Люк Бесон
Артур и минимоите (18)

Осемнайсета глава

Гласът на Даркос отеква чак в подземието, там, където са избягали нашите трима герои.

— Чувате ли този вик? Наистина е нечовешки — прошепва Бетамеш.

— Надявам се, че Макс и приятелите му няма да пострадат заради нас — безпокои се принцесата.

— Не се тревожи за него — казва Артур. — Макс е цар на локумите. Сигурен съм, че ще се измъкне от положението.

Селения въздъхва. Тя не обича бягството, но Артур сигурно е прав.

— Хайде! Не забравяй, че времето тече и че имаме да изпълняваме мисия — припомня й Артур, дърпайки я за ръка. Селения се оставя да я водят и тримата герои се отдалечават.

Доста дълго те вървят по синкавозеления и хлъзгав от влага бордюр, който се точи редом с безкрайно дълга бетонна стена. Стигат до една преграда, нещо като огромна чугунена плоча. Сигурно е стар отвор за канализационна шахта. Селения застава пред една дупка в средата, наравно със земята. Не е голяма. Едва може да се провреш през нея. Стените са тинести и се спускат надолу — до безкрай. Един нефтопровод може да изглежда по-привлекателен от това място.

— Ето, тук е — прошепва Селения.

— Какво е тук? — пита Артур, но се надява да не е разбрал предварително какво ще му отговори.

— Прекият път за Некрополис — обяснява принцесата, взирайки се в тази бездънна дупка. — От тук започва неизвестното. Нито един минимой не се е върнал от този кошмарен град. Затова си помислете, преди да ме последвате — уточнява тя.

Тримата съзаклятници мълчаливо се гледат. Всеки мисли за невероятното приключение, което им се случи да изживеят.

Артур не откъсва поглед от Селения, сякаш я вижда за последен път.

А тя сдържа сълзите си и прави усилие да се усмихне. Много й се иска да му каже нещо мило, но това би направило раздялата още по-мъчителна.

Артур бавно протяга ръка над дупката.

— Моето бъдеще е свързано с твоето, Селения. Значи и в бъдеще ще съм до теб.

Тръпки полазват по гърба на принцесата. Тя с радост би го прегърнала, но дворцовият етикет не го допуска.

Селения слага ръката си в ръката на Артур. Бетамеш слага своята над техните две ръце — така договорът е сключен. Нашите трима герои ще бъдат заедно докрай, и в радост, и в беда.

Започват с бедата.

— Бог да ни е на помощ! — тържествено казва принцесата.

— Бог да ни е на помощ! — отвръщат заедно двете момчета.

Селения поема дълбоко въздух и се хвърля в лепкавата дупка. Бетамеш стисва носа си и без да мисли, следва сестра си. Дупката поглъща и него.

Стреснат, Артур стои няколко мига неподвижно пред този кладенец, който поглъща телата, както подвижните пясъци.

Момчето поема дълбоко въздух и скача със събрани крака в дупката.

— Дръж се, Малтазар! — извиква той, преди да изчезне в мрака и калта.

Още веднъж изрича проклетото име. Да се надяваме, че този път това ще му донесе късмет.

* * *

Очаквайте продължението на приключенията на Артур в „Артур и Забранения град“!