Люк Бесон
Артур и минимоите (3)

Трета глава

Вратата на гаража е толкова тежка, че едва се отваря — като че ли е врата на замък подвижен мост, — и Артур губи винаги по няколко секунди, за да се справи с нея.

После застава на колене и изкарва колата си от гаража. Осемстотин конски сили в три сантиметра дължина! Стига да си с въображението на Артур, а то никога не е липсвало на момчето.

Побутвайки с пръст количката, той внимателно я извежда вън от гаража, като същевременно изпълнява ролята на мотор — бръмчи, реве, ръмжи — все звуци, достойни за едно истинско ферари.

Двамата водачи, заели вече местата си, и началникът им, който ги напътства, заговорват с гласа на Артур:

— Господа, искам пълен отчет за нашата световна напоителна мрежа — казва той, сякаш държи високоговорител.

— Добре, шефе — отговаря момчето вместо водача.

— И внимавайте с тази нова кола, тя е свръхмощна — добавя високоговорителят.

— Дадено, шефе. Не се безпокойте — отвръща водачът, преди да напусне паркинга и да навлезе в тревната площ.

Бабинка бутва входната врата с крак, за да се отвори. Ръцете й са заети с огромен леген, пълен с пране, и тя бърза да го просне на въжето в дъното на градината. Артур бавно побутва колата си, която се спуска в канавката, издълбана в земята, и се изкачва до внушителната напоителна мрежа.

— Говори патрулната кола: Централа, засега всичко е наред — казва водачът.

Но явно е избързал със съобщението. Срещу тях една огромна тенис топка (съвсем нова) запушва напълно прохода.

— О, Господи! Право напред! Това е катастрофа!

— Какво става, патрулният?! Отговорете! — безпокои се началникът, нали от кабинета си не може да види нищо.

— Срутване! Не, не е срутване! Това е клопка! Снежният човек от равнината!

Алфред току-що е долепил нос до топката за тенис и с все сила маха с опашка.

— Централата до патрулния: Внимавайте с опашката му, това е страшно оръжие! — предупреждава високоговорителят.

— Не се тревожете, шефе. Изглежда кротък. Ще се опитаме да разчистим пътя. Изпратете ни подемен кран!

Веднага ръката на Артур се превръща в ръка на автоматичен кран, заедно с всички възможни шумове.

След няколко маневри ръката кран най-после „захапва“ топката.

— Пускам! — извиква водачът.

Ръката на Артур се изпъва и запраща топката колкото се може по-далеч.

Естествено, Снежният човек от равнината тича след нея.

— Пътят е свободен и ние се избавихме от Йети — гордо съобщава водачът.

— Добре свършена работа, патрул! — одобрява високоговорителят. — Продължавайте в същия дух. Задачата трябва да се изпълни.

А Бабинка изпълнява собствената си задача и хваща второто въже, за да просне на него чаршафите.

В далечината, върху гребена на хълма, малко облаче прах показва, че пристига някаква кола. Днес не е ден нито за пощаджията, нито за млекаря.

— Кой идва пак? — тревожи се бабата.

Артур все още е патрулен, но ето че се случва нова беда. Йети се връща, прекрачва през канавката, с топката в уста, готов да я пусне. В колата настъпва паника.

— Господи, загубени сме! — извиква помощникът.

— Никога! — крещи дежурният. В този критичен момент Артур му е услужил с гласа си.

Йети от равнината хвърля бомбата и тя пада в канавката.

— Побързайте, капитане — умолява помощникът, — или всички ще умрем!

Топката се търкулва в канавката, също както във филма за Индиана Джоунс, но в съвсем умален вид.

Артур най-после спуска колата на земята и я насочва за бягство.

— Банзай! — провиква се той, макар японският възглас да не е много подходящ за случая.

Колата лети напред, догонвана от топката, която още малко и ще я смаже. Тя прави лупинги сред каньона, като изтребител.

Водачът едва идва на себе си. Топката вече е поизостанала от колата, но за беда тя стига до края на канавката, която се издига като непреодолима стена.

— Загубени сме! — хленчи помощникът.

— Дръжте се здраво! — отвръща Артур, смелият водач.

Свръхмощната кола се изпречва срещу стената и я изкачва почти вертикално, преди да се издигне във въздуха и да се приземи след няколко чудесни завъртания. Болидът спира.

Каскадата беше невероятна, просто идеална.

Артур ще се пръсне от гордост, сякаш е първият автомобилен ас!

— Чудесно, капитане! — казва помощникът, напълно изтощен.

— Дребна работа, момче! — отвръща Артур като стар шофьор.

Една огромна сянка пада върху малката кола. Това е друга кола, много по-голяма — колата на Давидо. Той спира над играчката на момчето и то ужасено извиква. През предното стъкло се вижда, че мъжът е доволен — уплашил е едно дете.

Йетито Алфред се връща с топката в уста, но усеща, че сега не е моментът за игра, и леко я пуска на земята. Тя са търкулва по асфалта, минава под истинската кола и се спира под крака на Давидо, който тъкмо слиза.

Резултатът не закъснява — Давидо стъпва върху топката, полита с разперени ръце и се просва на земята. Чарли Чаплин не би могъл да го изиграе по-добре!

Артур също се строполява на земята, само че от смях.

— Патрулният до Централата! Йети току-що взе нова жертва! — съобщава водачът.

Алфред лае и маха с опашка — йетитата ръкопляскат така.

 

 

Криво-ляво Давидо се изправя и се изтупва. От яд сграбчва топката и я запокитва колкото се може по-далеч.

Храс! Звукът раздира тишината заедно с плата на сакото, под мишницата.

Топката цопва в резервоара с вода, висок няколко метра.

Вбесен за сакото, но доволен от попадението, Давидо потрива ръце.

— Ваш ред е, централният! — отмъстително подхвърля той на момчето.

Артур посреща удара, без да продума. Мълчанието често е знак за достойнство.

Давидо се завърта на пети и се запътва към дъното на градината.

Бабинка започва да се тревожи от непрекъснатия лай на кучето. Тя издърпва към себе си въжето с пране и отмята един чаршаф, за да мине напреко. Така се озовава лице в лице с Давидо и трепва от изненада.

— Изплашихте ме! — извиква бабата.

— Много съжалявам — отвръща Давидо, но явно лъже. — Пролетно почистване, а? Имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Какво пак искате? — тревожи се възрастната жена.

— Искам да се извиня. Снощи допуснах грешка и ми се ще да я поправя — казва той, но гласът му звучи подозрително. Във всеки случай думите му са двусмислени.

Давидо отново измъква от джоба си някакъв лист и го размахва под носа на бабата.

— Ето, всичко е наред! Документът е подписан според правилата.

Той взема една щипка и закача с нея листа на въжето.

— Не сте си губили времето — с отвращение отбелязва бабата, принудена да отстъпи.

— О, само добро стечение на обстоятелствата — отвръща той непринудено. — Както всяка неделя, така и днес, отидох сутринта на черква и просто се сблъсках с управителя.

— Вие ходите в неделя на черква? Защо тогава никога не съм ви виждала? — безмилостно пита бабата.

— Често сядам най-отзад, от смирение. И се чудех, че вас не ви виждам — отвръща той. — Но за сметка на това се видях с кмета и той ми потвърди законността на издадения документ за продажба.

Давидо измъква от джоба си още един лист и също го окачва на въжето, до другия.

— Там срещнах и нотариуса, който узакони покупката — продължава той и още един лист се нарежда до другите. — Също така и банкерът с очарователната си съпруга, които прехвърлиха вашия дълг на моя сметка.

И четвърти лист се слага да се суши до останалите три.

 

 

През това време Артур прави опити да се изкатери по северната страна на резервоара. Алфред тревожно го наблюдава отдолу.

Давидо продължава да защипва листовете хартия. Вече е стигнал до деветия.

— … землемерът, който узакони кадастралните очертания — продължава той, без да спира. — И най-накрая префектът, който преподписа заповедта за освобождаване на помещението в рамките на четирийсет и осем часа.

Той гордо защипва десетия, последен лист.

— Цели десет! Това число ми носи късмет! — подхвърля той с явно удоволствие. Удоволствието на отмъщението.

Бабата на Артур е ядосана, зашеметена, почти припаднала.

— Финита ла комедия! Ако мъжът ви не се появи отново през тези четирийсет и осем часа, къщата е моя.

— Вие сте безсърдечен човек, господин Давидо — най-после успява да изрече няколко думи възрастната жена, отвратена до краен предел.

— Не е вярно. Аз съм по-скоро щедър по природа и тъкмо затова ви предложих хубавичка сума за тази съборетина! Но вие не искахте и да чуете.

— Къщата никога не е била обявявана за продан, господин Давидо — напомня бабата за стотен път.

— Виждате ли, че сте недобронамерена! — цинично отговаря той.

Артур запазва равновесие на ръба на огромната цистерна, наполовина пълна с вода. Тенис топката спокойно плува на повърхността. Момчето влиза в ролята на каскадьор. То стисва с крака дървения ръб и се изпъва колкото е възможно, за да достигне топката.

Алфред започва да скимти. Чудно, как животните предусещат бедата, която идва.

Плясък. Съвсем тихичък. Просто смешен, но достатъчен, за да се озове момчето на дъното на цистерната.

Алфред с подвита опашка тихомълком се изнизва, призван да изпълни друга важна задача.

— Защо толкова държите на това парче земя и на тази разнебитена къща? — пита Бабинка.

— От сантименталност. Земята принадлежеше на родителите ми — хладно отвръща деловият човек.

— Знам. Но тъкмо родителите ви щедро я преотстъпиха на съпруга ми, като дар за всички добрини, които е сторил за този край. Нима не зачитате волята на покойните си родители? — пита бабата.

Давидо явно е притеснен.

— Покойници! Не са покойници, а изчезнали. И те като мъжа ви изчезнаха и ме оставиха съвсем сам — кипва Давидо.

— Родителите ви не са ви изоставили, мило момче, те загинаха във войната — уточнява кротко Бабинка.

— Все едно, резултатът е същият! — отвръща той настръхнал. — Оставиха ме сам, значи сам трябва да оправям нещата си. И ако вдругиден, точно на обяд, мъжът ви не е подписал този документ и не си е изплатил дълга, ще бъда принуден да ви изхвърля, независимо дали прането ви е сухо, или мокро!

Давидо вирва нос, врътва се на пети и дръпва ядно един чаршаф, за да отбележи триумфалното си излизане от сцената. Той се сблъсква с Артур, целият вир-вода.

Деловият човек изкряква като пуйка, която разбира, че я канят на Коледната трапеза.

— Трябва и него да проснете да съхне! — подигравателно подхвърля той.

Артур само му хвърля един убийствен поглед.

Давидо се запътва към колата си, все така покрякващ, а като се прибави и удълженият му тил, той още повече заприличва на пуяк.

Затръшва вратата, задейства шумно мотора и така превърта колелата, че се образува плътен облак прах, който издухва количката отдолу чак на десетина метра. Мъничкият болид няколко пъти се преобръща, плъзга се леко на заден ход и пада в шахтата на канала.

Без да намалява скоростта, Давидо преминава през градината, следван от гъстия облак, който полепва по прането. Артур и баба му също се покриват целите с жълтеникава прах.

Изтощена от толкова много неприятности, бабата сяда на стълбището.

— Горкото ми момче, боя се, че този път няма да мога да възпра този хищник Давидо — отчаяно казва тя.

— По-рано не беше ли приятел на дядо? — пита момчето, като сяда на стълбите до баба си.

— В началото наистина беше — признава тя. — Когато се върнахме от Африка, Давидо не се отделяше от дядо ти. Залепен като гербова марка. Но Арчибалд никога не му се е доверявал напълно и наистина е бил прав.

— Ще трябва да напуснем къщата, нали? — тревожи се Артур.

— Боя се, че да — признава горката жена.

Артур е потресен от новината. Как ще живее без градината си — място на всичките му игри, единственото убежище, когато е самотен. Не, трябва да намери някакво решение.

— Ами съкровището? Рубините, които матасалаите са подарили на дядо? — пита той, преизпълнен с надежда.

Бабинка с широк жест сочи градината.

— Тук е някъде.

— Искаш да кажеш, че… съкровището е скрито в градината? — смайва се Артур.

— Толкова добре е скрито, че аз прекопах цялата градина, но така и не можах да го открия — признава бабата.

Артур вече е скочил на крака. Грабва малката лопата, която дреме край стената, и се насочва към вътрешността на градината.

— Какво ще правиш, миличко? — тревожи се бабата.

— Мислиш ли, че ще стоя със скръстени ръце цели четирийсет и осем часа и ще чакам този лешояд да ни открадне къщата? — отвръща момчето. — Аз ще намеря това съкровище!

Артур с все сила забива лопатата в един малък тревист участък и започва да разравя като булдозер. Алфред е във възторг от тази нова игра и го окуражава с лая си.

Бабинка не може да сдържи усмивката си.

— Копие на дядо си — прошепва тя.

Едва когато се тупва с длани по колената, разбира, че цялата е потънала в прах. Надига се с усилие и влиза в къщата, навярно да смени дрехите си.

Капчици пот блестят по челото на Артур, който дълбае вече трета дупка.

Изведнъж лопатата му се удря в нещо твърдо. Алфред лае, сякаш предусеща важно събитие. Момчето застава на колене и продължава да рови с ръце.

— Ако си намерил съкровището, ти наистина си най-хубавото куче на света! — казва Артур на кучето си, което прилича на самолет — толкова усърдно върти опашка.

Артур разравя пръстта, хваща предмета и го изтръгва от земята. Алфред е луд от радост. Напълно естествено — това е кокал!

— Не такова съкровище търсим, канибал такъв! — възкликва момчето, преди да хвърли кокала и да започне да копае нова дупка.

 

 

Бабинка се е преоблякла. Плисва няколко шепи вода върху лицето си и се оглежда в огледалото. Взира се във възрастната жена срещу нея, изтощена от нещастието, чието сърце кърви от доста дълго време. Жал й е за тази жена и сигурно се пита как тя успява все още да се държи на крака. После въздъхва дълбоко, приглажда косите си и съучастнически се усмихва на отражението.

Вратата в стаята на Арчибалд бавно се отваря. Бабата пристъпва няколко крачки навътре и се оглежда, сякаш е попаднала в музей. Внимателно откача от стената една африканска маска, заглежда се в нея, после повдига очи и среща погледа на мъжа си, застинал върху платното.

— Съжалявам, Арчибалд, но нямаме избор — казва му тя с горчивина.

Свежда поглед и напуска стаята, стиснала африканската маска под мишница.

 

 

Артур е стигнал дъното на нова дупка и изважда още един кокал. Алфред свива уши и се прави, че няма нищо общо с това.

— Как е възможно, да не си ограбил цяла месарница? — възмущава се Артур.

Бабата излиза от къщата, увила маската във вестник, за да не тревожи внука си.

— Аз… трябва да купя нещо в града — смутено казва тя.

— Искаш ли да дойда с теб? — учтиво пита момчето.

— Не, не! Продължавай да копаеш, това е хубаво. Знае ли човек…

Бабата бързо се качва в стария си шевролет и потегля.

— Няма да се бавя! — извиква тя заради шумния мотор.

Колата се отдалечава сред облак прах.

Артур е смутен от внезапното изчезване на баба си, но дългът го призовава и той отново започва да копае.