Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arthur Et Les Minimoys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Люк Бесон. Артур и минимоите

Издателство „Слънце“, 2007

Редактор: Юлия Юрукова

Рецензент: Огняна Иванова

Предпечат: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

Оформление на корица: „Ин Дриймс“ ООД

ISBN: 978–954–742–105–9

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Артур се обръща към вожда на племето бонго-матасалай.

— Мисля, че успях — стеснително казва той.

Воините нито за секунда не са се съмнявали в това. Но с Алфред не е така — кучето наистина нищо не разбира от тази нова игра, в която участват призраци, високи метър и петнайсет, едно градинско джудже, едно пъстро килимче и един далекоглед.

 

 

Бетамеш стремглаво връхлита в залата за преминаване с такава скорост, че още дълго продължава да се плъзга.

Той се спуска към един копринен пашкул, който виси от тавана.

— Водачо! Водачо! Събудете се! Спешно е! — вика той, удряйки с юмручета по пашкула. Никакъв отговор. Бетамеш изважда от многофункционалното си ножче едно странно острие — специално за разрязване на пашкули. С него той отрязва дъното на пашкула.

Водачът, който кротко спи вътре, провесил глава надолу, се плъзга по копринените стени и тупва на земята:

— Ама че работа! — мърмори старият минимой, разтривайки главата си. Опитва се да освободи дългата си бяла брада, заплетена в краката му, после приглажда мъха по ушите си.

— Кой смее да ме буди?!

Старият хитрец забелязва младия принц и засмяното му лице:

— Бетамеш! Шегобиец такъв! Няма ли с какво друго да се забавляваш?!

— Баща ми ме изпраща. За едно преминаване — обяснява детето, тръпнейки от нетърпение.

— Пак ли? — оплаква се водачът. — Какво им става на всички, та са хукнали да преминават точно сега!

— Последното преминаване беше преди три години! — напомня Бетамеш съвсем разумно.

— Нали казвам същото! Тъкмо се опитвах да заспя! — отговаря водачът с прозявка.

— Побързайте! Кралят губи търпение! — настоява принцът.

— Кралят! Кралят! А къде е кралският печат?

Бетамеш го изважда от джоба си и го подава на водача.

— Добре. Това наистина е печатът — заявява той, след като набързо го оглежда.

Той взема кралския печат и го слага в една кутийка, закрепена в стената.

— Сега е ред на луната. Съвсем пълна ли е?

Старият водач дръпва някаква вратичка в стената, нещо като капак на боклукчийска шахта. Там е закрепено едно огледало и то отразява образа на луната — величествена, блестяща и най-важното — пълна.

— Наистина е красива — прошепва развълнуван водачът.

— Побързайте, моля ви! Силата на лунния лъч отслабва!

— Да, добре. Добре! — отвръща той, мърморейки.

Отива до трите пръстена, същите като онези в другия край на далекогледа, които Артур старателно подреди. Но за минимоите откъм тази страна те изглеждат огромни.

Водачът хваща първия пръстен.

— Три превъртания надясно, за тялото — казва старецът.

После хваща втория пръстен.

— Три превъртания наляво — за ума.

Вторият пръстен бавно се завърта до третия.

Водачът хваща третия пръстен.

— А сега пълно завъртане… за душата.

Водачът хваща третия пръстен и започва да го върти, както панаирджия завърта колелото с лотарийните знаци.

Изведнъж лунният лъч се променя — затрептява, подобно на линията на хоризонта, когато става горещо като в пещ.

— Дръж се здраво! — извиква африканският вожд на Артур.

— Да се държа ли? Но за какво да се хвана? — отвръща учудено детето.

Още незадало въпроса, то започва да се смалява с невероятна бързина, за по-кратко време, отколкото да го изречеш.

Артур инстинктивно се вкопчва в лупата. Той залепва гръб за стъклото, но продължава да се смалява.

— Какво ми става? — пита се той ужасен.

— Ти ще отидеш при нашите братя минимоите — отвръща му вождът спокойно. — Но не забравяй, че имаш на разположение само трийсет и шест часа, за да изпълниш мисията си. Ако вдругиден, точно в дванайсет по обяд, не се завърнеш, вратата ще се затвори… за хиляда дни! — уточнява строго вождът.

Артур кимва с малката си главица, която продължава да се смалява.

Стъклото зад него вече е високо като цяла сграда.

Изведнъж въпросната стена става мека и Артур хлътва в нея. Той преминава през лупата и пада в тръбата на далекогледа. Ах, как се търкаля, как се блъска, как се удря навсякъде, като парцалена кукла!

Накрая шумно се удря в последното стъкло, което го отделя от залата за преминаване.

Артур разтрива болното място на главата си, а Бетамеш вече се е покатерил на стълбата. И двете момчета изглеждат изненадани от вида на другия.

Най-сетне Бетамеш се усмихва и прави знак с ръка за добре дошъл.

Артур, малко объркан, също го приветства. Минимоят нещо му говори и размахва ръце, но дебелото стъкло не пропуска нито звук. Бетамеш започва още по-оживено да жестикулира — явно иска да му каже нещо важно.

— Нищо не чувам! — крещи Артур, свивайки длани като тръба пред устните си.

Бетамеш се доближава плътно до стъклото, дъхва отгоре и върху запотеното място рисува с пръстче ключ.

— Ключ ли? — пита Артур, показвайки с жест как се превърта ключ в ключалката.

Минимоят клати утвърдително глава. Артур изведнъж си спомня: „Ах, да, ключът! Който трябва винаги да е с мен!“

Момчето бръква в джобовете си и изважда прословутия ключ с прикрепената към него бележка.

Бетамеш го поздравява и му показва ключалката — на лявата стена. Детето следва указанията и прекосява далекогледа чак до стената, дебела като туловище на кораб.

Артур се колебае дали да пъхне ключа в ключалката, но Бетамеш с жестове го окуражава. Детето вкарва ключа и го превърта.

Начаса някакъв невидим механизъм се задейства и таванът започва да се спуска с впечатляваща бързина.

Артур вдига глава и се взира в тази маса, която стремително и неумолимо се приближава към него. Той е в капан. Таванът ще го смачка. Обзема го паника. Той чука по стъклото и зове Бетамеш на помощ.

Минимоят широко се усмихва и в знак на одобрение вдига палци нагоре.

Артур е зашеметен от такава жестокост. Чувства, че е загубен. Чука с все сила по стъклото, но нищо не се променя.

— Не искам да умра, Бетамеш! Не сега! Не по този начин! — крещи с все сила нещастното момче, останало без дъх. Таванът се доближава и ще го смачка след няколко секунди. Артур гледа Бетамеш право в очите. Жалко, че последният образ, който ще отнесе със себе си, е ухилената физиономия на това дяволско джудже!

Стъкленият таван допира главата на Артур и го принуждава бързо да се просне на земята, за да може да го сплеска по дължина.

Но натискът на стъклото ни най-малко не го смазва — то е съвсем меко и Артур потъва в него, както лъжица потъва в конфитюр. Невъзможно е да се измъкнеш или да помръднеш в тази гъста и желеобразна маса. Само трябва да изчакаш няколко секунди тя да те изплюе от другата страна.

 

 

Артур пада от лещата и тупва на земята, омотан в стотици желатинови лепкави нишки, сякаш е паднал в каца с размекнати дъвки.

Момчето е като разглобено, в краката на Бетамеш.

— Добре дошъл в страната на минимоите — казва му малкият принц, щастлив, с разтворени обятия.

Артур се надига криво-ляво и се опитва да се освободи от всички тези нишки, които го омотават. Още не е разбрал, че вече не е малко момче. Превърнал се е в истински минимой.

— Много ме уплаши, Бетамеш. Не чувах нищо и помислих, че ще умра и че ще… — Артур млъква, недоизрекъл думите си.

Отлепяйки една нишка от ръката си, той изведнъж разбира, че тя вече не е такава, каквато е свикнал да я вижда. Артур още не смее да приеме невероятното. Той чисти лепкавите нишки и малко по малко се показва минимойското му тяло.

Бетамеш го хваща за раменете и го обръща с лице към лещата, за да се види в отражението й.

Артур е смаян. Той опипва тялото си, после лицето, за да се увери, че не сънува.

— Невероятно! — най-сетне успява да продума момчето.

Водачът се усмихва, захмрежвайки пашкула си.

— Е, вече нямате нужда от мен. Отивам да си поспя.

Той грабва стълбата на Бетамеш, за да се изкачи в пашкула, после го замрежва и отвътре.

Артур, като хипнотизиран, не може да откъсне поглед от отражението си.

— Наистина е невероятно!

— Добре. После ще се възхищаваш на себе си казва му Бетамеш, дърпайки го за ръката. Съветът те чака.

 

 

Вождът на племето бонго-матасалай издърпва внимателно далекогледа от дупката, а побратимите му старателно сгъват петоъгълния килим.

Вождът още веднъж поглежда в дупката — за последно.

— Късмет, Артур! — казва той развълнувано.

Слага джуджето на мястото му и малкото племе изчезва в нощта, безшумно, както се беше появило.

Моторът на стария шевролет млъква, уморен от кашляне. Светлината от фаровете намалява бързо и накрая напълно угасва.

Нощта завладява всичко, настъпва пълна тишина. Ако не се смята лекото, едва доловимо пуфтене, долитащо откъм първия етаж — сякаш в далечината пуска пара локомотив.

Навярно Бабинка безгрижно продължава да похърква…