Люк Бесон
Артур и минимоите (4)

Четвърта глава

Пикапът бавно преминава по главната улица на големия град. Нищо общо с очарователното провинциално градче, където бабата редовно пазарува. Става въпрос за истинска столица. Витрините на магазините излагат стоката си пред очите на стотици любопитни минувачи. Всичко тук изглежда по-хубаво, по-голямо, по-богато.

Бабинка се овладява — трябва да бъде на висота.

Тя спира пред един магазин и измъква от чантата си визитна картичка. Уверява се, че адресът е точен, и влиза в малкия антикварен магазин. Малък откъм улицата, но вътре сякаш няма край — толкова е дълъг. Стотици мебели и предмети от всякакъв вид и от всяка епоха — натрупани, не можеш ги изброи. Фалшиви римски богове от камък съжителстват с истински мексикански мадони от дърво; стари вкаменелости, безразборно пръснати сред порцеланови вази, сякаш те подтикват да замерваш с тях и да трошиш. Стари книги в кожени подвързии общуват с евтини романчета, които се купуват по гарите и както изглежда, съжителстват добре, въпреки различията във възрастта и начина им на изразяване.

 

 

Зад тезгяха собственикът чете вестник. Уж е антиквар, но магазинът му е по-скоро заложна къща и той не вдъхва никакво доверие. Не благоволява дори да откъсне поглед от вестника, когато възрастната жена се приближава.

— С какво мога да бъда полезен? — пита той по навик.

Бабата изобщо не го е забелязала сред целия този хаос.

— Извинете — казва тя, мачкайки нервно визитната картичка в ръце, — преди време вие наминахте край нас и казахте, че ако… някой ден поискаме да се освободим от старите мебели или от дребните украшения…

— Да, напълно възможно да съм го казал — отвръща той малко неопределено.

При тия безброй раздадени визитни картички из цялата област, как сега да си спомни за тази жена?

— Ето, нося… един предмет от частна колекция — смутено казва бабата. — Бих искала да знам дали е с някаква… стойност.

Човекът оставя вестника с въздишка и бавно слага очилата си. Трябва да кажем, че бе прекарал деня в оценка на така наречените съкровища без никаква стойност. Той разгръща вестника, в който е увита маската, и я взема в ръце.

— Какво е това? Карнавална маска ли? — пита той. Явно не е любител на маските.

— Не, това е африканска маска. Тази е принадлежала на вожда на племето бонго-матасалай. Единствена е, друга такава няма — обяснява бабата с гордост и уважение, като се мъчи да прикрие горчивината, че е принудена да се раздели с толкова хубав подарък, даден за спомен.

Антикварят сякаш започва да проявява интерес.

— Евро и половина — уверено казва той.

Можем да си представим какво щеше да изрече, ако не беше проявил интерес! На Бабинка й секва дъхът.

— Евро и половина? Но как е възможно?! Това е уникален екземпляр с неоценима стойност, който…

Антикварят не я оставя да довърши:

— Евро и осемдесет. Толкова мога да ви дам — отстъпва той. — Такива екзотични предмети в момента никак не се търсят. Хората искат нещо практично, полезно, съвременно. Съжалявам. Нямате ли нещо друго да предложите?

Бабата не знае какво да отговори.

— Да… Може би… Не знам — смутолевя тя. — Какво най-добре се продава в момента?

Антикварят най-после се усмихва.

— Без колебание?… Книги!

Артур захвърля лопатата. Той е обезсърчен. Алфред е радостен и не се отделя от купчината кокали. Сега градината прилича на минно поле.

Момчето си налива пълна чаша вода от чешмата в кухнята и я изпива на един дъх. Отдъхва си малко, поглежда през прозореца, вижда че започва да се смрачава, и си налива още една чаша. Отива в стаята на баба си, взема ключа, окачен над леглото с балдахин, и се запътва към кабинета на дядо си. Влиза тихичко, с чашата вода в ръка. Запалва една от хубавите венециански лампи и сяда на бюрото.

Дълго гледа портрета на дядо си, но той, въпреки че се усмихва, отчайващо и дума не проронва.

— Не мога да разбера, дядо! — най-после казва Артур поядосан. — Не ми се вярва да си скрил това съкровище в градината, без да си оставил някъде бележка или знак, нещо, което да ни подскаже къде можем да го намерим. Ти не си такъв.

Портретът все така се усмихва. Арчибалд продължава да мълчи.

— Да не би пък лошо да съм търсил? — пита се Артур, неспособен в момента да признае поражението си.

Детето хваща първата книга над бюрото и започва да я прелиства.

За няколко часа Артур вече е прелистил почти всички книги и ги е натрупал върху бюрото. Нощта отдавна се е спуснала и той целият е схванат.

Още една книга — последната — и край. Това е книгата, която предишната вечер му чете Бабинка.

Той пак се вглежда в рисунките на племето матасалаи, после на племето минимои. Прехвърля няколко страници и попада на друга рисунка, много по-различна, будеща тревога.

Това е една зловеща сянка, напомняща човешки скелет.

Лицето е безизразно, само две червени точки горят вместо очи.

Артур потръпва от глава до пети. В краткия си живот не е виждал нещо по-грозно.

Под рисунката на това творение на мрака се чете, изписано на ръка:

Навън, в сумрака, две жълти очи святкат ту тук, ту там по отсрещните хълмове. Това е най-обикновена камионетка, чиито мощни фарове пронизват нощта. Направлявана от пълнолунието, колата поема по лъкатушния път, който води към къщата.

Артур бързо преобръща страниците, за да забрави колкото се може по-скоро кошмарното видение и този проклет Малтазар. Попада на рисунката със Селения, принцесата на минимоите. Вече е напълно спокоен. Погалва рисунката с върха на пръстите си и усеща, че не е добре залепена. Отлепва я, за да погледа принцесата по-отблизо.

— Надявам се, че някой ден ще имам честта да ви срещна, принцесо — прошепва той почтително.

После поглежда към вратата, за да се увери, че е сам, и доближава още повече рисунката до лицето си.

— А дотогава, позволете ми да открадна от вас една целувка.

Артур нежно целува рисунката. Алфред дълбоко въздъхва.

— Ревнивец такъв! — обръща се към него Артур с усмивка на уста.

Кучето не благоволява дори да отговори. Чува се как колата гарира. Навярно Бабинка се връща.

Артур машинално обръща рисунката и на обратната страна открива друга рисунка. Детското лице грейва.

— Сигурен бях, че е оставил някакъв знак! — казва си той весело.

Рисунката е скицирана с молив, неумело или по-точно — набързо. Има също и едно изречение, което момчето прочита на глас:

„Ако искаш да отидеш в страната на минимоите, довери се на Шекспир^[1].“

— Кой ли е пък този?! — пита се то. После става и завърта плана на всички страни, за да види дали ще разпознае местността.

— Къщата е тук… Север е натам…

Сега държи плана в правилна посока и това го насочва към прозореца. Отваря го бързо и отново поглежда рисунката.

Планът отговаря точно на изгледа от прозореца на кабинета.

— Големият дъб, градинското джудже, луната, всичко си е на мястото — възкликва Артур, крайно развълнуван. — Намерихме го, Алфред! Намерихме го!

Момчето се отдава на радостта си и започва да скача като щастливо кенгуру, глътнало пружина. То хуква към вратата, няма търпение да сподели откритието с баба си, но на прага се сблъсква с антикваря и двама носачи.

— По-полека, младежо, по-полека! — подхвърля му антикварят и го избутва настрани.

Въпреки изненадата, Артур инстинктивно скрива рисунката зад гърба си.

Мъжът се връща в коридора, за да каже на бабата:

— Отворено е, госпожо. Отворено и заето.

Бабинка излиза от стаята си и се присъединява към тях.

— Артур, вече ти казах, че не искам да играеш в тази стая — нервно се обръща тя към внука си, хваща детето за ръка и се отдръпва, за да мине антикварят.

— Извинете го. Моля, влезте, ако обичате — казва учтиво бабата.

Антикварят се оглежда наоколо, както лешояд проверява дали жертвата е наистина мъртва.

— Това е вече нещо друго — най-после казва той с пресметлива усмивка.

Артур лекичко дръпва баба си за ръкава.

— Бабче, какви са тези хора? — разтревожено шепне той.

Старата жена е смутена и кърши пръсти, за да се окуражи.

— Това са… Господинът дойде, за да… оцени вещите на дядо ти. Щом ще се изнасяме, по-добре да се освободим от всички тези вехтории — изрича тя, като се мъчи да убеди самата себе си.

Артур е поразен.

— Нещата на дядо ли ще продадеш?!

Баба му мълчи — колебае се, изпитва угризение, после въздъхва дълбоко:

— Боя се, че просто нямаме друг избор, Артур.

— Разбира се, че имаме избор! — бунтува се момчето, показвайки рисунката си. — Погледни! Знам къде е съкровището! Дядо ни е оставил указания! Тук е целият план!

Бабата вече нищо не разбира:

— Откъде взе това нещо?

— Било е под носа ни през цялото време, в книгата, която всяка вечер ми четеш! — обяснява възторжено детето.

Но бабата е твърде уморена, за да повярва на всички тези фантазии.

— Веднага го върни на мястото му — строго казва тя.

Артур прави опит да я убеди.

— Бабче, ти просто не разбираш! Това е план, за да се стигне до минимоите! Те са тук, някъде в градината! Дядо ги е докарал от Африка! И ако успеем да стигнем до тях, сигурен съм, че те ще ни отведат при съкровището на дядо! Ще бъдем спасени! — убедено добавя той.

Бабата се пита как внукът й е успял за такова кратко време да се побърка.

— Сега не е време за игра, Артур. Върни всичко на място и стой мирен!

Артур е отчаян. Той гледа Бабинка с големите си невинни очи, пълни със сълзи.

— Не вярваш в съкровището, така ли? Смяташ, че дядо си го е измислил!

Бабата повдига очи към небето и нежно слага ръка върху рамото на внука си.

— Артур, нали си вече голям. Наистина ли вярваш, че градината е пълна с малки човечета, които само чакат да отидеш при тях, за да ти връчат пълна торба с рубини?

Антикварят извръща глава като лисугер, привлечен от миризмата.

— Моля? — учтиво пита той.

— Не, нищо… Говорех с внука си… — отвръща бабата.

Антикварят продължава огледа, сякаш нищо не е чул, но знае, че слухът не му изневерява.

— Ако имате някакви бижута, готови сме да ги вземем — подхвърля той, както се подхвърля хляб на гълъбите.

— Жалко, нямаме никакви бижута — отвръща бабата с тон, който не търпи възражения.

Тя отново нарежда на внука си:

— Връщаш рисунката на мястото й, веднага!

Момчето се подчинява с явно нежелание, докато антикварят чете надписа над бюрото, окачен като празнична гирлянда:

„Често в думите се крият други думи. Уилям Ш.“

Антикварят явно е заинтригуван от тази загадка.

— „Ш“ като Шатобриян.^[2]

— Не, „Ш“ като Шекспир. Уилям Шекспир — уточнява бабата.

Нещо прещраква в главата на Артур и той отново грабва рисунката, която току-що е оставил на мястото й. Препрочита изречението: „Ако искате да попаднете в страната на минимоите, доверете се на Шекспир.“

— Така ли? Е, почти същото… — възкликва антикварят.

Бабата го поглежда строго.

— Да, вярно. Само че сбъркахте с около двеста години.

— Ах, как времето лети! — отвръща той, за да прикрие невежеството си.

— Прав сте. Времето лети. Затова побързайте с избора си, докато не съм размислила — казва бабата с раздразнение.

— Товарете всичко! — обръща се антикварят към носачите.

Бабинка онемява. Артур незабелязано пъхва рисунката в задния си джоб.

— Тц! Тц! Не хитрувай, малкият! — обажда се антикварят с усмивка на инквизитор. — Казах да се товари… всичко!

Момчето със съжаление измъква хартийката от джоба си и я подава на антикваря, който моментално я пъхва в собствения си джоб.

— Чудесно, малкият — одобрява умелият търговец и го погалва по главата.

Работниците започват да играят тъжната си пантомима. Мебели и предмети изчезват с невероятна бързина под нажаления поглед на нещастната жена, която вижда как се стапят годините, изпълнени със спомени.

Сцената е толкова отчайваща, сякаш се изпепелява и превръща в дим цяла гора.

Единият от двамата мъжаги грабва портрета на Арчибалд. Бабата го спира, като впива пръсти в рамката.

— Не, само това не — твърдо заявява тя.

Мъжагата не пуска портрета:

— Той каза всичко!

Бабата започва да вика:

— А аз ви казвам „всичко“, без портрета на съпруга ми!

Мъжагата се стъписва пред внезапния изблик на енергия в тази възрастна жена, вкопчена в картината си.

Работникът поглежда към своя началник, който преценява, че е по-добре да смекчи обстановката.

— Симон, остави съпруга на госпожата на мира, нищо не ти е направил човекът — шегува се антикварят. — Извинете го. Силата на мускулите му е обратно пропорционална на умствените му способности — подхвърля той като на шега.

После взема картината и я подава на възрастната жена.

— Ето, вземете, госпожо. Подарък от фирмата — има нахалството да добави той.

Задните врати на камионетката са широко отворени и двамата носачи товарят последните кашони.

Артур се е свил на канапето в салона и наблюдава как баба му, застанала на прага, приключва сделката с антикваря.

Мъжът свършва да брои парите и слага пачката банкноти в ръката на жената.

— Триста евро. Кръгла сума — гордо казва той.

Бабата тъжно гледа пачката. Колко малко пари за трийсет години спомени!

— Това е първоначална цена. Ако продам всичко наведнъж, ще имате най-малко десет процента отгоре — уверява я антикварят.

— Чудесно — отвръща с мъка Бабинка.

— След десет дни ще има голям панаир. Ако размислите, може да дойдете да си ги приберете — уточнява търговецът.

— Много мило — любезно подхвърля тя.

Отваря входната врата, за да може антикварят да си тръгне, и се сблъсква с един дребен човек в сив костюм, придружен от двама полицаи.

Няма нужда да си детектив, за да разбереш, че мъжът в сиво е съдия-изпълнител.

— Вие ли сте госпожа Сюшо? — учтиво пита човекът на закона, въпреки че гласът му недвусмислено говори за целта на неговото посещение.

— Да — разтревожено отвръща възрастната жена.

Единият от двамата полицаи прави опит да я успокои, като й махва приятелски. Това е Мартен, който редовно я пресреща, когато тя отива за покупки в големия магазин.

Човекът в сиво продължава:

— Фредерик дьо Сен Клер. Съдия-изпълнител.

Антикварят предусеща разправиите и предпочита да изчезне тихомълком.

— Довиждане, скъпа госпожо. Беше ми приятно да сключа сделка с вас! — усмихнато казва той и офейква.

Съдия-изпълнителят, то се знае, забелязва пачката банкноти, която бабата държи в ръка.

— Виждам, че… идвам тъкмо навреме! — казва той с мазен глас, като показва едно писмо. — Нося иск срещу вас за възстановяване на неизплатени дългове на лицето Ернест Виктор Емануел Давидо, възлизащ на 185 евро, плюс шест процента глоба за неспазване на срока, а също и възстановяване на разходите по съдопроизводството, което общо прави 290 евро.

Нищо в гласа му не подсказва, че може да се надяват на някакви преговори.

Бабинка поглежда пачката с банкноти и му я подава, като автомат.

Съдия-изпълнителят поема парите, малко изненадан, че не се налага да води битка.

— Ще ми разрешите ли? — пита той, като започва да брои парите с невероятна бързина.

Артур наблюдава сцената от канапето. Не е нито разтревожен, нито учуден. Само отвратен. От няколко часа вече му е ясно, че неговото бабче е въвлечено в един водовъртеж, откъдето няма измъкване.

— Освен ако не греша — липсват три евро — казва съдия-изпълнителят.

— Не разбирам… Бяха триста евро! — учудва се бабата.

— Искате ли да ги преброите? — учтиво пита той, сигурен в себе си. Няма начин да е сбъркал. Каже ли един човек на закона, че има грешка — може да му се вярва.

Бабинка е смазана. Тя леко поклаща глава.

— Не. Няма нужда… Сигурно сте прав.

В камиона си, който пронизва нощта, антикварят изглежда доволен.

— Ето една хубава сделчица, умело изработена — споделя той със съучастниците си, ухилени до уши.

Антикварят пъхва ръка в джоба.

— Я сега да видим какво се опита да скрие от нас онова малко чудовище?

Той измъква хартийката, която Артур с нежелание му подаде, и я разгръща бавно, с явно удоволствие. Това е списъкът за покупките в супермаркета.