Люк Бесон
Артур и минимоите (5)

Пета глава

В салона Артур на свой ред разгръща своето листче. Това е рисунката на принцеса Селения, която той ловко размени. Момчето гали рисунката — негова единствена надежда.

Съдия-изпълнителят продължава да изпълнява задълженията си:

— Въпреки малкия размер на дължимата сума, законът си е закон. Значи ще прибягна до конфискуване на имущество, за да възвърна кредита в размер на три евро — добавя той.

Има две допирни точки между съдия-изпълнителя и кучето порода питбул — захапят ли, те никога не пускат жертвата си и се усмихват по един и същ начин на страданието.

Мартен, симпатичният полицай, се чувства задължен да се намеси.

— Вижте, сумата, която трябва да се доплати, е минимална, може все пак да й дадем няколко дни да я събере, нали? — предлага той разумно.

Съдия-изпълнителят изглежда притеснен.

— Бих искал да се съглася, но… съдът постановява неотложно и пълно възвръщане на сумата. Ако не изпълня дословно нареждането, рискувам да бъда санкциониран.

— Разбирам — казва любезно Бабинка, чиято доброта наистина е безгранична. — Хайде, довършете си работата — добавя тя, като се отдръпва, за да може той да мине.

Съдия-изпълнителят изведнъж се чувства посрамен и за кратко се колебае дали да влезе, после решително тръгва напред, но симпатичният полицай го спира.

— Почакайте — казва той и изважда портмонето си. — Ето ви три евро, сметката е точна — довършва той мисълта си, подавайки парите.

Съдия-изпълнителят се чувства като глупак, а човек винаги е изненадан, когато го разбере последен.

— Това… не е точно според правилата, но… поради обстоятелствата, приемам!

Бабинка едва сдържа сълзите си, но достойнството й я кара да се овладее.

— Благодаря, господин офицер… ще ви върна сумата, щом… щом като мога…

— Не се тревожете, госпожо Сюшо, сигурен съм, че щом съпругът ви се върне, ще намери начин да се реваншира — казва той изключително любезно.

— О, аз няма да допусна да не го направи — отвръща Бабинка силно развълнувана.

Полицаят хваща съдия-изпълнителя за рамото и го насочва към вратата.

— Хайде, достатъчно поработихте за днес! Сега да се прибираме.

Съдия-изпълнителят не смее да му противоречи.

— Моите почитания, госпожо — успява да каже той, преди да го вкарат в колата.

Бабата бавно затваря вратата и се застоява там за миг, леко зашеметена.

 

 

Телефонът иззвънява точно до Артур. Той вдига слушалката без желание.

— Ало, Артур, миличък, мама е. Как сте? — свисти гласът в слушалката.

— Екстра! — саркастично отвръща Артур. — Двамата с бабчето сме в супер форма!

Бабата се връща в салона и прави знак на внука си — „не им казвай нищо“.

— Какво прави днес? — пита машинално майката.

— Подреждах — отвръща Артур. — Нямаш представа колко излишни вехтории може да се натрупат в една къща. Но благодарение на баба изхвърлихме всичко.

— Артур, моля те, не ги тревожи — шепне бабата.

Момчето прави нещо по-добро — чисто и просто затваря телефона.

— Артур! Затваряш телефона на майка си! — възмущава се възрастната жена.

— Съвсем не. Той сам прекъсна — обяснява момчето и се запътва към стълбата.

— Но къде отиваш? Стой тук, тя ще се обади пак след минута.

Артур спира насред стълбището и гледа баба си.

— Те прекъснаха линията, бабче. Не виждаш ли какво става? Ти попадна в клопка. Примката с всеки изминал час все повече се затяга. Но аз няма да се предам! Докато съм жив, тази къща няма да е тяхна!

Навярно Артур беше чул последното изречение в някой приключенски филм, но как само го каза! Той се обръща и гордо изкачва стъпалата. Ако имаше шапка, можеше да го вземат за Индиана Джоунс.

Бабинка вдига слушалката и разбира, че линията наистина е прекъсната.

— Навярно само временно, случва се, когато има буря.

— Не е валяло от месец — обажда се Артур отвисоко.

На вратата се чука.

— Ето, виждаш ли? Сигурно е техникът — успокоява се бабата. Тя изтичва към вратата, зад която чака техник, облечен в работно облекло.

— Добър вечер, госпожо — казва той, повдигайки леко каскета си.

— А, идвате тъкмо навреме — извиква бабата. — Телефонът току-що прекъсна. Смятам, че елементарното възпитание изисква да предупреждавате хората, преди да ги унижавате по този начин!

— Напълно съм съгласен с вас, госпожо — учтиво приема упрека техникът. — Но аз не идвам за телефона, аз съм от електрическата компания.

Той посочва емблемата, зашита върху сакото му — неоспоримо доказателство.

И тъкмо идвам да ви предупредя, че скоро ще ви спрем тока заради неплатени сметки.

Той също й подава официално писмо — Бабинка може вече да направи колекция.

 

 

Артур влиза в опразнения кабинет. Освен няколко незначителни предмета, останало е само бюрото, един стол и портретът на дядо му.

Момчето, отчаяно, сяда на стола и препрочита надписа върху лентата, забравена като по чудо. Парчето плат никак не е ценно, макар съветът, който дава, да е безценен.

„Често в думите се крият други думи“ — препрочита Артур на глас.

Загадката е тук, пред него. Знае го.

— Помогни ми, дядо. Ако в едни думи са скрити други думи, каква е загадката, която се крие в тях?

Може да пита с поглед дядо си колкото си иска, портретът остава глух и ням.

Бабата е дочела синия лист и го връща на служителя.

— И кога ще ми спрете тока? — пита тя, почти по навик.

— Скоро, предполагам — отвръща техникът точно в момента, в който светлината угасва в цялата къща.

— Наистина много скоро — потвърждава бабата. — Не мърдайте, ще потърся свещ.

 

 

Артур драсва клечка кибрит и я доближава до свещта. Образува се малък светъл кръг, като оазис сред пустинята. Момчето слага свещта върху бюрото и се отдръпва няколко крачки, за да види по-добре надписа, ключ към загадката.

— Сега е моментът да се проявя! — казва си той, като предизвикателство.

„Думите… могат… да крият… други думи.“

На светлината на свещта, сложена малко назад, лентата прозира и Артур като че ли забелязва нещо.

Той взема свещта в ръка, качва се на стола и слага свещта зад надписа. Изведнъж върху прозрачната лента се появяват нови думи. Думите, в които се крият други думи.

Лицето на Артур грейва.

— Точно така! — възкликва той.

Опитва се да сдържи радостта си, защото времето напредва. Той прокарва свещта зад лентата и в светлия кръг постепенно прочита скритата фраза. Докато чете, има чувството, че чува красивия дрезгав глас. Сякаш дядо му се е появил внезапно в стаята.

„Скъпи ми Артур, бях сигурен, че мога да разчитам на теб и че ти ще решиш тази проста кръстословица.“

Момчето прави гримаса:

— Не чак толкова проста, все пак — като че ли отговаря то на дядо си.

Гласът на възрастния човек се чува отново.

„Сигурно скоро ще навършиш десет години, щом си толкова хитроумен. Тъкмо обратното, аз не съм много хитроумен. Щом четеш тези редове, значи навярно вече съм мъртъв.“

Артур за миг престава да чете. Дядо му изведнъж оживя, а ето че трябва да си представи, че е умрял! Детето не иска дори и да си го помисли.

„Значи на теб се пада нелеката задача да довършиш започнатото от мен. Ако искаш, разбира се.“

Артур се взира в портрета на дядо си. Доверието, което старецът му гласува, го изпълва с гордост.

— Искам, дядо — тържествено произнася той, преди да продължи да чете.

„Не очаквах друг отговор, Артур. Ти си моят достоен внук“ — написал е дядо му.

Момчето се усмихва, изненадано от прозорливостта на възрастния човек.

— Благодаря — отвръща му то.

Текстът продължава: „За да стигнеш до страната на минимоите, трябва да знаеш кой ден ще се осъществи следващото преминаване. То се случва само веднъж годишно. За да узнаеш кога именно, трябва да вземеш вечния календар, който е в бюрото ми, и да пресметнеш десетата луна през годината. През нощта на десетата луна, точно в полунощ, светлината ще ти покаже пътя към страната на минимоите.“

Артур не вярва на ушите си. Значи всичко, което си представяше, е вярно. Заровеното съкровище, минимоите и… принцеса Селения.

Той лекичко въздъхва, после се окопитва и тръгва право към бюрото, за да открие календара.

За късмет антикварят го беше оставил.

Артур го прелиства набързо и брои пълнолунията:

— Седем… осем… девет… десет!

Поглежда на коя дата отговаря това пълнолуние.

— Трийсет и първи юли. Рожденият ми ден! Значи… днес! — изведнъж се сеща той, смаян от съвпадението.

Момчето поглежда стенния часовник. Той показва двайсет и три часа и трийсет и шест минути.

— Значи след двайсет минути! — извиква то уплашено.

 

 

На светлината на свещта бабата подписва документа, който любезно й подава техникът.

— Ето, розовият лист е за вас, синият — за мен. Един за момчетата и един за момичетата — опитва се той да се шегува, но шегата увисва във въздуха. Бабинка е застинала като мраморна статуя.

— За да ви включат отново тока, трябва само да отидете в централата между девет и осемнайсет часа, с чек в ръка, разбира се.

— То се знае — потвърждава бабата, преди да попита с любопитство:

— Я ми кажете, вие как така още сте на работа по това време? Осемнайсет часът отдавна мина, нали?

— Повярвайте ми, никак не ми е приятно. Но от централата ми наредиха — признава си служителят. — Искаха на всяка цена да мина тази вечер. Те дори ми платиха тройно за извънреден труд! Сигурно някой ви има зъб в Е. Д.

— Е. Д.? Какво е това? — пита бабата.

— Електрокомпания „Давидо“ — уточнява техникът.

— А, сега ми е ясно — въздъхва възрастната жена.

Изведнъж се чуват удари, идващи от първия етаж. Навярно удари с чук.

Техникът трепва, но пак опитва да се шегува.

— Май не съм единственият, който работи извънредно?

— Не. Това са призраците — казва Бабинка толкова уверено, че не би могло да се прокрадне никакво съмнение. — Къщата е пълна с призраци. Но вие трябва час по-скоро да изчезнете, защото те не понасят никакви униформи.

Техникът се оглежда от глава до пети — да, той е в униформа. Друг няма. Усмихва се кисело, съмнява се, но предпочита да си тръгне.

— И таз добра! Хайде, оставям ви — казва той, отстъпвайки заднишком в посока към градината. Щом светлият кръг на свещта вече не го достига, той хуква към колата си.

Бабинка се усмихва, хлопва вратата и се ослушва, за да разбере откъде точно идват ударите с чук.