Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (82) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXXI

На следния ден, когато пиеха топло мляко, Зуткин каза на Катлин:

— Виждаш, от мъка съм тръгнала вече за оня свят; искаш да ускориш смъртта ми със своите проклети магии.

Но Катлин продължаваше да повтаря:

— Нел е лоша, Ханске, миличък, върни се.

Следната сряда двамата дяволи пак дойдоха. От събота Нел нощуваше у вдовицата Вай ден Хут, на която бе казала, че не може да спи у Катлин, тъй като там живее и младият момък Уленшпигел.

Катлин прие своя черен благородник и неговия приятел в една пристройка до жилището, която служеше за пералня и дето беше пещта за хляб. Те ядоха и пиха старо вино и пушен говежди език, каквито имаше там винаги приготвени за тях. Черният дявол каза на Катлин:

— Ще започнем една голяма работа и ни трябват много пари; дай ни, колкото можеш.

Катлин искаше да им даде само един флорин, но те я заплашиха, че ще я убият, и не я оставиха на мира, докато не им даде две жълтици и седем дение.

— Недейте дохожда вече в събота — каза им тя, — Уленшпигел знае, че идвате тогава, ще ви чака въоръжен, за да ви убие, а след вас ще умра и аз.

— Ще дойдем идния вторник — казаха те.

Нея нощ Уленшпигел и Нел спаха спокойно, защото смятаха, че ония дохождат само в събота.

Катлин стана и отиде в пристройката да види дали приятелите й са дошли.

Тя беше много нетърпелива; откак беше срещнала наново Ханске, лудостта й значително бе намаляла, защото, както разправяха, лудостта й беше любовна лудост.

Като видя, че ги няма, тя се отчая, но щом чу в полето към Слюис вика на морския орел, тръгна нататък. Като вървеше из ливадата край яза, направен от пръчки и чимове, тя чу как двамата дяволи разговарят оттатък яза. Единият каза:

— Аз ще взема половината.

Другият отговори:

— Ти няма да получиш нищо; всичко, което има Катлин, е мое.

След това почнаха да се ругаят и препират кой от двамата ще притежава имота и любовта на Катлин и на Нел. Изтръпнала от страх, Катлин не смееше нито да продума, нито да мръдне и скоро чу, че те почнаха да се бият и единият от тях каза:

— Желязото е студено.

И се чу предсмъртно хъркане и строполяване на тежко тяло.

Тя се завтече уплашена към къщи. В два часа през нощта чу отново, но сега вече в нейната градина, вика на морския орел. Тя отиде да отвори и видя пред портата своя дявол самичък. Попита го:

— Какво стори с другия?

— Няма вече да идва — отговори той.

След това той я прегърна и почна да я гали. Но стори и се, че е по-студен от друг път.

А сега умът на Катлин бе много бистър. Когато си отиваше, той й поиска двадесет флорина, всичко, което тя имаше; тя му даде седемнадесет.

На следния ден тя тръгна от любопитство край яза, но не видя нищо. Само на едно място — голямо колкото ковчег за човек — имаше кръв по тревата и пръстта тук беше по-мека и хлътваше под стъпките. Но вечерта дъждът изми тревата.

Следната сряда тя отново чу в градината вика на морския орел.