Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (76) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXV

В дома на Катлин Зуткин бе застанала до стената с наведена глава и със сключени ръце. Тя бе прегърнала Уленшпигел и нито говореше, нито плачеше.

Уленшпигел също мълчеше; когато усети с какъв трескав огън гореше снагата на майка му, той се уплаши.

Съседите се върнаха от лобното място и казаха, че Клаас се е отървал от мъките.

— Той вече е при господа — каза овдовялата Зуткин.

— Моли се — рече Нел на Уленшпигел и му даде броеницата си, но той не иска да си послужи с нея, — защото — каза той — зърната й са благословени от папата.

Когато се мръкна, Уленшпигел каза на вдовицата:

— Майко, хайде легни си; аз ще остана буден при тебе.

Но Зуткин отговори:

— Няма защо да седиш буден; сънят е благодат за младите хора.

Нел приготви в готварницата легла за двамата и си отиде.

Те останаха сами; в огнището догаряха няколко корена.

Зуткин си легна, Уленшпигел също, но чу, че тя плачеше под завивката.

Вън сред нощната тишина дървесата край канала бучаха като море и вятърът, предвестник на есента, дигаше вихрушки, които засипваха прозорците с прах.

На Уленшпигел се стори, че някакъв човек ходи насам-натам; счуха му се стъпки в готварницата. Като се вгледа, не видя никого; вслуша се и чу само виенето на вятъра в комина и плача на Зуткин под завивката.

Но след малко той отново чу стъпки и зад него, до главата му, въздишка.

— Кой е? — рече той.

Никой не отговори, но се чуха три удара по маса и. Уленшпигел се уплаши и разтрепери.

— Кой е? — попита той втори път.

Никой не отговори, но отново три пъти се удари по масата и той усети, че две ръце го прегръщат и че към лицето му се навежда някакво тяло, което имаше грапава кожа, голяма дупка на гърдите и миришеше на изгоряло.

— Татко — рече Уленшпигел, — твоето ли клето тяло ме натиска така?

Той не получи отговор и макар че сянката беше до него, чу, че някой вън извика: „Тил! Тил!“

Изведнъж Зуткин стана и отиде до леглото на Уленшпигел.

— Нищо ли не чуваш? — каза тя.

— Чувам — отговори той, — татко ме вика.

— А аз — рече тя — усетих в леглото някакво студено тяло до себе си; дюшекът се размърда, завесите се раздвижиха и чух глас, който каза: „Зуткин“, глас, тих като дихание, и стъпки, леки като шум от криле на мушица. — След това тя се обърна към духа на Клаас: — Мъжо, ако там горе на небето, дето седиш в сиянието на господа, имаш някакво желание, кажи ни, за да изпълним волята ти.

Изведнъж буен вятър разтвори с тласък вратата, изпълни стаята с прах и Уленшпигел и Зуткин чуха далечен грак на гарвани.

Те излязоха заедно и отидоха при кладата.

Нощта беше черна, само няколко облака, подгонени от острия северен вятър, тичаха като елени по небето и откриваха за миг блесналия лик на някоя звезда.

Един общински пазач се разхождаше на стража около кладата. Уленшпигел и Зуткин чуха стъпките му по втвърдилата се земя и гласа на един гарван, който сигурно викаше други, защото отдалеч му отговаряха.

Когато Уленшпигел и Зуткин се приближиха до кладата, гарванът кацна върху рамото на Клаас и те чуха тракането на клюна му по трупа, а след малко дойдоха и други гарвани.

Уленшпигел понечи да се хвърли към кладата и да удари гарваните, но пазачът му каза:

— Магьоснико, за чудотворни ръце ли си дошъл? Чуй тогава — ръцете на изгорял човек не могат те направи невидим, това могат да сторят само ръцете на обесен, какъвто някой ден ще бъдеш и ти.

— Господин пазач — отговори Уленшпигел, — аз не съм никакъв магьосник, а осиротелият син на оня, който е вързан там, тая пък жена е неговата вдовица. Ние искаме само да го целунем още веднъж и да вземем за спомен малко от неговата пепел. Позволете ни това, господин пазач, та вие не сте чужд наемник, а син на тая страна.

— Нека бъде, както ти искаш — отговори пазачът.

Сиракът и вдовицата тръгнаха по изгорелите дърва и стигнаха до трупа; и двамата целунаха разплакани лицето на Клаас.

Дето беше по-рано сърцето, пламъкът бе издълбал голяма дупка и Уленшпигел взе оттам малко от пепелта на мъртвия. След туй Зуткин и той коленичиха и почнаха да се молят. Когато бледата зора се показа на небето, и двамата бяха още там; но от страх да не го накажат за благосклонността му, пазачът ги изпъди.

В къщи Зуткин взе по един къс червена и черна коприна; тя уши от тях торбичка и сложи в нея пепелта на Клаас; а на торбичката приши две панделки, за да може Уленшпигел да я носи винаги на шията си. И като я окачваше, тя му каза:

— Нека тая пепел, която е сърцето на мъжа ми, тоя червен цвят, който е неговата кръв, и тоя черен, който е неговата жалейка, бъдат винаги на гърдите ти както огънят на отмъщението срещу палачите.

— Нека — рече Уленшпигел.

И вдовицата прегърна сирака и слънцето изгря.