Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (130) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXIV

През това време крал Филип бе потънал в страшна меланхолия. В своята безсилна горделивост той молеше бога да му даде власт да победи Англия, да завладее Франция, да завземе Милано, Генуа, Венеция и станел всевластен господар на моретата, да царува така върху цяла Европа.

Мечтаейки за това свое тържество, той не се усмихваше.

Зъзнеше непрекъснато; нито виното го сгряваше, нито огънят от благовонни дърва, който гореше постоянно в залата, дето той прекарваше. Там пишеше безспирно, седнал пред толкова много писма, че с тях биха могли да се напълнят сто бъчви, и мечтаеше за световна власт, каквато са упражнявали римските императори, както и за ревнивата злоба към сина си Дон Карлос, откак той бе поискал да отиде в Нидерландия на мястото на херцог Алба, сигурно за да се опита, както мислеше кралят, да се възцари там. И когато го поглеждаше грозен, уродлив, луд, жесток и зъл, той още повече го намразваше. Но не казваше нищо.

Хората, които прислужваха на крал Филип и на сина му Дон Карлос, не знаеха от кого повече да се страхуват — дали от сина, ловкия убиец, който издраскваше с нокти прислугата си, или от бащата — страхлив и потаен, който нанасяше удари чрез други и като хиена не можеше да живее без трупове.

Прислужниците се плашеха, когато ги виждаха как се дебнат един друг. И си казваха, че в Ескориал скоро ще има нечия смърт.

И скоро научиха, че Дон Карлос е затворен в тъмница за държавна измяна. И узнаха, че мрачна скръб разяжда душата му, че когато поискал да избяга, като се провре през тъмничните решетки, наранил лицето си и че майка му, кралица Изабела Французка^[1], непрестанно плачела.

Но крал Филип не плачеше.

Пръсна се мълва, че са дали на Дон Карлос да яде зелени смокини и че от това той умрял на следния ден, както е спял. Лекарите казаха: „Веднага щом изяде смокините, сърцето му престана да бие, жизнените функции така, както ги е наредила природата, се прекъснаха, той не можа пи да изплюе, ни да повърне, нито другояче да изхвърли нещо от тялото си. Коремът му се наду и той издъхна.“

Крал Филип присъствува на опелото на Дон Карлос, заповяда да го погребат в параклиса на кралския дворен и да сложат каменна плоча на гроба му, но не заплака.

И прислужниците изопачаваха подигравателно кралския надгробен надпис върху плочата, като казваха:

— Тук почива оня, който, след като яде зелени смокини, умря, без да боледува.

А крал Филип хвърли похотлив поглед към принцеса Еболи^[2], която бе омъжена. Той пожела любовта й и тя склони.

Кралица Изабела Французка, за която разправяха, че насърчавала намеренията на Дон Карлос за Нидерландия, отслабна и затъгува. Косите й почнаха да окапват отведнъж на големи кичури. Тя често повръщаше и ноктите на ръцете и краката й изпадаха. И умря.

А Филип не заплака.

И косите на принц Еболи също така окапаха. Той стана печален и постоянно се оплакваше. После и на него ноктите на ръцете и краката изпадаха.

И крал Филип нареди да го погребат.

Той плати на вдовицата разноските по траура, но не плака.