Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (70) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXIX

Скоро из околните села се пръсна новината, че са затворили един човек за ерес и че инквизиторът Тителман^[1], старшият свещеник в Рене, наречен Безмилостния инквизитор, ще ръководи следствието. По това време Уленшпигел живееше в Кулкерке в благосклонна близост с една хубавичка чифликчийка, приятна вдовица, която не му отказваше нищо от това, което имаше. Той се чувствуваше много добре гален и глезен до деня, когато един коварен съперник, помощник-кмет, го причака една сутрин, като излизаше от странноприемницата, за да го начеше със суровица. Но за да охлади гнева му, Уленшпигел го хвърли в едно блато, отдето помощник-кметът едва излезе — зелен като жаба и мокър като сюнгер.

За тоя подвиг Уленшпигел трябваше да напусне Кулкерке и страхувайки се от отмъщението на помощник-кмета, хукна с все сила към Дамме.

Падаше хладна вечер. Уленшпигел тичаше бързо, искаше му се да си е вече в къщи; във въображението си той виждаше как Нел шие, Зуткин приготвя вечерята, Клаас връзва дърва, Шнуфиус гложди кокал, а щъркелът чука с клюн по корема на домакинята, за да си изпроси малко храна.

По пътя го срещна един амбулантен търговец и го запита:

— Закъде си хукнал тъй?

— За Дамме, у дома — отговори Уленшпигел.

Пешеходецът каза:

— Там не е много сигурно вече, тъй като почнаха да арестуват протестантите.

И си отмина.

Когато стигна до странноприемницата „Червен щит“, Уленшпигел влезе да пие една бира. Стопанинът му каза:

— Ти не си ли синът на Клаас?

— Аз съм — отговори Уленшпигел.

— Побързай — рече стопанинът, — защото беда връхлетя баща ти.

Уленшпигел го попита какво иска да каже.

Стопанинът му отговори, че много скоро ще разбере.

И Уленшпигел удари пак на бяг.

Когато влезе в Дамме, кучетата пред портите се нахвърлиха с джафкане да хапят краката му. От шума жените наизлязоха и почнаха да му говорят вкупом:

— Отде идеш? Знаеш ли какво става с баща ти? Де е майка ти? И тя ли е с него в затвора? Ох, дано не го изгорят!

Уленшпигел хукна още по-бързо.

Той срещна Нел и тя му каза:

— Тил, не си отивай в къщи: общинските власти поставиха там пазач в името на негово величество.

Уленшпигел се спря:

— Нел — каза той, — вярно ли е, че баща ми Клаас е в затвора?

— Да — рече Нел, — и Зуткин плаче пред затвора.

Тогава сърцето на блудния син преля от мъка и той каза на Нел:

— Ще ида да ги видя.

— Не прави това — рече тя, — а по-добре послушай Клаас, който ми каза, преди да го арестуват: „Скрий жълтиците; те са в задната част на камината.“ Първо трябва да скриеш тях, защото те са едничкото, което остава на клетата Зуткин.

Без да я слуша, Уленшпигел отърча до затвора. Там видя Зуткин, седнала на прага; тя го прегърна и останаха и двамата да плачат.

Насъбра се заради тях тълпа народ пред затвора, но дойдоха стражарите и казаха на Уленшпигел и Зуткин да се махат колкото може по-бързо.

Майката и синът отидоха в къщицата на Нел, съседна на тяхната къща, дето пазеше един от ландскнехтите, изпратени от Брюге поради страх от смутове, които можеха да станат през време на съденето и на екзекуцията. Защото жителите на Дамме много обичаха Клаас.

Войникът беше седнал на каменната настилка пред портата и се мъчеше да изсмуче от една бутилка последната глътка ракия. Когато видя, че вътре няма вече нищо, той хвърли бутилката на няколко крачки, измъкна сабята си и почна да разкъртва с нея настилката.

Потънала в сълзи, Зуткин влезе в къщата на Катлин.

А Катлин клатеше глава и думаше:

— Огън! Пробийте дупка: душата иска да излезе!