълго подчинени на владетеля въведоха Янагисава във внушителна къща, която спокойно можеше да съперничи на двореца както по размери, така и по изискана елегантност. Зад прикритието на хладната си невъзмутимост дворцовият управител усещаше как сърцето му бие учестено, и вътрешно се стегна, когато заедно с придружителите си влезе в стаята за официални посетители.

Коленичил на подиума, там ги очакваше владетелят Мацудайра — първи братовчед на шогуна, глава на основния клон от клана Токугава, и даймио на провинция в богатия селскостопански район Канто, недалеч от Едо. Владетелят Мацудайра изглеждаше така, както би изглеждал шогунът, ако вълшебно огледало уедреше аристократичните му черти, запалеше искрите на интелигентността в очите му, уголемеше и влееше сила в крехкото му тяло. Макар и с облагородена външност, мъжът притежаваше безспорна прилика с Йеясу, първия шогун от клана Токугава^[1], който бе обединил Япония преди близо век. Единствено правото на първородство бе поставило Токугава Цунайоши пред владетеля Мацудайра в бакуфу.

Заобиколен от стражи покрай стените, владетелят Мацудайра впери в посетителите си гневен поглед, изпълнен с нескрита враждебност. Янагисава коленичи пред подиума, а хората му се наредиха зад него. Те си размениха поклони бдителни и изпълнени с недоверие, като генерали, предвождащи противникови армии, които се срещат на бойното поле, за да си обявят война. По време на ритуалното поднасяне на освежителни напитки и сладки двамата се държаха с преднамерена вежливост, която бе по-оскърбителна от откровената грубост.

После владетелят Мацудайра каза:

— Очаквах ви. Какво ви забави толкова?

Янагисава се направи, че не е разбрал намека на владетеля Мацудайра, че знае за предположението му, че той е замесен в похищението, и за целта на посещението му, а именно да го обвини в това престъпно деяние.

— Съжалявам, ако съм ви създал неудобства — извини се Янагисава. — Важни държавни дела изискваха присъствието ми в двореца.

Тонът му подсказваше, че постът му на дворцов управител го поставя в центъра на политиката на Токугава, докато владетелят Мацудайра е принуден да се примирява с периферията въпреки знатния си произход и по-низшето потекло на Янагисава. Когато Янагисава спечели първата точка в единоборството, по лицето на владетеля Мацудайра премина сянка на оскърбление. Дворцовият управител знаеше, че противникът му иска да бъде шогун, смятайки, че заслужава поста повече от своя братовчед, и че ненавижда второстепенната си роля в управлението на Япония.

— По-вероятно е да са били креватни дела — отбеляза владетелят Мацудайра с язвителна усмивка.

Той не криеше, че ненавижда Янагисава като паразит, проправил с лъст пътя си към върховете на бакуфу и узурпирал властта от клана Токугава, и се възползваше от всяка възможност да заклейми непристойните деяния на дворцовия управител. В гърдите на Янагисава лумна гневен пламък, но той вдигна вежди, демонстрирайки престорена веселост.

— Мнозина са научили високата цена на духовитост като вашата — каза той, напомняйки на владетеля Мацудайра, че бе прибягвал до политически саботаж, физическо насилие и убийство, за да се задържи на върха и да наказва всеки, който му се противопостави.

— Само един низш държавен служител действа чрез насилие — заяви владетелят Мацудайра, изкривил презрително устни. — Който стои достатъчно високо, управлява с почтеност и честност, верен на древната традиция и духа на Конфуций.

Янагисава знаеше, че Мацудайра се гордее с репутацията си на честен и достоен владетел и че бе оглавявал безжалостни битки срещу корупцията в правителството. Самодоволен тъпак! Наследеното положение му позволяваше да се отнася с презрение към хора като Янагисава — син на васал на дребен даймио, — борил се на живот и смърт за властта, която владетелят Мацудайра приемаше за даденост.

— Мощта често тържествува над добродетелта — отбеляза Янагисава с привидно безпристрастен тон, наситен с едва сдържана враждебност.

Владетелят Мацудайра неведнъж бе говорил пред шогуна срещу Янагисава и бе търсил подкрепата на останалите му врагове; но до този момент опитите му да отстрани Янагисава бяха завършвали с неуспех. Сега той изглеждаше разгневен от припомнянето, но отвърна на удара със самодоволна усмивка:

— Не толкова често, колкото бихте искали.

Той бе спечелил верността на двама от членовете на съвета на старейшините и чрез тях често парираше действията на Янагисава. Влиянието му в клановете от по-далечни родственици на Токугава бе осуетило намерението на Янагисава да стане даймио и владетел на собствена провинция. Гняв подтикна дворцовия управител да нанесе изпълнен със злоба ответен удар.

— Между другото — каза той — трябва да ви поднеса съболезнованията си за скорошната кончина на сина ви.

Вбесен, владетелят Мацудайра се втренчи в него и после отвърна с ожесточена жлъч:

— Това, че изобщо си позволявате да споменавате сина ми, докато роднините му все още го оплакват, е непростимо оскърбление.

Синът му Мицуйоши, който бе убит преди седем месеца, бе любимец на шогуна и явен негов наследник. Ако той бе останал жив, владетелят Мацудайра щеше да се сдобие с още по-голямо влияние в бакуфу. Убийството бе подронило крайната му цел за контрол над Япония посредством управлението на сина му и за окончателното отстраняване на Янагисава от властта. Самият Янагисава бе спечелил от загубата на Мацудайра. Смъртта на Мицуйоши бе открила възможност за сина на дворцовия управител да спечели благоволението на шогуна и да стане негов наследник.

— Може ли да ви напомня, че шогунът е податлив на зловредни влияния, но и на натиск по родова линия — каза владетелят Мацудайра. — Той никога няма да обезнаследи наш законен родственик в полза на някакво си копеле, в чиито вени тече само капка кръв на и Токугава.

На този етап двамата се бяха озовали в задънена улица, констатира Янагисава с неохота. Дворцовият управител се ползваше с протекцията на шогуна, разполагаше с многобройни съюзници и с добра позиция по пътя към наследяване на поста; освен това контролираше една трета от армията. Но владетелят Мацудайра владееше не по-малка войска и можеше да се похвали със също толкова съюзници. Всяка от страните бе твърде силна, за да можеше другата да се хвърли в атака. Но похищението и последствията от него можеха да се окажат решаващи за излъчването на победителя.

— Отвличането на господарката Кейшо представлява нечий твърде дързък ход — отбеляза Янагисава.

Владетелят Мацудайра му отправи покровителствен поглед, който подсказваше, че е очаквал Янагисава да съобщи причината за посещението си именно по този начин.

— И какъв би бил мотивът зад подобен дързък ход? — попита той, ловко избягвайки скритото обвинение на Янагисава.

— Шогунът ще направи всичко, за да спаси майка си и да я върне в двореца — заяви Янагисава. — Може да жертва дори свой висш служител.

Сано смяташе, че сектата „Черният лотос“ дири възмездие, а главният старейшина Макино предполагаше, че похитителят иска пари; Янагисава обаче гледаше на похищението като на опит да се извърши промяна в йерархията на държавната власт.

— Значи вие предричате, че писмото за откупа ще изисква от шогуна да ви изхвърли от бакуфу — владетелят Мацудайра се изкиска на намека, че мотивът подхождаше на него, а престъплението бе ударът му срещу Янагисава. — Интересна теория. Но преди да я оповестите, помислете си колко глупаво ще изглеждате, ако този, когото обвинявате, си е бил у дома в Едо, заобиколен от достатъчно свидетели по време на похищението на господарката Кейшо.

Янагисава посрещна алибито на Мацудайра с открито презрение.

— Този, когото обвинявам, не е длъжен да се излага на риск, като се озове лично на местопрестъплението — той млъкна за момент и после заяви с тон, в който се съдържаше недвусмислен намек: — Онзи ден видях войниците ви, които се упражняваха на тренировъчния терен. Имате си достатъчно раболепни слуги, които да изпълнят всякакви ваши нареждания.

— Мога да кажа същото и за вас — гласът на владетеля Мацудайра се сниши от съдържащата се в него заплаха: — А къде бяха вашите войници по време на похищението? Какво бихте сторили, за да ме унищожите?

Атмосферата се нажежи — въздухът сякаш взе да пращи, все едно вещаеше гръмотевична буря. Янагисава имаше чувството, че долавя мириса на барут, когато двамата с владетеля Мацудайра застинаха безмълвни при крехкия вододел между словесната битка и откритото стълкновение. Хората им стояха неподвижни, но нащрек в очакване на сигнал за атака. Янагисава усети, че го пронизват тръпки на въодушевление и ужас. С лека саркастична усмивка владетелят Мацудайра добави:

— Аз, разбира се, не бих ви обвинил в убийство и държавна измяна.

Отмина един дълъг миг.

— Нито пък аз — заяви Янагисава.

Никой от тях не разполагаше с доказателства, за да отправи обвинение към другия. И не смееше да превърне похищението в повод за открит сблъсък… за сега. Те се поклониха един на друг в акт на вежливо сбогуване, оттегляйки се от открития конфликт, който можеше да хвърли Япония в гражданска война.

Янагисава и хората му станаха и напуснаха помещението. Лицето на дворцовия управител излъчваше сурово спокойствие, макар че сърцето му блъскаше в гърдите, а тялото му бе плувнало в пот от усилието да не откликне на вътрешния зов. Докато излизаха от портите и вървяха по пътеката, той преосмисляше своята теория в светлината на случилото се.

Възможно бе владетелят Мацудайра да е виновен за похищението въпреки посоченото алиби и категоричния му отказ да има нещо общо с престъплението; но фактът, че отвличането бе твърде драстичен ход дори за човек с неговите амбиции, бе аргумент в полза на невинността му. Освен това Янагисава си даваше сметка, колко опасно можеше да бъде, ако насочеше вниманието си само към един заподозрян, при положение че съществуваха и други. Беше наясно какво можеше да спечели и какво рискуваше при това разследване, а освен владетеля Мацудайра имаше и още много могъщи врагове.

— Ще направим още няколко посещения тук, на територията на клана Токугава — заяви той на хората си. — После отиваме в кварталите.

Трябваше да установи кои са похитителите, и да спаси майката на шогуна, преди да й се случеше нещо лошо… и преди да го изпревареше някой друг.