Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (58) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел

Белгийска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Иван Колев

Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

История

  1. — Добавяне

LVII

Към края на третата година от изгнанието си Катлин се върна у дома си в Дамме и в безумието си непрестанно повтаряше: „Огън на главата ми… душата чука… пробийте дупка… тя иска да излезе“. И щом видеше волове и овце, бягаше. Сядаше зад къщурката си на пейката под липите, клатеше глава и гледаше, без никого да познава. Жителите на Дамме, които минаваха, думаха: „Виж лудата“.

През това време Уленшпигел, който кръстосваше из друмища и пътеки, видя на широкия път едно магаре с кожени такъми, украсени с медни пулове, а главата му окичена с висулки и пискюли от червена вълна.

Няколко стари жени бяха наобиколили магарето и всички говореха едновременно: „Никой не може да го откара, то е проклетото добиче на големия магьосник барон дьо Ре[1], жив изгорен, защото пожертвувал осем деца на дявола. То избягало толкова бързо, че не могли да го хванат. Сатаната го пази. Когато се уморило и спряло на пътя, общинските пазачи отишли да го заловят, но то почнало така ужасно да реве и да рита, че те не посмели да се приближат.“

— И това не било магарешки рев, а рев на дявол.

— Затова го оставили да пасе тръни, без да го съдят, нито да го изгорят живо като магьосник. Големи страхливци са тия мъже.

Но въпреки тия хубави приказки, щом магарето наостряше уши или почваше да шиба хълбоците си с опашката, те се разбягваха с викове, сетне пак се събираха — загракали и забъбрили, — за да хукнат отново при най-малкото мръдване на магарето.

А Уленшпигел ги гледаше разсмян.

— Ах — рече той, — какво безкрайно любопитство и какъв неспирен бъбреж извират като река от устата на жените, особено на старите, защото у младите потокът поспирва понякога поради любовните им занимания.

После погледна магарето и каза:

— Тоя четирикрак магьосник е пъргав и сигурно не друса никак, аз мога да го яздя или да го продам.

И без да промълви дума, той намери една мяра овес, даде го на магарето, метна се бързо на гърба му, дръпна юздата, обърна се на север, изток и запад и благослови отдалеч бабите. Те примряха от страх, коленичиха, а вечерта на седянката им се разправяше, че бил долетял един ангел с филцова шапка и с перо от фазан, благословил всичките и по особено божие благоволение откарал магарето на магьосника.

А Уленшпигел, яхнал магарето, пое из тучните ливади, дето тичаха на свобода коне, дето пасяха крави и телици или лежаха мързеливо на слънцето. И той го нарече Иеф.

Магарето спря и с голямо удоволствие почна да яде тръни. Ала от време на време цялата му кожа потръпваше, а опашката му шибаше хълбоците, за да разпъди лакомите конски мухи, които също така искаха да ядат — но да ядат неговото месо.

Уленшпигел, чийто стомах пищеше от глад, беше тъжен.

— Ти ще бъдеш много щастливо — каза той, — достопочтено магаре, ако си хапваш тлъсти тръни както сега, ако никой не дойде да наруши удоволствието ти и да ти припомни, че си смъртно, тоест родено, за да търпиш какви ли не подлости.

— Също като тебе — продължи той и стисна магарето с колене, — също като тебе носителят на светата папска пантофка има своята конска муха — тя е господин Лютер; и негово величество Карл има своята конска муха — тя е господин Франциск, наречен Първи, кралят с дългия нос и с още по-дълъг меч. Позволено е, значи, достопочтено магаре, и на мене, дребен човечец, който скита като евреин, да имам и аз своята конска муха. Уви! Всичките ми джобове са скъсани и през дупките се изнизват, тръгнали да скитосват, всичките ми хубави дукати, флорини и делдери като легион мишки, хукнали пред озъбена котка. Не знам защо парите никак не ме обичат, когато аз толкова ги обичам. Каквото и да казват, Фортуна не е никаква жена, защото обича само алчните скъперници, които я затварят в сандъци, в чували, затварят я с двадесет ключа и не й позволяват никога да покаже на прозореца дори крайчеца на своя позлатен нос. Ето това е конската муха, която ме гложди и причинява сърбеж и ме гъделичка, без да ме разсмива. Но ти съвсем не ме слушаш, достопочтено магаре, гледаш само да пасеш. Ах, шишко, ти пълниш търбуха, а дългите ти уши не чуват воплите на гладните кореми. Слушай, искам да ме чуеш.

И го шибна силно. Магарето почна да реве.

— Хайде сега, щом пропя, да вървим — рече Уленшпигел.

Но магарето стоеше като пън и сякаш бе решило да изяде без остатък всички тръни по пътя. А те бяха много.

Виждайки това, Уленшпигел слезе от магарето, набра тръни, яхна го отново и като държеше тръните пред муцуната му, води го за носа чак до земите на хесенския ландграф[2].

— Достопочтено магаре — каза той, като го яздеше, — сега ти тичаш след тръните, тая слабовата храна, а оставяш зад себе си хубавия път, цял изпълнен с тия вкусни растения. Тъй правят всички хора: едни вдъхват мириса на букета на славата, който Фортуна слага пред носа им, други — букета на печалбата, трети — на любовта. Когато завършат пътя си, те виждат, както и ти, че са гонили дребното, а са оставили зад себе си значителното — тоест здравето, работата, почивката и доброто си домашно спокойствие.

Разговаряйки така с магарето, Уленшпигел стигна пред двореца на ландграфа.

Двама аркебузиери играеха на зарове на стълбището.

Единият — червенокос и грамаден на ръст, забеляза Уленшпигел, който седеше скромно на Иеф и гледаше играта им.

— Какво искаш — рече той, — гладна поклонническа муцуно?

— Аз наистина съм много гладен — отговори Уленшпигел — и съм поклонник против волята си.

— Щом си гладен — отвърна офицерът, — изяж с врата си въжето, което се клати на близкото бесило за скитници.

— Уважаеми господин офицер — рече Уленшпигел, — ако ми дадете хубавия златен ширит, който носите на шапката си, ще се обеся, като забия зъби в тлъстия свински бут, провесен там у гостилничаря.

— Отде идеш? — попита офицерът.

— От Фландрия — отговори Уленшпигел.

— Какво искаш?

— Да покажа на негово ландграфско височество една картина, мое произведение.

— Ако си живописец, и то от Фландрия — рече офицерът, — влез вътре, аз ще те заведа при моя господар.

Когато застана пред ландграфа, Уленшпигел му се поклони три пъти, че дори и повече.

— Ваше височество — каза той, — благоволете да извините моята дързост да сложа пред вашите благородни нозе една картина, която направих за вас и на която имах честта да изрисувам Дева Мария в императорски накити.

— Може би — продължи той — тая картина ще ви се хареса и в такъв случай аз ще оценя толкова високо изкуството си, че ще се надявам да издигна моето място до това хубаво кресло от червено кадифе, дето приживе е седял достойният за вечно оплакване живописец на ваша светлост.

Ландграфът разгледа картината, която беше хубава, и рече:

— Ти ще бъдеш наш живописец, седни в креслото.

И весело го целуна по двете бузи. Уленшпигел седна.

— Виждаш ми се доста измършавял — рече ландграфът, след като го изгледа.

Уленшпигел отговори:

— Вярно е, господарю. Иеф, моето магаре, намираше да яде тръни, но аз от три дни живея в немотия и се храня само с дима на надеждата.

— След малко ще вечеряш най-хубаво месо — отговори ландграфът, — но де е магарето ти?

Уленшпигел отговори:

— Оставих го на Големия площад срещу двореца на ваша благост; ще бъда много доволен, ако Иеф има за през нощта подслон, слама за настилане и зоб.

Ландграфът веднага заповяда на един от пажовете си да се грижат за магарето на Уленшпигел като за негово собствено.

Скоро дойде време за вечеря и тя беше същинско сватбено угощение. Месата изпускаха пара, а вината се изливаха в гърлата.

И Уленшпигел, и ландграфът бяха червени като жарава. Уленшпигел се развесели, но ландграфът беше замислен.

— Художнико — каза неочаквано той, — ти трябва да ме изрисуваш, защото голямо е задоволството за един смъртен владетел да остави на потомството спомена за своя образ.

— Господин ландграф — отговори Уленшпигел, — вашето желание е и мое желание, но аз, недостойният, мисля, че ако ви нарисувам съвсем сам, ваша светлост, няма да изпитате голяма радост в идните векове. Вие трябва да бъдете заобиколен от благородната си съпруга, госпожа ландграфката, от вашите придворни дами и господа, от най-храбрите ви военачалници и офицери, между които господарят и господарката ще греят като две слънца посред фенери.

— Вярно е, художнико — отговори ландграфът, — и колко ще трябва да ти платя за тоя голям труд?

— Сто флорина в предплата или накрая — отговори Уленшпигел.

— Ето ти ги в предплата — каза ландграфът.

— Милостиви господарю — подзе Уленшпигел, — вие наляхте масло в моята лампа и сега тя ще свети във ваша чест.

На следния ден той помоли ландграфа да му представи ония, които ландграфът щеше да удостои с честта да бъдат нарисувани.

Дойде люнебургският херцог, командуващ ландграфските ландскнехти. Беше дебел мъж, който едва мъкнеше надутия си от, месо корем. Той се приближи до Уленшпигел и му пошепна:

— Когато ме рисуваш, ако не намалиш тлъстините ми наполовина, ще заповядам на моите войскари да те обесят.

Херцогът си отиде.

След това дойде една високопоставена дама с гърбица и с плоски като меча на правосъдието гърди.

— Господин художнико — рече тя, — ако не махнеш гърбицата, която е отзад, и не ми сложиш две отпред, ще заповядам да те разчекнат на четири като отровител.

Дамата си отиде.

След нея дойде една млада, руса, свежа и хубавичка госпожица, но с три паднали зъба под горната устна.

— Господин художнико — каза тя, — ако не ме нарисуваш засмяна и така, че да се виждат тридесет и два зъба, ще кажа на моя поклонник, който е ей там, да те накълца.

И тя му посочи офицера-аркебузиер, който преди малко играеше на зарове на стълбището, и си отиде.

Шествието продължи; най-после Уленшпигел остана с ландграфа.

— Ако ти хрумне за зла чест да хитруваш — рече ландграфът — и да промениш дори една чертичка във всички тия лица, ще заповядам да ти отрежат главата като на пиле.

„Обезглавен — помисли си Уленшпигел, — разчекнат на четири, насечен на парчета или най-малкото обесен… я по-добре да не рисувам нищо. Ще видя.“

Той попита ландграфа:

— Де е залата, която трябва да украся с всички тия картини?

— Ела с мене — рече ландграфът.

И му посочи една голяма стая с широки, съвсем голи стени:

— Ето залата — рече той.

— Ще бъда доволен — рече Уленшпигел, — ако на тия стени се сложат големи завеси, за да се запазят картините ми от мухите и праха.

— Ще бъдат сложени — рече ландграфът.

Когато поставиха завесите, Уленшпигел поиска да му дадат трима чираци, за да му приготвят боите.

Цели тридесет дни Уленшпигел и чираците само ядоха и пиха, без да щадят нито вкусните гозби, нито старите вина. Ландграфът се грижеше да имат всичко.

Но на тридесет и първия ден той подаде нос през открехнатата врата на залата, дето Уленшпигел бе казал, че не бива да се влиза.

— Е, Тил — рече той, — де са портретите?

— Съвсем не са готови — отговори Уленшпигел.

— Не мога ли да ги видя?

— Още не.

На тридесет и шестия ден той пак пъхна носа си през открехнатата врата.

— Е, Тил, как е? — попита той.

— О, господин ландграф, наближават към края.

На шестдесетия ден ландграфът се ядоса и влезе в стаята:

— Покажи ми веднага портретите — рече той.

— Слушам, страшни господарю — отговори Уленшпигел, — но благоволете да не вдигате завесата, докато не дойдат тук господа военачалниците и придворните дами.

— Добре — каза ландграфът.

По негова заповед дойдоха всички.

Уленшпигел се бе изправил до плътно спуснатата завеса.

— Господин ландграф — рече той, — госпожо ландграфке, господин люнебургски херцог и вие всички хубави дами и храбри военачалници, зад тая завеса аз нарисувах, колкото можах, вашите хубавички или войнствени лица. Всеки от вас лесно ще се познае. Зная, че сте любопитни да се видите по-скоро и имате право, но благоволете да потърпите и да ми позволите да ви кажа една или няколко думи. Хубави дами и храбри военачалници, всички от благородно потекло, вие можете да видите и се възхитите от моето художество; но ако между вас има някои от долен произход, той няма да види нищо друго освен бяла стена. Сега благоволете да отворите благородните си очи.

Уленшпигел дръпна завесата.

— Само благородниците, господа и дами, могат да видят и затова скоро вече ще се казва: „Сляп за живописта като селяк, проницателен като благородник!“

Всички се пулеха, твърдяха, че виждат, сочеха се, показваха се и се познаваха, но в действителност виждаха само гола стена и от това се чувствуваха посрамени.

Изведнъж шутът, който също беше там, подскочи три педи високо във въздуха и раздрънка звънчетата си.

— Нека ме смятат — рече той — за простак, за прост селяк, за простотия, но ще кажа и ще крещя с тръби и с фанфари, че виждам гола стена, бяла стена, гола стена. Нека бог и всички светци са ми на помощ.

Уленшпигел отговори:

— Намесят ли се безумните в разговора, време е умните да си вървят.

Той вече излизаше от двореца, когато ландграфът го спря:

— Луд щурако — каза му той, — който минаваш през света, като хвалиш хубавите и добрите неща, а се подиграваш смело с глупостта, ти посмя в лицето на толкова знатни дами и висши и големи благородници да се подиграеш, както прави народът с родовата и благородническа гордост, и затова някой ден ще те обесят за твоя волен език.

— Ако въжето е златно — отговори Уленшпигел, — още щом ме види, то ще се скъса от страх.

— Вземи — каза ландграфът, като му даде петнадесет флорина, — ето ти началото на въжето.

— Много благодаря, господарю — отговори Уленшпигел, — всяка странноприемница по пътя ще получи по една нишка от него, една златна нишка, която ще направи крезовци всички тия мошеници — съдържатели на странноприемници.

И той тръгна радостен, яхнал магарето, с вдигната дръзко шапка и вирнато перо.

Бележки

[1] Барон дьо Ре — роден в 1396 година, през царуването на Карл VII се отличил в битките с англичаните и получил по-късно маршалски жезъл.

[2] Хесенски ландграф — в онова време е могъл да бъде само Филип Хесенски, управлявал от 1518 до 1567 година. Той бил деен привърженик на протестантизма.