Люк Бесон
Артур и минимоите (15)

Петнайсета глава

На първата земя, земята на минимоите, утрото също настъпва и един слънчев лъч нежно погалва листенцата на мака.

Селения се надига и се протяга като котка, после скача на крака и леко ритва момчетата, едно подир друго.

— Хайде, ставайте! Път ни чака — виква тя, а гласът й кънти в затвореното пространство на цветето.

Двете момчета мъчително се надигат, зашеметени от съня. Цялото тяло на Артур го боли — спомен от един богат откъм събития ден.

Селения бутва с крак едното листенце, слънчевите лъчи нахлуват вътре и ги заслепяват. Двете момчета извръщат глави, за да се предпазят от тази режеща светлина.

— Добре, ще променим тактиката — решава принцесата.

Бетамеш изскача от цветето и като се плъзга по листенцето, се спуска на земята. Артур го следва, без да се пази. На свой ред Селения се спуска по листото като по пързалка.

— Всички под душа! — заповядва тя, наистина влязла в ролята си.

Артур се надига като някакво старче.

— Колко трудно започва денят при вас! — жалва се той. — Вкъщи Бабинка всяка сутрин ми носи закуската в леглото.

— А при нас само кралете закусват в леглото. Доколкото ми е известно, ти още не си крал!

Артур целият пламва, сякаш, без да иска, беше казал „да“. Да бъде крал е най-съкровената му мечта. Но не заради властта или други предимства, които изобщо не са му нужни, а заради щастието да е съпруг на тази, която след два дни ще стане Кралица.

— Не се сърди! — казва му принцът. — От двеста години тя все ме буди с ритници!

 

 

Селения застава под капката роса, натежала на върха на една тревичка. Тя изважда трънчето, с което е забола косата си, за да е прибрана, и пробива капката. Потича тънка струйка вода, принцесата я събира в шепи и плиска лицето си.

Артур я наблюдава с интерес: това е нещо по-различно от вечния душ и мушамената завеса! Той забелязва друга капка, по-едра, на върха на едно листо. Момчето веднага застава под нея.

— Не бива да заставаш точно там — съветва го принцесата.

— Така ли? Защо? — учудено пита Артур.

— Препълнена е — казва Селения, но капката вече се е стоварила върху главата на Артур.

Ето че е притиснат от огромната маса вода в тази гъвкава капка, изпод която не може да се измъкне, сякаш е муха, захлупена с крем карамел.

Бетамеш умира от смях.

— Хвана се като новак! — весело подхвърля той.

— По-добре ми помогни, отколкото да се хилиш като репичка. Не мога да мръдна! — вика Артур.

 

 

— Идвам! — отвръща Бетамеш, скачайки с прибрани крака върху капката, като върху батут. Скача ли, скача и весело си тананика много обичана от минимоите песничка:

Капчица вода — утринна роса,

Сякаш е сълза, пълна със тъга,

Но не я видя никой досега

И си тръгва тя, махайки с ръка.^[1]

Селения не го оставя да пее повече. Тя изважда меча си и разсича капката, която се пръска на всички страни. Бетамеш се озовава върху раменете на Артур. Двете момчета са целите мокри, няма защо да се къпят.

— Умирам от глад! А ти? — пита сестра си Бетамеш, сякаш нищо не е станало.

— Ще ядем по-късно — отсича Селения, като прибира меча и хуква напред.

Бетамеш нарамва раницата и започва да търси ножчето си на мястото, където сестра му вчера го заби.

— Ножчето ми! Няма го! — разтревожено вика той. — Селения, откраднали са ми ножчето.

— Много добре. Така няма никого да нараниш — отвръща сестра му, вече доста напред.

Принцът е ядосан, но няма избор — трябва да настигне спътниците си.

 

 

Бабинка се показва на външната врата. Слънцето й се усмихва, но от Артур няма и следа.

Бутилките с мляко също липсват. На тяхно място се мъдри една бележка. Бабата я вдига и прочита следното:

Уважаема госпожо,

Вашата сметка е изчерпана. Поради тази причина вече нямаме възможност да Ви доставяме мляко, докато не погасите дълговете си.

С уважение: Емил Джонсън,

директор на „Млечна корпорация Давидо“.

Бабинка се изсмива — защо ли подписът в тази злобна записка не я изненадва?!

Примирена, тя откача фенера — напълно угаснал — и се прибира в къщата.

 

 

Бетамеш откъсва едно червено топче и го поглъща, без да го дъвче. Това човече наистина е гладно!

Артур също откъсва едно топче и недоверчиво го гледа.

— Любимото ми ядене — обяснява принцът с пълна уста.

Артур помирисва полупрозрачното топче и отхапва едно парче. На вкус е сладко, с леко кисела жилка. Топи се в устата. На момчето му харесва и пак гризва от топчето.

— Ммм… вкусно е — признава той с пълна уста. — Какво е това?

— Яйца на водно конче — отвръща му Бетамеш. Артур се парализира, дави се и отвратен, изплюва всичко, което е лапнал.

Бетамеш се киска и взема още едно топче.

— Елате да видите — вика Селения малко по-далеч, в края на някакъв път.

Артур я настига, като пътьом се избърсва както може.

Бетамеш откъсва една чепка и го следва.

Селения е застанала на ръба на голям каньон, издълбан от човешка ръка.

По дължината на канала човеците са наболи вертикално и на равни разстояния чудовищни тръби на червени и бели шарки.

Артур е втрещен от този ужас… който сам е измайсторил. Естествено, става дума за неговата водоснабдителна система от набучени сламки.

Никога не би могъл да предположи, че това съоръжение, погледнато отдолу нагоре, може да изглежда толкова грозно.

— Какъв ужас! — възкликва Бетамеш. — Човеците наистина са ненормални.

— Вярно, погледната оттук, системата на нищо не прилича — съгласява се Артур, явно смутен.

— Някой има ли представа за какво точно служи? — пита Селения, без да крие отвращението си.

Артур чувства, че трябва да даде някакво обяснение, за да смекчи негодуванието.

— Това е водоснабдителна система, служи да се пренася водата.

— Вода?! Пак вода! — възкликва Бетамеш. — Всички ще се издавим с тези измишльотини!

— Много съжалявам, не знаех, че ще ви навредя — оправдава се Артур, силно притеснен.

— Да не искаш да кажеш, че ти си измайсторил целия този ужас? — тревожи се принцът, без да крие яда си.

— Ами, да… но беше, за да поливам репичките на баба, посадени ето тук.

— Защото на всичкото отгоре вие ядете тези отвратителни неща, така ли? Тези човеци наистина са откачени!

Селения запазва спокойствие. Тя разглежда системата, без видимо да се вълнува.

— Да се надяваме, че твоето изобретение няма да попадне в ръцете на М., защото оттук се вижда за какво може да го използва.

Артур се вцепенява от думите й, но и от онова, което сам вижда зад гърба й.

— Много късно! — възкликва Бетамеш, който е видял същото.

Селения се обръща и забелязва група сеиди да се задават от дъното на каньона. Едни са възседнали комари, други вървят пеша и с дърворезачка срязват сламките в основата им.

Отрязаните сламки падат на земята и се търкулват чак до ручейчето в средата на каньона. След това те се спускат по течението на водата, както дървени трупи се спускат по река.

Нашите герои се скриват бързо зад един храст и оттам наблюдават всички действия.

— Питам се за какво са им притрябвали моите сламки? — обажда се Артур.

— Щом ги махат от тук, готов съм да им благодаря. Намирам, че вършат нещо полезно — отвръща Бетамеш.

Селения го чуква по главата.

— Мисли, преди да говориш глупости! Те знаят, че минимоите не понасят вода, и откриват средство да я пренесат… докъдето искат…

Погледът й помръква, сякаш черни мисли го замъгляват.

— … И накъде мислиш, че ще насочат водата? — пита тя, като предварително знае отговора.

Един сеид срязва нова сламка и тя пада със страхотен грохот.

— Към нашия град! — досеща се Бетамеш. — Но това е ужасно! Всички ще се издавим! Заради измишльотините на Артур!

Момчето се чувства толкова виновно, че едва диша. Огромна буца е заседнала в гърлото му.

Изведнъж то скача с пълни със сълзи очи и се запътва към ручея.

— Къде отиваш? — шепнешком пита Селения, за да не я чуят сеидите.

— Да поправя глупавата си грешка — отговаря то с много достойнство. — Ако това, което казваш, е вярно, сеидите ще насочат сламките към Некрополис. И мен, заедно с тях.

Артур изскача от храстите и се вмъква в сламката, която току-що са отрязали.

Заети с мръсната си работа, сеидите нищо не забелязват.

Артур махва с ръка на спътниците си да го последват.

— Това момче наистина откача! — заявява Бетамеш.

— Откача, но има право. Сламките със сигурност ще стигнат до Забранения град… И ние с тях! — добавя Селения, преди на свой ред да изскочи от скривалището си и да се шмугне в сламката.

Сеидите и този път нищо не забелязват. Но работата им напредва и те все повече се приближават. Бетамеш въздъхва — няма голям избор!

— Биха могли все пак да питат и мен от време на време — мърмори обидено той и хуква по-скоро да се присъедини към дружината си.

Сеидите стигат до сламката, където се крият нашите бегълци, и с ритници я избутват до ручея. Тя полита във водата и започва да плува по течението. Вътре нашите трима герои се въртят на всички страни и паниката ги обзема.

— Писна ми да пътувам с такива превозни средства! Гърбът ми е на решето! — жалва се Бетамеш.

— Дай ми муф-муфите си, вместо да мрънкаш — заповядва сестра му.

— Ако мислиш пак да ми ги напъхаш в устата — дума да не става!

— Дай ги! — виква принцесата с тон, който не търпи възражения.

Бетамеш продължава да мърмори, но изважда от раницата муф-муфите и ги подава на сестра си.

— Ще запушим двата края — казва Селения и запраща по една топка в двете посоки.

— А сега лепкавите бонбончета, бързо!

Бетамеш взема тръбичката си и пъхва в нея малко бяло бонбонче. Духва в тръбичката по посока на муф-муфа и той веднага се издува, втвърдява се и става лилав. Същата процедура се изпълнява и в другата посока. Ето че сламката е изолирана от външния свят, херметически затворена.

Селения доволно потрива ръце.

— Така няма опасност да се намокрим.

— Ще можем спокойно да пътуваме — добавя Бетамеш, като се изляга на дъното на сламката.

Но пътешествието не е спокойно задълго. Ручейчето достига до по-голяма река, която с всяка изминала минута става все по-пълноводна.

— Странно… Този глух шум… като че ли нараства… не мислите ли? — пита Артур.

Селения наостря слух. Наистина се долавя някакъв шум… някакво вибриране, клокочене.

— Ей, Всезнайко, имаш ли представа къде се влива този ручей? — обръща се принцесата към Артур.

— Не съм сигурен, но всички реки в даден момент се събират на едно и също място, а това значи…

Артур постепенно осмисля онова, което току-що бе изрекъл:

— Дяволския водопад! — изревават едновременно тримата герои, обзети от ужас.

Край на приятното пътуване! Първите сламки пропадат в бездънните води.

— Винаги имаш блестящи идеи! — не пропуска да уязви момчето Селения.

— Не мислех, че…

— Е, следващия път мисли, преди да действаш! — продължава тя. — Бетамеш! Измисли нещо, трябва да се измъкнем оттук!

— Ей сега! Ей сега! — отвръща принцът и за пореден път изпразва раницата си, пълна с ненужни вещи.

— Не разбирам за какво се паникьосвате? — пита Артур. — Муф-муфите запушват двата отвора. Нищо не може да ни се случи. А и този водопад не е кой знае какъв!… Няма и метър височина!

Сламката се запречва на ръба на този чудовищен водопад, висок хиляди метри, според мерките на минимоите. Тръбичката се поклаща леко и пропада в бездната.

— Майчице-е-е!! — крещят и тримата герои, но оглушителният шум на водопада заглушава виковете им.

Летежът трае няколко секунди, дълги цяла вечност, после сламката пада сред пенливия водовъртеж. Тръбичката потъва, издига се, върти се, преобръща се, после, понесена от течението, стига до малко езеро — съвършено гладко.

— Ненавиждам обществения транспорт! — жалва се Бетамеш, като за стотен път подрежда раницата си.

— Минахме през водопада. Сега ще е по-лесно — окуражава ги Артур.

Сламките се пръскат сред езерото, прекалено спокойно, за да е безопасно.

Някакво същество скача с два крака върху сламката, сякаш от небето пада отгоре й цяла кола. Сламката е прозрачна и ясно могат да се видят страховитите ходила — като ги гледа човек, има от какво да се уплаши!

— Какво е това? — пита Бетамеш, парализиран от страх в дъното на сламката.

— Откъде да знам? — нервно отвръща Селения.

— Тихо! — шепне Артур. — Ако мълчим, то ще си отмине по пътя.

Артур е прав… за три секунди. После една чудовищна дърворезачка прерязва сламката точно до Селения, която започва да пищи.

В скривалището настъпва паника. Отвсякъде отхвърчат сламени късове и шумът е непоносим. А сламката скривалище е прерязана точно на мястото, където част от нея е нагъната като хармоника.

Нашите трима герои побягват на четири крака към другия край, но неизвестното същество също прави крачка натам и те са принудени да се върнат обратно. И тримата се свиват в „хармониката“, на ръба на водата, на ръба на смъртта.

Съществото продължава да пили точно до „хармониката“, от другата й страна. То отделя тази нагъната част, където се крият тримата герои. Изглежда, че само тя го интересува.

Тримата минимой тръпнат от ужас. Прегърнати, те приличат на топка мюл-мюли.

Съществото е все така стъпило върху „хармониката“ и се виждат само ходилата му. Но нещо явно го е заинтригувало, защото вече се различават колената, а после и ръцете му: то е приклекнало на четири крака. В отвора на сламката се показва главата му, обърната надолу.

Съществото има дълги плитчици, сплетени с раковини, които висят от всички страни.

Това е един представител на племето куломасаи. Прилича на певеца Боб Марли, но с размерите на минимой.

Куломасаят повдига защитните си очила, наблюдава известно време тримата герои, примрели от уплаха, и най-сетне широко се усмихва, като показва хубавите си бели зъби. Понеже главата му виси и той ги гледа отдолу нагоре, Артур не е сигурен дали усмивката му е доброжелателна.

— Какво правите вътре? — пита куломасаят развеселен.

Селения се колебае дали да отговори, особено като вижда, че се задава един комар.

— Ако сеидите ни видят, няма да имаме удоволствието да ви обясним как попаднахме тук — отговаря Селения, без желание да се шегува.

Куломасаят разбира посланието.

— Проблем ли има? — пита някакъв сеид, като заковава коня си над остатъка от сламката.

— Не, нищо особено. Гледам само дали парчето не е нещо повредено — небрежно отвръща работникът.

— Интересуват ни само гладките тръби, нагънатата част не ни трябва — казва сеидът, като сочи „хармониката“.

— Чудесно! А нас пък ни интересува само тази част! Така няма риск да се скараме — добавя шеговито работникът.

Но сеидите, както знаем, нямат чувство за хумор. И не обичат шегите.

— Побързай! Господарят чака — нарежда сеидът, чието търпение и умствено напрежение изглеждат изчерпани.

— Ноу проблем! — отвръща кулът. — Не мърдайте — прошепва той на Артур, — ще се върна да ви взема.

После той изчезва, скачайки от сламка на сламка.

— Побързайте, господарят чака! — вика кулът на приятелите си, пръснати по другите сламки, които плуват по езерото. Работниците удвояват сили, за да покажат, че са добронамерени, но работата не им е присърце. Приличат донякъде на онези шофьори на такси, които, колкото повече бърза човек, толкова повече забавят ход.

Кулът си служи с дълъг прът, за да насочва дългите тръбички към друг поток. По пътя той отделя „хармониките“ и ги избутва към брега. Нашите трима приятели, следвайки съвета му, не помръдват.

Нещо като кран, направен от дърво и лиани, подхваща малкото парче сламка и го хвърля в един огромен кош. „Хармониката“ пада сред двайсетина други нагънати парчета — истинска реколта.

Закачат коша на гърба на огромен бръмбар, много як, който често изпълнява ролята на магаре. Оттам произлизат и народните поговорки и изрази, например: „магарешки инат“ или „натоварен като магаре“ (какъвто е този случай).

— Къде сме? — тревожи се Артур.

— На гърба на един бръмбар. Засега ни крият.

— Крият ни, за да могат да ни предадат — заявява Бетамеш. — Как можеш да се доверяваш на някакъв куломасай! Това са най-големите лъжци и мошеници от седемте земи, взети заедно!

— Ако искаше да ни предаде, щеше вече да го е направил! — отвръща разумно Селения. — Мисля, че ще ни заведе на сигурно място.