Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (37) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXVI

На следния ден Уленшпигел попадна из пътя сред голямо множество хора, тръгна подире им и скоро узна, че тоя ден бе ден за поклонение в Алземберг.

Той видя бедни стари жени, боси, запътени заднишком, защото някои знатни дами заради опрощение на греховете си им плащаха по един флорин, за да вървят така. От двете страни на пътя доста поклонници ядяха лакомо пържени неща и ги поливаха с тъмна бира под звуците на гъдулки, виоли и гайди. А парата от вкусните яхнии възлизаше към небето като приятен тамян от гозби.

Но имаше и други поклонници — прости, бедни, жалки, които получаваха по шест петачета от църквата, за да вървят заднишком.

Едно дребно плешиво човече, ококорено, с диво лице, скачаше заднишком подир тях и си мърмореше молитви.

Уленшпигел поиска да разбере защо то подражава на раците и затова отиде пред него и смеейки се, почна и той да подскача. Гъдулките, флейтите, виолите и гайдите, жалбите и тихата глъчка на поклонниците бяха музиката на тоя танц.

— Дяволски сине — рече Уленшпигел, — защо си се разскачал тъй? Да не би да искаш без друго да паднеш?

Човекът не отговори и продължи да мърмори молитвите си.

— Да не би да искаш — рече Уленшпигел — да преброиш крайпътните дървета? Няма ли да преброиш и листата им?

Човекът, който четеше в това време Верую, направи знак на Уленшпигел да млъкне.

— Да не би да си се побъркал внезапно — рече Уленшпигел, като все така скачаше, — та си тръгнал да вървиш заднишком, не както другите? Ала който се опитва да получи разумен отговор от луд човек, сам не е с ума си. Не е ли тъй, оскубан господине?

Човекът пак не отговори и Уленшпигел продължи да скача, но почна да прави такъв шум с подметките си, че пътят закънтя като дървен сандък.

— Да не би да сте ням, господине? — рече Уленшпигел.

— Ave Maria — рече човекът, — gratia plena et benedictus fructus ventris tui Yesus^[1].

— Или пък сте глух? — каза Уленшпигел. — Ще видим: казват, че глухите не чуват нито хвалби, нито хули. Я да видим от какво са тъпанчетата на ушите ти — от кожа или от пиринч: да не мислиш ти, фенер без свещ, подобие на пешеходен, че приличаш на човек? Това може да бъде, когато почнат да правят хората от стари парнали. Ами че такъв жълт сурат и такава оскубана глава могат да се видят само по бесилките. Не са ли те бесили някога?

И Уленшпигел продължи да танцува, а човекът, който почваше вече да кипи, подскачаше заднишком разгневен и мърмореше молитвите си със скрита ярост.

— Може би — продължи Уленшпигел — ти не проумяваш учения фламандски език и затова ще ти приказвам на простия: ако не си лакома уста, тогава си пияница; ако и си пияница, а гълташ вода, тогава имаш лош запек някъде; ако нямаш запек, имаш дрисък; ако не си развратник, тогава си скопен; ако на тоя свят има умереност, то не тя пълни бъчвата на корема ти и ако от хилядата милиони хора на земята има само един рогоносец — това си ти.

При тия думи Уленшпигел падна на задника си с вирнати във въздуха крака, защото човекът така го цапна с юмрук под носа, че пред очите му блеснаха повече от сто искри. Сетне, като се хвърли бързо отгоре му, макар те коремът му бе тежък, той почна да го бъхти навсякъде и ударите заваляха като град по мършавото тяло на Уленшпигел. И тоягата му падна на земята.

— Нека това ти бъде за урок — рече му човекът. — Да не закачаш почтените хора, тръгнали на поклонение. Защото запомни хубаво това: и аз отивам в Алзенберг, както е обичаят, да моля пресвета Дева Мария жена ми да пометне детето, заченато, когато бях на път. За да бъде удостоен с такава голяма милост, човек трябва да върви и подскача заднишком, почвайки от двадесетата стъпка с жилището си, докато стигне първите стъпала на църквата, но без да проговори през всичкото време. А сега, уви, ще трябва да почна отново.

Уленшпигел вдигна тоягата си и рече:

— Аз ще ти дам да разбереш, нехранимайко, как се иска от Богородица да убива децата в утробата на майките.

И почна да удря злия рогоносец тъй жестоко, че го остави насред пътя ни жив, ни умрял.

А през това време към небето непрекъснато възлизаха жалбите на поклонниците, звуците на флейтите, виолите, гъдулките и гайдите и — подобно на чист тамян — димът от пържените гозби.