Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (11) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

X

Една сутрин Зуткин видя, че Клаас крачеше из кухнята с клюмнала глава като човек, потънал в мисли.

— Какво те мъчи, мъжо? — каза тя. — Ти си блед, ядосан и разсеян.

Клаас отговори с глух глас, като куче, което ръмжи:

— Пак ще почнат с тия жестоки императорски наредби. Смъртта отново ще надвисне над земята на Фландрия. Доносчиците ще получават половината от имуществото на жертвите, ако то не надминава сто флорина.

— Ние сме бедни — каза тя.

— Не толкова бедни — отговори той. — Има мръсни хора, лешояди и гарвани, които се хранят от трупове и които с удоволствие биха направили донос и срещу нас само за да разделят с негово свето величество една кошница въглища, както биха разделили една торба пари. Какво имаше бедната Танекен, вдовицата на шивача Сейс, която умря в Хейст жива заровена? Една библия на латински, три златни флорина и няколко съдини от английски калай, за които съседката й завидяла. Йохана Мартенс бе хвърлена във водата и тъй като изплува отгоре, решиха, че това е магьосничество и я изгориха. Тя имаше малко сиромашка покъщнина и в една кесийка седем златни монети и доносчикът пожелал да вземе половината. О, аз бих могъл да ти разправям така до утре, но да се махнем оттук, жено, поради тия наредби вече не е възможно да се живее във Фландрия. Скоро всяка нощ колата на смъртта ще минава из града и ние ще чуваме как костите на скелета тракат в нея.

Зуткин каза:

— Не ме плаши, мъжо. Императорът е баща на Фландрия и на Брабан и като всеки баща е изпълнен с дълго търпение, доброта и милосърдие.

— Няма сметка да бъде такъв — отговори Клаас, — защото той наследява конфискуваното имущество.

Неочаквано прозвуча тръбата и звъннаха чинелите на градския глашатай. Клаас и Зуткин изтичаха навън подир тълпата, като ту единият, ту другият носеше Уленшпигел.

Те стигнаха до кметството, пред което бяха застанали конните глашатаи, които тръбяха и удряха чинелите, началникът на полицията със съдийски жезъл и общинският прокурор, на кон, който държеше с две ръце една императорска заповед^[1] и се готвеше да я прочете на събраното множество.

Клаас чу, че сега отново се забраняваше на всички изобщо, и на всекиго поотделно да отпечатват, да четат, да притежават или да разпространяват писанията, книгите или учението на Мартин Лютер^[2], на Йоан Виклиф^[3], на Ян Хус^[4], на Марцилий Падуански, на Еколампадий^[5], на Улрих Цвингли^[6], на Филип Меланхгтон^[7], на Франциск Ламберт, на Йоан Померан^[8], на Отто Брунселсиус, на Жуст Йонас^[9], на Йоан Пуперис и на Горциан, както и книгите на Новия завет, отпечатани от Адриан дьо Берг, Кристоф дьо Ремонда и Йоан Цел, изпълнени с лютерански и други ереси, неодобрени и осъдени от богословския факултет на университета в Лувен.

— Също така се забранява да се изобразяват или рисуват, или да се поръчват картини и изображения, позорящи бога и пресвета Дева Мария или светиите; както и да се късат, трошат или заличават изображенията и фигурите, направени за възхвала или прославяне на бога и на Дева Мария или на признатите от църквата светци.

Освен това — продължаваше наредбата — никой, каквото и положение да заема, не бива да си позволява да тълкува или да спори по светото писание, дори ако има нещо съмнително, освен ако е именит богослов, признат от някой прочут университет.

Между другите наказания негово свето величество постановяваше, че заподозрените лица не ще могат никога да упражняват почтени занятия. Мъжете, които отново са изпаднали в заблуждения или които упорствуват на тях, ще бъдат осъждани по усмотрение на съдията на по-бавно или по-бързо изгаряне в някоя плевня или вързани на стълб. Ако са благородници или почтени граждани, мъжете ще бъдат съсичани с меч, селяните — обесвани, а жените — живи погребвани. Главите им ще бъдат набучени на върлини за назидание. Имуществата на всички осъдени в местата на конфискацията се вземаха в полза на императора.

Негово свето величество отстъпваше на доносчиците половината от всичко, което притежаваха осъдените, ако тяхното имущество не беше повече от сто фландърски ливри^[10] — за едно провинение. Императорът си запазваше правото да употреби своя дял за благочестиви и благотворителни цели, както бе сторил при разграбването на Рим.

И Клаас си отиде натъжен заедно със Зуткин и Уленшпигел.