Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arthur Et Les Minimoys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Люк Бесон. Артур и минимоите

Издателство „Слънце“, 2007

Редактор: Юлия Юрукова

Рецензент: Огняна Иванова

Предпечат: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

Оформление на корица: „Ин Дриймс“ ООД

ISBN: 978–954–742–105–9

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Минимоят успява да различи нещо, което от негова гледна точка е само едно огромно око.

— Арчибалд, ти ли си? — пита боязливо човечето.

Артур е изумен — нима това малко същество говори?!

— Ами… не — отговаря смаяно той.

— Представи се — напомня му воинът матасалай.

Артур идва на себе си, сеща се за мисията си и за времето, което му е отредено.

— Аз… аз съм неговият внук… Казвам се Артур.

— Надявам се, Артур, че имаш основателна причина да използваш лъча по този начин — предупреждава го минимоят. — Това е абсолютно забранено от Съвета. Освен в случай на необходимост.

— О, да, крайна необходимост! — извиква гръмогласно детето. — Градината ще бъде унищожена, изравнена със земята, изкоренена! След два дни, дори по-малко, няма вече да има нито градина, нито къща, значи… нито и минимои.

Бетамеш леко се паникьосва.

— Какви ги говориш, момче? Да не си шегобиец, като дядо си? — пита той, в желанието си да се успокои.

— Не, не се шегувам. Един предприемач иска да изравни терена и да построи жилищни блокове — обяснява Артур.

— Блокове ли? Какво е това блокове? — ужасено пита Бетамеш.

— Големи къщи от бетон, които покриват градините — отвръща Артур.

— Но това е ужасно! — извиква Бетамеш, силно уплашен.

— Да, ужасно е — съгласява се момчето. — И единственият начин да се избегне бедата, е да намеря съкровището на дядо, скрито в градината. Така ще мога да платя на предприемача и всичко това няма да се случи.

Бетамеш явно е съгласен.

— Много добре! Чудесно! Ето една много хубава идея! — одобрява минимоят успокоен.

— … А за да намеря съкровището, трябва да проникна в твоя свят — обяснява Артур на човечето, което, изглежда, не беше разбрало връзката между двете неща.

— Ох! Но това е невъзможно! — отвръща му Бетамеш. — Не може така да се влиза! Трябва да се свика Съветът, да се обясни проблемът, след това те трябва да обсъдят решението и…

Артур сухо го прекъсва:

— След два дни няма да има нужда от обсъждане, защото няма да има Съвет, всички ще сте мъртви!

Бетамеш се вцепенява. Най-после разбира — положението е опасно.

 

 

Артур поглежда към африканския вожд — не беше ли прекалил?

Вождът повдига палеца си — знак, че момчето добре се е справило.

— Как се казваш? — пита Артур, като отново долепя око до окуляра.

— Бетамеш — отвръща минимоят.

Артур изговаря тържествено:

— Бетамеш, бъдещето на твоя народ е в твои ръце!

Човечето започва да се върти като пумпал, ужасено от такава отговорност.

— Да, разбира се, в мои ръце. Трябва да се действа! — тихичко си повтаря то.

Така силно жестикулира, че най-накрая пада от стълбата.

„Трябва да предупредя Съвета! Но Съветът вече се е събрал за кралската церемония! Ще ме линчуват, ако прекъсна кралската церемония!“ — говори високо на самия себе си минимоят. Винаги постъпва така, когато търси някакво решение.

— Побързай, Бетамеш, времето минава! — напомня му Артур.

— Да, разбира се, времето минава — повтаря минимоят все по-тревожен.

Понеже непрекъснато се върти в кръг, завива му се свят. Спира за секунда, после се затичва към някакъв проход, нещо като тунел на къртица, малко по-висок от него самия.

— Кралят ще се гордее с мен! Но ще проваля церемонията! Той ще ме намрази! — непрекъснато си повтаря Бетамеш, докато тича с все сила по дългия тунел.

 

 

Вождът на бонго-матасалаите се доближава до Артур и му се усмихва.

— Ти много добре се защити, момчето ми.

— Дано е достатъчно, за да ги убеди — отвръща детето леко разтревожено.

Бетамеш продължава да тича по тунела. Скоро стига до една огромна зала, истинска пещера под земята.

Тук е неговото градче. Повече от сто къщи, направени от съчки и от листа, от преплетени корени, издълбани гъби, сухи цветя. Често сплетените корени служат за мостчета и свързват къщите.

Бетамеш хуква по главната улица, напълно пуста в този час на деня. Така още по-добре се виждат постройките. Малко странни, изпълнени от чисто екологични растителни материали, те образуват невероятен пъстър килим — пачуърк в човешки бой, където е използвано всичко съществуващо в природата. Някои стени са от суха пръст, други — от стебла на глухарчета, наредени плътно едно до друго, като плет.

Сухите листа обикновено служат за покрив, но някои минимои са предпочели стърготини, наредени като керемиди. Малки стенички от люспи на шишарки често разделят къщите.

Бетамеш задъхано минава по улицата, осветена от цветя със светещи главички, посадени на равни разстояния, които заместват фенерите.

Улицата свършва при площада на Съвета. Това е огромен амфитеатър, като римските, издълбан в земята. Той образува полукръг и е точно срещу кралския дворец.

Всички жители на минимойската страна са си дали среща на този площад и за да стигне до членовете на Съвета, Бетамеш трябва да си проправи път през тълпата. Помага си с лакти, непрекъснато се извинява и най-после се озовава пред арената.

— Олеле, посред церемонията, ще ме убият! — шепне на себе си той, за да не наруши всеобщото мълчание.

В центъра на площада се възвисява Камъкът на мъдреците. В средата му е забит магическият меч. Оръжието е великолепно — стоманата е изящно изваяна и гравирана с хиляди знаци. Но се вижда само половината от него. Другата половина сякаш е сраснала с камъка.

До възвишението е коленичил само на едно коляно, като рицар, един минимой, смирено навел глава пред свещения камък. Лицето му не се вижда, вглъбен е в молитва, но ако се съди по облеклото, това е воин. Връзки, кръстосани на зигзаг, обхващат краката му до под колената. На колана му висят различни къси мечове, направени от миши зъби, също и малки кесийки от царевични люспи. Няма съмнение — това е воин.

— Олеле, сега ще започне! — тревожи се Бетамеш.

Вратата на двореца тържествено се разтваря. Това е огромна порта, която поглъща голяма част от фасадата на двореца. Толкова е масивна и тежка, че четирима минимой едва успяват напълно да я отворят.

Първи излизат светлоносците — двама минимой в парадно пъстро облекло, украсено със златни нишки, като карнавалните костюми във Венеция. На главите си носят шапки във формата на голяма прозрачна топка и във всяка е затворена по една светулка. Когато пристъпват, те осветяват пътя, като истински факлоносци. Застават от двете страни на подиума, издигнат на площада, а това означава — дайте път на краля.

Негово кралско Величество пристъпва бавно и тържествено. В сравнение с другите минимой кралят е невероятно висок, както един възрастен човек в сравнение с децата.

Ръцете му са огромни и стигат чак до прасците. Облечен е в бяла кожена наметка, която напомня козината на полярните мечки, а дългата му бяла брада се слива с наметката. По лицето му не личи възрастта, но е най-малко на сто години. В сравнение с тялото, главата му изглежда съвсем малка. Също и по-смешна, потънала в огромна шапка със звънчета.

Кралят се доближава до самия край на подиума, следван от няколко сановници, вероятно членове на Съвета, които чинно застават отстрани. Само един от тях застава до краля. Това е Миро — къртът. Костюмът му напомня времето на Монтеки и Капулети[1] от Верона. На върха на муцуната му се крепят малки очилца, а целият му вид издава безкрайна тревога.

Кралят вдига огромните си ръце и тълпата го приветства. Нещо римско витае във въздуха.

— Верни мои поданици, именити граждани и сановници! — провиква се кралят със старчески, но все още мощен глас. — Нескончаемите войни, които нашите предци са били принудени да водят, са донесли на народа ни само нещастие и разруха.

Той млъква за миг, сякаш да почете паметта на всички загинали през онези страшни времена.

— И един ден те взели мъдрото решение вече никога да не воюват и да забият в скалата могъщия меч.

С широк жест той посочва забития в камъка меч и воинът, все така коленичил.

— Мечът вече никога не бива да ни служи в битка, той трябва да ни помага да разрешаваме проблемите си… по мирен начин.

Тълпата явно споделя чувствата на своя крал. Освен, може би, Бетамеш, твърде възбуден от мисълта за поставената му задача.

Кралят отново започва да говори:

— В основата на скалата с меча предците ни са записали закона, който трябва да ни направлява: „Ако някой ден земите ни бъдат застрашени от нашественик, тогава един воин с чисто сърце, изпълнен с чувство за справедливост, незнаещ що е омраза, нито мъст, ще може отново да извади меча с хилядократна мощ и да се впусне в справедлива битка.“

Силно натъжен, кралят с дълбока въздишка добавя:

— За съжаление… този ден дойде.

Над тълпата се понася тревожен шепот — всеки споделя безпокойството си със своя съсед.

— Нашите разузнавачи ни съобщиха, че… М. Прокълнатия е готов да нападне с многочислена армия нашите земи.

Вик на ужас се изтръгва от тълпата. Само като се споменава първата буква от името му, всички изтръпват. Каква ли паника би настъпила, ако някой дръзнеше да изрече цялото име!

— Да обсъдим положението! — казва кралят и като по сигнал настъпва шумна бъркотия — всеки говори, без да слуша другия. Това прилича по-скоро на рибен пазар, отколкото на Народно събрание.

— Още дълго ли ще спорят? — тревожно пита Бетамеш.

Кралският пазач леко се извръща към него:

— Охо! Сега започват! — казва той, повдигайки очи към небето. — Остава още: кралският доклад, речите на Мъдреците, клетвата на воина, узаконяването от Краля и след това… пищен банкет! — весело завършва той изброяването, облизвайки се лакомо.

Бетамеш чувства, че е загубен. Размахва ръце напред-назад, за да си придаде малко смелост.

— Народе мой! Нямаме нито минута за губене! — извисява глас кралят, за да въдвори тишина.

— Прав е! — повтаря Бетамеш. — Нямаме минута за губене!

 

 

Кралят пристъпва няколко крачки към воина, все така благоговейно застинал пред бъдещия си меч:

— Моментът е тежък и ви предлагам да съкратим протокола и начаса да възкачим на престола онази личност, която според мен притежава всички необходими качества, за да изпълни тази опасна мисия.

Кралят пристъпва още няколко крачки. От ненадейно обзелото го чувство на благоразположение страните му порозовяват, а гласът му става тих и нежен.

— Тази личност, която след няколко дни ще заеме официално моето място начело на това кралство…

Детска усмивка озарява лицето му и го подмладява.

— Разбира се, говоря за принцеса Селения… моята дъщеря.

Той нежно простира дългите си ръце към коленичилия воин.

Девойката бавно се изправя, както го изисква протоколът, и открива ангелското си лице. Тя е още по-хубава, отколкото на рисунката. Буйните й коси на диво животно преливат в бледолилави оттенъци, които чудесно хармонират с бадемовидните й очи с цвета на тюркоаз от Малдивските острови.

С крехкото си, почти детско тяло, тя се старае да си придаде горд вид, представя се за бунтарка, за смел воин, но нейната грация я издава. Тя е истинска принцеса, бледа като Снежанка, хубава като Пепеляшка, грациозна като Спящата красавица, но и хитроумна като Робин Худ.

 

 

Кралят не може да скрие гордостта си. Мисълта, че това нежно момиче е негова дъщеря, го кара да поруменее.

Тълпата, в знак на съгласие, бурно ръкопляска. Едва ли някой би се обзаложил, че изборът е плод на широко и задълбочено обсъждане. По-скоро той се дължи на чара на принцеса Селения, който се разпростира навсякъде като благоухание.

Само Бетамеш, изглежда, не се поддава на тези чувства.

„Смелост, Бетамеш!“ — казва той на самия себе си.

Кралят прави още една, последна крачка към дъщеря си.

— Принцесо Селения, нека духът на предците ни да ви води! — тържествено се обръща към нея бащата.

На свой ред Селения се доближава, протяга спокойно ръка към меча и тъкмо да хване дръжката, Бетамеш се намесва.

— Татко! — извиква той, разбутвайки тълпата.

Викът пресича порива на Селения и тя тупва ядосано с крак.

— Бетамеш! — процежда тя, стиснала зъби.

Само малкият й брат е способен в такъв тържествен миг да се прави на палячо.

Кралят търси с поглед най-малкия си син.

— Тук съм, татко — казва детето, заставайки до вбесената Селения.

— Нарочно го направи, нали? Не можа да изчакаш десет секунди, преди да си покажеш номерата!

— Имам много важна мисия — оспорва думите й Бетамеш, сериозен до немай-къде.

— Ха! Защото моята мисия не е важна, така ли?! Трябва да извадя магическия меч и да отида да се бия с М… Прокълнатия!

Бетамеш повдига рамене.

— Нали знаеш, че си прекалено горда, за да извадиш този меч от скалата.

— Я ми кажи, господин Всезнайко — отвръща тя обидено, — май в думите ти има малко завист?

— Никак! — отвръща Бетамеш и вирва нос.

— Престанете да се препирате и двамата! — отсича кралят, приближавайки се до тях. — Бетамеш! Това е важна церемония. Надявам се да имаш основателна причина, за да я прекъсваш по този начин.

— Да, татко. Лъчът от горната земя днес се отвори — уверява го Бетамеш.

От тълпата се надига ропот и тя мигновено се раздвижва.

— Кой е посмял?! — извиква кралят с теноровия си глас.

Бетамеш застава пред огромния си баща.

— Казва се Артур — отвръща той със стеснителното си гласче. — Внук е на Арчибалд.

Присъстващите са силно развълнувани. Името на Арчибалд отеква във всяко съзнание. Кралят е леко смутен.

— И… какво иска този… Артур? — пита той.

— Иска да говори пред Съвета. Казва, че голяма беда е надвиснала над нас и че само той може да ни спаси.

Тълпата се разгорещява. Всички са на ръба на паниката. На бунта.

Селения избутва брат си и заема неговото място пред баща им.

— Нашето нещастие се нарича М. Прокълнатия и ние нямаме работа с този Артур. На мен, Селения, принцеса с кралска кръв, се пада задачата да защитя нашия народ.

Без повече да се бави, тя се обръща и отива право при меча. С грациозен жест хваща дръжката и прави опит да го извади от скалата. Но грацията не помага в този вид упражнение — мечът не помръдва и на милиметър. Тогава тя опитва със сила, като хваща дръжката с две ръце…

Нищо не се случва. Оръжието си остава сраснало със скалата.

Девойката опитва пак с ръце, с крака, извива се, криви лице, крещи…

Нищо не става. Тълпата е смутена. Кралят — също. В погледа му се чете дълбоко разочарование и тревога.

Селения, останала без сили, спира за миг, за да си поеме дъх.

— Виждаш ли, прекалено си горделива. Казах ти го! — подхвърля мимоходом Бетамеш.

— О, я млъкни! — отвръща Селения, вървейки към него с изпънати ръце, готова да го удуши.

— Селения! — изкрещява баща й. Принцесата се заковава на място.

— Дъще, много съжалявам! — казва й той нежно. — Ние знаем колко много обичаш народа си, но… на сърцето ти тегнат омраза и желание за мъст.

— Не е вярно, татко — брани се тя с пълни със сълзи очи. Само исках… Бетамеш ме ядоса! Сигурна съм, че ако за минута се успокоя, ще мога да издърпам меча и всичко ще бъде наред.

Няколко мига кралят я гледа недоверчиво. Как да обясни на дъщеря си, без да я засегне, без да я пречупи, че този силен гняв я заслепява.

— Какво би направила, ако М. Прокълнатия застане сега тук, пред теб? — пита най-естествено той.

Селения се опитва да овладее омразата, която напира отвътре, готова да се излее.

— Ще постъпя с него както заслужава — заявява тя.

— По-точно? — настоява кралят, играейки си с нея като котка с мишка.

— Аз… аз… бих удушила този червей! За всички престъпления, които е извършил, и за нещастието, което ни донесе, а също и за…

Селения изведнъж разбира в каква клопка се е хванала.

— Съжалявам, момичето ми, но ти още не си готова. Силата на меча се проявява само в ръце, водени от чувство за справедливост, а не за мъст — обяснява й нейният баща.

— Тогава какво да правим? Да оставим тази гадина да ни нападне, да ни ограби, да изколи и нас, и децата ни! Без нищо да кажем! Без нищо да направим! Без нищо да опитаме! — възмущава се тя, вземайки тълпата за свидетел.

Минимоите са развълнувани — има нещо вярно в думите на малката принцеса.

— Кой ще ни спаси? — виква тя накрая.

— Артур — отвръща й пламенно Бетамеш. — Той е единствената ни надежда.

Селения вдига очи към небето. Кралят размисля. Тълпата се пита какво ще стане. Съветът обсъжда, после прави положителен знак на господаря, който одобрява решението.

— Като се имат предвид обстоятелствата… и в памет на Арчибалд, Съветът приема да изслуша този младеж.

Бетамеш изкрещява от радост, а сестра му, по навик, се цупи.

Тълпата кипи, както става всеки път, когато след положителен застой спектакълът предлага нов развой на нещата.

— Миро, приготви връзката — заповядва кралят.

Малкият кърт веднага започва да действа. Той скача в малкия си контролен център — нещо като дъгообразен работен пулт с множество най-различни ръчки и лостове.

Миро първо набързо пресмята нещо със сметалото си, после издърпва ръчката с номер двайсет и едно. Огромно огледало в рамка от корени излиза от стената, подобно на страничните огледала на колите, с които се наблюдава задното движение. Моментално се показва второ огледало, фокусиращо отражението на първото. Трето огледало се отлепя от тавана и на свой ред улавя отражението.

Миро задвижва всички ръчки една по една и огледалата се появяват отвсякъде, предавайки си един и същ образ през града, през дългия тунел, който води до мястото, където се намира огромната леща на далекогледа, все така опряна в земята.

Общо около петдесет огледала се подреждат, за да уловят образа на тази леща.

Къртът обхваща с две лапи друга ръчка, за да я приведе в действие. Някакво растение се спуска от свода на пещерата, разпуква се като цвете от утринна роса и освобождава четири светещи топки: жълта, червена, синя и зелена. Четири основни цвята, които се сливат и образуват чисто бяла светлина, като силен прожектор, способен точно да възпроизведе образа, отразен в огледалата. Липсва само екранът. Миро издърпва едно шнурче — само то е покрито отгоре с кадифе. Изведнъж огромен екран на руло се разгъва от свода на пещерата, затулвайки небето над града. Разгледан отблизо, екранът представлява великолепен килим от изсушени кленови листа, зашити едно с друго.

Миро натиска друго копче — появява се последното огледало. Неговото отражение се слива с прожектора, а той на свой ред отпраща получения образ върху огромния екран. Едно гигантско око заема целия екран — окото на Артур.

 

 

Момчето, все така коленичило в градината, е повече от смаяно — намира се сред Съвета на минимоите, в присъствието на Негово Величество!

Кралят на свой ред също е смутен — какъв ли великан трябва да е човекът, който има такова огромно око!

Селения, в знак на протест, обръща гръб на екрана.

Кралят, възвърнал кралското си достойнство, се прокашля, преди да заговори:

— Хм, е, добре, млади момко, Съветът ви слуша. Говорете, но бъдете кратък!

Артур поема много дълбоко въздух.

— Един човек иска да унищожи градината, в която живеете. Имате само една минута, за да ме пренесете във вашия свят и да ви помогна. След изтичането на този срок няма да мога да направя нищо за вас и ще бъдете напълно унищожени заедно с градината.

Думите преминават над редиците на присъстващите.

Кралят е поразен от новината. Наистина казано кратко… и ясно.

Обръща поглед към съветниците, но те мълчат като риби. Значи сам трябва да вземе решение.

— Дядо ти беше мъдър и велик човек. В негова памет ще ти гласуваме доверие. Събудете водача! — гръмогласно заповядва той, като повдига внушителните си ръце.

Бетамеш изкрещява от радост и хуква обратно към тунела, бутайки пътьом сестра си, все още нацупена.

Миро задейства един златен лост и огромна завеса от червено кадифе покрива грамадния екран.

Бележки

[1] Монтеки и Капулети — враждуващи фамилии от пиесата на Шекспир „Ромео и Жулиета“. — Б.пр.