Люк Бесон
Артур и минимоите (7)

Седма глава

Артур отново запалва свещта и се спуска към радиатора.

— Четвърт завъртане… наляво — припомня си детето.

То хваща крана и започва да го върти. Един доста шумен механизъм отлепва радиатора от стената и го поваля настрани, освобождавайки по този начин още едно скривалище, много по-голямо от предишните. Достатъчно голямо, за да побере огромен кожен куфар.

Артур издърпва прашния куфар насред стаята. Вътре има великолепен меден далекоглед, сложен в красив кадифен тъмночервен калъф. Най-отпред се вижда голям дървен триножник, върху който се закрепва далекогледът.

Отгоре, под капака — пет африкански статуетки, наредени една до друга. Петима мъже в празнично облекло. Петима бонго-матасалаи.

Артур гледа възхитено съкровището си. Не знае откъде да започне. Взема едно ключе с бележка, върху която пише: „Ключът винаги да е в теб.“

Той слага ключето в джоба си. После разгръща свитъка, върху който са указанията. Това е доста елементарен план, съсредоточен около големия дъб в градината.

Градинското джудже закрива една дупка, в която трябва да се пъхне далекогледът, с главата надолу. После се разстила петоъгълен килим и във всеки край се слага по една статуетка.

Всичко това изглежда доста лесно. Артур проверява дали нещо не е забравил, запаметява набързо прочетеното, после грабва далекогледа и триножника и като ги стисва силно до себе си, излиза от стаята.

Докато прекосява салона, часовникът показва двайсет и три часа, петдесет и една минути. Само девет минути до отварянето на вратата светлина!

Момчето няма никаква представа какво го чака и на какво прилича тази прословута врата, но обзето от желание да изпълни мисията си, следва съвсем точно указанията на дядо си.

Въпреки луната — красива и кръгла, — не се вижда много ясно.

— Трябва ни светлина — обръща се момчето към Алфред, който го следва по петите.

 

 

Артур изтичва към стария шевролет и сяда зад волана. Взема ключовете, скрити зад сенниците, и за секунда се опитва да си припомни как се задейства всичко това.

— Защо ме гледаш така? — пита той кучето. — Сто пъти съм виждал баба да го прави!

Той пали мотора. Старата кола кашля и се задавя, несвикнала да я будят посред нощ.

Артур запалва фаровете, но колата, извита настрани, изобщо не осветява стария дъб. Момчето включва на първа, за да потегли, но колата, изглежда, не иска да помръдне. „Ръчната спирачка, глупако“ — внезапно се сеща детето. Издърпва с все сила дръжката към себе си и освобождава спирачката. Колата литва изведнъж. Артур крещи и прави усилие да я направлява, докато тя обикаля къщата. Стиснал огромното кормило, с поглед, впит в таблото, той се опитва да избегне дърветата, но не успява да избегне въжето с пране и го повлича заедно с всичко по него.

Две светещи очи под чаршафите се движат сами, пищейки с детски глас — ето един чудесен призрак, от който Алфред побягва с вой.

Въпреки че това привидение вие и пронизва полето с фаровете си, Бабинка все така дълбоко спи и похърква.

Колата все пак се врязва в едно дърво, макар и младо, на годините на Артур. Уплахата е по-голяма от болката. Хубавото е, че светлината на фаровете бие точно в градинското джудже.

Артур се спуска към гипсовото човече и го изтръгва от земята.

— Извинявай, старче — подхвърля му той, преди да го остави встрани.

Джуджето добре е крило и тайната си, и дупката — не много широка, но като че ли бездънна.

Момчето разгъва триножника и пъхва далекогледа в дупката, според указанията, с главата напред. За момент се чувства объркано. Пита се как това странно приспособление може да отвори някаква врата, пък била тя и от светлина?

— Пази тук, отивам да взема останалото — обръща се то към кучето, преди да хукне обратно към къщата.

Алфред гледа към приспособлението, не по-малко объркан от господаря си.

Артур издърпва тежкия килим от дъното на куфара и го нарамва. После го премята през перилата на първия етаж и в салона отново го нарамва.

Стенният часовник неумолимо изпълнява задълженията си и сега показва двайсет и три часа, петдесет и седем минути. Артур разгръща килима и петте му краища се разпростират около далекогледа. Сигурно, погледната отвисоко, тази огромна пъстра морска звезда, разперена върху тревата, е много красива.

— А сега е ред на статуетките — казва си Артур.

 

 

Безкрайно внимателно той взема от куфара петте порцеланови статуетки и се насочва към стълбището. Слиза бавно, стъпало по стъпало. „Не бива да счупя нито една, защото ясно е, че в тях се крие цялата магия“ — мисли си момчето.

Кучето, останало навън, започва да свиква с призрака, чиито жълти очи все повече отслабват поради липса на бензин.

Но изведнъж върху земята се очертават огромни сенки. Алфред наостря уши и започва да скимти. Сенките се плъзват в жълтеникавата светлина на фаровете. Огромни силуети, по-страшни от призраци.

Кучето хуква с вой и влиза в къщата през малкия отвор във вратата — неговия „вход“. Без да си обува пантофки, то тичешката прекосява салона и с все сила се блъсва в краката на Артур, понесъл статуетките.

— О, не — изпищява момчето, което не може да се задържи на крака и се просва на земята.

Статуетките се завъртат за миг във въздуха, преди да паднат и да се разбият на хиляди парчета.

Артур е отчаян. Гледката на пръснатите части от статуетките по пода е непоносима.

Стенният часовник показва двайсет и три часа, петдесет и девет минути.

„Да се проваля толкова близо до целта! Не е честно!“ — жалва се детето, неспособно да стане от пода — толкова силно е разочарованието му. То няма вече никакво желание, дори не иска да се скара на кучето си, скрило се под стълбата.

Детето се надига на лакти и забелязва някаква сянка да се движи по пода. То леко повдига глава и вижда пет силуета — огромни, гигантски, — които са принудени да се наведат, за да минат през входната врата.

Артур замира, зяпнал от изненада. Той светва с джобното си фенерче.

Слабият лъч осветява един воин матасалай в национално облекло — набедрена препаска, украшения и амулети по цялото тяло, в косите — вплетени мидички, в ръката — копие. Висок е два метра и петнайсет сантиметра. С внушителна осанка. Четиримата му спътници са малко, съвсем малко по-ниски.

Артур е просто онемял. Чувства се по-малък и от градинското джудже.

Воинът изважда една бележка от джоба си, старателно я разгъва и я прочита.

— Артур? — пита само воинът матасалай.

Детето все още не е на себе си и само глупаво поклаща глава. Вождът му се усмихва.

— Нямаме нито минута за губене. Хайде! — казва воинът, преди да се обърне и да излезе от стаята, насочвайки се към градината.

Артур, като хипнотизиран, забравя всичките си страхове и тръгва след него. И кучето Алфред тръгва след господаря си, твърде уплашено, за да остане само под стълбите.

Петимата воини са застанали във всеки ъгъл от килима. Явно са заели местата на петте статуетки.

Артур разбира, че трябва да застане в средата, до далекогледа.

— А вие… няма ли да дойдете? — пита учтиво момчето, все още неспокойно.

— Само един може да мине и ти ни изглеждаш най-подходящ, за да победиш М. Прокълнатия — отвръща му вождът.

— Малтазар ли? — пита детето, спомняйки си рисунката от прекрасната книга.

Моментално петимата воини допират пръст до устните си, за да му внушат да мълчи.

— Щом преминеш оттатък, никога, никога, никога… не произнасяй името му. Това носи нещастие.

— Добре. Няма проблем. Само М. Прокълнатия! — повтаря си Артур все по-тревожен.

— Твоят дядо тръгна да се бие с него, а на теб се пада честта да довършиш тази битка — тържествено известява воинът.

Артур преглъща от притеснение. Задачата му се струва невъзможна.

— Благодаря за оказаната ми чест, но… може би ще е по-добре да отстъпя мястото си на някой от вас. Все пак вие сте много по-силни от мен — скромно признава детето.

— Твоята сила е вътре в тебе, Артур. Сърцето ти е твоето най-мощно оръжие — отвръща му воинът.

— Така ли? — пита Артур, не съвсем убеден. — Възможно е, но… аз съм още малък!

Вождът му се усмихва.

— Скоро ти ще бъдеш сто пъти по-малък, но от това силата ти ще стане още по-голяма.

Часовникът отмерва първия удар в полунощ.

— Време е, Артур — казва му воинът, отвежда го в центъра на килима и му подава бележката с указанията.

Момчето прочита написаното, но ръката му трепери. Часовникът продължава да отмерва ударите.

Върху далекогледа има три пръстена. Артур хваща първия.

„Първият пръстен — пръстенът на тялото — три завъртания надясно“ — чете детето, сдържайки тревогата си. То изпълнява указанието много предпазливо.

Нищо не се случва. Само часовникът удря за четвърти път.

Артур хваща втория пръстен.

„Вторият пръстен — пръстенът на ума — три завъртания наляво.“

Детето завърта пръстена, по-затегнат от предишния.

Часовникът отмерва деветия удар.

Африканският вожд вдига поглед към луната. Изглежда разтревожен — към тях опасно се приближава едно малко облаче.

— Побързай, Артур.

Детето хваща третия, последен пръстен.

„Третият пръстен — пръстенът на душата — пълно завъртане.“

Артур поема дълбоко дъх и завърта пръстена, а часовникът отмерва единайсетия удар до полунощ.

За беда облачето стига до целта си и постепенно скрива луната. Никаква светлина. Артур е завършил завъртането и третият пръстен е на местото си. Дванайсетият удар раздира тишината.

Нищо не се случва. Матасалаите мълчат и не помръдват. Дори вятърът сякаш е стихнал в очакване.

 

 

Артур разтревожен гледа воините, вперили поглед в луната. Всъщност те не я виждат, само знаят, че е там, засенчена от сивото облаче, несъзнаващо какво нещастие е предизвикало.

Но вятърът им идва на помощ и полека избутва облачето. Лунната светлина постепенно става по-ярка, после отведнъж силен лъч пронизва нощта, като светкавица, която свързва луната с далекогледа. Това трае секунди, но шокът е толкова голям, че Артур пада възнак.

Отново се възцарява тишина. Привидно нищо не се е променило, освен усмивките по лицата на воините.

— Вратата светлина е отворена! — гордо възвестява вождът. — Можеш да се представиш.

Момчето криво-ляво се изправя на крака.

— … Да се представя ли?

— Да. И се опитай да бъдеш убедителен. Вратата е отворена само пет минути! — добавя воинът.

Артур прави опит да си даде кураж, но не разбира нищо от тази нова задача. Доближава се до далекогледа и поглежда през нето. Естествено, не вижда кой знае какво. Само някаква кафява маса, напълно мъглява. Момчето хваща окуляра и го завърта, за да вижда по-ясно. Сега забелязва една кухина в пръстта, слабо осветена.

Картината скоро става съвсем ясна и Артур може да различи и най-малкото коренче. Изведнъж краят на една стълба се изпречва пред долната страна на далекогледа. Момчето не вярва на очите си. То се отдръпва от окуляра и оглежда пръстта около себе си. Не, няма халюцинации. Наистина в края на неговия далекоглед има стълба, не по-голяма от един милиметър.

Артур отново долепя око до окуляра. Стълбата леко се тресе, сякаш някой се качва по нея. Момчето сдържа дъха си: на последното стъпало се появява съвсем малко човече и слага ръце върху огромната лупа. Това е един минимой.

Артур е потресен. Дори в най-невероятните си сънища не би могъл да повярва, че подобно нещо е възможно.

Минимоят заслонява с длани очите си, за да вижда по-ясно. Той има островърхи уши, съвсем черни очи, като топчета, и лунички по цялото лице. С една дума — много е сладък и се казва Бетамеш.