Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (43) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XLII

Пътувайки така, Уленшпигел на драго сърце би станал крадец, но по пътя имаше само камъни, а те бяха тежки за носене.

Той вървеше наслуки по пътя за Оденерде, дето имаше тогава гарнизон от фламандски райтери, за да пазят града от френските банди, които опустошаваха страната, като скакалци.

Войскарите бяха под началството на някой си капитан, фрисландец по произход, на име Корнжуен. И те скитаха из околността и ограбваха населението, което по тоя начин, както става обикновено, бе изсмуквано от двете страни.

Те вземаха всичко — кокошки, пилета, патици, гълъби, телета и свини. Веднъж, когато се връщаха натоварени с плячка, Корнжуен и лейтенантите му съзряха Уленшпигел заспал под едно дърво и сънуващ фрикасета.

— От какво живееш? — попита го Корнжуен.

— Не живея, а умирам от глад — отговори Уленшпигел.

— Какъв ти е занаятът?

— Отивам на поклонение заради греховете си, гледам как работят другите, играя по въже, рисувам хубавички личица, украсявам с резба дръжки на ножове, свиря на rommel-pot и тръбя с тръба.

Уленшпигел каза смело, че е тръбач, защото бе научил, че мястото на тръбача в оденердската крепост е свободно, тъй като старецът, който заемаше тази длъжност, бе умрял.

Корнжуен му каза:

— Ще те направим градски тръбач.

Уленшпигел тръгна след него и бе оставен на най-високата кула на укрепленията в една стаичка, дето духаха всички ветрове освен обедния, който духаше само с едното си крило.

Поръчаха му да тръби, щом види, че неприятелят иде, и за да си държи главата бистра и очите бодри, не му даваха много да яде и пие.

Капитанът и войскарите му живееха в кулата и пируваха там по цял ден за сметка на околните села. Не един петел беше заклан и изяден тук, едничкият грях на който бе, че бе много угоен. Уленшпигел, когото постоянно забраниха и който трябваше да се задоволява с постната си чорба, никак не се радваше на миризмите на сосовете. Французите дойдоха и откараха много добитък; Уленшпигел не издаде звук с тръбата.

Корнжуен се качи при него и го попита:

— Защо не изсвири с тръбата?

— Не мога да ви благодаря за храната — отговори Уленшпигел.

На следния ден капитанът поръча да устроят голямо пиршество за него и за войниците му, но Уленшпигел пак беше забравен. Тъкмо когато бяха почнали да лапат, Уленшпигел засвири с тръбата.

Корнжуен и войскарите помислиха, че са французите, оставиха виното и месото, яхнаха конете и излязоха от града, но не намериха в полето нищо освен един вол, който преживяше на слънце, и го задигнаха.

През това време Уленшпигел се натъпка с месо и вино. Когато капитанът се върна, намери го засмян и с разлюлени крака до залата на пиршеството. Той му каза:

— Предателство е да тръбиш тревога, когато не си видял никакъв неприятел, а когато си видял — да не тръбиш.

— Господин капитан — отговори Уленшпигел, — в кулата, дето съм на пост, ветрищата така ме надухаха, че ако не бях свирил с тръбата, за да ми олекне, щях да хвръкна като мехур? Заповядайте да ме обесят сега или друг път, когато ви потрябва магарешка кожа за барабан.

Корнжуен си отиде, без да каже думица.

По това време в Оденерде се получи вестта, че милостивият император Карл ще дойде в града, придружен от скромна свита. По тоя случай градските власти дадоха на Уленшпигел далекоглед, за да може да види добре кога ще пристигне негово величество. Забележеше ли, че императорът отива към Лупегем, който е на четвърт левга от Боргпур, Уленшпигел трябваше да протръби три пъти.

Жителите на града щяха тогава да имат време да бият камбаните, да приготвят фойерверките, да сложат месото във фурните и чеповете на бъчвите.

Един ден към обяд, когато вятърът духаше откъм Брабан и небето беше чисто, Уленшпигел видя по пътя за Лупегем голяма група ездачи на вървящи в тръс коне и с развеяни от вятъра пера на шапките. Някои от тях носеха знамена. Оня, който гордо яздеше начело, имаше шапка от златна сърма, с големи пера. Дрехите му бяха от тъмно кадифе, извезано със сърма.

Уленшпигел си сложи далекогледа и видя, че това е император Карл V, който идеше да разреши на оденерденските жители да го угостят със своите най-хубави вина и с най-хубавите си месни гозби.

Ездачите вървяха бавно, вдишвайки свежия въздух, който отваря апетит, но Уленшпигел си помисли, че те винаги ядат доста блажно и пият здравата, та могат да постят един ден, без да има опасност, че ще пукнат. И затова ги гледаше как идат, но не изсвири нито веднъж с тръбата.

Те се приближаваха със смехове и разговори, а негово свето величество мислеше дали в стомаха му ще има много място за вечерята, която ще му дадат жителите на Оденерде. Той изглеждаше изненадан и недоволен, че ни една камбана не звънеше, за да извести за неговото пристигане.

А в това време дойде тичешком един селянин, който съобщи, че видял банда французи, запътени към града, за да изядат и ограбят всичко.

При тая новина пазачът заключи портите и изпрати един общински прислужник да съобщи на другите градски вратари. Но райтерите пируваха, без да знаят за това.

Негово величество все повече се приближаваше, ядосан че не чува нито биене на камбани, нито гърмежи от топове, нито пукот от аркебузи^[1]. Той напразно се ослушваше, но чу само биенето на часовника, който удряше всеки половин час. Когато стигна до градските порти и видя, че са затворени, заудря с юмрук да му отворят.

А господата от свитата, ядосани като величеството, мърмореха сърдито. Пазачът при портите, който се бе качил на крепостния зид, им викна да престанат да вдигат шум или ще ги поръси с картеч и ще охлади нетърпението им.

Но разяреният император извика:

— Сляпа свиня, не познаваш ли своя император?

Пазачът отговори:

— Накичените със злато не са по-малки свини; а пък известно е, че французите са майстори-шегаджии и тъй като император Карл воюва сега в Италия, той не може да се намира пред портите на Оденерде.

Долу Карл и благородниците викнаха още по-силно:

— Ако не отвориш, ще те опечем на копие като шиш. А преди това ще глътнеш ключовете си.

От шума, който вдигнаха, един стар войник излезе от помещението, дето бяха гюллетата, показа си носа над зида и рече:

— Вратарю, ти се заблуждаваш, това е нашият император; аз го познах, макар че е остарял от деня, когато отведе оттук Мария ван дер Гейнст^[2] в замъка Лаленг.

От страх вратарят падна вцепенен като мъртвец, а войникът взе ключовете и отиде да отвори портите.

Императорът попита защо са го накарали да чака толкова дълго; и когато войникът му каза, негово величество заповяда да затворят отново портите и да доведат райтерите на Корнжуен и изкомандува да тръгнат пред него, като бият барабани и свирят с флейтите си.

Скоро камбаните почнаха да се събуждат една по една и да звънят с все сила. Предшествуван от всичко това, негово величество пристигна с царствен трясък на Големия пазар. Там се бяха събрали помощник-кметовете и общинските съветници; чул шума, дойде и общинският съветник Ян Гигелер. Той влезе в заседателната зала и каза:

— Keyser Karel is alhier! — Императорът Карл е тук!

Помощник-кметовете и общинските съветници се уплашиха много от новината и излязоха от кметството, за да отидат вкупом да поздравят императора, а през това време техните слуги се разтичаха из целия град, за да приготвят фойерверките, да сложат птиците във фурните и да турят чеповете на бъчвите.

Мъже, жени и деца тичаха навсякъде с викове:

— Keyser Karel is op’t groot markt! — Императорът Карл е на Големия пазар!

Императорът беше страшно разгневен и попита двамата помощник-кметове не заслужават ли да бъдат обесени, задето бяха показали такава липса на почит към владетеля си.

Помощник-кметовете отговориха, че наистина заслужават, но че тръбачът от кулата, Уленшпигел, много повече от тях заслужава това, тъй като, когато чули, че ще дойде негово величество, дали му хубав далекоглед и му заповядали, щом види кралското шествие, да изсвири с тръбата три пъти. Ала той не сторил нищо.

Все още разгневен, императорът заповяда да му доведат Уленшпигел и го попита:

— Защо, като си имал такъв хубав далекоглед, не си протръбил, че пристигам?

При тия думи той сложи ръка над очите си, за да се запази от слънцето, и погледна Уленшпигел.

Уленшпигел също сложи ръка над очите си и отговори, че като видял как негово величество гледа през пръсти, гой не искал вече да си служи с далекогледа.

Императорът му каза, че ще бъде обесен, градският вратар рече, че така трябва, а кметовете бяха толкова ужасени от решението, че не промълвиха думица нито в подкрепа, нито срещу него.

Повикаха палача и общинските съветници. Те дойдоха със стълба и ново въже и хванаха за яката Уленшпигел, а той тръгна пред стоте райтери на Корнжуен, като се държеше спокойно и четеше молитвите си. Но те се гавреха безмилостно с него.

Народът, който вървеше подире им, казваше:

— Голяма жестокост е да осъдиш на смърт един нещастен младеж за такава малка грешка.

Тъкачите също бяха тук, многобройни и въоръжени, и казваха:

— Ние няма да позволим да обесят Уленшпигел, това е противно на оденердските закони.

Когато стигнаха до мястото на бесилките, качиха Уленшпигел на стълбата и палачът му метна въжето. Тъкачите се стекоха около бесилото. Там беше комендантът на кон, опрял върху плешката на коня жезъла на правосъдието, с който щеше да даде, по заповед на императора, знак за изпълнение на наказанието.

Целият събран народ викаше:

— Милост, милост за Уленшпигел!

А Уленшпигел от стълбата викаше:

— Милост, милостиви господарю!

Императорът дигна ръка и каза:

— Ако тоя нехранимайко ми поиска нещо, което не мога да направя, ще отърве главата си!

— Говори, Уленшпигел! — извика народът.

Жените плачеха и думаха:

— Горкичкият, той няма какво да поиска, защото императорът може всичко.

— Говори, Уленшпигел!

— Свето величество — каза Уленшпигел, — няма да ви моля нито за пари, нито за заеми, нито за живот, а само за едно нещо, но обещайте, че ако се осмеля да го кажа, вие няма да ме накажете с камшици, нито на колело, преди да отида на оня свят.

— Обещавам ти — каза императорът.

— Ваше величество — рече Уленшпигел, — искам, преди да бъда обесен, да целунете устата ми, с която не говоря по фламандски.

Императорът, смеейки се както целият народ, отговори:

— Не мога да направя това, което ми искаш, и затуй няма да бъдеш обесен, Уленшпигел.

Ала той наказа кметовете и помощниците им да носят шест месеца далекогледи на тила си: щом жителите на Оденерде не виждат напреде си, да виждат поне отзад.

И с императорски указ тия далекогледи още личат в градския герб.

А Уленшпигел се измъкна тихомълком с торбичка сребро, което му дадоха жените.